Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Southern Fires, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Атанасова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мерилин Бакстър. Южняшки огньове
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив 1998
ISBN 954-459-520-1
История
- —Добавяне
Първа глава
Петнадесет години по-късно
Мисис Балч, съдържателката на Б&Б, прикова поглед върху гостенката си и лицето й доби тревожен израз.
— Как е стаята? Ако не ви харесва…
Дейна Байвънс протегна ръка.
— Точно както си я представях. Сигурна съм, че тук ще се чувствам като у дома си.
Тревогата в погледа на по-възрастната жена изчезна и тя се усмихна.
— Чудесно. Наш дълг е клиентите ни да се чувстват добре.
— И наистина го постигате.
В първия миг, в който Дейна бе погледнала към покритата с чакъл пътека, остана поразена. Двуетажната бяла къща с еднакви комини от двете страни на покрива се намираше на хълм, заобиколен от гъста гора.
Още със слизането си от колата тя бе обхванала с поглед цялата великолепна местност и се почувства като заблудена катеричка, случайно попаднала тук. Тогава забеляза един напъпил розов храст. Помисли си, че не би могло да съществува нищо по-красиво, но отмести поглед към няколко палисандрови дървета с преплетени клони, натежали от цвят. За миг Дейна бе затаила дъх, когато лекият бриз раздвижи нежните бели венчелистчета и те сякаш заблестяха. Едва ли има по-красиво място във Вирджиния през пролетта.
— Ако имате нужда от нещо, просто ме повикайте.
Дейна направи усилие да се опомни и се усмихна.
— Благодаря, ще ви се обадя.
Когато най-сетне остана сама, Дейна разгледа стаята си в странноприемницата на Монтичело. Засмя се като ученичка, когато видя малкото столче, на което трябваше да стъпи, за да стигне до високото легло с балдахин. „Старинна“ беше думата, с която би я описала, понеже всичко в нея напомняше за годините на Гражданската война. Въпреки това бе уютна и би се харесала на всяка жена с изтънчен вкус.
Когато се бе обадила по телефона, за да резервира стая, съдържателката й беше казала, че има пет със самостоятелни бани и че всяка от тях притежава свой чар. Дейна бе избрала люляковата, която имаше тераса със сенник.
Отдавна й се искаше да прекара известно време в някоя малка частна странноприемница, но досега не бе й се случвало. Вместо да отседне в хотел, тя бе предпочела да остане тук за няколко седмици, през които щеше да бъде в Шарлътсвил, защото се надяваше да прекара това време в по-домашна атмосфера. Навярно тази й потребност да чувства, че има кътче, в което да се прибере, идваше от това, че тя никога не бе имала истински дом. Помисли си за жилището, което бе наела в Ричмънд, и се усмихна, въпреки че за миг тази мисъл й причини болка. Никак не желаеше да го напуска. Толкова се бе старала да го направи уютно и удобно, беше сложила дървени капаци на прозорците и когато ги вдигаше, светлината нахлуваше в стаите и обливаше цветята, мебелите с ярки тапицерии и сувенирите, които бе събрала по време на журналистическите си странствания. Не можеше да понесе мисълта, че ако реши да замине за Вашингтон, трябваше да напусне този дом, приятелите си, всичко.
Дейна потрепери при тази мисъл и се отпусна на едно от креслата с високи облегалки. Още една разтърсваща мисъл я връхлетя: А какво щеше да стане, ако не се справи с възложената от списание „Исиус“ задача? Защо трябваше залогът да бъде толкова висок?
Неволно си спомни за една приятелка, която се бе простила със стабилната си работа във вестника, за да си пробва късмета с „Ю Ес Ей Тудей“.
— Вярваш ли, Дейна? — беше я попитала тази приятелка, след като сподели намеренията си.
— Разбий ги, Сюзън! — бе отговорила Дейна. — Покажи на онези мъже, че можеш да надушваш сензациите не по-зле от тях.
Но Сюзън не бе успяла. Беше се втурнала слепешком към тази цел и след това си бе тръгнала от редакцията смазана и отчаяна.
Дейна не искаше това да се случи и с нея. Нямаше да я сполети същото, сигурна бе. Би направила всичко да достигне върха на кариерата си и остане там дълго, дори ако бе необходимо да се завърне в този район и в този град, който ненавиждаше, за да събира сведения за поредния кандидат носител на Нобелова награда.
След като успя да прогони неприятните мисли от съзнанието си, тя реши да се обади на своята приятелка Ейприл Мериуедър, с която все още изпитваха привързаност една към друга, въпреки че от толкова години ги разделяха разстоянията. Нямаше търпение да каже на Ейприл, че се е завърнала и да разпита старата си приятелка за доктор Янси Грейнджър.
У тях нямаше никого. След сигнала на телефонния секретар тя каза:
— Здравей, познай кой се върна. Ще ти се обадя по-късно.
