Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (23)

Двадесет и втора глава

— Изненадана съм да те видя отново тук толкова скоро.

Бръчките по челото на Руни се врязаха по-дълбоко.

— В това няма нищо странно.

— Да, наистина — каза Дейна, — особено като се има предвид, че имаш клиент в този град.

— Да. И той казва, че няма време да пътува до Ричмънд.

— Като че ли не му вярваш.

Руни сви стройните си рамене:

— Всъщност няма значение кой какъв е, за мен е важно само да си свърша работата.

Бяха се срещнали в един нов ресторант в покрайнините на града, който горещо им бяха препоръчали. Очакванията на Дейна се оправдаха. И храната, и обслужването бяха отлични, а клиентелата — доста изискана.

Може би затова имаше чувството, че ако се огледа наоколо, ще срещне погледа на Янси.

Беше напрегната. Сякаш Янси Грейнджър бе обсебил съзнанието й и това я потискаше и вбесяваше. Все още беше ядосана заради отказа му да даде интервю, но знаеше, че накрая все пак ще спечели. Искаше й се да може да подслуша отнякъде разговора между Броуди Калхоун и Янси в офиса му.

Кариерата й зависеше от това дали Калхоун ще спечели тази битка.

— Какви лоши мисли се въртят в хубавата ти главица?

Дейна премигна.

— Извинявай. Просто си мислех за всичко, което трябва да свърша.

— Е, как върви работата ти?

— Горе-долу — Дейна помълча няколко мига и тръсна глава назад. — А твоята?

Руни отпи глътка вино и я погледна над очилата си.

— Знаеш ли, нищо няма да излезе от това твое разследване.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Тонът на Дейна бе рязък. Руни изсумтя:

— Е, добре.

— Знам, че не можеш да обсъждаш с мен делото на Янси, вече говорихме по този въпрос. Но поне би могъл да ми кажеш дали успя да откриеш другия свидетел, който е бил на тържеството.

— Всъщност — не. Търсих го няколко пъти, но все е извън града.

— Не ти ли се струва странно? — попита Дейна.

— Явно на теб ти изглежда подозрително. След като говорихме с бармана, не мога да разбера защо този ни разиграва — Руни намести очилата, си. — Може би наистина не е в града. Или е размислил и е решил да не се забърква.

— Точно така смятам и аз.

Руни се захили:

— Мисля, че за да успееш с твоята статия и за да мога аз да защитя клиента си, трябва да разберем какво става, когато най-сетне го открием, ако изобщо се появи.

— Аз ще го открия, ясно ли е? — каза Дейна, след като отпи от виното си. — Не се съмнявай в това.

Руни я изгледа изпитателно.

— Ти наистина страшно си се вживяла в тази история около Грейнджър.

— Върша си работата, Руни. Освен това, знаеш какъв е залогът.

Той се замисли.

— Е, на мен пък ми писна от доктор Янси Грейнджър. Ако нямаш нищо против, бих предпочел да сменим темата.

— И за какво да говорим например? — попита Дейна, като се стараеше да не повиши тон. Не й харесваше блясъкът в очите на Руни.

— Не за какво, а за кого — той замълча и се наведе напред. — За нас. Бих искал да поговорим за нас.

В съзнанието на Дейна прозвуча тревожен сигнал.

— Руни, знаеш, че в момента няма „нас“. Аз…

— Шшт.

Той сграбчи ръката й и я задържа.

— Няма ли поне веднъж да замълчиш и да ме изслушаш?

Дейна кимна и изпита ужас от това, което щеше да последва.

— Знаеш какво чувствам към теб.

— Руни…

Той стисна ръката й.

— Нали каза, че ще ме изслушаш?

Тя отново кимна, но не можа да го погледне в очите.

— Ще се омъжиш ли за мен, Дейна?

Тя направи усилие да вдигне очи и срещна погледа му.

— О, Руни, моля те! Знаеш…

— Знам, че не ме обичаш.

— А тогава защо искаш да се ожениш за мен?

— Защото съм луд по теб и мисля, че с течение на времето и ти би могла да ме обикнеш.

— Руни, ти заслужаваш нещо повече. Заслужаваш жена, която ще те обича истински.

