Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (11)

Десета глава

— Още ли ми се сърдиш?

— Не съм ти се сърдила.

Руни сложи ръката си на гърдите, сякаш бе почувствал болка в сърцето.

— Шегуваш ли се? Усетих как заби камата си точно тук — той удари с длан по гърдите си. Дейна завъртя очи.

— Преиграваш.

Току-що бяха вечеряли в най-луксозния ресторант в Шарлътсвил, там, където се бе запознала с Янси Грейнджър. Почти цялата вечер бе приятна.

До последната минута Дейна нямаше никакво желание да излиза с него. Но не бе успяла да намери начин тактично да му откаже и бе спазила уговорката.

Освен това изгледите за една самотна вечер не й се сториха особено примамливи, понеже не можеше да мисли за нищо друго, освен за Янси. Решението да се възползва от възможността да разпита Руни как щеше да организира защитата на Янси бе събудило у нея известен ентусиазъм.

За да подобри още повече настроението си, бе решила да се облече официално за случая, понеже знаеше, че Руни ще бъде с риза и вратовръзка. Той винаги се обличаше така, независимо къде отива. Отдавна бе свикнала с това, защото смяташе, че се дължи на аристократичното му възпитание. За миг дори си бе представила как баща му води жена си към брачното ложе, облечен с фрак.

Беше се засмяла на тази измислена сцена и бе облякла непретенциозна черна рокля — модел на Ан Тейлър. Когато се бе срещнала с Руни във фоайето на Б&Б, той си подсвиркваше с уста.

Но сега я гледаше като строг началник. Въпреки шеговитите намеци, които й отправяше, той явно не разбираше какво става в съзнанието й.

— Признавам, че в първия момент наистина се ядосах.

— Всъщност нямаш вина за това. Трябваше да ти кажа, че моят старец е собственик на земята. Просто не се сетих. А що се отнася до решението ми да се заема със случая, ти чу за това малко след като ме наеха.

— Знам. Просто това съвпадение ми се струва толкова странно, че ми е трудно да го проумея.

— Сега, след като вече ти казах, при всяка възможност можеш да ме разпитващ как вървят нещата.

— Ако считаме това за въпрос, ти вече ми отговори.

Той я погледна с раздразнение.

— Успя ли вече да си напъхаш хубавото носле в работите на доктора?

— Все още не.

— Това, което научих за него досега, ме кара да мисля, че няма да му хареса особено.

Дейна се намръщи.

— За съжаление това е положението. Всъщност вече започнах.

— Знам. Мери Джефърис ми каза, че си ходила при нея.

Дейна се обърна рязко встрани.

— И какво ти е мнението?

— За кое?

Изражението на Руни й се стори толкова невинно, че за миг почти се почувства неловко. Тя поклати глава:

— О, не. Ти току-що спомена, че бих могла да те питам за всичко, което знаеш.

— Но не съм казвал, че ще ти отговоря на всички въпроси — отвърна Руни и се усмихна широко. — Когато се захвана с това ровене в чуждите работи, ти не си очаквала, че ще мога да ти помогна.

— Знам, че това е поверителна информация.

— Тогава защо се опитваш да я изкопчиш от мен?

— Защото съм журналистка и са ме изпратили тук, за да напиша обширен материал за твоя клиент, което означава, че трябва да проуча всичко, свързано с живота му. Това е част от работата ми.

— А част от моята работа е да си държа езика зад зъбите. Но, от друга страна, ако откриеш нещо, което според теб би трябвало да знам, твой дълг е да ми кажеш. Бих искал да измъкна човека от тази каша.

— Без да си сигурен или да те интересува дали е невинен или виновен?

Дори и да се засегна от думите, Руни не го показа. Сви рамене:

— Ще се опитам да избегна този въпрос и да не се притеснявам за това.

— Разсъждаваш като повечето адвокати, което е една от причините за провала на съдебната ни система.

Руни повдигна едната си вежда.

— Господи, не знаех, че този въпрос толкова те вълнува!

— Е, сега вече знаеш — отвърна тя, като леко повиши тон.

Руни се усмихна, а след това надникна над рамото на Дейна и изведнъж стана сериозен.

— Я виж ти!

— Какво?

— Току-що видях човека, за когото говорим.

