Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (42)

Четиридесет и първа глава

— Моля ви! За бога, побързайте!

— Успокойте се, госпожо — каза диспечерът на телефон УП. — Кажете ми какво има?

— Пожар! Има пожар!

— Къде? Дайте ми адреса — каза спокойно приветливият глас.

— А… на… — жената, която бе позвънила, едва дишаше. — В имението на Тримейн на Аби Роуд. За бога, моля ви, побързайте! Къщата гори!

— Кой се обажда, госпожо?

— Една съседка.

— Кажете си името, ако обичате.

— О, боже мой! Побързайте!

В тихата нощ отекнаха сирени.

Дейна скочи рязко и отвори широко очи, обзета от ужас. Ненавиждаше този звук: беше го чувала често в детството си, когато някой от любовниците на майка й се увлечеше и започнеше да я използва вместо боксова круша, линейката идваше и откарваха майка й.

Дейна затрепери, въпреки че нощта бе топла. Отметна тънкия чаршаф и излезе на верандата.

Сирените не спираха. Тя не можеше да разбере дали бяха пожарни или линейки, или и двете. Надяваше се да няма сериозно ранени, въпреки че броят на колите й показваше, че положението е сериозно.

Тя отново потрепери и си помисли, че е най-добре отново да си легне. Беше три часът сутринта, а не бе мигнала. От посещението на Мисти Грейнджър бяха изтекли три дни, но тя още не можеше да спи нормално.

Чувстваше се безкрайно изтощена. Не можеше нито да разсъждава, нито да се държи като разумен човек и затова прекарваше цялото си време в своята стая. Излизаше само да си вземе по нещо за хапване от кухнята.

След като Мисти Грейнджър си бе отишла, Дейна изпита импулсивно желание да се качи в колата си, да кара като обезумяла до болницата и да застане срещу Янси. Но, разбира се, не беше го сторила. Не бе събрала достатъчно сили. Беше се гърчила на пода няколко часа, докато накрая тихите й стенания преминаха в безумни крясъци.

А беше разкрила душата си пред него, беше му казала всичко за злополуката. И през цялото време Янси по никакъв начин не се бе издал, дори не бе направил опит да й каже, че той е човекът, който я беше стоварил върху количката и избягал.

Нямаше съмнение, че Мисти казва истината. И все пак на Дейна й бе трудно да проумее. Струваше й се, че това е някаква измислена история от страниците на роман. Дори ако беше прочела нещо подобно в книга, съвпадението би й се сторило твърде невероятно.

Но това се бе случило наистина. Беше се втурнала с главата напред в най-жестокия си кошмар. Ако виновен за него бе някой друг, а не Янси, нямаше да изпадне в това тревожно състояние, понеже винаги бе искала да се изправи срещу пияния негодник, който бе предпочел да офейка и отърве кожата си.

Дейна все още изпитваше желание да застане лице в лице с него, но сега той се оказа мъжът, когото обичаше. Обичаше го истински. Тя едва се сдържа да не изкрещи отново; не искаше повече да се самосъжалява.

Когато й бяха възложили тази задача, тя бе сигурна, че призраците на миналото няма да я дебнат зад всеки ъгъл.

Явно бе сгрешила и сега нямаше друг изход, освен да действа. Щеше да си отиде от този град, този път завинаги, но едва след като си уреди сметките с Янси.

Първо трябваше да довърши статията си, като се придържа строго към журналистическите принципи и не смесва работата с личния си живот. Само тя й бе останала. Скоро спорът за земята щеше да бъде разрешен, а материалът й — напълно готов. А дали Янси ще спечели Нобеловата награда, това щеше да стане известно след време. Тя нямаше да чака. Някой щеше да напише малка статия след събитието.

Единственият човек, който щеше да й липсва, бе Ейприл. През последните няколко, изпълнени с печал дни тя бе разговаряла веднъж с приятелката си по телефона.

— Здравей, малката — беше казала Ейприл. — Просто исках да проверя дали не си напуснала града, без да се обадиш.

Дейна се беше опитала да изрази известна радост, но не успя.

— Просто бях заета.

— Май нещо не е наред. Да не си болна?

— Не се чувствам много добре.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Нищо ми няма — излъга Дейна.

— Имам новина, която може би ще ти се стори интересна, ако вече не си я чула, затова се обаждам.

— Каква е?

— Нали си спомняш Алис Креншоу от комитета?

— Разбира се.

— Е, тя ми каза, че вече са постигнали целта си и сега могат да платят на Шелби Тримейн сумата, която иска за земята.

„Ако вече не я е продал“ — помисли си Дейна. След това каза:

— Това наистина е страхотно и не го знаех. Но се радвам, че са успели.

Ейприл въздъхна:

— Беше на косъм. Алис се страхуваше, че с тази шумотевица около доктор Грейнджър усилията им ще останат напразни. Слава богу, всичко се уреди! — тя замълча за миг.