— Ей, аз ще реша от какво имам нужда. Сега те моля само да си помислиш. Не бързай да ми откажеш.

Дейна не можа да отговори. Съзнанието и чувствата й бяха крайно объркани.

— Искам да знаеш, че каквото и да е решението ти, винаги ще бъдем приятели. Просто не можех повече да крия чувствата си.

Очите на Дейна се насълзиха, но гласът й не затрепери.

— Не искам повече да те залъгвам, Руни, да ти давам напразни надежди.

— Зная. И уважавам мнението ти. Но, моля те, помисли си, само за това те моля. Не бързам.

Дейна не каза нищо. Явно Руни бе взел твърдо решение и каквото и да кажеше в този момент, не би го разколебало. Все пак скоро щеше да изслуша отговора й.

— Ще поръчате ли още вино, госпожо? Господине?

Никой от тях не пожела, но Дейна бе доволна, че ги прекъснаха, понеже това й даде възможност да смени темата.

Когато отново останаха насаме, тя направи усилие да се усмихне.

— Вашите сигурно се радват, че си толкова близо до дома.

— Особено мама и Мериън.

— Мериън?

Руни се засмя:

— Нашата икономка, страхотна готвачка е — доближи ръка до корема си. — Ако не внимавам, ще надебелея.

— Съмнявам се.

— Само почакай да опиташ ябълковия й сладкиш.

— Преотстъпвам ти правото — каза Дейна шеговито. Знаеше, че това бе завоалирана покана да посети дома му, а тя нямаше желание.

— Но за татко не съм сигурен.

Дейна беше изненадана.

— Мислех, че вие с него се разбирате.

Лицето на Руни стана мрачно.

— Близки сме, но татко има навик да си пъха носа в моите работи и явно е решил да ме напляска, знаеш по кое.

Дейна се засмя на начина, по който Руни се изрази.

— Повярвай ми, чувала съм и думата „задник“.

— Знам. Просто не обичам да си служа с груб език в твое присъствие.

Изражението й отново стана спокойно.

— Вечно съвършеният джентълмен.

— Да не би да се обиждаш?

— Не, разбира се — каза Дейна, понеже усети, че отново навлизат в опасни води. Не искаше да нарани чувствата на Руни, но сякаш каквото и да кажеше или направеше, щеше да го засегне. — И какво иска от теб? Да се откажеш от делото на Грейнджър?

Руни я погледна изненадано.

— Откъде знаеш?

— Просто предположих.

— Предположението ти е правилно.

— Каза ли ти защо?

Руни се намръщи.

— Да. Страхува се, че това би могло да навреди на кариерата ми. Иска да ме вкара в политиката. Представи си само!

— Шегуваш ли се?

— Не, за съжаление не се шегувам. Представя си ме като кандидат за сенаторско място.

— Е, мисля, че от теб ще излезе страхотен сенатор.

— Точно това каза и Шелби — Руни още повече се намръщи. — Но аз не искам да ставам сенатор. Искам да правя това, с което се занимавам сега — да бъда адвокат.

— И да защитаваш хора като Янси Грейнджър.

— Точно така. Но татко не смята, че това е добра идея.

— Не харесва твоя клиент — Дейна каза това съвсем равнодушно.

— И това, но най-много го притеснява делото, най-вече защото по всяка вероятност Грейнджър ще стане шеф на новата болница.

— Тогава ще им продаде ли земята?

— Надявам се.

Отново я обзе тревога — не толкова заради думите на Руни, колкото от начина, по който ги каза.

— Какво означава това? Като че ли не си много сигурен — Дейна затаи дъх.

Руни изпи последната глътка вино, която бе останала в чашата му.

— Може би не бива да ти казвам това, но случайно чух един телефонен разговор на татко за земята.

Дейна едва сдържаше вълнението си.

— Искаш да кажеш, че е преговарял с някого, който не е от комитета за болницата?

— Така ми се стори.

— Какво точно чу?

Руни отново се поколеба, преди да отговори:

— Татко каза нещо такова: „Значи наистина проявявате интерес към този имот?“

— Което означава, че има друг кандидат.

Руни не каза нищо, защото нямаше какво да се добави. Дейна се чувстваше така, сякаш съзнанието й щеше да експлодира, като че ли някой бе поставил там пръчка динамит.

