Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (47)

Четиридесет и шеста глава

Дейна не можеше да забрави израза на лицето му.

Въпреки болката и шока от онзи момент, споменът за Янси, които се бе надвесил над нея и произнасяше името и с тревожен глас и с любов в очите, щеше да остане с нея завинаги.

Тогава тя бе разбрала, че все още го обича и винаги ще го обича. Сигурна бе, че той щеше да стори всичко, което е по силите му, за да спаси тяхното дете. И наистина го бе направил.

След като я бяха извадили от операционната, той беше прошепнал:

— Дотук добре. Запазихме нашето бебе.

Тя му се усмихна едва забележимо и докосна корема си.

Оттогава бяха изминали два дни и Янси я бе посещавал почти през час, а през цялото останало време беше заобиколена от други лекари.

Още в мига, когато бе осъзнала какво става, разбра, че по време на лечението й той щеше да бъде край нея. Ласкавият му поглед й го напомняше всеки път, когато очите им се срещаха.

Беше забранил всякакви посещения, но тя настоя да се види с Ейприл, която прекара при нея доста време през първия ден. Беше поговорила и с детектив Феърчайлд и му каза всичко, което бе чула от майка си.

Но не й бе лесно да говори. Диагнозата й беше леко мозъчно сътресение и многобройни натъртвания, но като по чудо и тя, и детето й не бяха получили сериозни наранявания.

Засега.

Сърцето на Дейна не искаше да приеме факта, че все още има опасност да загуби бебето си. Тя затвори очи, ужасена от всичко, което се бе случило. Въпреки всички усилия, не можеше да заличи от съзнанието си онази сцена: оръжието на престъплението, признанието на Вайда Лу, допира на нейната ръка до гърба й и удара. Ако Вайда Лу бе успяла да осъществи плана си…

Дейна се отърси от тази ужасяваща мисъл, отвори очи и се огледа наоколо, като очакваше да види обикновена, скучна болнична стая. Но беше изненадана. Бе пълно с цветя — като в цветарски магазин. Повечето от тях бяха от Янси, но Ейприл и персоналът на болницата също бяха дали своя принос.

Дейна чу, че някой почука на вратата, и почувства облекчение. Доста дълго бе стояла сама.

— Влез — извика тя с надеждата, че е Янси.

Наистина бе той, но следван от детектив Бойд Феърчайлд.

— Чудех се дали да го пусна отново — каза Янси без предисловия.

— Но щом чу какви новини имам — намеси се детективът, — все пак реши, че е най-добре да се видим.

Дейна го покани с жест, а след това изведнъж трепна и това помрачи изражението на Янси.

— Добре ли си? — попита той с тревога в гласа.

— Чудесно.

Погледите им се срещнаха и за миг им се стори, че са сами в стаята.

Детектив Феърчайлд пристъпи от крак на крак и развали магията.

— Нещо, свързано с моята м… с Вайда Лу, нали? — попита Дейна.

Феърчайлд кимна и седна на стола до леглото й.

— Помислих си, че бихте искали да узнаете, че открихме оръжието на престъплението; беше точно там, където вие казахте. Но тя продължава да твърди, че е невинна.

— Невинна, как не — измърмори Янси и се облегна на стената.

Дейна каза разтревожено:

— Но как може да твърди това, след като ми го призна?

— Срещу нея имаме само вашите показания.

— Смятате ли, че е нормална? — попита Дейна.

— В момента минава през прегледи. Но да, мисля, че е вменяема и би изтърпяла един процес. Естествено тя е наела най-добрия адвокат, който може да се купи с пари.

— Ако се измъкне…

Дейна потръпна.

— Имам намерение да направя всичко, което е по силите ми, за да дадат на мисис Динуидъл доживотна присъда — каза детективът строго. След това стана.

Дейна протегна ръка, този път, без да трепне.

— Благодаря.

— Късмет — добави Феърчайлд и хвана ръката и за миг. — Разбрах, че чакате дете — той се изчерви. — Надявам се всичко да е наред.

Изражението на Дейна стана по-спокойно.

— Още веднъж ви благодаря.

— Ще се обадя.

Щом той излезе, Янси щракна с пръсти.

— По дяволите, забравих! Руни чака отвън.

Дейна затаи дъх.

— Не искаш ли да се видиш с него?

— Разбира се, че искам.

— Отдавна се опитва да се добере до тази стая, но аз… — Янси замълча и се усмихна широко.

— Ако бях на твое място, нямаше вече да се тревожа заради Руни.

— Защо?

— Защото той е наполовина мой брат.

— Какво?

— Шелби Тримейн е бил моят баща.

— Боже мой, Дейна!

— Като си помисля само, че тя ме съветваше да се омъжа за него — брадичката на Дейна затрепери. — Вече съм напълно убедена, че е ненормална.

— Тя е зла и побъркана мръсница. Надявам се да гори в ада.

— Руни не знае за това.

— Господи!

