Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (12)

Единадесета глава

След всичките тези години Дейна стоеше отново лице в лице с жената, която й бе дала живот, жената, която тя смяташе за мъртва. Но явно не беше.

Изпита желание да избяга. Неочакваният удар, който току-що бе понесла, едва не я накара да изкрещи. Единственото, което искаше да стори в този момент, бе да удари плесница на самодоволното лице отсреща. Но не можеше да направи нищо, стоеше вцепенена, с поглед, прикован върху лицето на жената, която не бе престанала да я проклина от деня, в който се бе родила, до деня, когато напусна къщата й.

Дейна премигна. Дори гласът й бе различен. Грубият, дрезгав тембър, който помнеше, бе изчезнал и сега тя говореше напевно и провлачено като южнячка, но беше толкова фалшиво, че на Дейна й прилоша.

Тази жена се бе променила до неузнаваемост, но още в първия миг позна Дейна; Вайда Лу знаеше, че пред нея стои собствената й кръв и плът. Дейна инстинктивно усети това. Но щом майка й предпочиташе да запази тайната, беше добре дошло за нея. Дейна също не искаше никой друг да разбере. Мразеше тази жена. Може би това бе грях, но Дейна не се упрекваше. Вайда Лу — или каквото и име да си бе избрала — я бе родила, но тя съвсем не я считаше за своя майка и никога не би я приела за такава.

— Да, мисля, че не сме се срещали — каза Дейна, за да наруши мълчанието и се измъкне от неудобното положение.

— Как върви събирането на средства за проекта, госпожо Динуидъл? — попита Руни и направи усилие да се усмихне.

— О, чудесно, Руни! — тя отвърна на усмивката и сложи ръка на рамото му. — И, моля те, наричай ме Вайда Лу.

Този път Дейна наистина потрепери от възмущение. „Фалшива“ бе твърде мека дума за онова, което представляваше тази жена. Нима никой друг не бе успял да прозре това?

— Добре, Вайда Лу — отвърна Руни и се усмихна по-широко, сякаш всяка нейна дума му доставяше безкрайно удоволствие. Дейна се обърна настрани. И тогава отново срещна погледа на Янси. Изражението му бе спокойно, но имаше нещо странно в тези сини очи.

— Как върви работата ви, мис Байвънс? — попита той с плътен глас и почти рязък тон.

Отмести поглед към устните й. Дейна направи усилие да остане спокойна, но отново цялото й тяло потрепери. Проклет да е! Проклета да е и Вайда Лу Динуидъл!

— Горе-долу.

Той повдигна вежди.

— Защо така?

— Бихте ли ми отделили малко време за едно интервю?

След тези думи настъпи тишина, тогава Дейна осъзна, че Вайда Лу и Руни бяха прекъснали разговора си и слушаха нея и Янси.

— Интервю? За вас?

Дейна разбра, че бе успяла да го изненада. Фантастично!

Усмихна се хладно и каза уверено:

— Да. Ако си спомняте, онази вечер ви казах, че съм тук, за да пиша статия.

— Искаш да кажеш, че вече сте се срещали? — прекъсна ги Руни и изгледа и двамата.

С периферното си зрение Дейна наблюдаваше Вайда Лу. Усмивката й сега бе застинала. Дейна едва се сдържа да не се усмихне. Нищо не се бе променило. Майка й винаги беше искала да бъде център на вниманието и когато някой друг заемаше мястото й, я изпълваше гняв.

— Да — каза Янси на Руни, без да сваля очи от Дейна.

— И така — побърза да продължи Дейна, — трябва да пиша за вас, доктор Грейнджър.

— Значи си тук заради Янси? — попита Вайда Лу с глас, в който се долавяше и изненада, и безпокойство.

Дейна отново прикри усмивката си. Изглежда, бе успяла да я смути, от което истински се зарадва.

