Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (33)

Тридесет и втора глава

Пръстите на Дейна уверено натискаха клавишите. Беше решила най-сетне да организира бележките си — всичко, което бе научила за Янси Грейнджър: добро, лошо и незначително.

След това мислите й се насочиха към болницата и земята. Все още не можеше да проумее как Шелби Тримейн би могъл да продаде терена на някаква група, която желаеше да строи там увеселителен парк. Ако го направи, как биха реагирали гражданите? Тя знаеше какво би било мнението на хората, свързани с болницата.

Дейна бе решила, че Шелби се ръководи от алчността си, по все пак не можеше да приеме напълно това обяснение, понеже той — очевидно притежаваше повече пари, отколкото някога би могъл да похарчи. Тя разбра, че е безполезно да гадае повече, а беше крайно време да открие истината. Отново се обади на Тим Гарисън, за да го помоли да провери финансовото състояние на Шелби.

— Няма да отнеме много време — каза Тим. — Ще ти звънна възможно най-скоро.

— Благодаря, Тим — отвърна тя и затвори. В съзнанието й възникнаха още куп въпроси, на които не можеше да намери отговор.

Очевидно специализираната болница беше главната цел на Янси — това, което искаше повече от всичко на света. А Вайда Лу? Като че ли проектът се бе превърнал в смисъл и на нейния живот. Дейна знаеше как разсъждава майка й и бе убедена, че тя гледа на този проект като на сигурен начин да стане част от елита на обществото.

Последният обрат на събитията щеше да причини сблъсък между две силни личности с ясни цели, в който щяха да бъдат въвлечени и голям брой други хора — като Броуди Калхоун например. Несъмнено нещата щяха доста да се объркат, ако Шелби не удържи на думата си.

Доколкото знаеше, тя и Руни бяха единствените хора, които са в течение на намеренията на Шелби. Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да разкрие неговите планове пред обществото — не само защото ненавиждаше самия човек, а заради въздействието, което би имал нейният материал върху читателите. Но не можеше да измами доверието на Руни, особено сега.

Освен това, защо й бе да изважда на показ кирливите ризи на Шелби; нека той сам да съобщи новината на Янси и комитета. И, разбира се, да понесе последствията.

Телефонът иззвъня и тя подскочи. Но доста се поколеба, преди да вдигне. Ами ако беше Янси… Тя прехапа долната си устна. Искаше, и не искаше да е той.

С опънати до крайност нерви вдигна слушалката.

— Дейна.

Беше Хюбърт Кокс, нейният шеф от „Олд Дъминиън“. Сърцето й подскочи, когато си спомни последния им разговор.

— Да — каза тя и усети, че гласът й затрепери, което я ядоса.

— Знам какво си намислила. Миналия път, когато ти се обадих, още не бях разбрал. Но сега прогледнах.

Устата на Дейна пресъхна. Вече знаеше защо гласът й бе прозвучал така странно: неволно бе изпитала гняв.

— Хюбърт…

— Знам какво ще кажеш: че можеш да ми обясниш, а?

— Нещо такова.

— Не съм сигурен дали бих те изслушал.

— И какво е заключението ти, Хюбърт?

— Предлагам ти да престанеш да ме разиграваш. Ти изобщо не си имала намерение да си почиваш в Шарлътсвил. Просто успя да ми пробуташ тази нелепа история. Всъщност работиш върху материал за доктор Янси Грейнджър за „Исиус“.

— Добре, признавам, така е.

— Слушай какво, хванах те на местопрестъплението. Но ако решиш да се откажеш, аз ще си затворя очите, сякаш нищо не се е случило — Хюбърт замълча за миг. — Не искам да те загубим, но…

— Но какво?

— Няма да ти позволя да подбиваш авторитета на списанието и да действаш в полза на „Исиус“.

— Не е толкова просто, Хюбърт. Решила съм да направя нещо доста по-значимо от обикновена статия тук.

— Тогава нямам избор.

— Какво искаш да кажеш?

— Уволнена си.

Дейна затаи дъх, а след това издиша.

— И го казваш просто така?

— Да. Ще наредя да разчистят бюрото ти и да пренесат нещата ти у вас.

— Хюбърт…

— Довиждане, Дейна.

Тя остана така, долепила слушалката до ухото си, дълго след като започна да се чува сигналът „свободно“. Щом най-сетне се опомни, излезе навън. Вятърът брулеше всичко наоколо, дърветата се поклащаха, а облаците се движеха бързо по небето. Обви ръце около гърдите си. Почувства студ и празнота.

„Просто ей така“ бе останала без работа и това можеше да трае дълго, ако не успееше да създаде този материал и получи мястото в „Исиус“. За миг бе почти парализирана от ужас и не можеше да помръдне, а след това направи усилие да се успокои и прецени трезво положението.

От самото начало знаеше какво рискува. Нямаше никакви гаранции. Дали щеше да получи новата работа зависеше само от нейния успех или неуспех с този материал. Може би не бе постъпила съвсем честно спрямо „Олд Дъминиън“, но все пак тя имаше право да използва отпуска си, както сама реши. Освен това, не познаваше журналист, който не би се възползвал, ако получи подобна възможност. Все още не бе взела нито цент от „Исиус“, нямаше и да получи, преди да напусне „Олд Дъминиън“.

