Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (17)

Шестнадесета глава

— Не ме гледай така смаяно, докторе, нямах предвид твоя пациентка.

Дейна все пак бе успяла да изрече тези думи, въпреки че самата тя почти бе изпаднала в шок. Беше си представяла този момент много пъти, откакто пристигна, но не вярваше, че някога ще успее да събере куража, който й бе нужен.

— Та аз дори не съм си го помислял. Моля те, седни.

Това предложение бе съвсем обикновено, но в създалото се положение то прозвуча толкова странно, че на Дейна й се искаше да се засмее. Но дори това бе невъзможно, понеже наистина бе крайно объркана. Досега не бе имала намерение да ангажира нито него, нито когото и да било с личния си проблем.

— Ще седнеш ли?

Коленете й затрепериха и само това я накара да се отпусне върху най-близкия стол.

— Готов съм да те изслушам, когато се решиш да проговориш.

Последваха още няколко мига напрегната тишина, в които на Дейна й бе трудно да остане с лице към Янси. Но очите му бяха така откровени и неустоими, че не можеше да откъсне поглед от тях. Освен това, тя самата бе зачепкала тази тема. Вече беше твърде късно да се откаже. Или не?

— Не би ли предпочел да отида в друга клиника?

Дейна не успя да овладее треперещия си глас и неволно се изчерви.

Той я прониза със зашеметяващите си сини очи.

— В никакъв случай.

След тези негови думи Дейна реши, че тя самата би предпочела да се обърне към друга клиника. Изпита вътрешно облекчение. Изправи се.

— Знаеш ли, забрави, че аз…

— Не си тръгвай.

Неговият глас също затрепери. Това накара сърцето й да подскочи и още повече я обърка. Усети, че той бе не по-малко смутен от нея.

Опитваше се да намери изход, но бе сигурна, че тази мина, върху която бе стъпила нарочно, можеше всеки момент да избухне.

— Аз…

— Седни, ако обичаш.

Не можа да отмине тази молба, изречена почти шепнешком.

— Лесно мога да ти уредя преглед при един мой колега. Всъщност тази година доктор Конър пише дисертация по проблема безплодие и провежда първите прегледи на всички мои пациентки — той погледна часовника си. — В момента се занимава точно с това. След малко би трябвало да приключи за днес. Сигурен съм, че би могъл да те вмести в графика си.

Дейна не отговори. Да я прегледат сега? След минути? Тя прехапа долната си устна, за да не затрепери. Ако в очите й се бе появила дори една сълза, тя би пожелала да умре. Но гордостта й я спаси. Къде изчезна силната, уравновесена жена, която през краткия си живот бе прескочила толкова много препятствия?

— Искаш ли да обсъдим твоите проблеми?

Дейна поклати глава. Изпита ужас при мисълта за разговор, в който трябваше да сподели страховете си. Наистина онази силна и уравновесена жена бе изчезнала. Краката й се подкосиха. Но знаеше, че се намира сред най-добрите акушер-гинеколози в страната. Нима би пропуснала тази възможност?

— Виж, може би друг път — каза тя накрая. — Просто забрави, че съм ти споменала, а?

— Не, няма да стане, Дейна. Няма да ти позволя да си тръгнеш оттук, преди да съм разбрал същността на проблема.

— Аз не съм някой от твоите специализанти, докторе.

Изражението му стана сурово, но в гласа му нямаше укор:

— Нали ти започна този разговор.

— Значи имам право да го прекратя.

Той въздъхна дълбоко и я изгледа с недоумение.

— Щом така искаш, добре.

Дейна отиде до вратата, сложи ръката си на дръжката, но се спря, обзета от нерешителност. Обърна се и погледна Янси, който сега стоеше с гръб към нея. Трябваше да си тръгне. Трябваше да излезе от тази стая, да се качи в колата си и да замине колкото е възможно по-далеч от него, от болницата и от този град.

Дейна затвори очи за миг и се опита да прецени кое би било по-лошо: да преглътне част от гордостта си или да узнае отговора на един въпрос, който я бе измъчвал дълго време.