— Точно така — тя погледна към майка си. — Дойдох в този град, за да напиша обширен материал за доктор Грейнджър. Все пак би било интересно, щом е номиниран за Нобелова награда.

— Разбирам — каза Вайда Лу, погледна към Янси и дълго не откъсна очи от него.

— Е, докторе, утре удобно ли е? — настоя Дейна.

Янси се усмихна учтиво.

— Съжалявам, но утре съм зает.

— А вдругиден?

— Пак съм зает. Но знаете ли какво, аз ще ви се обадя.

„Разбира се“, помисли си тя.

— Мисля, че би било по-добре аз да поддържам връзка с вас — Дейна замълча за момент. — Сигурна съм, че ще измислим нещо.

— Не бих разчитал на това, мис Байвънс. — Тонът му бе все така спокоен и учтив. — Точно сега ми е трудно да намеря време дори за сън.

Би могла да изкоментира факта, че е намерил време да вечеря с Вайда Лу, но не го направи. Не искаше да проиграе възможността да вземе интервю от него.

— Всъщност мисля, че е най-добре да си изберете друга тема — каза Янси с раздразнение.

Господи, каква внезапна промяна е настъпила в чувствата му. След онази целувка бе изгарял от нетърпение да я види отново. Сега, след като бе научил, че тя е тук, за да го интервюира, не искаше да има нищо общо с нея. Защо ли?

Дръзките и самоуверени хора като Янси Грейнджър обикновено се стремяха да са в светлината на прожекторите, особено когато имаше вероятност да им бъде присъдена престижна награда, освен ако не криеха нещо за себе си. Може би бе толкова неотзивчив заради заведеното дело и опасенията си, че биха могли да повдигнат и друго подобно обвинение. А може би имаше и други тайни.

— А аз не мисля така, докторе — Дейна му се усмихна закачливо. — Ще ви се обадя.

 

 

Лицето на Руни бе добило суров израз.

— За какво беше всичко това?

— Най-добре е да бъдеш винаги нащрек, приятелю, или накрая ще се побъркаме от дрънченето на телефона.

Руни изсумтя и погледна напред, но Дейна забеляза, че изражението му не се промени.

— Защо не ми каза, че познаваш Грейнджър? — попита той с лек укор. — Почувствах се като пълен глупак.

Дейна въздъхна и се опита да запази привидното си спокойствие. Не искаше да излива вътрешния си гняв върху Руни, но той сякаш нарочно я предизвикваше с агресивното си и собственическо отношение.

— Нямам представа защо си се почувствал така.

— Първо, начинът, по който те гледаше, сякаш…

— Въобразяваш си разни неща — прекъсна го Дейна.

— Нима? Аз не мисля така.

— Ей, какво ти става? Като че ли ревнуваш, което е нелепо.

Руни отново я прониза с поглед.

— Знаеш какви чувства изпитвам към теб, Дейна. А Янси Грейнджър е толкова… — той замълча и стисна зъби.

— Руни, мислех, че помежду ни съществува разбирателство. Тук съм, за да пиша статия, най-важната в кариерата ми — тя усети, че в гласа й прозвуча нотка на отчаяние, но не успя да се овладее. — Нужна ми е твоята подкрепа, на упреците ти. Още по-малко пък тази твоя параноя.

— Извинявай — промърмори той. — Просто има нещо в този човек, което поражда у мен желание да го цапардосам.

Дейна го погледна с недоумение.

— И имаш намерение да го защитаваш?

— Не е нужно да го харесвам, за да си свърша работата.

Дейна поклати глава:

— Мъже! А всичките си мислите, че ние сме трудни за разбиране.

Последва кратко мълчание и Руни сви с БМВ-то си по пътеката към странноприемницата.

— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.

Дейна сложи ръката си на дръжката на вратата.

— Нека друг път, а?

След това добави с по-нежен глас:

— Все пак ти благодаря за хубавата вечер.

— Ще ти се обадя — каза Руни, обнадежден от думите й.