Все пак искаше Хюбърт да научи за това от самата нея, а не от някой друг, както стана, и това я вбеси.

Кой ли я бе издал? Който и да беше, явно го бе направил умишлено. Но защо?

За отмъщение? Или това бе опит да я сплаши? Нима нейният враг смяташе, че тя ще се бори с нокти и зъби да си върне обратно работата и ще обещае да напусне града, да се откаже от своето разследване за Янси? Ако тези очаквания на виновника не се оправдаят, дали би спрял дотук? Или щеше да се погрижи и „Исиус“ да не я наемат?

Първият човек, за когото Дейна се сети, беше Вайда Лу. Тя бе взела твърдо решение да прогони Дейна от града още при първата им среща. Доста голяма вероятност имаше и да е бил Шелби Тримейн. Той не бе я харесал, беше преценил, че не е подходяща партия за неговия син.

Не биваше да пренебрегва и възможността да е бил конгресменът Клейтън Крауфорд. Сама си бе навлякла гнева му, като започна да се рови в живота му. Следващият поред в списъка бе Албърт Рамзи, за когото никак не искаше да мисли. Това влечуго не би се спряло пред нищо да навреди на репутацията й.

Последното име, което изникна в съзнанието на Дейна, едва не я накара да припадне. Янси. Изведнъж се почувства напълно беззащитна. Нима по този начин Янси се опитваше да се отърве от нея? Ако бе така, от какво се страхуваше той? Явно не беше заради процеса или липсващите пари; бе успял да я убеди, че е невинен и за двете неща.

Освен това, беше се съпротивлявал, когато тя се бе опитала да му зададе няколко въпроса за личния му живот. Дали наистина нямаше някаква мрачна тайна? Дали не се бе лъгала за него и като човек, и като лекар?

„Не!“, сякаш извика сърцето й, не беше възможно да е Янси. Въпреки че имаше свои недостатъци, които явно не бяха малко, подлостта не беше един от тях. Трябваше да вярва, че това, което бяха преживели заедно, означава нещо за него.

Глупачка! Какво й даваше право да мисли, че не я бе използвал? Може би онази страстна нощ беше начин да я обезоръжи, преди да й нанесе удар в гръб. Но тогава тя бе предвидила тази възможност. А защо чувстваше такъв гняв? Защото това имаше значение за нея, по дяволите! Слава богу, че това, което изпитваше към него, е само страст, а не любов.

Тези мисли бяха непоносими за Дейна. Тя се върна до компютъра си и направи усилие да се съсредоточи отново върху статията. От съществено значение сега бе това, че вече не се водеше официално на работа.

Пръстите на Дейна замръзнаха върху клавишите и тя неочаквано почувства, че в очите й напират сълзи. Разтърси енергично глава, за да прогони желанието си да я отпусне на бюрото и да заридае. Отдавна се бе зарекла да не се предава на чувствата си, независимо колко силни са те. Подобна глупава сантименталност бе само за слабохарактерните, а тя съвсем не беше такава. Въпреки това, сега се чувстваше крайно потисната.

Само да можеше да е сигурна, че човекът, който е виновен за нейното уволнение, не е Янси.

Телефонът отново иззвъня; тя сграбчи слушалката, сякаш бе спасителна сламка.

— Ало.

— Здравей, скъпа.

Дейна се усмихна.

— Привет, какво ново при теб?

Ейприл се засмя:

— Гледам си децата, какво! Ами при теб?

— Нищо особено — за миг Дейна почувства желание да сподели с нея, че току-що я бяха уволнили, но не можа да каже нито дума. Раната бе твърде болезнена, все още не можеше да преживее ужаса.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Не прочете ли вестника?

— Мисля, че още не са го донесли. Ще ми кажеш ли?

— Невероятен скандал — каза Ейприл, като говореше на бързи обороти. — Някой е издрънкал на пресата за липсващите пари.

— Господи!

— Още по-лошо. Не назовават директно името на доктор Грейнджър, но намеците им са съвсем ясни.

— Шегуваш ли се?

— Кълна се в живота на дъщеря си — не!

Дейна изсумтя:

— Какъв ужас.

— Виж какво, просто си вземи вестника. Аз трябва да тръгвам. Ще си поговорим по-късно.

— Добре. Благодаря ти.

На Дейна не й бе нужно да чете вестника. Знаеше какво ще открие в него. Тя разтри слепоочията си, за да разсее внезапната болка, и се запита какво ли си мислеше сега Янси и дали не обвиняваше нея.

Изведнъж избухна в смях.

Тя самата му нямаше доверие, а се тревожеше, че може би той не й вярва. А бе преспала с него. Господи! Беше дошла тук, за да пише материал за един лекар, когото не познаваше.

Как бе възможно за толкова кратко време нещата така да се заплетат?

