Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (34)

Тридесет и трета глава

— Руни, съжалявам, не мога. Не точно сега.

— Защо?

В гласа му имаше настоятелна и властна нотка, която я ядоса.

— Имам уговорка, ето защо.

— Не можеш ли да направиш изключение? В града съм само за малко, колкото да се видя с моя клиент и с родителите си.

Сърцето й замря за миг. Тя знаеше, че този клиент е Янси.

— Ще се видим следващия път — каза Дейна. — Обещавам.

Последва толкова дълго мълчание, че за минута Дейна си помисли, че е затворил.

— Руни, там ли си още?

— Да — каза той студено.

Дейна овладя нетърпението си.

— Ей, какво ти става? Знаеш, че имам работа. — „Особено сега, понеже практически съм без работа“ — добави тя мислено.

— Да, но дали това е всичко?

Не толкова от самите думи, колкото от начина, по които бяха изречени, тя разбра, че нещо не е наред. Всяка от тях бе пропита от жесток сарказъм.

— Какво се опитваш да кажеш? — Дейна също не можа да сдържи сарказма си, но бе истински озадачена. — За какво намекваш?

— Нищо. Забрави.

— Неее, няма да забравим. Ти отвори кутията с червеите, остави ги сега да изпълзят всичките.

Отново мълчание.

— Руни, ти започна пръв.

— Добре. Ти срещаш ли се с Янси Грейнджър?

— Разбира се — каза тя с раздразнение. — Пиша материал за него, възможно ли е да не се срещаме?

— Нямам това предвид.

— А какво?

— Ти знаеш, в интимен смисъл.

Дейна се почувства така, сякаш я бяха ударили с юмрук в корема, и въздъхна дълбоко. Явно този звук бе достатъчен за Руни, за да потвърди опасенията му.

— По дяволите, Дейна, това е една от най-глупавите…

Тя направи усилие да събере мислите си.

— Кой ти каза?

— Това няма значение. Важното е дали е вярно или не, но мисля, че вече получих отговора.

— Отговорът е, че това изобщо не е твоя работа.

Тя стисна зъби толкова силно, че я заболя челюстта.

— Добре, Дейна, както искаш. Ако е вярно, че спиш с него значи си се побъркала. Този мъж използва жените като… — Руни не можа да намери точната дума и запелтечи: — А като си помисля само, че всеки път, когато те докоснех, ти се дърпаше. Аз…

— Достатъчно. Каза каквото имаше. Руни, аз изпитвам симпатия към теб. Между нас съществува приятелство, което не бих желала да загубя, но не искам да се бъркаш в личния ми живот.

— Но аз ти предложих да се омъжиш за мен, по дяволите!

Тя долови в гласа му болка и й стана мъчно, че го е наранила.

— Знам, а аз ти отказах.

— Вярно.

— Виж какво, хайде сега да затворим, а? Обади ми се, когато отново дойдеш в града, и тогава ще се видим.

— Сърдиш ли ми се?

— Малко, но ще ми мине.

Дейна се опита да заговори с леко шеговит тон, но не беше сигурна, че го постигна.

— Добре, до скоро виждане.

След като остави слушалката, Дейна разтри корема си, където като че ли все още чувстваше болката от този словесен удар. Откъде ли, беше разбрал, че тя е спала с Янси? Мисълта, че някой си пъхаше носа в личния й живот, й бе крайно противна.

Кой друг знаеше? Освен това, какво значение би могло да има това за някого? Дейна потръпна от необясним страх и това още повече я разтревожи.

Тя пропъди тези мисли и насочи вниманието си отново към работата. С едно анонимно телефонно обаждане най-сетне бе успяла да свари последния свидетел у дома. Когато се обади Руни, тя тъкмо се канеше да излезе.

Въпреки че бе разстроена, не можеше да пропусне тази възможност.

„А, значи не сте сам, мистър Хемпхил“ — помисли си Дейна, взе фотоапарата от седалката до себе си и направи няколко снимки на двамата мъже.

Не знаеше защо, но й мина през ум, че тези фотографии биха могли да се окажат важни. Може би инстинктивно бе усетила. Всъщност не беше само това; снимките й бяха помагали неведнъж при журналистическите й разследвания. „Човек никога не знае.“

Тя остави апарата, слезе от колата и пресече улицата. Реши, че пълничкият червенокос мъж с червендалесто лице е Томи Джей Хемпхил, нейният човек, понеже по време на целия им разговор не бе помръднал от занемарената тераса.