— Разбрах, че ти си изиграла доста важна роля, за да бъде доказана неговата невинност.

— Да кажем, че просто си свърших работата както трябва.

— Наистина ли си добре? Би трябвало да си на седмото небе, а ми се струваш адски потисната.

— Просто съм много уморена: доста поработих, за да довърша материала.

Дейна отново скри истината, но не можеше да постъпи другояче. Това бе битка, в която трябваше да влезе сама.

Ейприл каза още няколко незначителни неща и затвори.

Този разговор се бе състоял сутринта и накрая Дейна без особена радост беше приела покана за вечеря, преди да напусне града.

Сега през тялото й премина нова хладна тръпка. Тя влезе в стаята си и погледна измачканите чаршафи, като знаеше, че трябва да се опита да поспи. Погледът й се спря върху чашата с вода на нощното шкафче и шишенцето тиленол до нея. Глътна две таблетки и пропълзя обратно в леглото.

Но отново минаха часове, преди да успее да заспи.

„Прекъсваме редовната програма с емисия новини.“

На следващата сутрин Дейна бе в банята и си миеше зъбите, когато чу тревожния глас на говорителката. Дейна имаше ужасно главоболие и не обърна особено внимание, докато не чу думата „пожар“. Тя застина.

„В Осми канал току-що пристигна информацията, че част от имението на Тримейн е била разрушена от пожар рано тази сутрин. Известно е, че собственикът, Шелби Тримейн, е загинал при пожара. Обгорелите останки на тялото му са намерени в кабинета. До този момент полицията не знае…“

Монотонният глас на говорителката каза още нещо, но Дейна вече не слушаше. Беше чула достатъчно.

Шелби Тримейн — мъртъв! Това не бе възможно! Тогава тя си спомни за суматохата, която бе чула през нощта.

— О, не, не! — извика тя, изплю пастата за зъби и се хвана за порцелановата мивка. Руни! Трябваше да бъде с него. И Анна-Бет. Дали тя беше добре? Говорителката не бе споменала нищо за нея. Или беше?… Ами ако Руни бе загубил и двамата си родители…

Трябваше да отиде при него. Щеше да има нужда от нея, да я очаква. В мига, в който осъзна това, Дейна реши да действа, сложи си набързо грим и нахлузи дрехите си.

Караше възможно най-бързо, но въпреки това успя да стигне в имението едва след девет. Там цареше пълен хаос. Тя паркира в началото на пътеката и изтича до къщата.

— Съжалявам, госпожо, но не можете да влезете — каза един полицай, след като едва бе успяла да си проправи път през множеството полицейски и телевизионни коли. — Тук е извършено престъпление.

— Вижте, моля ви, аз съм репортер — Дейна трескаво потърси в чантата журналистическата си карта. — Освен това, синът на покойния е мой близък приятел.

— Съжалявам, но не мога да ви пусна. Изпълнявам заповеди — той посочи другите новинари. — Трябва да застанете от тази страна на жълтата лента.

— Но…

— Дейна! Слава богу!

Тя погледна нагоре. Руни току-що бе излязъл на площадката.

— Всичко е наред, господин полицай, пуснете я.

Дейна се промъкна под лентата и се затича към Руни. Но той не бе сам. Янси го следваше по петите.

Дейна се спря и погледна първо единия, а след това другия. Руни протегна ръце и я сграбчи в прегръдките си.

— О, господи, Дейна, толкова се радвам, че дойде!

Дейна се притисна до него, но не можа да потисне желанието си отново да погледне към Янси. За миг сякаш целият свят беше на път да рухне, когато очите им се срещнаха и останаха така няколко мига.

— Здравей, Дейна — каза той с тих и пресипнал глас.

По дяволите, не беше честно! Тя не искаше срещата им да стане при такива обстоятелства, без да бъде подготвена. Както винаги, въздействието му върху нея бе толкова силно, че краката й се подкосиха. Той също изглеждаше изненадан и изражението му издаваше едновременно отчаяние и шок. Всъщност имаше доста измъчен вид.

Тя направи усилие да се отърси от всякакво чувство на симпатия и жал към него. Той заслужаваше този ад, през който преминаваше сега. Но все още не бе разбрал какво се казва истински ад. Щеше да го разбере, когато научи, че е узнала малката му тайна.

Тя присви очи в знак на хладно презрение и отмести поглед, но едва след като долови измъчения и отчаян израз на Янси.

— Той… той е мъртъв, Дейна. Татко е мъртъв.

— Знам. Съжалявам. Току-що чух новините и дойдох веднага.

— Руни, аз тръгвам — намеси се Янси със стиснати устни. — Икономката сега си почива. Но ако имаш нужда от мен, не се колебай да ми позвъниш.

