Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (26)

Двадесет и пета глава

Дните се топяха. Часовникът в съзнанието на Дейна тиктакаше все по-силно. Трябваше да събере мислите си, да подреди сведенията, които бе получила досега за противоречивата личност на доктор Грейнджър, и да ги изложи върху лист хартия. Вместо това, тя продължаваше да се мотае, като че ли разполагаше с неограничено време.

Може би се дължеше на пролетната умора. Сладникавият аромат на орловите нокти нахлуваше през отворения френски прозорец. Досега почти не бе имала време да постои на балкона на стаята си, през който се стигаше до малък вътрешен двор.

Дейна се облегна на вратата и се загледа в една червеношийка, която раздвижи криле, спусна се към шадравана и бързо излетя от водата. Това й се стори толкова невинно забавление. С меланхолична усмивка се върна до старинната масичка, която използваше за бюро.

Седна и погледна часовника си. Десет часът. Пръстите й трябваше отдавна да са започнали да удрят по клавишите на портативния й компютър, но мислите й бяха твърде объркани и не можеше да се съсредоточи. Все пак позвъни на Уейд Лейнджли в „Исиус“ и му остави съобщение да й се обади.

Дейна отново се загледа навън и се замисли за прекрасния ден, толкова подходящ за пикник в гората, а след това — дълги часове, изпълнени с любовни ласки…

Буца заседна на гърлото й. Дейна се закашля, за да я пропъди и да не заплаче. Пое си дълбоко дъх. Отново се бе разсеяла. Никога по-рано не се бе предавала на подобни мисли, никога не бе изпитвала такова желание някой мъж да я докосва нежно, въпреки че толкова години се беше старала да прикрие своето отвращение само за да не обиди някого. Все пак Руни бе забелязал това.

Но не и Янси.

Тя знаеше защо. Янси получаваше това, което искаше, без да мисли за последствията. Както бе й казал, той искаше повече. А дали това не бе причина за нейната разсеяност? Или собственото й страстно увлечение по него?

Не. Със сигурност. Но въпреки че се опитваше да го отрече, при спомена за горещите му устни, притиснали нейните, краката й се подкосяваха. Отпусна се в единия край на леглото и започна да проумява жестоката истина. Изгаряше от желание да усети как ръцете му докосват тялото й, да го почувства в себе си, да се отдаде на горещата страст, да изпита върховна наслада…

Дейна скочи и изтича на терасата, обзета от гняв към себе си заради тези мисли. Скръсти ръце на гърдите си и ги притисна. Последното нещо, което й бе нужно, беше да се обвърже с този егоистичен и похотлив мъж.

Тя и Янси нямаха нищо общо по характер, нищо съществено. Неговата груба и необуздана натура, в комбинация с типичната за аристократите надменност, я отблъскваше. Освен това той бе всеизвестен женкар, което го правеше дори опасен.

Тяхната амбициозност бе единственото им общо качество. Тя бе твърдо решена да се издигне до върха на кариерата си, а той — на всяка цена да остане на върха на своята.

Звънът на телефона й се стори далечен, но не беше. Тя се втурна вътре и грабна слушалката.

— Ало.

— Мис Байвънс?

Отначало не разпозна мъжкия глас. Беше очаквала да й се обади Уейд Лейнджли, но не бе той. Все пак бе чувала този глас и преди, но не можеше да си спомни къде.

— Да — каза тя.

— Броуди Калхоун.

— О, докторе, толкова се радвам да ви чуя.

Би се обзаложила, че се обажда, за да провери дали Янси се е съгласил да й съдейства. Сега щеше да научи всичко. Той се засмя:

— Като че ли сте изненадана.

— Всъщност наистина не очаквах.

— Първо, бих искал да зная дали…

— Не, не се получи.

Последва кратко мълчание, по време на което Дейна си представи ясно какво ставаше в съзнанието на Калхоун.

— Вижте, мис Байвънс…

— Всичко е наред, всъщност мога да се разбера с доктор Грейнджър. Възнамерявам да довърша този материал със или без неговото съдействие.