 

 

— Искам да знам кой си е отворил голямата уста и е изплюл камъчето.

Вайда Лу сложи ръка на рамото на Янси, който седеше до нея. Той я изгледа сурово и се раздвижи. Видя как лицето й пребледня и разбра, че не само я бе объркал, а беше я накарал да затрепери от гняв. Беше му все едно. В момента нищо не го интересуваше, искаше единствено да накаже копелето, което се е разприказвало пред пресата.

Всички улики водеха към Херман Грийн и затова Янси се обърна към Вайда Лу за помощ. Или може би тя сама бе решила да си предложи услугите? Както и да е, това нямаше никакво значение.

— Ей, не се нервирай — каза Херман. В момента носът му изглеждаше по-крив от всякога. — Трябва да ти дадем успокоително.

— Колко смешно.

Херман въздъхна:

— Виж, знам, че имаме проблем, но няма полза от излишна паника.

— Херман е прав, Янси — намеси се Вайда Лу.

— Не съм се паникьосвал; просто нервите ми вече не издържат. Освен това на вас двамата ви е лесно да давате съвети, но, по дяволите, аз съм този, който седи на горещия стол.

Вайда Лу прехапа цикламените си устни.

— Това няма да трае дълго, обещавам ти. Мисля, че знам кой е виновен за това малко фиаско.

И двамата втренчиха поглед в нея. Но Херман заговори пръв:

— Някой от журналистите, нали!

— Не е Дейна Байвънс — Янси изрече това, без да мисли. По-скоро усети, отколкото видя, че Вайда Лу застина. Но със сигурност забеляза ледения блясък в очите й. „Внимавай, Грейнджър.“

— Не съм съвсем убеден в това — каза Херман.

— Аз също — отвърна Вайда Лу с язвителен тон.

Янси сви рамене, като се надяваше да създаде впечатление, че му е безразлично.

— Може и да сте прави, по дяволите! Може би е била тя — излъга той. — Но аз лично съм на мнение, че го е направил онзи Албърт Рамзи, който души наоколо.

— Възможно е да си прав — каза Херман. — Особено след удара, който му нанесе.

Янси стана рязко.

— Все едно кой се е раздрънкал. Страхувахме се от това и ето че то се случи. Важното сега е да помислим как ще се справим с положението.

— Аз ще се погрижа — каза Вайда Лу и се усмихна на Янси. — Винаги съм успявала, нали?

Янси изпитваше непреодолимо желание да постави тази безочлива кучка на мястото й веднъж завинаги. Но не можеше поради не една причина. Не само времето и мястото не бяха подходящи, но и Вайда Лу все още беше главната движеща сила на проекта и не би искала той да й диктува какво да прави.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Херман.

Янси го изгледа гневно.

— Не, по дяволите! Ти си виновен, Херман.

— Това е абсурдно и ти го знаеш. Все още смятам, че някоя от чистачките се е докопала до тези пари, но досега не съм успял да го докажа.

— И докато откриеш, аз ще се пека на бавен огън!

— Откъде, по дяволите, бих могъл да зная, че някои ще се разприказва пред пресата?

Тонът на Херман бе гневен.

— Е добре, успокойте топката и двамата — нареди Вайда Лу. — Не можем да разберем как ония от вестника са се добрали до информацията. Възможно е дори Тед Уилкинс или жена му да са се раздрънкали, пред когото не трябва. Или, както казах, вероятно е някой от репортерите. Според мен това няма значение. Трябва да се измъкнем от тази каша.

— Как? — прекъсна я Янси.

Тя се усмихна и отново докосна ръката му, а погледът й го подтикна да се отдръпне. Но не го направи.

— Оставете на мен да помисля за това. Няма да позволя нищо да попречи на този проект. Ще издействам опровержение, само гледайте.

— Чудесно. Аз отивам в болницата.

— Не се нервирай, чуваш ли? — каза Херман зад гърба му.

Янси се обърна рязко.

— Защо не престанете да се тревожите за мен и не откриете кой, по дяволите, е взел онези пари!

Очите на Херман се премрежиха от гняв и той щеше да отговори, но Янси излезе бързо от стаята.

Десет минути по-късно беше в кабинета си в клиниката, където го чакаше дълъг списък от пациенти. После трябваше да се върне в болницата, за да изнесе лекция за оплождането „ин витро“ пред клас специализанти.

Сложи ръката си на слушалката, но се спря. Имаше нещо гнило в целия този сценарий, но какво бе то? Първо, равнодушието на Херман Грийн. Второ, фактът, че можеше да гледа Янси в очите, когато обсъждаха въпроса за липсващите пари. Освен това, беше се разгневил.

Е, и Янси също беше изнервен. Може би проблемът бе в самия него, а не в Херман. Може би просто отдаваше на това прекалено голямо значение. И все пак тук имаше нещо нередно. Не можеше да каже какво, но инстинктивно го чувстваше.

Вероятно една от причините за неговата параноя бе предположението на Дейна, че някой се опитва да му навреди.

Той вдигна слушалката и нервно набра един номер. Беше му хрумнала идея.