Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (21)

Двадесета глава

Сякаш изведнъж някой бе изтеглил всичкия въздух от ресторанта. Янси се мъчеше да се освободи от смразяващото чувство, че изведнъж миналото го е връхлетяло, седеше неподвижен, сякаш го бяха пронизали в сърцето.

Случката в онази нощ на мокрото шосе бе останала негова мрачна тайна, която беше пазил дълбоко в себе си в продължение на толкова години. Сега тя отново се бе появила пред очите му, по-жестока от всякога, в образа на жената от плът и кръв, която седеше срещу него.

Но тя не знаеше това.

Единствено той бе в състояние да подреди този пъзел. Гледаше навън през огромните прозорци. Досега не знаеше със сигурност какво е станало с детето, въпреки че инстинктивно се досещаше.

В този миг съжаляваше, че е обядвал, защото усети, че му прилошава. Много пъти мислено бе преживявал отново онази нощ и чувствата, които събуждаха тези спомени, бяха винаги едни и същи. Болката и ужасът от жестоката действителност вече не бяха така мъчителни, но подробностите не бяха избледнели.

Трезвият разум му казваше, че не е виновен за смъртта на бебето. Но това не го успокояваше. Би могъл да спаси детето, ако тогава разсъдъкът му не бе помрачен, ако не беше пиян. Сякаш някаква огромна ръка бе обхванала сърцето му и се опитваше да изцеди живота от него докрай.

Когато осъзна колко дълго никой от двамата не бе проговорил, Янси се обърна към Дейна. Господи, погледът й бе изпълнен с толкова болка и тъга, че дъхът му спря.

— Съжалявам — каза той най-сетне и усети, че думите му прозвучаха грубо, но не успя да овладее гласа си.

Дейна премигна и по бузата и се търкулна сълза. Той едва устоя на изкушението да се приближи към нея и спре с езика си тази сълза.

Тя я изтри и каза:

— Аз също. Но това беше отдавна. Аз… продължих да живея.

„Но белезите все още не са изчезнали, така е и с мен.“

— Все още не ми е ясно защо си мислеше, че няма да можеш отново да забременееш.

Въпреки че за него бе истинско мъчение да продължава този разговор, трябваше да я попита, за да узнае какво й е казал докторът от спешното отделение или някой друг от хората, които се бяха погрижили за нея.

— Предполагам, че сама съм си го втълпила — каза тя.

— Значи докторът не ти е казал нищо подобно?

— Употреби някакъв медицински термин.

— Какъв?

— Нещо, което означавало отделяне на плацентата.

— Значи е казал „плацентна абрупция“ — той се опита да й обясни на популярен език.

— Звучи ми познато — каза тя, когато той свърши, — но наистина не си спомням.

— Страхувала си се, че с тялото ти е станало нещо ужасно.

— Да — отвърна Дейна и прехапа долната си устна. — А бях толкова изплашена или невежа, или и двете, че не посмях да попитам.

— А сега по-добре ли се чувстваш?

— Да.

Тя погледна надолу към ръцете си. Искаше му се и с него да бе така.

— Щом връзката ти с Руни Тримейн е сериозна…

Тя рязко вдигна глава.

— Кой ти каза това?

Какво ли го бе накарало да заговори на толкова лична тема? Почувства се така, сякаш си е вкарал автогол.

— Тримейн ми каза.

— Той няма право да обсъжда връзката ни с теб.

Очевидно бе, че това истински я бе разгневило и Янси се почувства объркан. За свое собствено успокоение искаше да се увери, че тя е луда по Руни и няма търпение да се омъжи за него. Но, от друга страна, мисълта, че друг мъж целуваше тези устни и я докосваше там, където той изгаряше от желание да я докосне… Янси потърка студените си длани една в друга.

— Той каза, че ще идва в този град колкото е възможно по-често, защото ти си тук. Е, има ли нещо между вас двамата? Затова ли искаше да знаеш дали можеш да имаш дете?

Очите на Дейна светнаха срещу него.

— Изобщо не е твоя работа.

Това бе жестоката истина и тя накара Янси да потрепери. Беше се увлякъл. Бе стигнал твърде далеч, но сякаш вече не можеше да спре.

— Права си, не е моя работа — Янси най-сетне успя да събере мислите си и да заговори спокойно, като се надяваше, че така ще смекчи гнева й и всичко отново ще си дойде на мястото. — Е, има ли още нещо, което би искала да ми кажеш за катастрофата?

— Не.

— Дори какво изпитваш към човека, който…

— Който ме захвърли и избяга.

Изражението на Янси не се промени.

— Да, към него.

— Смятам, че онова копеле е виновно за смъртта на бебето ми. И ако някога пътищата ни се пресекат, ще го накарам да си плати за това.