Броуди въздъхна шумно:

— Понякога ми иде да го ударя. Кълна се, че е така!

Дейна се усмихна.

— Явно той е способен да събуди подобно желание у всички.

— Може би ще получите нова възможност по-скоро, отколкото си мислите — продължи той с по-оптимистичен тон. — Тази вечер в заседателната зала ще има представяне на макета за болницата в много тесен кръг. Мисля, че бихте искали да присъствате. Там ще бъдат членовете на комитета и още няколко души, които са подпомогнали нашата кауза.

— Благодаря, докторе. С удоволствие ще дойда.

— Ще се видим довечера.

Тя изпитваше ужас от мисълта да бъде в едно и също помещение с Вайда Лу и Янси, но не можеше да пропусне тази възможност да се срещне с членовете на комитета.

Питаше се дали някой от тях знаеше, че Шелби Тримейн вероятно е променил намерението си за земята. Канеше се да загатне това пред Янси, но нещо я бе възпряло. Тя се усмихна. Ако не друго, това събрание поне щеше да е интересно.

Телефонът отново иззвъня и тя се стресна.

— Ало.

— Дейна, ти ли си?

Беше Уейд Лейнджли.

— Да, господине.

— Радвам се, че се обади. Щях да ти звънна, за да ти възложа един репортаж. Как върви работата?

— Напредвам лека-полека — отговори Дейна уклончиво.

— Това звучи доста общо.

Тя се засмя:

— Попаднах на няколко следи, но още не мога да ги свържа.

— Все още ли мислиш, че от това би могъл да се получи сензационен материал?

— Без съмнение.

Дейна обясни, че вероятно има и друг кандидат за въпросния терен и този факт представлява истинска бомба със закъснител.

— Проверих това лично, но нямам връзка…

— Не се тревожи. Веднага ще изпратя Тим Гарисън. Той ще ти се обади.

— Благодаря ви — каза Дейна. — И благодаря за обаждането.

 

 

В стаята бе доста шумно. Щом премина през голямата двойна врата, Дейна се спря и огледа покритите с плюш мебели, дългата махагонова маса, столовете с високи облегалки, скъпите картини, някои от които бяха наистина ценни.

Когато пред погледа й се появи майка й, тя замръзна. Вайда Лу разговаряше с единия от членовете на комитета, Лестър Мейфийлд, като със свой обожател.

Въпреки неудържимия гняв, който изпитваше към майка си, Дейна остана спокойна. Вайда Лу беше облечена с бледолилав ленен костюм, който, както си помисли Дейна, струваше цяло състояние. Но не само тези скъпи дрехи привлякоха вниманието й. От мястото, на което бе застанала, Дейна не виждаше нито една бръчка по лицето на майка си, нито един неприбран кичур в косите й.

Никога по-рано не бе виждала човек, чието лице и коси да изглеждат като колосани или изсечени от желязо. Едва не избухна в истеричен смях, когато очите й срещнаха тези на Вайда Лу.

След няколко мига Вайда Лу дойде при нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изсъска тя с фалшива усмивка.

— Бях поканена.

Гласът на Дейна бе съвсем спокоен. Лицето на Вайда Лу доби леден израз.

— Е, не си добре дошла тук.

— Не започвай нещо, което не можеш да довършиш, Вайда Лу.

Чертите й се събраха така, сякаш бе почувствала остра болка.

— Ти изобщо не можеш да се мериш с мен, малка кучко. Да не кажеш, че не съм те предупредила.

Вайда Лу се отдалечи, а Дейна се почувства истински сломена.

— Радвам се, че го направихте.

Дейна едва не подскочи, когато неочаквано чу този глас. Тя се усмихна, щом срещна погледа на тъмните му очи.

— Радвам се, че ме поканихте.

— Хайде, ще ви почерпя едно питие, а след това ще ви покажа макета — той замълча за миг. — Обещавам, че после ще ви оставя на мира. Зная, че бихте искали да поговорите с всички присъстващи.

— Разрешавате ли да направя снимка?

