Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (20)

Деветнадесета глава

— Скъпи, какво ти е?

Конгресменът Клейтън Крауфорд въздъхна:

— Много си проницателна.

Глория се усмихна и го целуна по бузата.

— Аз съм твоя жена. Разбира се, че ще съм проницателна по отношение на теб.

Клейтън прокара ръка по бузата й, преди да се върне до бюрото си. Но не седна. Погледна съпругата си и попита:

— Е, къде ще ходиш този следобед? Бих добавил, че изглеждаш зашеметяващо.

— Ще водя един специалист по вътрешен дизайн в къщата.

Клейтън се намръщи и ранните бръчки по челото му се врязаха по-дълбоко.

— Знам накъде биеш и не съм сигурен, че идеята е добра.

Беше се опитал да изрече тези думи спокойно, но когато видя тъжното изражение на жена си, разбра, че не е успял.

— Защо не? Затова ли си толкова кисел?

— Не знаех, че изглеждам кисел.

— Е, все пак нещо не е наред. Вместо да ми кажеш причината, ти ми разправяш колко добре съм изглеждала, като че ли съм някаква домакиня, чиито интереси не се простират по-далеч от кухнята.

Клейтън изсумтя.

— Твоите са доста по-широки. Впрочем откога не си влизала в кухнята? Доколкото си спомням, откакто се оженихме.

— Прав си, има и продължение: няма и да стъпя там. Като съпруга на един от най-влиятелните конгресмени, съм твърде заета да помагам на мъжа си да контактува със своите върли симпатизанти.

Клейтън завъртя очи и каза провлачено:

— Остави ме на мира, скъпа.

— Само ако ми кажеш какво те притеснява. Откога престанахме да си споделяме всичко?

Изражението на Клейтън стана още по-мрачно. Когато се погледна в огледалото, той направи гримаса.

Не беше красив мъж. С обикновените си черти и широко лице с ниско чело не би могъл да се нарече дори хубав. Но компенсираше физическите си недостатъци с искрен ентусиазъм и жар.

Обичаше своята страна и работата си, въпреки че понякога изпадаше в отчаяние. Но никога не му бе минавало през ум да се отказва. Не можеше да си представи да работи нещо друго. Всъщност той се надяваше да бъде следващият президент на Съединените щати. Не беше споделил тайната си мечта дори със съпругата си, която обичаше с цялото си сърце.

— Клейтън.

Когато чу гласа й, поклати глава:

— Извинявай, просто се бях разсеял.

— Права бях. От два дни вечно си разсеян, затваряш се в някакъв свой свят, пълен с проблеми — тя си пое дъх. — Да не би да си получил резултат от изследванията?

Той долови в гласа й болка и страх и разбра, че трябва да й каже. Отиде при нея и я прегърна. Тя се притисна към него за миг, а след това се отдръпна.

— Това е, нали? Разбрал си резултатите?

Тя почти изкрещя това и той побърза да я успокои:

— Не, скъпа, не съм ги разбрал.

Облекчението й бе толкова голямо, че той видя как тялото й се отпусна.

— Тогава какво има? — настоя тя. — Ако е свързано с работата ти и нямаш право да го споделяш, кажи ми. Ще те разбера.

— Сигурен съм, че някой ни шпионира.

Глория затаи дъх и отвори широко очи, обзета от ужас.

— Знаех си, че така ще реагираш и затова не ти казах по-рано.

— Но така ще се побъркаш.

— Вече съм направо полудял.

— Сподели с ме — каза тя с недоумение.

— Това не е краят на света. Само малка неприятност.

— Разбира се.

Клейтън не обърна внимание на иронията й.

— Обадила се е някаква журналистка и помолила за интервю.

— Е, и? Това се случва непрекъснато.

— Когато Беки я попитала защо иска да ме интервюира, жената отговорила, че желае да разговаря с мен за доктор Грейнджър.

Лицето на Глория пребледня и тя вдигна ръка към устата си, за да не извика. След няколко секунди каза:

— Не мога да повярвам, че това се случва наистина. Винаги сме били толкова внимателни, толкова сме се крили й…

Тя избухна в плач и брадичката й затрепери.

— Ще оправя положението, чуваш ли?

— Ако медиите…

— Няма да стигне до тях — той каза това съвсем уверено. — Обещавам ти!

Глория се хвана за корема и седна на мекото кожено кресло до бюрото му.

— Не се притеснявам заради мен — каза тя и вдигна поглед към съпруга си. — За теб се тревожа. Имаш толкова важни законодателни ангажименти, а ако това се разчуе, ще отклони…

Тя отново се разплака и прехапа долната си устна. Клейтън седна до нея, хвана ръцете й и усети, че са студени.

