Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (15)

Четиринадесета глава

Янси никога не бе харесвал Ричмънд. По нищо не се отличаваше от всички големи градове, в които е бил. Въпреки че някои квартали на Ричмънд бяха запазили южняшкия си чар и красивите си стари къщи, градът не представляваше нищо особено в сравнение с другите областни центрове и бе пълен с престъпници и бездомни хора.

Може би това, което го вбесяваше, бе мисълта, че се е наложило да дойде тук заради толкова неприятна среща. Бяха му нужни цели два дни, за да направи промени в графика на операциите и прегледите и да си осигури достатъчно свободно време за пътуването. Асистентите му и специализантите щяха да поемат спешните случаи.

Не бе имал никакъв избор. Руни Тримейн беше настоял да се срещне с него във връзка със съдебния процес на своя територия. Затова беше дошъл и караше по една от централните улици на Ричмънд, а гневът му все повече нарастваше, докато дъждовните струи обливаха предното стъкло. Едва виждаше къде се движи.

Най-сетне Янси различи сградата с офисите на Руни Тримейн и зави към паркинга. След няколко секунди беше във фоайето и се чувстваше толкова мокър, сякаш бе взел душ с дрехите на гърба си. Щеше да се появи при адвоката в ужасен вид, но всъщност това съвсем не го интересуваше.

Когато Янси влезе в помещението пред офиса на Руни, долови в изразителните очи на секретарката известно неодобрение.

— Господин Тримейн ви очаква, докторе — каза тя. Янси й се усмихна едва забележимо, преди да изчезне зад вратата на Руни.

— А, докторе, радвам се, че си успял да се измъкнеш — Руни се изправи зад масивното бюро.

— И аз.

Руни се намръщи.

— Чудо голямо.

Тогава Янси осъзна, че отговорът му бе прозвучал грубо и добави:

— Няма нищо. Добре съм.

Той направи усилие да се усмихне.

— Сигурен ли си? — попита Руни със строг тон.

— Да… искам да кажа, ако не ти е неприятно да виждаш пред себе си един удавен плъх.

Лицето на Руни доби спокоен израз.

— Всъщност виждал съм удавени плъхове, които представляваха доста по-приемлива гледка.

— Сигурно затова секретарката ти ме гледаше така странно.

— А, не се притеснявай от Памела. Много лесно се нервира.

След като бяха разчупили леда с този безсмислен разговор, Янси искаше да се заловят за работа. Нямаше търпение тази среща да приключи и да се завърне в Шарлътсвил. Според прогнозите дъждът нямаше скоро да спре. Освен това ставаше нервен, когато се намираше в някоя адвокатска кантора.

Руни като че ли усети настроението му.

— Струва ми се, че тук не ти харесва, докторе.

— Бих предпочел да ми инжектират барий.

Руни се засмя:

— Явно наистина ти е ужасно неприятно. Но може би тази мъчителна история ще има щастлив край. Хайде, седни и да започваме.

Въпреки че дрехите му бяха мокри, когато седна в плюшеното кресло, се почувства по-удобно. Янси усещаше слабост във всичките си стави. Все още не можеше да си спомни кога за последен път бе спал достатъчно.

— Според мен — каза той — няма какво да започваме. Аз съм невинен.

Руни седна и прехапа устни.

— Иска ми се нещата да бяха наистина толкова прости.

— За мен всичко е ясно. Или си невинен, или виновен.

— Пак ти казвам, за съжаление нашата съдебна система не действа така.

Янси сви рамене и огледа стаята. Стените бяха боядисани в кремаво и по тях бяха окачени картини, които сигурно струваха цяло състояние. Тъмнозелените кожени мебели и мекият килим очевидно също бяха от най-добро качество.

Доколкото можеше да се съди по този офис, Руни Тримейн наистина бе едно преуспяло копеле.

Но неговият старец, Шелби Тримейн, беше богато копеле. Би се обзаложил, че татенцето е помогнало доста на единственото си дете да достигне върха на кариерата си.