Беше неспокойна. Искаше й се да излезе навън и да се наслади на прекрасния ден, но имаше работа. Взе папката, седна на колене и започна да преглежда записките си за доктор Янси Грейнджър.
Беше се добрала до две големи статии. Първата беше от „Ню Инглънд Джърнъл ъв Медисин“. Накратко, статията съдържаше похвали за четиридесет и две годишния доктор Грейнджър като изключителен гинеколог и хирург, номиниран за Нобелова награда за принос в борбата с безплодието.
Тя искаше да научи нещо за самия човек, за личния му живот. По-точно, за нещо тъмно в биографията му. В описанието го изкарваха светец.
Дейна не бе убедена в това. Не е възможно да съществува толкова съвършен човек. Трябваше да открие ахилесовата му пета. Знаеше, че има такава; Уейд Лейнджли, главният редактор на „Исиус“, беше й намекнал за това. Все пак изпитваше известно неудобство от факта, че търсеше тъмната му страна. Но това бе нейната работа — да покаже на света и добрите, и лошите неща.
Дори за миг не се запита защо бяха избрали тъкмо нея. Бяха й възложили тази задача, защото винаги действаше без колебание. Всъщност самата тя смяташе, че притежава хищнически инстинкт, който я подтикваше да прави всичко възможно, за да се докопа до най-сензационната история. Бе готова дори да унищожи някого, ако се налагаше. В нейната професия всеки, който имаше скрупули, накрая сам загиваше.
Когато почувства, че очите й започнаха да се уморяват, Дейна извади очилата си от чантата и ги сложи. В списание „Тайм“ също имаше статия за Янси Грейнджър. Споменаваха и някои факти от личния му живот, например това, че беше завършил университета във Вирджиния с пълно отличие, а след това бе получил медицинската си титла в „Джон Хопкинс“. След няколко години проучвания се бе върнал в родния си Шарлътсвил, за да работи и обучава студенти, като приложи резултата от проучванията си на практика. Скоро след това бе открита клиника за лечение на стерилитет, клон на университетската болница. Особено внимание отделяха на факта, че в момента доктор Грейнджър работеше и на двете места. Въпреки това, имаше амбиция да открие и болница към новата клиника.
По-нататък в статията се казваше, че Янси Грейнджър принадлежал към стара фамилия от Вирджиния, но зашеметяващият му успех се дължал на неговата упорита работа, а не на името му.
— Разбира се — промърмори Дейна. Трудно й бе да повярва. Аристократ по произход и темперамент, явно така би го характеризирало висшето общество на Вирджиния. Някои фамилни имена винаги успяват да отворят много врати, които биха останали затворени завинаги пред средностатистическите американци като нея. Грейнджър беше едно от тези имена.
Преди да затвори списанието, тя разгледа цветната снимка на доктора. Той несъмнено притежаваше неотразим чар, имаше невероятно ярки сини очи, които почти я плашеха. Изглеждаше като човек, който не само вършеше всичко със замах, но в израза му се долавяше и известно самодоволство, което личеше дори от снимката. Нещо накара Дейна да потрепери.
Все пак би се радвала да се срещне с него лично. Винаги изявяваше желание да се запознае с хората, за които трябваше да пише, и държеше преди срещата да има представа как изглеждат.
— Независимо дали сте готов или не, доктор Грейнджър, аз вече съм тук и отсега нататък животът ви няма да бъде същият.
Но първо трябваше да свикне с обстановката. През останалата част от деня би могла да свърши доста неща.
Петнадесет години. Нима наистина бе изминало толкова време, откакто напусна това място? Сега, когато се завърна тук, й се струваше, че никога не е заминавала. Забеляза доста промени, но и много неща си бяха същите. Красотата на града бе непокътната. Но сега той беше доста по-голям. Населението бе достигнало над петдесет хиляди души и малкият град, в който някога бе работила, сега й се стори огромен.
Университетът беше направил града известен и осигуряваше най-много работни места за жителите му. Но имаше и други забележителности, които привличаха туристите: Монтичело, къщата на Томас Джеферсън, винарните, които бяха спечелили на Шарлътсвил славата на винарска столица на Вирджиния; и накрая, но не на последно място, това, че се намираше в близост до планината Блу Ридж.
На югозапад беше градчето Бейтсвил, където бе родена и отрасла. Питаше се дали и то не бе станало по-голямо. Може би не бе зле да провери. Не, не беше готова за това. Не още. Засега бе достатъчно, че се е върнала в Шарлътсвил.
След десет минути Дейна спря да зареди на първата бензиностанция, край пътя. Наложи се да почака, за да плати. Обърна се, щом чу зад гърба си гласове.
На една от масите в кафенето седяха двама мъже. И двамата отпиваха от кафетата си и пушеха — единият цигара, а другият — пура. Тя отмести поглед и затаи дъх. Но барманката бе увлечена в разговор с една гостенка и така упорито дъвчеше дъвката си, че Дейна едва не избухна.