Тя се доближи към него и го целуна по бузата.

— Ти си добър приятел, Руни. Благодаря ти за това.

Докато изричаше тези думи, тя слезе от колата и бе сигурна, че когато се прибере в стаята си, отново нямаше да заспи.

 

 

Жената приближи бюста си към устата му. Устните на Нютън Андерсън обхванаха едното от набъбналите зърна.

— О, господи, Нют, не знаеш какво удоволствие ми доставя това.

— Но знам какво удоволствие доставя на мен — каза той, отмести се и потърси ръката й.

— Доста е голям за дребничък мъж като теб, знаеш ли?

— Радвам се, че ти харесва. Обичам да си играя с него. Доста години това бе единственото ми развлечение.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, но това е вече минало. Сега ти си играеш с него.

— Прав си, скъпи.

— А сега покажи колко много го харесваш — простена той и почувства, че се възбужда само като я гледаше.

Високата енергична жена седна върху него и русите й къдрици се спуснаха по младото й лице. Тя му се усмихна и още веднъж направи това, което бе сторила вече два пъти през последните два часа.

— О, господи! — извика той в мига на върховната си наслада.

Когато тя се отдръпна и легна до него, Нют се загледа в тавана и се замисли за телефонното обаждане, което очакваше. Надяваше се да не позвънят скоро. Бизнесът можеше да почака, но не и тялото му.

Освен това, рядко му се удаваше възможност да бъде с жена като тази, която сега лежеше до него, особено откакто втората му съпруга бе започнала да се разпорежда с живота и парите му.

Беше благодарен, че сестра й почина и тя веднага отпътува за Мейн за погребението. Надяваше се да остане там поне седмица. Рано или късно щеше да я разкара от живота си.

Когато най-сетне сключи тази примамлива сделка, би могъл да си позволи разходите по един развод и след това да заживее охолно като петролен магнат от третия свят.

— Трябва да тръгвам, скъпи — прошепна тя в ухото му и го докосна с език. — Имам работа, нали знаеш?

Хладни тръпки пропълзяха по гърба на Нютън, когато телефонът иззвъня.

— По дяволите!

Протегна ръка към слушалката, сигурен, че е секретарката му.

— Обадиха се от Вирджиния, сър. Не исках да ви безпокоя, но…

— Добре. Свържи ме.

След няколко секунди Нют попита:

— Какви са последните новини? — заслуша се, като кимаше.

— Страхотно. Продължавайте все така. И поддържайте връзка.

Щом затвори телефона, Нют се обърна към приятелката си и прошепна в ухото й:

— Какво ще кажеш за една екскурзия до Бахамските острови?

Тя се усмихна и сложи ръка на голите му гърди.

— Само кажи кога.

— Скоро, скъпа, скоро.

Нют я притегли надолу към себе си.

 

 

Наистина не бе могла да заспи. Дейна стоеше до прозореца и наблюдаваше първите утринни лъчи. Дори не си бе направила труда да се преоблече. Единственото разумно нещо, което бе сторила, откакто Руни я беше изпратил, бе да светне лампата. Прекара часове до прозореца.

Жената, която сега се представяше като Вайда Лу Динуидъл, бе завладяла всяко кътче от съзнанието й. Беше изместила дори Янси Грейнджър. Петнадесет години. От толкова време не беше срещала майка си. Въпреки това би я разпознала, където и да я види.

Все пак тази метаморфоза на майка й я бе смаяла, името също. Дейна едва не се усмихна. Вайда Лу. Какво име! Откъде ли й бе хрумнало? Приличаше на псевдоним на циркова актриса. Звучеше толкова простовато, никак не би подхождало на жена със синя кръв. Неволно си спомни старата пословица: „От всяко дърво свирка не става.“

Майка й определено не бе подходящо „дърво“. Беше си сменила името и външния вид, но нищо не би могло да прикрие недодяланите й маниери и студения, суров израз на очите, особено когато гледаше Дейна.