— Тогава какво ще ме посъветваш? — попита накрая Янси. — Как ще разиграеш този сценарий? Но трябва да знаеш, че съм невинен. Не се съмнявай в това.

Руни всмука едната си буза навътре и я прехапа. Янси го гледа няколко мига и се обърна на другата страна. Все още и двамата мълчаха. Той стана и закрачи из стаята. Чувстваше се като животно в клетка.

— Докторе, седни, ако обичаш.

Янси се спря внезапно, а Руни намести очилата си. Помисли си, че наистина трябваше да изяснят този въпрос.

— Не мога — каза той троснато.

— Както искаш, но поне застани на едно място. За бога, спираш ли се някога изобщо?

— Кажи ми какво точно стана в нощта, когато оперира мисис Джефърис.

Янси потърка брадичката си и изгледа адвоката сурово.

— Появих се на едно парти, рядко се случва, но този път направих изключение.

— Наистина ли пи нещо?

— Две чаши перие с малко лимон.

— И нищо по-силно?

— Нищо, за бога!

— Ей, успокой се — Руни поглади ярката си вратовръзка от „Контес Мара“. — Аз съм на твоя страна, помниш ли?

— Сигурен ли си? Моят шеф…

Руни се усмихна.

— Шеф ли? Не знаех, че имаш шеф.

— Странно — каза Янси с кисела усмивка.

Руни прочисти гласа си.

— Извинявай. Продължи, ако обичаш.

— Завеждащият „Личен състав“ беше сигурен, че няма да поемеш случая.

Лицето на Руни остана със спокоен израз.

— Защо не?

— Защото баща ти е собственик на терена, който искаме за болницата. Ти имаш ли нещо общо с това?

— Знаеш ли, за втори път ми задават този въпрос.

Янси се досещаше кой го бе задал преди него — Дейна Байвънс. Нали в онази вечер ги бе видял двамата с Руни да вечерят заедно в уютна обстановка и неволно беше изпитал ревност.

— Е, тогава какъв е твоят отговор? — попита той най-сетне.

— Отговорът ми е „не“. Това дело няма нищо общо със спора за земята. Тя е на баща ми, а не моя.

— Добре. А ще можеш ли да ме отървеш от този кошмар?

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Ето как стоят нещата в общи линии. Първо, ти, като неин лекар, е трябвало да изпълниш дълга си към своята пациентка, както си и направил. Второ, нарушил ли си професионалните си задължения? Ако е така, трябва да го докажат.

— Казах ти, не съм извършил нищо нередно в операционната — отвърна уверено Янси. — Направих всичко възможно да спася живота на бебето. Но пъпната връв се бе увила около врата му и…

Не искаше отново да преживява тези мигове: това му причиняваше много болка. Когато бебето посиня и престана да диша, бе поискал да умре. Всеки път, когато си спомняше, а това се случваше всеки ден, той се чувстваше по същия начин. Мисълта за тази загуба бе като отворена рана, която никога нямаше да заздравее.

— Точно това имам предвид — каза Руни. — Нейният адвокат трябва да събере достатъчно доказателства, че не си изпълнил професионалните си задължения. А това ще бъде почти невъзможно, въпреки че жената продължава да твърди, че е било така.

— Значи си разговарял с нея?

— Да.

Янси изсумтя:

— Би могла да кандидатства за наградата „майка на годината“, а?

— Не и в този живот.

— Радвам се, че сме на едно мнение.

— Все пак има свидетели, но още не съм прегледал показанията им.

— Мисля, че се досещам кой е единият от тях — онзи проскубан барман.

— Наистина си познал. Мисис Джефърис ми каза, че той би се заклел, че ти е направил алкохолен коктейл.

— Значи лъже. Явно някой му е напълнил гушата.

— Имаш ли представа кой може да е?

Янси въздъхна:

— Списъкът е доста дълъг.

— Е, не се притеснявай. Просто остави всичко на мен. За това ми плащат.

