Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (19)

Осемнадесета глава

— Обличай се.

— О, Вайда Лу, скъпа, не бъди такава.

Тайсън Питърс протегна мазолестата си ръка и погали голия й гръб. Тя се дръпна рязко, обърна се и го прониза с поглед.

— Казах, обличай се и изчезвай!

Тайсън въздъхна и бавно повдигна едрото си тяло, но повече не помръдна. Стоеше гол до леглото с издути мускули.

— Какво ти става?

— Не разбирам какво искаш да кажеш — всъщност напълно разбираше, но това не бе негова работа.

— Напротив, много добре знаеш. Чувствам се не като твой личен треньор, а като играчка, която бързо ти омръзва.

Вайда Лу се усмихна едва забележимо.

— Така е. И какво от това? — тонът й бе подигравателен. — Искам да кажа, нали си готов да направиш всичко за мен?

Тайсън прокара пръсти през русите си коси, дълги до раменете, и каза:

— Разбира се. Всичко.

Вайда Лу отново се усмихна, но погледът й остана хладен.

— Скоро ще те повикам за следващата тренировка и масаж. Не забравяй и за малкия си подарък.

Тя му намигна.

Той й отвърна, нахлузи спортните си къси панталони и взе от бюрото един пакет. Вайда Лу го проследи с поглед, когато пъхна пакета в джоба си и излезе.

Тя взе душ и се облече. „Какво страхотно начало за един ден“ — каза си, докато се пръскаше с парфюм. Въпреки че Тайсън бе страхотен любовник и би направил всичко за нея, все пак не беше Янси. Но Янси нямаше скоро да се вразуми.

Тя погледна календара на бюрото си и видя, че през следващите часове е свободна. Въпреки това се радваше, че се бе отървала от Тайсън. След като се възползваше от услугите му, тя винаги бързаше да го отпрати.

По-късно следобед имаше уговорка за игра на бридж, а след това вечеря с един човек от Ричмънд, приятел на покойния й съпруг, който беше споменал, че би искал да даде своя принос за болницата.

Искаше да попита стария какво би желал в замяна, но мислеше, че се досеща. Е, ако беше нужно само да му достави кратко удоволствие, тя бе готова. Вайда Лу би се съгласила на всичко, за да получи парите за земята на Шелби Тримейн.

Събирането на средства за болницата бе станало най-важното нещо и в нейния живот, и в този на Янси. Вече се беше уморила и от работата, и от неговото отношение. Обземаше я чувство, близко до ужас. Не можеше да го загуби. Той просто потискаше чувствата си към нея, защото трябваше да мисли за твърде много неща. Но щом получат земята и строежът на болницата започне, щеше да й бъде безкрайно признателен.

Щеше да последва сериозна връзка и брак. Беше убедена в това.

Вайда Лу взе телефона и бележника си, излезе на верандата и седна на шезлонга. Въпреки че нямаше никакво желание да разговаря с Шелби Тримейн, тя чувстваше, че е крайно време да го накара окончателно да назове сумата, която искаше за този така ценен терен.

Пред комитета беше казал ясно:

— Нека видим колко ще успеете да съберете и тогава ще се споразумеем.

Повече не можеше да се измъква по този начин. Тя искаше отговор.

При третото позвъняване съпругата на Шелби — Анна-Бет, вдигна слушалката и това я изненада. Къде беше икономката им?

— Анна-Бет, обажда се Вайда Лу Динуидъл.

— Здравей, Вайда Лу — каза Анна със сладникавия си южняшки акцент. — Радвам се да те чуя.

„Разбира се“ — помисли си Вайда Лу и стисна слушалката в запотената си ръка. Презираше жената на Шелби, защото тя притежаваше всичко, което самата Вайда Лу би искала да има. Когато се омъжи за Янси Грейнджър, щеше да им даде да разберат; тогава вече никой нямаше да я гледа отвисоко.

— Там ли е Шелби?

— Не. Да му предам ли нещо?

— Кога ще се върне?

Анна-Бет се поколеба, преди да отговорили Вайда Лу усети, че я е смаяла със своята недискретност.

— Всъщност не знам със сигурност. Замина вън от града, за да види някакви расови коне.

— Разбирам. Ами кажи му, че съм се обаждала и че пак ще позвъня.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не — каза Вайда Лу. — Трябва да поговоря лично със съпруга ти.

Когато затвори, тя знаеше, че е накарала Анна-Бет да се замисли, понеже бе чула как тя шумно си пое дъх. Вайда Лу се засмя.

Щом не можеше да се срещне с Шелби, реши да се заеме с нещо, което отдавна трябваше да свърши.

Освен това бе получила вдъхновение за един хубав скандал.

 

 

Дейна не можеше да повярва, че ще обядва с Янси. Още по-невероятно й се стори това, че той я бе поканил. Но щом получи тази възможност, трябваше да се възползва от нея, без да му мисли.

Дълго бе избирала какво да облече и най-сетне се спря на тъмнозелен копринен костюм. След като придаде на косите си „небрежен“ вид, тя си сложи чифт златни обеци.

Дейна се бе опитала да си внуши, че не е важно как изглежда и че не трябва да се опитва да го впечатли с нищо друго, освен с журналистическите си способности. Въпреки това, внимателно прецени всяка подробност от външния си вид.