— Бих се разочаровал, ако не го сторите.

Минута по-късно членовете на комитета стояха пред макета. Бяха се събрали и други хора. Доктор Калхоун я представи на тези, с които не се бе запознала. Тя размени по няколко учтиви думи с всеки от тях, а след това насочи вниманието си към макета.

— Е?

— Това е… това е…

Тя не успя да намери точните думи. Броуди се засмя така, сякаш гласът извираше от корема му.

— Харесва ми тази реакция. Просто нямате думи.

Дейна бе силно впечатлена от миниатюрния модел на болницата. Ако тя станеше реалност, наистина Шарлътсвил и Янси Грейнджър биха се прочули. Може би първо той, а след това градът.

— Чувствате се като дете, на което са подарили нова играчка, а? — попита тя.

— Още по-лошо — призна Броуди и отново се засмя. Точно в този миг влезе Янси. „А — помисли си тя, — ето че и докторът пристигна и навярно очаква да получи почести.“

При тази мисъл Дейна внезапно се изчерви. Сведе поглед към чашата с вино, за да скрие смущението си от завеждащия „Личен състав“.

„Не се предавай на чара му — каза си тя. — Той е просто един мъж, който от време на време си позволява по някой флирт. Трябва само да си внушиш, че ти е безразличен.“

— Е, подготвен ли е теренът за строежа?

Тя знаеше отговора, но бе любопитна да разбере дали още някой е предположил, че Шелби Тримейн може да продаде земята на друг кандидат.

— Все още не, но скоро и това ще стане — каза Броуди. — Трябва само да съберем още малко пари. Семейство Тримейн стопроцентово са на наша страна.

„А тогава защо не искат да ви дадат земята?“ — искаше да попита Дейна.

— Чувствайте се свободна да правите каквото желаете — Броуди стисна лакътя й. — До скоро виждане.

Когато остана сама, Дейна направи няколко снимки и се приближи към изкусно изработения макет. Не беше нужно да се обръща, за да разбере, че той е зад нея. Тя долови аромата на одеколона му и усети топлината на неговото тяло — и двете бяха неустоими.

— Все още си ядосана, нали?

Тя се обърна рязко.

— А ти как мислиш?

— Е — каза той, — мисля, че си по-прелестна, отколкото една жена има право, да бъде.

Мълчанието, което последва, й въздейства така, сякаш я бе докоснал. Тя отново се изчерви, този път толкова силно, че страните й пламнаха. Той беше толкова близо до нея, а дръзкият му поглед я накара да загуби самообладание.

— Явно имаш железни нерви.

Прехапа устни до кръв.

— Зная. Но ти все още искаш това интервю…

— Доктор Грейнджър!

Щом чу силния глас, той замълча. Обърна се, но не преди Дейна да успее да надникне над рамото му.

В стаята стоеше Албърт Рамзи с толкова широка усмивка, че порите по лицето му се бяха врязали дълбоко.

— Какво бихте ми казали за конгресмена Крауфорд, докторе?

В помещението изведнъж настъпи гробна тишина.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Янси и се приближи към Рамзи.

— Журналист съм. И зная за вас и конгресмена — Рамзи обходи с поглед стаята и зае важна поза, сякаш му бе приятно да е център на вниманието. — Затова най-добре се дръжте като послушно момче и си признайте.

Янси отново се обърна към Дейна и каза със смразяващ тон:

— Значи така ми отмъщаваш, разприказвала си се пред това копеле?

— Полудял ли си? — извика Дейна. — Аз…

Той я изгледа с леден поглед от глава до пети.

— Спести ми обясненията!

— Хайде, докторе, нима не е вярно, че Крауфорд ви е обещал солидна сума, ако…

Янси удари с юмрук Рамзи по носа. Дейна потрепери, а от всички краища на залата се чуха възгласи.

— Ще съжаляваш за това, копеле! — заканително каза Рамзи, докато се изправяше на крака.

— Не толкова, колкото ти, ако не си прибереш фотоапарата и не изчезнеш оттук.