— Тогава действай.

— През следващите няколко седмици ще идвам в Шарлътсвил доста често и непрекъснато ще поддържам връзка с теб — Руни замълча за миг и се усмихна. — С Дейна Байвънс сме много близки приятели. Тя е там, за да пише материал за теб, и пътищата ни ще се пресичат, сигурен съм.

Значи Руни Тримейн наистина е хлътнал по прелестната журналистка. Янси отново бе обзет от ревност.

— Преди да си тръгнеш, бих искал да ми кажеш имената на свидетелите, които ще те подкрепят.

— В онази нощ бях в доста кисело настроение — призна Янси. — Не съм сигурен дали размених дори пет думи с някого.

— Най-добре си спомни тези пет думи и на кого може да си ги казал.

Янси го погледна с раздразнение.

Руни прелисти някакви книжа, а след това прониза с поглед Янси.

— Кажи ми, докторе, водило ли се е дело срещу теб преди?

— Не.

 

 

Когато стигна до своето жилище в Шарлътсвил, Янси вече се чувстваше крайно изтощен. През целия път климатикът в колата му бе работил с максимална мощност и въпреки това той бе плувнал в пот. Причината не бе температурата, а огънят, който го изгаряше, отвътре.

Трябваше да се стегне: животът на много хора зависеше от него. Ръцете му трябваше да бъдат точни, умът — бистър, а чувствата — оставени на заден план.

Беше затънал до гуша и го знаеше. При мисълта за съдебния процес кръвта му застиваше, понеже кариерата и репутацията му бяха поставени на карта. Не можеше да забрави и за изчезналите пари и това така го вбесяваше, че изпитваше желание да ритне някое куче. А той обичаше кучетата. Не можеше да се отърси и от силните противоречиви чувства към Дейна Байвънс.

— По дяволите!

Янси се почувства облекчен, когато видя пътеката към своя гараж. Беше му дотегнало от параноични мисли. Искаше единствено да вземе горещ душ и се пъхне между чаршафите. Не си спомняше по-рано да е бил толкова изтощен и умствено, и физически.

Отключи вратата на жилището си и изведнъж замръзна. Не беше сам. Късно разбра, че това е очевидно, но когато забеляза признаците, вече бе твърде късно. Най-много се ядоса, че не бе видял колата й. Как можеше да бъде толкова отнесен? Или може би я бе паркирала на друго място, където не се виждаше.

— Вайда Лу.

Беше я познал по парфюма, който имаше сияен мирис на орлови нокти и рози. Потрепери от погнуса и гняв.

Обърна се и видя, че тя стоеше зад гърба му, а устните и бяха само на няколко сантиметра от неговите.

— Здравей, скъпи — прошепна Вайда Лу с дрезгав глас и обви ръце около врата му.

Едва успя да се обърне леко встрани и влажните и червени устни докоснаха крайчеца на неговите. Следата от червило, която оставиха, приличаше на кръв. Беше се измъкнал от един кошмар и се бе втурнал с главата напред към друг.

— Как влезе? — попита той и почувства, че се задушава.

Тя се усмихна и се приближи още повече към него с блясък в очите.

— О, мога да бъда доста убедителна, когато поискам, а твоят управител е лесен. Освен това нямах търпение да ти съобщя добрата новина.

— Открили са парите?

— Не, за съжаление — отвърна Вайда Лу и облиза устни.

— Тогава за какво говориш?

— Измъкнах те от кашата. Дадох на Херман парите и му казах да изпрати квитанцията и да мълчи.

— Какво си направила? — попита той строго, но без да избухва.

Тя сложи ръка на гърдите си.

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Оценявам жеста ти, но ще се боря сам — Янси я хвана за рамото и я избута към вратата. Когато тя излезе на площадката, той каза: — Имах ужасен ден. Ще си поговорим друг път.

Вайда Лу изглеждаше така, сякаш се канеше да спори, но вместо това се усмихна и прокара нокът по бузата му.