Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (24)

Двадесет и трета глава

Дейна застана до прозореца на стаята си и се загледа в дъждовните капки, които се удряха в стъклото. В далечината светкавица раздра небето и озари цялата околност. Тя потръпна и се отдръпна назад. Според прогнозата бурята щеше да продължи не повече от няколко часа.

Надяваше се синоптиците да излязат прави. И без това бе доста потисната. Час по час поглеждаше към телефона. Защо не се обаждаше Броуди Калхоун? А защо не се обаждаше Янси?

Нима се бе излъгала в доктор Калхоун? Тя потърка носа си и закрачи из стаята. Беше й се сторил така уверен, че ще успее да придума Янси. Броуди само лаеше, без да хапе. По дяволите!

Никой не можеше да контролира Янси Грейнджър. Искаше й се да вярва, че не е така, но той наистина беше като заредено оръдие, което всеки момент ще експлодира, и това най-вероятно щеше да се случи, когато разбере, че би могъл да загуби терена. Сърцето на Дейна щеше да изскочи. Все още не можеше да си обясни защо на Шелби Тримейн му бе хрумнало да продава земята на някой друг.

Според информацията, която вече имаше, той бе един от главните спонсори на университета и даваше своята подкрепа винаги когато бе необходимо. Защо сега изведнъж бе променил позицията си, ако изобщо е имал такава?

Пари? Власт? Влияние? Мислите на Дейна се въртяха около тези възможности, но никоя от тях не й се стори достатъчно основателна причина. Шелби притежаваше повече пари, отколкото някога би могъл да похарчи. Дали беше така? Може би живееше зад фалшива фасада, както толкова други хора. Може би бе наследил името, но не и богатството на Династията.

Не. Тя отхвърли тази мисъл, но отново се върна към нея, когато се сети за интереса на Шелби към политиката. Като че ли с нея се захващаха само хора, на които не им достигаха пари.

Дали наистина това бе целта на Шелби? Дали не му трябваха повече пачки, за да вкара сина си в политиката?

Дейна изръмжа. Руни. Не можеше да понася мисълта за него, особено след като й бе направил предложението. Освен това съзнанието й бе изцяло обсебено от Янси Грейнджър.

Телефонът иззвъня и това я изтръгна от мислите й. Тя вдигна слушалката след второто позвъняване и сърцето й затуптя учестено в очакване.

— Ало.

— Дейна.

Тя се намръщи.

— Хюбърт, ти ли си?

— Разбира се.

Дейна долови в тона му не просто раздразнение, а студен, жесток гняв. Тя прехапа устни. Страхотно, нови неприятности. Седна на леглото.

— Какво има?

— Мислех, че си на почивка.

— Така е.

— А нима конгресменът Клейтън Крауфорд би въртял телефона просто ей така?

Изведнъж я сви стомахът.

— Всъщност — не.

— Разбира се. Ти наистина трябва да си на почивка.

— Но…

— Какво, по дяволите, целиш, като си пъхаш носа в работите на конгресмена? Кой ти е дал това право?

Без сама да разбере как, Дейна успя да прикрие тревогата си, но вътре в себе си трепереше.

— Нали познаваш Албърт Рамзи? — попита тя.

— Какво общо има тук това копеле?

В тона на Хюбърт се долавяше нетърпение. Дейна разказа за кратката статия за конгресмена и съпругата му, която бе прочела в светската хроника.

— Е, и?

— Този материал се появи в същия ден, в който се сблъсках с Албърт. Помислих си, че е дошъл, за да ме изпревари с материала…

— Изтикай го и забрави, че си чувала за Клейтън Крауфорд.

— Хюбърт!

— Говоря сериозно, Дейна.

— Какво става? Това е просто любопитна новина за един политик.

— Той не е кой да е политик. Има значителни правомощия.

— Откога ни е забранено да закачаме политиците?

— Щом ти казвам, значи е забранено.

„Откажи се, Дейна — каза си тя. — Откажи се, преди да загазиш.“ Беше навлязла в опасна територия, рискуваше сегашната си работа в „Олд Дъминиън“ заради несигурната възможност да получи място в „Исиус“. Ако не внимава, би могла да загуби и двете.

— Конгресменът ли ти се обади?

— Няма значение. Просто изпълнявай това, което ти се казва.

Дейна почувства пулсираща болка в дясното слепоочие. Хюбърт никога не бе й говорил така, досега тя не беше го чувала да повишава тон и това означаваше, че конгресменът или някой друг здравата го е сплашил.

— Не съм искала да ти докарам неприятности.

— Сигурен съм, че е така. Просто зарежи тази работа. Веднага. Не искам да се карам с теб, Дейна. Зная, че когато си наумиш нещо, трудно се отказваш — точно затова си толкова добра в професията. Но това не подлежи на обсъждане. Забрави за тази работа и просто си почивай. Ясно ли е?