Янси почувства как гърлото му запари. Беше безпомощен да овладее чувствата, които се надигаха у него, но те останаха скрити. Не можеше да им даде воля.

Именно споменът за тази жена бе променил изцяло кариерата му и го бе направил лекаря, който е сега. Но единствено тя притежаваше и силата да накара целия му свят да рухне.

Затова в никакъв случай не биваше да узнае, че той е човекът, които я бе „захвърлил“ в онази нощ в пиянското си заслепение. Доколкото бе наясно, никой друг, освен него не знаеше какво се е случило всъщност.

Тази мисъл му донесе известна утеха. Ами ако разбере? Все пак тя беше журналистка. Ако открие истината, сигурно веднага щеше да грабне химикалката си и да го унищожи. И несъмнено би изпитала удоволствие от това.

— Стига вече сме говорили за мен — каза Дейна и така го изтръгна от мрачните му мисли. — Аз съм журналистката тук, помниш ли? Трябва да взема интервю от теб. Сега ми разкажи нещо за себе си.

През тялото му премина студена тръпка, но изразът на лицето му остана непроменен.

— Какво например?

— Е, хайде сега, сигурна съм, че вече си дал поне милион интервюта. Знаеш какво се иска от теб.

— Да. И точно това ме притеснява.

— Ще го преодолееш.

— Тук грешиш. Никога не ми е било приятно някой да си пъха носа в работите ми.

— Дори ако това би ти помогнало да постигнеш целта си?

— Няма ли да ми кажеш честно какво всъщност целиш? Винаги съм мислил, че работата на журналистите е да изваждат на показ кирливите ризи на хората, за които пишат.

Разбра, че тя е доловила сарказма в думите му, защото видя как се изчерви от лицето до дъното на V-образното си деколте.

Той неволно прикова поглед там и наблюдаваше как гърдите й се повдигат и спускат. Щом отново погледна нагоре, очите им се срещнаха.

Сякаш за да се отърси от смущението си, тя каза припряно:

— Няма да ми се изплъзнеш.

Той погледна встрани. Само пътищата им да не се бяха пресекли тогава и да не се чувстваше така виновен за загубата й. Само да не го привличаше толкова силно физически. Само да не се бе приближил към нея на онзи паркинг в пристъп на лудост и да не я бе целунал.

Но всичко това се бе случило и той не можеше да върне времето. Нямаше право да обвинява никого, освен себе си.

— Може би трябва да започнем с въпроса: „Защо реши да станеш лекар?“ — каза Дейна и прочисти гласа си, като че ли така щеше да охлади напрежението между тях. — Ти ли беше най-големият отличник в биологическата лаборатория, който с удоволствие правеше дисекции на жаби?

— Да. С нетърпение чаках да вляза там и да изтръгна крачката на онези гадинки от техните гърчещи се телца.

Отново успя да я ядоса. Това пролича от начина, по който се раздвижи и стисна зъби. Тя каза с раздразнение:

— Докторе, това не е шега.

— Напротив.

— Не забравяй, че ти си главният герой в представлението.

Гласът й затрепери.

— Да, помня, но сега ми стана ясно, че не биваше да участвам. Не разбирам с какво това ровене в живота ми би могло да бъде от полза за проекта.

— Доколкото знам, ти си проектът.

— Това звучи чудесно, но не е истина.

— Не се прави на скромен — тонът й бе откровено саркастичен.

— Какво мога да кажа? Това е част от чара ми.

— Добре. Нека се върнем на въпроса за началото на този чар.

Янси нарочно погледна часовника си.

— Не съм съгласен. Нямам време.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Няма да те пусна, докато не получа това интервю. Ти самият каза, че играчите трябва да имат еднакви права.

— Да не би да вярваш на всичко, което ти казват хората?

— Нямаш право да постъпваш така!

— Имам право да постъпвам както ми харесва. Предпочитам да не ти давам интервю.

Янси стана и хвърли на масата няколко банкноти за сметката.

— Не мисля, че идеята за този материал е добра. Най-добре се откажи.

Дейна затрепери от гняв. Първо Вайда Лу, а сега и той. В този момент не бе сигурна кого от двамата мразеше повече.

„Началото на този ден бе така обещаващо, а изведнъж всичко рухна“ — мислеше си тя, докато излизаше от ресторанта. Само това й липсваше. Не биваше да проявява слабост. Разговорът за детето й отвори старата рана и бе събудил мъката й.

По пътя към колата тя едва сдържаше сълзите си. Точно тогава видя как Янси тръгна от паркинга.

За нищо на света не би се отказала.

Проследи с поглед неговото БМВ, докато се отдалечаваше. „Ако си мислиш, че си успял да се измъкнеш с този номер, докторе, жестоко се лъжеш“ — промърмори тя на себе си, качи се в своята кола и натисна рязко газта.