След това Дейна насочи вниманието си към неговия гост, който бе облечен с елегантни дрехи. „Костюм на тесни райета, лъснати обувки. Като от журнал“ — помисли си тя. — Да не говорим за пригладените коси и изтънчените маниери.

Не беше от типа хора, които биха могли да минат за приятели на мистър Хемпхил.

Дейна нямаше представа какво щеше да каже или направи. Довери се на инстинкта си. Когато отвори разкривената порта и влезе в двора, забеляза стар, проскубан пес, свит под стълбището. Той вдигна очи, изгледа я и отново зарови глава между лапите си.

„Безобиден е“ — помисли си Дейна с облекчение.

— Томи Джей Хемпхил? — попита тя с усмивка и му подаде ръка.

Той като че ли не бе просто изненадан от нейната прямота, а направо смаян. Ухили се.

— Същият.

— Как сте днес?

— Не мога да се оплача.

Усмивката му стана по-широка и тя успя да види отблизо устата му. Намръщи се. Всичките му зъби бяха разядени. Само предните изглеждаха здрави.

Дейна преглътна, след като за миг усети неприятната миризма на гниещите зъби.

— Аз съм Дейна Байвънс — тя се обърна към другия мъж и му подаде ръка. — А вие сте?…

Той се поколеба за секунда и я изгледа изпитателно. Очевидно външният й вид му хареса.

— Клайд Данфърд — каза с усмивка.

— Прахосмукачки ли продавате или нещо друго? — попита Томи Джей и втренчи поглед в нея.

Тъкмо щеше да отговори, когато Клайд Данфърд каза:

— Трябва да тръгвам, Томи Джей. Ще ти се обадя.

— Разбира се, мистър Данфърд.

Мълчаливо го проследиха с поглед, докато се качи в колата си и тръгна.

— Виж, ако продаваш…

— Не — каза Дейна. — Всъщност аз съм журналистка.

Изразът му се промени; възхищението му премина в недоверие.

— Журналистка значи. Вижте какво, аз не давам…

— Няма да ви сторя нищо лошо — каза Дейна със закачлива усмивка.

— Може би — той смигна. — Искате ли да влезете? Жена ми не е вкъщи.

— Не, благодаря, и тук ми е добре.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Разбрах, че сте присъствали на едно тържество преди няколко седмици.

— Госпожице, в града ме преследват доста драскачи. Когато трябва да се прочисти нещо или някой богаташ се опитва да избяга, аз съм най-добрият в тази област — той помълча няколко секунди. — Ако вие сте една от тях, не очаквайте от мен и капка уважение.

— Повярвайте ми, не съм — увери го Дейна.

Той се усмихна недоверчиво.

— Тогава защо ме питате за онова тържество?

— Видяхте ли там доктора? Янси Грейнджър?

Изражението на Томи Джей отново се промени — стана сурово.

— Защо искате да знаете?

— Заявили сте, че в онази нощ той е пил. Е, как разбрахте това?

— Видях го, ето как.

— Откъде разбрахте, че в чашата му има алкохолно питие?

— Видях как барманът му направи коктейла.

„Лъжец.“

— Нали и вие е трябвало да си вършите работата? Кога намерихте време да шпионирате гостите?

Той стисна юмрук и пристъпи напред. Дейна се отдръпна.

— Вижте, госпожице, аз съм свободен човек — каза той ядосано. — Имам право да не ви отговоря. Все пак защо ви интересува това?

— Познавате ли някакъв човек на име Нютън Андерсън?

Той не трепна.

— Не.

— И никога не сте чували за него?

— Не. А сега, ако нямате нищо против, трябва да тръгвам. Освен това госпожата ще се прибере всеки момент. Сигурно няма да й бъде приятно да ви открие тук. Разбирате ли?

И тонът, и изражението му бяха заплашителни.

— Много добре разбирам. Благодаря за информацията.

Той не каза нищо, но Дейна усети как я проследи с поглед, докато стигна до колата си. Полазиха я тръпки.