— Ще останеш ли тук, докато му казвам? Нямам представа как би реагирал.

— Ще направя за теб всичко, което поискаш. Но ти вече знаеш това.

В този момент Руни отвори вратата и надникна вътре.

— Юху! Май ме забравихте.

Дейна се усмихна.

— Влез. Толкова се радвам да те видя.

Руни влезе с валсова стъпка и внесе огромен букет цветя.

— О-о, тези явно са излишни.

— Разбира се, че не са — Дейна се усмихна. — Само намери свободно място за тях.

Той ги остави, а след това се обърна към Янси:

— Е, как е пациентката, докторе?

— Добре е. Само трябва да остане паркирана в леглото за известно време.

— Скоро ще се оправя, повярвай ми — каза Дейна шеговито. След това добави със сериозен тон: — Руни, моля те, седни. Трябва… трябва да ти кажа нещо.

— Явно е доста важно. Сигурно вие двамата ще се жените, това ли е?

В стаята стана тихо.

— Все още не сме говорили за това — каза Янси най-сетне и прикова поглед в очите на Дейна.

Когато погледна Руни, тя усети, че страните й пламнаха.

— Това, което трябва да ти кажа, е свързано с теб и мен.

Руни повдигна вежди.

— С нас? Как така?

— Наистина ми е трудно — Дейна си пое дълбоко дъх. — Не зная как да започна, затова ще ти го кажа направо.

— Давай. Каквото и да е.

— Ти си… ние с теб сме наполовина брат и сестра.

Руни я изгледа с недоумение.

— Как…

Той преглътна и бързо затвори уста.

— Вайда Лу е моята майка — плахо каза Дейна и изчака ехото от тази бомба да отзвучи, преди да продължи. — Толкова съжалявам, че те накарах да повярваш, че родителите ми са загинали. Благодарение на възпитанието, което имах, лесно минавах с тази история — Дейна замълча и потърси подкрепата на Янси. Той й кимна насърчително. — Не съм искала да нараня никого, Руни, наистина. Навремето не можах да измисля нищо по-добро.

— Значи искаш да кажеш, че моят старец и майка ти… — той спря, сякаш не можеше да каже нищо повече.

— Точно това се опитвам да кажа. Когато Вайда Лу ми каза, че Шелби е моят… баща, и аз се почувствах така. Зная, че е вярно; дори Вайда Лу не би могла да измисли толкова невероятна история.

— Нямах представа, че са се познавали преди основаването на този комитет — Руни сякаш позеленя и Дейна изпита съчувствие към него, но не бе способна да стори нищо, за да смекчи удара. Трябваше да понесат последствията от греховете на своите родители, а те никак не бяха леки.

— Явно преди доста време Шелби и Вайда Лу са били любовници. Тя забременяла и се опитала да пометне, но не успяла. Тогава започнала да го изнудва. Отначало наистина го сплашила, но по-късно Шелби сложил край на това.

— По дяволите!

— Е, как… как се чувстваш сега, когато знаеш, че имаш сестра?

Все още замаян, Руни каза:

— Винаги съм се ядосвал, че съм единствено дете.

Дейна се засмя тихо:

— Е, тогава, скъпо братче, ела и ме прегърни, само не ме притискай твърде силно.

Когато се отдалечиха един от друг, Дейна попита:

— Ами майка ти? Как…

Руни махна с ръка.

— В първия момент ще бъде смаяна, но после ще се успокои и ще го приеме. Тя те харесва, а и винаги е искала да има дъщеря — той се захили: — Ето че сега вече има.

— О, Руни, това звучи толкова прекрасно!

— Виж какво, аз най-добре да тръгвам.

— Сигурен ли си, че си добре, след като чу всичко това.

Руни отново намести очилата си.

— Мисля, че имам нужда да остана сам за известно време, за да свикна с това. Но скоро ще се видим отново.

— Надявам се — Дейна погледна Янси. — Изглежда, ще се наложи да остана тук известно време.

— Така е — каза Янси.

— Тогава довиждане и на двамата.

Щом Руни излезе, Дейна изведнъж почувства, че в очите й напират сълзи. Опита се да ги спре, но не успя. Янси се приближи към нея и я прегърна. Дълго време никой от двамата не проговори.

Накрая Дейна каза:

— Беше и много по-тежко, и много по-леко, отколкото очаквах, ако това не звучи безсмислено.

— Напротив, разбирам те напълно. Ако някой има нужда добре да си поплаче, това си ти.

— Кажи ми за бебето.

— Какво още искаш да знаеш?

— Всъщност няма какво, просто още не мога да повярвам, че ти успя да възстановиш шийката ми.

— Е, направих го. Благодарение на това можем да се надяваме, че ще износиш нашето бебе докрай. Но както ти казах, няма да бъде много леко. Ще се наложи да останеш напълно неподвижна около шест седмици.

— Няма проблем.

— Сигурна ли си?