След няколко минути чу свирене на сирена. Приготви се да даде път, като мислеше, че зад нея има линейка, но когато погледна в огледалото за обратно виждане, сърцето й замря.

Не беше линейка, а полицейска кола. Следваше я плътно. Отново затаи дъх, когато полицаят й направи жест да отбие.

— Господи! — прошепна тя и сви край пътя. Той се приближи към прозореца й.

— Госпожо, има ли причина да карате с осемдесет километра в час при ограничение петдесет?

— Не, господине.

— Спешен случай или нещо подобно?

— Не, господине.

— Шофьорската ви книжка, ако обичате.

Дейна се изчерви, потърси книжката в портфейла си и му я подаде, а той я прибра в колата. Не можеше да повярва, че щяха да й съставят акт за превишена скорост. Но когато си спомни за всичко, което й се случи през този ден, реши, че това е логичен завършек.

Полицаят й върна книжката.

— Подпишете се тук, госпожо.

Тя взе талона и докато слагаше подписа си, видя сумата, която трябваше да заплати като глоба — седемдесет и пет долара.

— Бих ви посъветвал да не бързате толкова, госпожо — каза полицаят провлачено, сложи отново шапката си и се отдалечи.

Обзета от неудържим гняв, Дейна успя само да кимне. Сигурна бе, че Руни можеше да уреди този акт да бъде унищожен, но понеже наистина беше превишила скоростта, никак не й се искаше да го моли.

Но би могла да направи друго: да стовари вината върху доктор Янси Грейнджър.

Той щеше да си плати по един или друг начин.

 

 

Хюбърт Кокс премести незапалената си пура от единия край на устата в другия. Не искаше да се примири с това, че вече не може да пуши в офиса си. По дяволите, никъде в сградата не можеше да се пуши, а на улицата бе още по-лошо.

Всеки път, когато се облегнеше отвън и запалеше, минувачите или му се подиграваха, или го гледаха така, сякаш е извънземен.

Сега седеше и дъвчеше навлажнения край на пурата, приковал поглед в купищата книжа на бюрото си, с които трябваше да се залови. Налагаше се да ги разчисти, за да направи добро впечатление на началника си, който скоро щеше да се пенсионира.

Хюбърт се отпусна на облегалката на стола и се усмихна. От двадесет години бе главен редактор на „Олд Дъминиън“.

Сега най-сетне му се бе удала възможност да получи мечтания издателски пост, ако междувременно не оплескаше нещата. Но нямаше никакъв повод да се притеснява за това. Работата му бе в кърпа вързана, понеже самият сегашен издател щеше да се застъпи за него пред съвета.

Все пак Хюбърт не можеше да се отърве от натрапчивото предчувствие, че нещо щеше да се обърка и да му попречи да постигне целта си.

Нужен му бе не само авторитетът, който щеше да му донесе престижната работа, а и финансовата сигурност. Искаше отново да се ожени, а за това бяха необходими пари, главно защото приятелката му бе с двадесет години по-млада от него.

Когато се сети за нея, той се усмихна, а след това отново се замисли за предстоящото посещение на Нед. Срещата щеше да бъде неофициална, както бе казал Нед, само за да се увери, че всички приготовления за съвета са направени и няма да има непредвидени въпроси.

Хюбърт оценяваше подкрепата и загрижеността на своя началник. Той стана от бюрото и дълго наблюдава отражението си в голямото огледало от вътрешната страна на вратата.

Не изглеждаше зле. Пригладените назад коси, боядисани в черно, почти блестяха. Копринената му вратовръзка на сиви и сини райета подхождаше и на косите, и на ризата му. Погледна надолу към колана си и се усмихна самодоволно. Джанис добре се бе погрижила за тоалета му.

— Хюбърт?

Когато чу името си и почукването на вратата, той се стресна. Направи крачка назад, отвори и се усмихна.

— Влез, Нед.

Усмивката на Хюбърт се изпари, когато издателят влезе със сурово изражение. Беше висок, едър мъж, в чието присъствие всички се чувстваха като джуджета. Имаше буйни стоманеносиви коси, които засилваха впечатлението от студеното му държане. Хюбърт стоеше като вцепенен.

Без да губи време за празни приказки, Нед каза:

— Хюбърт, имаме голям проблем.

Хюбърт едва не зяпна от уплаха. Къде, по дяволите, бе сгрешил?

— Заповядай, седни — каза той и посочи най-удобния стол в офиса си.

Нед махна с ръка.

— Не. Това няма да отнеме много време. По-добре ти седни.

По челото на Хюбърт изби пот. Беше почти сигурен, че повишението му ще отиде по дяволите.

— Не разбирам.

Нед се усмихна насила.

— Ще ти стане ясно, повярвай ми.