— Искам да разбера дали съм нормална — промълви тя. — Дали мога да имам деца.

Янси се обърна рязко и отвори широко очи.

— Извинявай — каза Дейна и опита да се усмихне. — Колкото и да те шокира това, така е.

Той премигна.

— Чувал съм и доста по-шокиращи неща. А що се отнася до това, за което се притесняваш, много лесно може да се провери. Да позвъня ли на доктор Конър?

Дейна облиза изсъхналите си устни и почти прошепна:

— Добре.

— След прегледа — каза Янси — той ще се консултира с мен. Това притеснява ли те?

— Не — отвърна Дейна, като го гледаше право в очите.

Янси отвори уста и веднага я затвори. Дейна знаеше, че би искал да й зададе хиляди въпроси. Почти успя да прочете мислите му. Но той реши да се въздържи, сякаш бе усетил, че в момента положението е твърде деликатно. Тя бе твърде крехка. Една неуместна дума — и щеше да се втурне навън.

Янси натисна интеркома на телефона.

— Сестра, ако обичате, позвънете на доктор Конър и елате тук.

След няколко секунди през прага влезе дребничка жена с посивели коси, която изглеждаше на около шестдесет години, и дишането на Дейна стана учестено и накъсано.

— Да, господине?

Тя бързо отмести поглед от Янси към Дейна, а след това отново към Янси.

— Лаверне, това е Дейна Байвънс.

 

 

Янси седеше в своя личен кабинет до операционната и от всяка пора на тялото му бликаше пот. Но това не беше нищо ново. Така бе почти винаги, след като излизаше от операционната. Но знаеше, че този път причината за притеснението му бе не операцията, а Дейна.

Все още не можеше да си обясни защо го бе помолила за това, въпреки факта, че тя смяташе неговия екип за най-добър в страната. Проблемът бе в това, че всичко, което Дейна правеше, имаше силно въздействие върху него. Тази жена, която бе толкова невинна и същевременно толкова твърда, го бе завладяла истински и той не можеше да се освободи от властта й.

Едва устояваше на физическата й привлекателност. Когато погледнеше онези красиви големи очи или впечатляващите й стройни крака…

Силно почукване на вратата го изтръгна от мислите му. Той изтри капчиците пот от челото си.

— Отворено е.

В стаята влезе доктор Конър. Янси го проследи с поглед, докато той се отпусна лениво на един стол. „От него ще излезе отличен специалист“ — помисли си Янси. Конър имаше не само проницателен ум, но и изключително любезно отношение към пациентките.

— Свърши ли вече? — попита Янси.

— Да. Дошъл съм да ти докладвам.

— Между другото благодаря ти, че ми се притече на помощ, въпреки че ти се обадих в последния момент.

Конър се усмихна широко, зарови едрите си пръсти в яркочервените си коси и ги задържа така, че те щръкнаха.

— Ей, няма нужда да ми благодариш. Тъкмо беше ми омръзнало да тършувам из разни книжа. Търсех си повод да се откъсна от тях.

— Но сега трябва да подновиш заниманията си. Ще чакам да ми донесеш този доклад днес.

Конър направи гримаса и каза:

— За Дейна Байвънс.

— Слушам — каза Янси.

— Аз съм на мнение, че госпожицата е добре. Всъщност тя вече е имала дете.

Янси се смая.

Конър се почеса по брадичката.

— Питам се защо си е въобразила, че не може отново да има.

Янси си задаваше същия въпрос.

— Опитах се да поговоря с нея — продължи Конър. — Но тя не пожела да ми се довери и реших да я оставя на мира.

Янси се опита да запази спокойното си изражение, за да прикрие мислите си. Но бе адски объркан. Какво ли бе я накарало да се обърне към него? Защо беше поискала този преглед, щом вече знаеше, че може да забременее? Може би се бе опитала отново да зачене, а не беше се получило? Като лекар, той би трябвало да разбере повече, за да знае какво да предприеме.