— Искам това бебе, Янси — тонът й бе строг и уверен.

— А мен искаш ли ме?

Този въпрос, изречен с тих глас, изрази толкова много, че Дейна внезапно се отдръпна й прикова поглед върху тъжното му лице.

— Да — каза тя нежно и решително.

— Ако не се бе наранила, нямаше да ми кажеш, нали? — в гласа му прозвуча искрена болка.

— Не.

Този път нейният глас прозвуча плахо.

— За бога, Дейна, как би могла да скриеш това от мен?

— Исках да си платиш за това, което ми стори.

— През всяка секунда от живота си съм плащал за онази нощ.

— Сега зная това — каза тя тихо.

— Сигурна ли си? Не бих понесъл, ако…

— Разбрах го още в онази вечер на празненството — прекъсна го тя. — Но не бях готова да го призная.

— А сега?

— Обичам те, Янси — прошепна тя.

— А, можеш ли да го кажеш малко по-силно? Не те чух.

Устните й трепнаха и тя почти извика:

— Обичам те, доктор Янси Грейнджър!

Той се наведе и я целуна. След това прошепна почти до устните й:

— И аз те обичам, Дейна Байвънс.

— Помисли си само колко време загубихме.

— Ще наваксаме — Янси замълча за секунда и лицето му пребледня. — Ами статията ти и твоята работа? Обещала си на списанието сензационен материал.

Дейна бе очаквала този момент. Тя се отдръпна от него и взе чантата си от масичката.

— Написах две статии, две различни версии. Ето ти копие от онази, която Ейприл изпрати по факса до „Исиус“.

Тя му я подаде.

Докато Янси четеше, в стаята бе тихо. Когато свърши, той вдигна очи и в тях се изписа израз на изненада.

— Не споменаваш за злополуката…

В гласа му се долови тревога. Тя се усмихна и очите й сякаш засияха от любов.

— Знам. Ще запазя тайната ти.

— Истински те обичам, Дейна Байвънс.

— Зная — прошепна тя и прочисти гласа си. — Уейд Лейнджли се обади тази сутрин и беше във възторг. Как иначе? Написах всичко и за работата ти, и за убийството на Шелби, и за процеса на Вайда Лу, какво повече би могъл да иска? — тя помълча няколко мига. — Естествено не можех да спомена за бившата ти жена.

— Тя няма да създава проблеми.

Дейна го погледна недоверчиво.

— Откога смяташ така?

— Откакто й казах, че ако спечеля Нобеловата награда, всичките пари и цялата слава ще бъдат за нея, и че всичко, което ме интересува, сте ти и болницата.

— Сигурно едва не е припаднала.

Той се ухили.

— Сякаш изведнъж страшната тигрица се превърна в безобидна голяма котка.

Янси я целуна.

— Ти си виновна за това.

— Мм, вкусен си. Няма да те оставя на мира.

Погледът на Янси бе изпълнен с любов.

— На теб дължа това, че запазих здравия си разум и кариерата си. Какво бих могъл да кажа?

— Едно „благодаря“ ще бъде достатъчно.

— Имам по-добра идея — последва дълга и страстна целувка. — Какво ще кажеш?

— Мм, така е много по-добре.

— Когато стана дума за Лейнджли — каза Янси, — мисля, че той иска да те назначи.

— Прав си, така е. Получих работата.

— Предполагам, това означава, че ще живееш във Вашингтон?

Дейна го прониза с дяволит поглед.

— Зависи.

— От какво?

— Дали един доктор няма да реши да ме направи порядъчна жена.

Очите на Янси пламнаха, той се наведе и отново я целуна.

— О, Дейна, повече от всичко на света искам да се оженя за теб, но се страхувам, че няма да ми простиш.

— Отдавна съм ти простила, въпреки че не можех да го призная. Влюбих се в теб още онази вечер в ресторанта, когато ме целуна за първи път.

— И аз в теб — в очите на Янси неочаквано се изписа болка. — Но би ли могла някога да забравиш… да ми простиш за…

— За това, че си докосвал майка ми ли? Да. Когато ме докосваш, дори не се сещам за нея.

— Слава богу! Не мисля, че бих понесъл тя отново да застане между нас.

— А сега накъде, скъпи? — попита Дейна.

Той се усмихна.

— Е, не можем да отидем при свещеник, значи ще трябва той да дойде при нас.

— Кога?

— Утре.

Дейна затаи дъх.

— Сериозно ли говориш?

— Искам това с цялото си сърце.

— О, Янси, наистина те обичам!

— И аз теб — той сложи ръка на корема й. — Обичам и нашето бебе.

Лицето й помръкна.

— Наистина ли мислиш, че ще се получи, че ще мога да го износя?

— Като лекар аз направих това, което беше възможно. Сега всичко е в ръцете на съдбата.

— Прегърни ме, Янси — прошепна тя задъхано.

— Не се тревожи. Никога вече няма да те изоставя.