Дейна се опита да запази самообладание. Какво ставаше с нея? Би трябвало да се радва на късмета си, когато пътищата им с Янси Грейнджър се пресекат.

Но не бе така. При всяка среща с него тя настръхваше. Защото я беше целунал. Защото тази целувка бе така покоряваща, че още усещаше вкуса й. Вкусът на неговите устни. Защото я бе накарала внезапно да почувства болка между бедрата. Ето какво беше станало! Просто би трябвало да забрави и да продължи напред. Нито бе дошъл краят на света, нито пък нещо би могло да я накара да се откаже от работата си.

Все пак изпита желание да си тръгне, но гордостта не й позволи да помръдне от мястото си.

— Сам ли е?

— Не, но не мога да ти кажа с кого е. Жената е с гръб към нас.

Дейна не можа да превъзмогне любопитството си и се обърна. Янси бе в другия край на помещението, но се оказа точно пред погледа й. Бе навел глава и явно разгледаше менюто. Тогава Дейна отмести поглед към придружителката му, която очевидно не бе бившата му съпруга. Лицето й не се виждаше, а косата й бе светла, изрусена. Като че ли казваше нещо на Янси.

Дейна отново погледна Янси, неволно обзета от ревност. Господи, какво ли бе сторил този човек с нея?

В този миг той затвори менюто и вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Дейна направи усилие да успокои пулса си, когато улови неустоимия блясък на ярките сини очи.

Тя откъсна поглед от нещо и се обърна отново към Руни, който попита:

— Предполагам, че би искала да му кажеш нещо?

Това бе последното нещо, което Дейна желаеше поне в този миг, но в никакъв случай не би го признала пред Руни.

— Може би по-късно. Не мисля, че моментът е подходящ.

— Защо?

— Защото вечерят.

— Искаш да кажеш, ще вечерят.

— Добре, ако трябва да бъдем точни, така е.

Резкият тон, с който изрече това, накара Руни да я погледне озадачено и точно тогава пристигна сервитьорът със сметката. Руни му подаде кредитната си карта и се наведе над масата.

— Независимо дали ти е приятно или не, трябва да се отбием до тяхната маса, понеже ще минем покрай тях на излизане и би било невъзпитано, ако не спрем.

— Не се безпокой.

— А, сега виждам с кого е. Познах я.

— Е, и?

— Това е Вайда Лу Динуидъл, председателката на комитета.

Настроението на Дейна се възвърна.

— В такъв случай си прав. Наистина трябва да спрем. Тя е в списъка на хората, с които трябва да се срещна.

— Така и предполагах. Освен това би било от полза да се запознаеш с нея. Тази жена има връзки на доста места в града.

Дейна се канеше да го попита още нещо за Вайда Лу Динуидъл, но в този момент се върна сервитьорът. Руни написа името си на чека и погледна Дейна.

— Готова ли си?

— А ти?

— Да тръгваме.

Дейна разбра: Янси знаеше, че ще спрат, защото още преди да стигнат до масата им, той стана. Столът до него беше свободен.

— Тримейн — каза той и се здрависа с Руни. Последва неловко мълчание, когато Янси прикова поглед върху Дейна, а тя направи усилие да прикрие чувствата си. Неволно долови аромата на неговия одеколон, примесен с мириса на мъжественото му тяло. Изглеждаше невероятно секси, небрежно облечен с джинси, които подчертаваха дългите му мускулести бедра, и бледожълта тениска, контрастираща със слънчевия му загар.

— Ето че се срещнахме, мис Байвънс — каза той най-сетне.

Тя затаи дъх и едва успя да отвърне:

— Здравейте, докторе.

Той непрекъснато я смущаваше и дори я плашеше. Стоеше неподвижна, дори да я връхлетеше стадо диви коне, не би могла да помръдне.

Сякаш прочел мислите й, той отново я погледна в очите и бързо отмести поглед. Твърде бързо.

— А, ето я и Вайда Лу.

Дейна разбра това, без да се обръща: бе усетила силния й парфюм.

— Здравейте, госпожа Динуидъл — каза Руни приятелски, сякаш за да напомни за присъствието си. — Това е моята приятелка Дейна Байвънс, с която, предполагам, не сте се запознали.

— Така е, не се познаваме — Вайда Лу застана срещу Дейна.

Усмивката на Дейна застина, когато погледна в лицето й и разпозна майка си.