— Добре, Хюбърт.

— До скоро виждане.

След тези думи той затвори.

Сега Дейна наистина затрепери и се хвана за корема. Но това не бе от страх, а от вълнение. Знаеше, че е попаднала на нещо значимо.

Явно конгресменът имаше и друга причина да се крие, освен желанието личният му живот да остане неприкосновен. Прозря го веднага. Историята около този човек, би могла да предизвика истински взрив и да се превърне в ценна находка за „Исиус“, дори нещо повече. Щом не можеше да разпита Крауфорд, щеше да се обърне към другия сигурен източник — Янси.

Все някак щеше да изкопчи от него истината.

 

 

— Не, не мога да дойда тази вечер.

— Защо?

Янси едва удържаше порива си да се наведе и удари главата си в бюрото. Въпреки това заговори с плътен и спокоен глас:

— Ако можеше да видиш бюрото ми, Вайда Лу, сигурно нямаше да питаш.

— Тогава нека да дойда и да ти помогна да го разчистим.

Янси се засмя насила:

— Та аз дори не знам откъде да започна.

— Кога ще се видим?

Той долови в тона й строга нотка, въпреки че се бе постарала да скрие раздразнението си.

— Нали другата седмица отново ще има събрание на комитета и тържество.

— Знаеш, че не това имам предвид.

Той смени темата:

— Между другото изтегли ли си парите от касата?

— Не — каза тя решително.

Той не обърна внимание.

— Тогава ги изтегли. Незабавно.

— О, за бога, това е дребна работа. Но ако ще се почувстваш по-добре, можеш да ми ги върнеш на представянето.

— Какво представяне?

— Не вярвам да си забравил, че организираме тържество в тесен кръг само за известни личности в заседателната зала, на което ще бъде представен окончателният проект за болницата.

— Всъщност бях забравил.

— Видя ли, че все пак имаш нужда от мен — каза Вайда Лу закачливо.

— Всички имаме нужда от теб. Ти движиш целия проект.

Последва дълго мълчание. А след това:

— Срещаш се с някоя друга, така ли е, Янси?

Той внезапно почувства възбуда, защото се сети за увлечението си по Дейна Байвънс.

— Не, Вайда Лу — излъга я.

— Радвам се да го чуя.

— Ще си поговорим друг път, а?

Тя се захили:

— И не само това.

Нещата отново се бяха объркали.

„Внимавай, Грейнджър“ — каза си той, когато си спомни предупреждението на Броуди. Някой ден ще й кажеш истината в очите, но не сега.

Той чу сигнала „свободно“ и рязко остави слушалката на мястото й. Тази полудяла кучка просто не би приела „не“ за отговор. Повдигаше му се при мисълта за нейния допир.

Янси излезе и тръгна към колата. Скоро след това спря на малкия паркинг пред Б&Б, където беше отседнала Дейна. Беше малко преди здрач и той се загледа за миг в дърветата около старата сграда от колониалния период. Напомняше му за къщата, в която израсна.

Слезе от колата. Може би когато я види отново, нямаше да изпита нищо, нямаше да го интересува. Така или иначе трябваше да даде това интервю, за да я накара да го остави на мира.

С всеки ден, който прекарваше в Шарлътсвил, тя ставаше все по-опасна. Две жени, които го подлудяваха! Точно в този момент предпочиташе терзанията, свързани с Вайда Лу. Тя беше само една властна истеричка, докато Дейна бе унищожителна бомба.

Знаеше, че тя е там, защото паркира точно до нейната кола. Когато влезе, мисис Балч му показа как да стигне до стаята на Дейна. Той почука на вратата.

— Идвам — извика тя с дрезгавия си глас.

Преди вратата да се отвори, челюстите му така се схванаха, че му се струваше, че всеки момент зъбите му ще изпадат.

— Ти?

Не бе сигурен дали тя наистина изрече тази дума, или само зяпна от изненада. Все едно — той не можа да отговори. Беше твърде пленен от гледката, която тя представляваше — с разрошени коси, смаян поглед и нацупени устни. Но не това, а тялото й, облечено в къси панталони и прилепнала тениска, накара кръвта му да закипи.

— Какво…

— Какво правя тук ли? Това ли искаше да ме попиташ?

Тя облиза долната си устна, която остана влажна.

— Да.

— Мислех, че искаш да вземеш интервю от мен — каза той и направи наивна физиономия.

— Вярно — отвърна тя и се засмя звънливо.

— Е?

— Какво?

— Хайде.

— Къде искаш да ходим?

— Искам да поговорим.

Тя не помръдна от мястото си.

— Най-добре се залавяй за работа. Това е последният ти шанс.

— Но… не разбирам.

Той зарови пръсти в косите си.

— Аз също не разбирам много неща, но хайде все пак да вървим.