— Стига — каза той. — Недей да си въобразяваш неща, които няма да се случат.

— Но трябва да знаеш, че никак не умееш да прикриваш чувствата си.

Клейтън изтри една сълза от лицето й.

— Всичко ще бъде наред. Довери ми се.

— Винаги съм ти имала доверие — тя замълча за миг. — Защо не искаш да се срещам с декоратора? Твоето отношение ме безпокои почти колкото това, което ми каза.

Клейтън разтри ръцете й, за да ги стопли.

— Просто не искам да бъдеш разочарована, това е всичко.

— С други думи, само ако забременея, мога да мисля за обзавеждането на детска стая.

— Да, точно това искам да кажа.

И двамата помълчаха няколко минути.

— Не мислиш, че ще стане, нали? — прошепна Глория и очите й се напълниха със сълзи.

— Грейнджър трябва да е най-добрият. Ако и двамата сме нормални, ще стане. Ако нещо не е наред, тогава ще му мислим — той нежно целуна устните й. — Но щом искаш, излез и поговори с декоратора, понеже наистина вярвам, че ще стане.

Клейтън се усмихна. Тя го прегърна, преди да стане. Той я изпрати до вратата.

— Постарай се да си дойдеш навреме — каза тя. — Нали знаеш, че съм поканила семейство Домини на вечеря.

— Няма да се бавя — той докосна върха на носа й. — Вярвай ми.

В мига, в който тя затвори вратата след себе си, чертите на Клейтън се стегнаха. Той отиде до бюрото и натисна бутона на интеркома.

— Кажи на Ед, че искам да говоря с него.

След няколко секунди в стаята влезе неговият помощник Ед Юбанкс.

— Седни.

Юбанкс пребледня и големите му уши, които сега бяха зачервени, сякаш още повече щръкнаха.

— Аха, значи си ядосан.

— Прав си, за бога, ядосан съм! Някаква репортерка се обадила по телефона и искала разговор на четири очи.

Юбанкс сви рамене:

— Това не е ли добра новина?

— Не и в този случай. Споменала е за доктор Янси Грейнджър.

— По дяволите!

— Казва се Дейна Байвънс. Открий коя е и какво иска.

— Веднага ще разбера — каза Юбанкс и скочи.

— Когато свършиш с това, провери как върви превеждането на онези средства.

— За болницата на Грейнджър ли?

— Да.

— Ще се погрижа и за двете неща и ще ти се обадя.

— По-важно е да разбереш за журналистката. Прекалено много бих рискувал, ако я оставя да пише измишльотини. Няма да променя решението си за онова дарение, но обществото може да го изтълкува погрешно. И тогава името и кариерата ми биха рухнали изведнъж.

— Значи искаш да я разкарам, имам предвид журналистката?

— Все още не. Първо разбери коя е тази Дейна Байвънс и каква цел преследва. После аз ще реша как би било най-добре да постъпим.

 

 

Доктор Мисти Грейнджър хвърли гневен поглед към мъжа, който стоеше срещу нея.

— Не аз съм врагът тук, Мисти.

— Не можеш да ме убедиш в това — отговори тя с язвителен тон.

Рейфърд Джайлс се изчерви и сведе поглед, сякаш не би издържал да я гледа дори секунда. На Мисти й бе все едно. Нали беше неин адвокат, значи е длъжен да бъде на нейна страна.

Сякаш прочел мислите й, Рейфърд отново погледна към нея. Лицето му бе възвърнало нормалния си цвят.

— За последен път заставам на твоя страна.

— Тогава провери какви са шансовете ми да получа своя дял от наградата му. За нашата работа.

— А после?

— Кажи ми, имам ли основание да заведа дело срещу него?

— Да заведеш дело? — попита Рейфърд с недоумение. — Сигурно се шегуваш.

— Не се шегувам — тонът на Мисти бе строг и уверен. — В първите години от брака ни му помогнах с някои изследвания, а сега той ще отнесе целия пай.

— Значи всичко опира до пари, а?

— До известна степен.

— Ако решим да изпълним щурото ти хрумване, ще ни бъдат нужни доста по-солидни доказателства от твоята дума.

Мисти кръстоса ръце пред плоските си гърди и се загледа през прозореца, но нито виждаше, нито чуваше това, което ставаше в покрайнините на Ричмънд.

— Мисти?

Тя премигна.

— Какво?

— С теб сме приятели отдавна, така че…

— Престани да ми се подмазваш, Рейфърд, просто ме подкрепи.

Той застана неподвижно на мястото си.