— Ако това, което казваш, е вярно, нещата биха могли доста да се объркат.

— Нима мислиш, че не разбирам? — каза Руни равнодушно. — Хайде да си тръгваме.

 

 

Янси излезе от стаята.

Не можеше да повярва, че Броуди иска да го види. За бога, та той преди малко се бе срещнал с него, за да му представи бюджета си. Изведнъж Янси се сети, че бе поискал доста голяма сума само за оборудване. Но всичко беше единствено заради новата болница. Това, което бе поръчал, можеше да бъде отпуснато.

Все пак знаейки колко е стиснат Калхоун, Янси се усмихна цинично. Ако не знаеше как стоят нещата, би си помислил, че Броуди вади парите от собствения си джоб.

След няколко минути той влезе в кабинета на началника си и каза:

— Преди да започнеш да ми четеш конско заради бюджета, поне ме изслушай.

Лицето на Броуди изглеждаше като изсечено от дърво.

— Това, за което те викам, няма нищо общо с бюджета.

— А?

— Седни.

Янси стисна зъби.

— Не ми се сяда.

— Седни все пак.

— По дяволите, Броуди, имам работа, не мога да си губя времето за твоите глупости!

— И аз бих казал същото.

Янси смръщи носа си, като че ли бе усетил неприятна миризма.

— Какво има този път?

— Не се прави, че не знаеш.

— Попитах те, нали?

Янси се опитваше да запази самообладание, но Броуди като че ли нарочно то дразнеше.

— При мен дойде Дейна Байвънс.

— А, ето кой ти е пуснал мухата.

Би трябвало да очаква това, но все пак беше изненадан.

— Не се нервирай, Янси.

— Не мога да повярвам, че е идвала при теб; позволява си прекалено много волности. Освен това не мога да повярвам, че ти си й позвънил да те постави на горещия стол.

— Не е смешно.

— Виж, просто не одобрявам идеята за това интервю. Всъщност проблемът си е лично мой.

— Не, не е.

— Слушай, Броуди…

— Ако искаш болницата, престани да витаеш в облаците, слез на земята и дай на тази жена това, което иска. Мисля, че когато за първи път ти казах да й съдействаш, бях достатъчно ясен.

— Не искам…

— Нямаш право на глас — каза Броуди със злорадство.

Янси отмести поглед към прозореца и усети, че сърцето му пулсира до пръсване. Опита да се съсредоточи върху слънчевите лъчи, които обсипваха дърветата с топъл блясък. Не можеше. Чудеше се какво да прави с тази Дейна Байвънс. Колкото повече се съпротивляваше срещу нейното интервю, толкова повече привличаше вниманието.

И да се съгласи, и да продължи да се опъва, все щеше да изпадне в неудобно положение. Който и път да избере, щеше да му се наложи да прескача мини.

— Какво ще получа в замяна?

— Какво имаш предвид? — лицето на Броуди доби строго изражение. — Да не би да искаш да ти платя?

— Адски си прав.

— Би трябвало да те уволня, Грейнджър.

— Да, може би, но няма да го направиш. И така, ще получа ли средствата, които искам?

Броуди трепереше.

— Махай се, по дяволите!

— Знаех си, че ще ме разбереш — каза Янси и се захили.

Щом излезе в коридора, усмивката му изведнъж се изпари. Какво бе направил? „Току-що настъпих първата мина“, каза си той на път за кабинета.

Все пак осъзна, че Броуди му правеше услуга, като го караше да съдейства на Дейна. Ако продължи да се инати, тя щеше да запретне ръкави и сама да разкрие причината. Ако долови у него й най-малкия признак на страх, щеше да действа като акула, подушила кръв. Щеше да разнищи всичко и да нанесе смъртоносния удар.

Той се отпусна на кушетката. Трябваше просто да наговори един куп глупости и така щеше да се измъкне от този кошмар. Надяваше се да не каже нищо, което би събудило подозрение.

Най-важното бе да мисли за Дейна Байвънс като за амбициозна журналистка, която би могла да го съсипе, а не като за привлекателна жена, разпалваща страстта му.

Той въздъхна и вдигна слушалката на телефона.