„Няма да се поддам на дяволското му въздействие“ — помисли си тя и погледна часовника си; имаше тридесет минути до срещата с него. Точно тогава някой почука на вратата й. Искаше й се да каже: „Отивай си“, но добрите маниери надделяха.

— Влезте, мисис Балч.

Не беше съдържателката. Дейна пребледня, когато пред нея застана Вайда Лу.

— Какво правиш тук?

Вайда Лу прекрачи прага и шумно затвори вратата след себе си.

— Не си спомням да съм те поканила — каза Дейна, като се опитваше да овладее напиращия гняв.

— Мислех, че е крайно време да си поговорим с теб.

— Нямаме какво да си кажем.

— Мисля, че имаме.

— Не те искам тук.

Вайда Лу седна на ъгъла на леглото.

— Така ли разговаряш с майка си?

— Ти не си никаква майка — Дейна затрепери от гняв. — Ти си курва.

Вайда Лу не промени изражението си, а само леко присви очи. Все пак по този малък знак Дейна разбра, че бе успяла да я засегне.

— Тц-тц, на малкото мишле най-после са му пораснали остри зъбки.

— Махай се, Вайда Лу, или каквото там име си си измислила.

Лицето на Вайда Лу стана строго и новите бръчки, които се бяха появили около очите и устата й, се врязаха още по-дълбоко.

„Време е за нова пластична операция — помисли си Дейна. — Скоро няма да има вече какво да опъват.“ Не можа да се сдържи и се усмихна.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Вайда Лу.

— Чудех се кога ли ще ти свърши кожата и няма да има вече какво да опъват.

— Малка кучка. Как смееш да ми говориш така!

— Правя каквото искам. Вече не можеш да ме нараниш, скъпа майко.

— На твое място нямаше да бъда толкова сигурна. Стъпила си на моя територия.

Дейна вдигна глава.

— Това съвсем не ме притеснява. Мога да се справя с теб навсякъде.

— Жалко, че като малка нямаше толкова апетитни устни и тяло. Щях да изкарам доста повече пари.

Дейна я удари силно. Сякаш ръката й бе добила способността сама да решава какво да прави. Когато дланта й докосна лицето на майка й, се чу силен звук — като от пистолет.

За секунда, която й се стори дълга цяла вечност, Вайда Лу остана безмълвна и неподвижна, сякаш бе зашеметена.

След това внезапно вдигна ръка, за да отвърне на удара, но Дейна бе твърде бърза. Отскочи встрани, втурна се към вратата и я отвори.

— Изчезвай! — извика тя. — Изчезвай и никога вече не се връщай тук!

Вайда Лу се нахвърли върху Дейна, но тя не помръдна от мястото си, за да не й покаже колко е изплашена всъщност, понеже през цялото време си представяйте как майка й я напада физически, както бе правила толкова често в началото.

— А сега слушай какво ще ти кажа, чуваш ли? — изсъска Вайда Лу.

Беше се приближила толкова, че Дейна виждаше червената следа на бузата й. Надяваше се да й е причинила адски мъчителна болка — като тази, която тя изпитваше заради спомените, които майка й бе събудила.

— Искам да си отидеш от този град! — изкрещя Вайда Лу. — Още днес!

— Няма да си отида, докато не си свърша работата — Дейна сви ръцете си в юмруци. — Веднъж ме изгони, но това няма да се повтори.

Вайда Лу се усмихна ехидно.

— Ще видим.

— А преди да си тръгнеш, би ли ми казала дали се появиха онези пари, които бяха изчезнали?

Вайда Лу шумно си пое дъх, а лицето й се изчерви от гняв.

— Подслушвала си! Трябваше да се досетя, че няма да се махнеш.

— Усвоила съм изкуството на измамата от истински майстор — от теб.

— И сто години да живееш, няма да станеш достатъчно добра, че да се мериш с мен. Мога да унищожа и теб, и скъпоценната ти кариера, знаеш ли?

Дейна отстъпи крачка назад, понеже бе виждала този злобен поглед твърде често. Сега страхът й заради това, че бе ударила майка си, се засили още повече. Като дете беше си мечтала да прояви тази дързост и дори мислено го бе планирала. Но никога преди не беше успявала да събере достатъчно кураж и решителност.

— И аз мога да ти се отплатя за услугата, знаеш ли?

Гневът на Вайда Лу нарасна и лицето й посиня.

— Най-добре си затваряй устата и си гледай скапаната работа или ще съжаляваш — тя замълча за миг, сякаш изчакваше тази заплаха да достигне до съзнанието й. — Знаеш ли колко жестоко мога да те накарам да съжаляваш?

След последната реплика кръвта във вените на Дейна застина. Вайда Лу прокара дългия си лакиран нокът по бузата й.

Дейна рязко се обърна назад.

— Никога вече не ме докосвай!

— Ще видим дали няма да ме предизвикаш.

— Изчезвай, по дяволите! — Дейна отвори вратата по-широко.

Вайда Лу излезе, обърна се назад и изгледа Дейна от главата до петите със злобна усмивка.

— Впрочем какво стана с твоето отроче?