— Благодаря ти, че се погрижи за Мериън — каза Руни.

— Ще ти се обадя.

Дейна не обърна внимание на Янси, който си проправи път сред репортерите. Няколко от тях размахаха пред лицето му фотоапарати и микрофони, но той ги избута встрани.

— Хайде — каза Руни — да влезем вътре и поговорим.

— Кога дойде?

— Не съм сигурен. Загубил съм всякаква представа за време — Руни не каза нищо, докато не седнаха на канапето в салона, далеч от суматохата.

— Какво се е случило? — попита Дейна и хвана ръцете му. Руни я погледна с насълзени очи.

— И аз не знам. Мериън ми се обади и с писъци ми каза, че в къщата имало пожар.

— А майка ти къде е?

— У леля ми в Ричмънд, слава богу! Или поне беше там. Сега пътува към къщи. Леля ми ще я докара.

— Как е станало? Имам предвид…

— Надявам се скоро да разбера. Още не съм говорил с полицая, който разследва случая, защото трябваше да успокоя Мериън. Когато пристигнах, беше в истерия. Тогава се обадих на Янси.

— Слава богу, че пожарникарите са пристигнали навреме и са спасили останалата част от къщата. Изглежда, е изгорял само кабинетът.

— Така е. Това…

Някой почука на вратата и го прекъсна. Руни стана и каза:

— Влез.

И двамата погледнаха към вратата, когато в салона влезе мъж със среден ръст и черно петно на лявата буза.

— Аз съм детектив Бойд Феърчайлд. Вие навярно сте Руни Тримейн.

— Същият — Руни поклати глава. — Това е Дейна Байвънс, моя приятелка.

Феърчайлд й кимна и отново се обърна към Руни:

— Може ли да седна?

— Да, разбира се — Руни явно бе смутен. — Извинете.

Детективът прочисти гласа си.

— Първо, приемете моите съболезнования, мистър Тримейн. Баща ви беше влиятелен и уважаван човек в този град.

— Благодаря — гласът на Руни затрепери и Дейна стисна ръката му.

— Имате ли представа кой би могъл да желае смъртта на баща ви?

Руни рязко вдигна глава.

— Какво ви кара да мислите, че е имало такъв човек?

— При странни обстоятелства като тези винаги подозираме най-лошото — груба и непочтена игра.

Руни погледна Дейна, лицето му пребледня и доби смаян израз.

— Нима смятате, че пожарът не е бил нещастен случай?

— Винаги съществува такава вероятност — каза Феърчайлд и закри с пръсти черното петно на бузата си, сякаш беше срамен белег. Дейна се опита да отмести поглед, но не успя.

— Това би означавало, че баща ми е убит — Руни премигна. — Аз…

Гласът му пресекна. Той се обърна и прикова поглед в Дейна, сякаш потъваше в плаващи пясъци, а тя бе спасителната сламка.

— Пожарът е бил предизвикан за прикритие — добави Феърчайлд по-спокойно.

— Господи! — каза Руни по-скоро на себе си.

Дейна прехапа долната си устна, за да не затрепери, и стисна ръката на Руни по-здраво.

— Разбира се, ще узнаем истинската причина за смъртта му едва след аутопсията — каза детективът. — Впрочем помислихте ли кой би могъл да иска да навреди на баща ви?

Руни помълча доста дълго. След това каза напрегнато:

— Една вечер преди няколко дни го чух да се кара с някого.

Детективът наостри уши.

— В къщата ли бяхте?

— Не. Всъщност аз бях отвън и тъкмо се канех да вляза. Бях пристигнал от Ричмънд. Но когато чух гласовете, спрях и се заслушах, понеже си крещяха.

— Разпознахте ли другия глас?

Руни се поколеба и на лицето му се изписа смущение.

— Продължавайте — насърчи го Феърчайлд.

— Беше Вайда Лу Динуидъл — измърмори Руни.

Дейна премигна и прехапа долната си устна още по-силно, докато усети вкус на кръв.

— Мислите ли, че този разговор би могъл да доведе до смъртта му?

— Не знам, по дяволите! Тя викаше като обезумяла, това мога да ви кажа.

— И за какво спореха?

— Тя му заповядваше да продаде земята на болницата.

— Имаше ли нещо от родата „в противен случай“? — попита Феърчайлд.

— Мисля, че би могло да се каже. Като че ли се бяха хванали за гушите и заради нещо друго, освен земята, но никой от двамата не го назова.

— Добре тогава, мисля, че е най-добре да поговоря с мисис Динуидъл и проверя дали има алиби за снощи — той стана. — Ще поддържаме връзка.

Дейна и Руни не си казаха нищо дори след като останаха насаме. На Дейна й се виеше свят.

Дали наистина можеше да добави към репертоара от грехове на майка си и убийство?