Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (45)

Четиридесет и четвърта глава

Имението Динуидъл бе озарено от светлини и отвън, и отвътре. Премененият елит на Шарлътсвил празнуваше с музика, храна и напитки.

Янси, който стоеше сам в ъгъла на стаята, далеч от навалицата, прикова поглед върху задната врата. „Няма да липсвам на никого, ако офейкам“ — каза си той и все повече се изкушаваше да го направи. Господи, колко мразеше тържествата; мразеше да бъде сред навалица от хора, освен в операционната, където трябваше да се намира в момента.

Но Броуди Калхоун го бе замъкнал на това безсмислено празненство.

— Това събиране е не само заради Руни Тримейн, но и в твоя чест — беше казал завеждащият „Личен състав“. — Така че намъквай фрака и тръгвай.

Янси не бе сложил фрак, но все пак беше дошъл, за което сега съжаляваше. Въздъхна, хвърли последен поглед към стаята и настръхна. Вайда Лу стоеше на крачка от него. Той изтръпна.

Тя докосна ръкава му и се усмихна.

— Как се чувстваш?

— Това не те интересува — каза Янси и прикова гневен поглед върху ръката й.

Тя се изчерви и я отмести, но не преди той да види злобния блясък в очите й.

— Защо си толкова нервен? Каквото и да се е случило, сигурна съм, че мога да ти помогна.

Постара се да изрече тези думи с нежен глас.

Янси не каза нищо и мислено си пожела тя да изчезне. Не можеше да я гледа, а допирът й го отвращаваше.

Не можеше да разбере защо все още е свободна. Беше се надявал в този момент вече да лежи зад решетките, обвинена в хладнокръвно убийство. Беше убеден не само че е способна да убие Шелби, а и че го е направила. Жалко, че полицаите не бяха успели да докажат това.

— Защо си се умълчал така? — попита Вайда Лу. — Това тържество е и твое. Сега, когато земята е вече наша, не смяташ ли, че е време с теб да си поговорим за бъдещето?

— На теб май все още не ти е ясно! За нас няма бъдеще, Вайда Лу.

Атмосферата стана тежка и неприятна и злобният израз на очите й се върна.

— Направих това заради теб, заради нас — изсъска тя. — Сега, когато всичко свърши, няма да ти позволя да ме захвърлиш като износена обувка.

— Не съм те молил да правиш нищо — отвърна и той със същия тон. — Идеята беше изцяло твоя.

— Само защото мислех, че изпитваш нещо към мен.

— Е, заблудила си се. Стой настрана от мен, Вайда Лу. Чуваш ли? Остави ме, по дяволите!

Той се отдалечи, понеже не би издържал и секунда още в нейната компания. Но усети как очите й пронизаха гърба му и сякаш изгориха кожата му.

Проправи си път сред навалицата, всеки човек го потупа по гърба и го поздрави. Искаше му се да попита: „Какво съм направил, по дяволите?“ — но не го каза. Те се забавляваха. Това, че той самият се чувстваше вкиснат, не бе причина да си го изкара на тези хора, които бяха сторили всичко възможно, за да се сбъдне мечтата му.

Неговата мечта. Той внезапно спря. Неговата мечта се бе сбъднала или поне това бе на път да стане. Благодарение на Руни и на Клейтън Крауфорд, който бе успял да издейства обещаната помощ от Конгреса, изпълнението на плана за новата болница можеше да започне.

Тогава защо, по дяволите, не се чувстваше на седмото небе?

Дейна. Толкова много му липсваше, че това бе като кървяща рана дълбоко в него, която никой друг — освен самата Дейна, не би могъл да излекува.

Той отиде до бармана и си поръча севън-ъп с малко лимон. Докато чакаше, неволно погледна към вратата. Точно тогава я видя. Изведнъж изтръпна, сърцето му подскочи и дишането му стана тежко. Премигна, сигурен, че е получил халюцинация. Но тя наистина беше там, от плът и кръв, заедно с Руни Тримейн, който бе обвил ръка около раменете й.

За миг Янси бе обзет от силна ревност и остана неподвижен.