Когато влезе в стаята си в мотела, все още беше настръхнала. Остави чантата си на леглото и позвъни на Тим Гарисън.

— Тим е на телефона.

— Здравей, обажда се Дейна Байвънс.

— Какво мога да направя за теб?

— Онзи ден, когато говорихме за Нютън Андерсън и групата му, ти не ми даде имената на всички замесени. Случайно един от тях да се казва Клайд Данфърд?

— Не.

— По дяволите, мислех, че съм попаднала на нещо важно, но съм изненадана, че очакванията ми не се оправдаха. Когато споменах пред онзи червей името на Андерсън, той пребледня.

— Може би наистина си попаднала на нещо.

Дейна се бе разсеяла за миг и поклати глава.

— Може би си на път да откриеш нещо важно, както сама каза.

Тя застана мирно.

— Да не би да знаеш кой е този човек.

— Да. Той е личният адвокат на Нютън Андерсън.

„Ясно.“ Беше хванала копелето с изгнилите зъби в явна лъжа, както и бармана, и жената, която бе завела делото. Както изглеждаше, групата на Андерсън бе купила и тримата. Можеше само да гадае колко пари беше дал адвокатът на Андерсън на тези мними свидетели, за да злепоставят Янси, което означаваше да провалят целия проект за болницата.

За съжаление Дейна не бе видяла пари да преминават от едни ръце в други. Но самият факт, че мистър Данфърд беше там доказваше много неща. Но не тя бе човекът, който трябваше да събира доказателства; това беше работа на Янси и Руни.

— Дейна?

— О… не съм затворила, Тим. Слушай, безкрайно съм ти благодарна за помощта. Скоро пак ще ти се обадя.

Тя дори не чу отговора му, толкова голямо бе объркването й. Какво да прави с тази опасна информация? Нима трябваше да я запази в тайна, да изчака и да види как ще се развият събитията.

Повече от всичко искаше да каже на Янси. Чувстваше, че е дошъл моментът той да разбере чия мръсна ръка се е намесила в живота му. Но нима това е нейно задължение нима тя трябваше да му се обади? Всъщност — не. Освен това нямаше сигурни доказателства, а само косвени улики. Щеше да се види с Янси: това бе голата истина. Опита да си внуши, че това желание е заради последната информация, която получи. Ненавиждаше се заради тази проява на слабост и още повече заради това, че се развълнува.

 

 

— Никак не е зле.

Вайда Лу харесваше престорения си глас почти толкова, колкото изваяната си фигура. Тя застана гола пред огледалната стена в банята си, бръкна в бурканчето с гел и намаза още веднъж корема си.

Не можеше да си почине нито за миг; чувстваше нужда да използва тези балсами и лосиони за стягане всяка вечер. Беше си внушила, че ако изпълнява този ритуал редовно, няма да се наложи отново да се подлага на пластични операции.

Но ако видеше някъде провиснала кожа, не би се двоумила. Придвижи пръсти от стегнатия си корем нагоре към едрите си гърди. Разтрива ги дълго и енергично, докато зърната им изпъкнаха и й се сториха подобни на сочни узрели малини.

Чудеше се дали биха се сторили на Янси такива и на вкус. Ами ако тези на Дейна…

— Не — извика Вайда Лу; след това грабна бурканчето с крем и го запрати към огледалото.

Несъзнателно закри лицето си и отскочи назад, но след това остана вцепенена, с гневен поглед и странна усмивка.

— Госпожо Динуидъл? Добре ли сте?

— Отивай си, Инес.

— Но, госпожо…

— Остави ме на мира! — изкрещя тя.

Икономката не отговори. Вайда Лу чу стъпките на своята домашна помощница, която се отдалечаваше, а след тона седна до тоалетната масичка и съзнанието й се изпълни с оптимистични мисли.

Дейна не можеше да й отнеме това, което й принадлежеше. Беше се обадила на началника й с надеждата, че дъщеря й ще си тръгне с подвита опашка за Ричмънд, за да се моли да я върнат на работа. Но не, тя все още бе тук и се въртеше около Янси.

Лицето на Вайда Лу се изкриви от ненавист. Не искаше да прибягва до други средства, несъмнено по-опасни. Но щом се налагаше, щеше да го направи.

Колкото и да бе висока цената, крайната цел си струваше.