— Сигурна ли си, че не криеш нещо от мен?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Напротив, разбираш. Може би ти се иска да си върнеш Грейнджър и така се опитваш да привлечеш вниманието му.

Мисти поклати глава и кестенявият й перчем се спусна над лицето й. Но не успя да скрие гнева, който намекът му събуди у нея.

— Не е вярно! Не бих се събрала отново с онова копеле, дори и да ми се моли на колене.

— Много си лоша.

— И по-лоша ще стана — тонът й бе гневен. — Той е най-егоцентричният човек, когото някога съм познавала. Но…

— Продължавай.

— Няма значение. Не е важно.

— Виж какво, защо не помислиш върху това още малко? Има голяма вероятност да не му присъдят Нобеловата награда. Конкуренцията е дяволски силна. Ако я спечели, тогава ще му мислим.

— Явно само си загубих времето, като дойдох тук.

— За бога, Мисти, ти…

— Считай се за уволнен.

Преди да успее да й отговори, тя добави:

— Има доста начини да изиграеш един хитрец.

 

 

Дейна изглеждаше зашеметяващо, въпреки че устните й бяха бледи. В мига, когато сервитьорът наливаше следобедното им кафе, Янси съжаляваше, че не бе имал възможност да изяде червилото й, особено от пухкавата долна устна. По дяволите! Подобни мисли измъчваха съзнанието му и го караха да чувства болка в слабините.

Защо, по дяволите, тази жена го изкушаваше така?

Бяха се срещнали за обяд, както беше предложил. В момента, в който бе влязла и седнала на масата, настроението му помръкна, може би защото тя изглеждаше мрачна. Нещо се бе случило. Би се заклел в това. Очите й я бяха издали: блуждаеха и имаха дързък, но същевременно уплашен израз.

Може би се бе скарала с интимния си приятел Руни Тримейн. Мисълта за това го накара да се усмихне от злорадство.

Все пак бе успяла да запази спокойствие и това събуди възхищението и любопитството му. Би дал всичко, за да узнае какво се таеше зад тези прекрасни очи, в това съблазнително тяло.

Той въздъхна дълбоко и продължи да я наблюдава. Обядът бе доста приятен, въпреки че и двамата бяха напрегнати. Но положението, в което се намираха, бе наистина странно. Дейна Байвънс беше непозната, а той я бе целунал, беше разговарял с нея като лекар. Въпреки това, разговорът по време на обяда бе чисто професионален.

Янси знаеше, че скоро това ще свърши и ще последват неизбежните въпроси.

Но той също имаше свой план. Само трябваше да го следва.

— Обядът беше чудесен — каза тя. — Благодаря.

— Пак заповядай. Но ти не хапна много.

Тя се усмихна учтиво и извади бележника си.

— Готова съм за работа, ако и ти си готов…

— Имаш ли нещо против аз да започна пръв?

— Моля?

— Не довърши историята, която беше започнала да ми разказваш в офиса. Спомена за някакъв човек, който те бил откарал до болницата.

Дейна пребледня.

— Бих предпочела да не подхващаме отново тази тема.

— Знам, но искам да ми доразкажеш.

— Виж какво…

— Добре. Бихме могли да добавим, че сега си моя пациентка.

Лицето й възвърна цвета си.

— Всъщност не съм — каза тя троснато.

— Значи не си съгласна да си разменим ролите? — закачи я той, като се надяваше това да я накара да се отпусне и да му се довери.

— Да не би да намекваш, че ако аз не ти разкажа всичко, и ти няма да говориш?

Той се захили, но тя остана сериозна.

— Винаги ли разиграваш хората, докторе, или само с мен е така?

— Извинявай, такъв ми е характерът. Просто съм си копеле.

Усмивката й го накара да почувства гъдел в слабините. Той стисна зъби.

— Не забравяй, че това го каза ти, а не аз.

— Ще го запомня — думите му прозвучаха по-строго, отколкото бе искал.

Изражението на Дейна отново стана сериозно.

— Ами… не си спомням за онзи човек нищо друго, освен това, което ми каза докторът от спешното отделение.

— И какво беше то?

— Че който и да е бил, явно не е искал да го видят или чуят, понеже е бил доста пиян. От блузата ми се усещала силна миризма на алкохол, а…

Тя отново спря за миг, но Янси прояви усилие да овладее любопитството си. Все пак не успя да го прикрие.

— А какво? — попита той и се почувства така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Не бях пила нито капка и кръвната проба го доказа.

Той преглътна.

— Ами бебето?

Дейна помълча няколко мига. Когато най-сетне проговори, гласът й трепереше:

— То умря.