— Какво следва оттук нататък?

— Аз поемам случая. Благодаря за помощта.

— Винаги на твоите услуги.

Конър протегна ръка към вратата и точно в този момент Лаверне я отвори.

— Госпожица Байвънс е облечена и готова — каза тя.

— Благодаря — отвърна Янси и се изправи. — Кажете й, че идвам веднага.

Янси бе дълбоко объркан, но се постара, когато влезе отново в кабинета за консултации, да си придаде спокоен вид и скрие любопитството си от Дейна.

Тя също изглеждаше спокойна, но той знаеше, че не е така. Беше също толкова объркана, колкото и той. Погледна я и остана изумен. Видът й бе поразителен. Косите й бяха в безпорядък; очите й бяха тъмни и премрежени; месестата й долна устна трепереше. През тялото му премина още един страстен порив.

Тя се обърна встрани и попита със сподавен глас:

— Какво ти каза доктор Конър? Добре ли съм?

— По всичко личи, че да — отвърна той. — Е, разбира се, не сме разговаряли надълго и нашироко.

Дейна отново застана с лице към него.

— Значи смята, че няма да имам проблеми?

— Да — Янси помълча няколко мига, докато търсеше начин да зададе следващия си въпрос, без повече да накърнява нейното право на лична тайна. — Защо не ми каза, че вече си раждала?

Тя погледна на другата страна и си пое дълбоко дъх.

— При тези обстоятелства не мислех, че е необходимо.

— Разбирам.

— Е, мога ли вече да си тръгвам?

— Не съм те задържал, Дейна.

Начинът, по който произнесе името й, почти я разгневи, тя се изправи и заговори с тона на непримирима журналистка, който той вече познаваше:

— Прав си.

— Откога не беше се преглеждала?

Тя се поколеба, преди да отвърне.

— Доста отдавна.

Искаше му се да й поговори като специалист, да й обясни колко неразумно и немарливо е постъпила и колко опасно е да се пренебрегва нещо толкова важно. Въпреки че бе сигурен, че тя ще му каже да си гледа работата, не можа да потисне любопитството си.

— Какво е станало, Дейна? Всъщност защо беше всичко това?

— Казах ти, че искам да разбера дали… дали мога отново да имам дете.

— Защо си мислеше, че не можеш? — стараеше се да прикрие личния си интерес. — Имаше ли усложнения?

Дейна погледна надолу към ръцете си, а след това отново вдигна глава. Лицето й имаше измъчен израз.

— Преди години претърпях ужасна катастрофа.

Тя спря за миг и прокара език по долната си устна, където се бяха появили няколко капчици.

Когато чу тези думи, той изведнъж се надигна и прошепна някакво проклятие.

— Продължавай.

— Тогава бях бременна.

Тя отново замълча.

— Какво стана? — настоя Янси.

— Някой ме е откарал до болницата.

Космите на тила му настръхнаха.

— Кой?

Телефонът иззвъня.

Янси отново изруга. Дейна потрепери. Разговорът им бе прекъснат. Мигът — изгубен. Той вдигна слушалката.

— Какво?

Тонът му бе рязък.

Докато Лаверне говореше от другата страна, той гледаше Дейна, обзет от мъчително желание да я помоли да повтори това, което току-що бе казала.

— Тръгвам веднага — каза той на сестрата.

Дейна стана.

— Спешен случай?

— Както винаги — той също стана. — Виж, трябва да тръгвам.

— И аз — тя отиде до вратата и се обърна назад. — Благодаря за…

Той махна с ръка.

— Няма за какво.

— И не си мисли, че интервюто ще ти се размине — тя нарочно замълча за миг. — Няма да се отървеш.

Излезе и затвори вратата след себе си. Лицето на Янси доби мрачен израз, а когато мина през другата врата и забърза към операционната, умът му заработи трескаво. Нима бе възможно тя да е жената, която той…

Янси пропъди тази мисъл. Въпреки че всичко съвпадаше, съдбата не би могла да му погоди толкова жесток номер.