Всеки път, когато срещнеше този поглед, Дейна знаеше, че я очаква нещо ужасно. Майка й влизаше с важна походка в килера, измъкваше оттам някоя закачалка и се връщаше при дъщеря си.

— Кога най-сетне ще се научиш да изпълняваш това, което ти се казва?

Дейна си спомни как тогава започваше плахо да пристъпва назад със свито сърце, онемяла от страх.

— Отговори ми, дяволите да те вземат!

Брадичката на Дейна затреперваше, а очите й се изпълваха с горещи сълзи.

— Но, мамо, аз направих това, което ми каза.

— Да не си посмяла да спориш с мен. Сваляй гащите и застани до онова легло. Веднага!

— Мамо, моля те, недей! — хленчеше Дейна. — Ще бъда добра.

— Хайде!

Изведнъж Дейна потрепери в тъмнината, сякаш отново изживяваше болката от ударите на метала, които се сипеха по голото й тяло. И заплака.

Не искаше да мисли за тези кошмарни мигове, нито пък за майка си. Но веднъж вече събудени, спомените се втурнаха като порой със смразяваща сила.

Боят бе достатъчно жесток, но това, което се случи по-късно, в деня, когато майка й я изхвърли от къщата в последния месец от бременността й, беше най-унизителното й преживяване.

— Стига! — прошепна си Дейна.

Сякаш собственият й глас я изтръгна от мислите за миналото. А може би се бе стреснала от нещо друго. Каквото и да беше станало, тя бе благодарна. Краката й се бяха подкосили и едва успя да ги раздвижи, влезе в банята и наплиска с вода пламналото си лице.

Погледна се в огледалото и мислено си каза няколко успокоителни думи, сега майка й не можеше да я нарани. Всъщност обратното бе възможно, тя би могла да нанесе на Вайда Лу удар, на който тази жена не бе способна да отвърне.

Ако разкрие колко жестоко я бе предала преди години, целият град щеше да заклейми Вайда Лу.

Но положението бе такова, че никоя от двете не би спечелила, ако разкрие връзката. Обаче Вайда Лу живееше според някакви свои правила и невинаги се ръководеше от здравия разум. Дали нямаше да й хрумне да представи на всички своята дъщеря — дъщерята, от която се бе отрекла и която презираше? Не, освен в случай, че тази дъщеря се превърне в заплаха за нея.

Дейна потръпна и отмести поглед от огледалото. Зад фалшивия чар на майка й биеше сърцето на зла и отмъстителна жена, която не би се спряла пред нищо, за да получи това, което иска.

Не беше ли доказала това преди петнадесет години, когато бе позволила на един от любовниците си да се позабавлява с Дейна? Разбира се, че беше. Дейна още страдаше заради това.

Изведнъж прехапа устната си, за да не трепери. Власт. Ето какво искаше Вайда Лу Динуидъл. „Не“, каза си Дейна. Това, което майка й желаеше повече от всичко на света, бе аристократите от Вирджиния да я признаят за една от тях. Не би се спряла пред нищо, за да го постигне.

Вайда Лу не би допуснала някой да застане на пътя й, особено нейната дъщеря. Затова би постъпила най-правилно, ако стои настрана от нея, напише статията си и след това си отиде от този град.

Дейна се опитваше да си внуши, че не бива да се страхува от миналото.

А майка й? Господи, досега си бе мислила, че Клара Байвънс е напуснала това място и никога вече няма да се върне.

Беше смаяна от обрата на събитията, но за нищо на света не би се предала. Нямаше да допусне Вайда Лу да излезе победителка, не и този път. Съдбата си бе направила с нея невероятно грозна шега. Но този път тя нямаше да отстъпи. Щеше да даде добър урок на тази усойница. Но сега най-важното нещо за нея бе работата й по статията за доктор Янси Грейнджър.