— Докторе, питието ви.

— О, благодаря — каза той и взе чашата, без да откъсне очи от Дейна. Какво правеше тя тук, в дома на Вайда Лу? Напрегна ума си, но не можа да си отговори.

Всъщност това съвсем не бе важно. Тя беше тук и единственото, което имаше значение, бе нейното присъствие. Беше получил възможност да поговори с нея, да направи това, което възнамеряваше да стори, когато я бе потърсил в хотела. Това сякаш се бе случило преди години.

Ако й признаеше истината, щеше да е от полза за душевното му спокойствие, обаче би навредило на кариерата му. Но той я обичаше и щеше да й признае всичко, дори ако след това тя съсипе живота и кариерата му. Твърде дълго бе пазил тази грозна тайна.

„Изглежда зашеметяващо“ — помисли си той и почувства, че устата му пресъхва, докато гледаше как тя навлиза сред хората. Беше с друга черна рокля, по-къса, по-тясна и прилепнала, отколкото онази, с която я бе виждал преди. Върху нейната фигура този тоалет изглеждаше елегантен и секси.

Всъщност всичко в нея бе секси — от лъскавите черни коси и обеците с диаманти до черния чорапогащник и високите обувки.

Той почувства напрежение в слабините и се приближи.

Щом Дейна забеляза, че върви към нея, изпита неудържим гняв. Беше сигурна, че ще го види тук. Всъщност бе дошла именно за това. Но когато отново го видя наяве, това я разтърси много по-силно, отколкото бе очаквала.

Тя вдигна очи и стъпките му сякаш станаха по-неуверени, когато погледите им се срещнаха и останаха така няколко мига.

— Руни, ще ме извиниш ли за малко?

— Сигурна ли си? — попита той разтревожено.

— Сигурна съм. Ще се оправя.

Явно не успя да го убеди, но той се оттегли.

Дейна отново насочи вниманието си към Янси, които сега бе опасно близо. Сърцето й започна да бие учестено. Изглеждаше уморен, но елегантен с двуредното сако и копринена вратовръзка. Обзе я импулсивно желание да се втурне в прегръдките му с молба да я обича и вечно да закриля нея й детето им. Но този пристъп на лудост бе кратък и дълбоката й ненавист отново се възроди.

Той я бе предал. Два пъти.

— Здравей, Дейна!

„Гласът му не същият“ — помисли си тя. Беше пресипнал и в него се долавяше несигурна нотка. Това я зарадва, не искаше да се чувства по-неловко от него.

— Може ли да поговорим?

Очите му заблестяха, а устните му се разтвориха чувствено.

— Няма нищо, което бих желал по-силно.

— Да излезем на верандата.

Той кимна и й позволи да мине първа. Слава богу, че не я докосна. Ако го бе направил, тя не знаеше дали би го понесла.

При други обстоятелства Дейна би се наслаждавала на прекрасната вечер. Звездите светеха ярко, а луната приличаше на огромен къс слонова кост. Въздухът бе наситен с уханията на цветя.

Но тази красота бе невидима за нея. Единственото, което усещаше, беше изтощителната жега и близостта на Янси.

Тя отиде до парапета и се облегна, а след това се обърна с лице към него. Бе присвил очи и я гледаше. Дълго време никой от двамата не проговори.

— Дейна, аз…

— Не ме интересува какво имаш да ми казваш — тя видя как зениците му се свиха от смущение.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбираш нещо.

— Явно наистина е така — каза той и изведнъж в гласа му прозвуча отчаяние.

Нямаше да му отстъпи. За нищо на света.

— Зная кой си ти, Янси.

Настъпи мълчание и тя внимателно огледа лицето му на звездната светлина. Искаше да види измъчения му израз в момента, когато думите й прободат сърцето му и навлязат дълбоко в него.

— Знаеш кой съм? — попита той почти шепнешком.

Въпреки че зададе този въпрос, той знаеше отговора. Това пролича по изражението и гласа му.

— Ти си пияният страхливец, който изостави мен и бебето ми.