Точно тогава чу как единият каза:
— Ей, не само жена ми смята, че Грейнджър е съвършен, явно и той самият се мисли за такъв.
Дейна наостри уши и въпреки неприятния мирис, пое дълбоко въздух и се заслуша.
— Тогава Фред би ти казал, по дяволите, защо не й кажеш да стои далеч от него.
— Иска ми се да можех — отговори мъжът някак тъжно. — Но си е наумила на всяка цена да се сдобие с още едно дете.
Човекът, който бе нарекъл себе си Фред, се засмя и енергично се почеса по главата.
— Поправи ме, ако греша, но това не е ли твоя работа?
Другият го изгледа смаяно.
— Не ставай смешен! Причината не е в мен, а в Лиз. Този доктор непрекъснато й повтаря да си мери температурата, направи това, направи онова.
— Може би е по-добре да си осиновите.
— Не искам чуждо дете.
— Тогава, Кен, приятелю, имай търпение. Може би добрият доктор Грейнджър все пак ще успее да стори чудо.
Кен втренчи поглед в него и каза ядосано:
— Не ми харесва този самодоволен гинеколог. От това, което се говори, разбирам, че е твърде зает да събира пари за онази болница и няма време да си гледа работата. Освен това се носят слухове, че бил женкар.
Фред се засмя:
— Изглежда, с жена ти трябва сериозно да си поговорите.
— Да, прав си — отвърна Кен. — Само че…
— Какво желаете, госпожо?
Дейна бързо се обърна и погледна към продавачката, по чието лице се четеше нетърпение. Нищо чудно, помисли си Дейна, когато осъзна, че двамата зад нея искаха да си тръгнат.
— Извинете — тихо каза Дейна и подаде кредитната си карта, което още повече ядоса жената. Тя я пъхна в автомата с рязко движение, като си мърмореше под носа.
Щом се върна в колата, Дейна извади бележника си и записа това, което си спомняше от разговора. Очевидно не всички в града споделяха мнението, че Грейнджър е светец.
Дейна обиколи града, удивена от промените, но и от нещата, които бяха запазили предишния си облик. Сигурна бе, че любимият бутик на майка й няма да бъде там, но все пак сви по улицата.
Магазинът не само си беше на същото място, а и изглеждаше точно така, както преди толкова години, когато майка й бе гледала в захлас новите вечерни тоалети.
Тогава Дейна беше на не повече от десет години, но споменът сякаш се бе запечатал дълбоко в съзнанието й.
Дейна натисна спирачките на своята хонда и погледна нагоре към надписа „Красиви неща“. Там се продаваха доста такива, но тя никога не би могла да ги притежава. Това й бе разяснено още при първото посещение.
Дейна си спомни как някога майка й мереше всички рокли, а тя я наблюдаваше отстрани, облечена с твърде износени дрехи, с които се срамуваше да се покаже пред хората. Маратонките й бяха скъсани и с пробити подметки.
— Мисис Байвънс, искате ли да извадя няколко детски тоалета, които дъщеря ви би могла да премери? — беше я попитала веднъж продавачката. — Имате…
— Гледайте си работата, госпожо! — троснато бе отвърнала мисис Байвънс.
Продавачката се изчерви, а Дейна бе свела поглед и й се искаше да потъне в земята от срам. След това, когато се бяха качили в колата, майка й я сграбчи за косата и я разтърси.
— Какво каза на онази жена?
— Нищо, мамо — бе прошепнала Дейна с насълзени очи.
— Никога вече не ме притеснявай така. Чуваш ли?
— Мамо, боли ме! — проплака Дейна. Майка й я задърпа още по-грубо.
— И още по-силно ще боли. Обещавам.
Клер Байвънс бе изпълнила обещанието си още същата вечер.
Дейна направи усилие и най-после успя да се отърси от безкрайната мъка, която й причиняваха тези мрачни спомени. Но за миг остана там като вцепенена. В тайното кътче в душата й, където толкова години бе крила тази болка, сякаш изведнъж бяха проникнали жестоки лъчи, които я пронизваха.
Да избяга! Да се върне в Ричмънд, на старата си работа в списание „Олд Дъминиън“! Не бе длъжна да остава тук. Не бе длъжна да прави това. Напротив, трябваше! Имаше на разположение две седмици и щеше да ги използва по най-разумния начин.
Освен това се гордееше, че бяха й гласували доверие и й бяха поверили толкова отговорна задача. Не бе в стила й да разочарова някого и особено себе си. Нямаше да го направи и сега.
Въпреки че ненавиждаше този град и спомените, свързани с него, не изпитваше никакво съжаление, че се бе завърнала тук.
И все пак по пътя обратно към странноприемницата чувстваше напираща болка и очите й се насълзиха. Но успя да си внуши, че бързо ще й мине. Щеше да подреди багажа си, да вземе душ, да се преоблече и да излезе за вечеря.
На другия ден щеше да се залови за работа.