Сякаш наистина го бе пробола с нож. Той се хвана здраво за парапета и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Откъде?…

— Откъде разбрах ли? — Дейна се усмихна иронично. — От твоята бивша, ето откъде. В онази нощ си се прибрал при нея и си излял пияната си душа.

Сега изглеждаше така, сякаш някой бе изтеглил от тялото му всички жизнени сили.

— Сам щях да ти го кажа.

Тя се усмихна подигравателно.

— Не се и съмнявам.

— О, Дейна! — каза той с измъчен и треперещ глас. — Толкова съжалявам.

Изведнъж и двамата се почувстваха като в пещ.

— Ще съжаляваш много повече, когато свърша с теб.

— Прави каквото искаш — сега гласът му бе съвсем слаб и напрегнат. — Но трябва да знаеш, че заради онази единствена нощ, заради онази грешка аз се посветих на тази професия.

Тя поклати глава и едва се сдържа да не запуши ушите си. Не искаше да чуе тези думи. Но той продължи да говори:

— Все пак аз заслужавам наказанието си и кой би бил по-подходящ да ми нанесе този удар от жената, която нараних така жестоко, а обичам толкова много?

„Престани“ — искаше да изкрещи Дейна. Не искаше да й казва, че я обича. Не искаше да казва, че съжалява. Това, което искаше, бе той и майка й да горят в ада.

— Дейна!

Тя не обърна внимание на умоляващия тон и болката в очите му. Вместо това, отвори чантата си и хвърли в краката му своята статия.

— Трогателен си — прошепна тя, а след това се обърна и се отдалечи.

 

 

По дяволите, трябваше да ги проследи! Имаше намерение да го направи, но един от гостите се бе напил и беше започнал да се държи неприлично и това бе отвлякло вниманието й.

Вайда Лу бе успяла да излезе от неудобното положение, беше извикала шофьора си и му бе казала:

— Отърви ме от него. Ако се наложи, закарай го някъде.

Докато се справи с този проблем, Дейна и Янси бяха изчезнали вън. Сега Вайда Лу се колебаеше. Щеше ли някои да забележи, ако и тя излезе? За бога, какво я интересуваше това? Тази къща е нейна и тя е организирала тържеството. Можеше да прави каквото си поиска.

За съжаление никой друг не бе на това мнение. Въпреки че домът й бе пълен с хора, повечето от тях я избягваха, сякаш носеше ужасна зараза. Тези тесногръди идиоти подозираха, че тя е убила Шелби.

Всичко бе заради онзи проклет детектив — дебнеше я от седмици. Местните вестници също не бяха и помогнали. Заглавията от първите им страници бяха дали доста храна на клюкарите.

Но тя щеше да се смее последна. Алибито й бе проверено и сега детектив Феърчайлд щеше да се изяде от яд.

Все пак положението й бе унизително, защото тези хора се бяха възползвали от гостоприемството й, но никога нямаше да я приемат като равна. Въпреки всичко, денят на нейното тържество наближаваше. Щом се омъжи за Янси Грейнджър, те щяха да гледат на нея като на една от тях.

Ето защо трябваше да сложи край на връзката на Янси и Дейна веднъж завинаги.

Вайда Лу видя Дейна да влиза през остъклените врати с тревожно изражение. Спря се за миг и тръгна към стълбите.

Къде, по дяволите, си мислеше, че ще стигне?

Вайда Лу последва Дейна и видя как изтича нагоре по стълбите. Когато стигна до площадката, тя се обърна и отвори вратата отдясно. Видя я да изчезва зад вратите на нейната спалня.

Тя се усмихна, щом си представи смайването на дъщеря си, когато разбере къде се намира.

Вайда Лу се изкачи по стълбите. Дейна не бе успяла да затвори вратата. Дъщеря й стоеше до прозореца, бе леко приведена, сякаш плачеше.

Вайда Лу отвори малко по-широко и влезе в стаята. Постоя мълчаливо няколко мига, а след това каза:

— Трябва да знаеш, че той ми принадлежи. Няма да ти позволя да ми го отнемеш.