Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (27)

Двадесет и шеста глава

Нютън Андерсън се оригна.

Огледа се наоколо, за да види дали не го е чул някой и това го накара да се почувства като глупак, защото в офиса нямаше друг, освен него. Отново се оригна и направи гримаса. Патеше си заради малките си гастрономически прегрешения.

— По дяволите! — измърмори той, отвори чекмеджето пред себе си и потърси там шишенцето с дражета. Сложи в устата си две от тях и ги захруска. Имаше нужда от незабавно облекчение. Цялата му стомашна област бе пламнала заради пържените чушки, които яде на вечеря.

Не можеше да повярва, че позволи на онази мексиканка да го храни в устата със своите „начос“ и да го налива с бира. След това беше толкова пиян и зле, че му се искаше да й каже да си върви и да го остави на мира. Но не бе го направил. Като пълен идиот беше й позволил да го възседне и да го язди, докато и двамата бяха напълно изтощени.

Миг след като затвори вратата след нея, се втурна в банята и сякаш всичките му вътрешности се изляха. Бе погледнал надолу да се увери, че ноктите на краката му все още са си на мястото.

Сега Нют броеше минутите и чакаше таблетките да подействат. За днес бе запланувал три важни срещи: две във връзка с работата и една за специалния му проект. Погледна часовника си, който показваше, че неговите избраници трябва да пристигнат всеки момент. Всеки от тях бе обещал да предостави известна сума, но той все пак се притесняваше. Какво щеше да стане, ако променят намеренията си? Ами ако не се съгласят да рискуват парите си?

Стомахът му отново се разбунтува. Ненавиждаше се заради своето черногледство, но трябваше да бъде подготвен, ако днес плановете му неочаквано се объркат. Онези „начос“ не бяха единствената причина за стомашните му болки. Страхът, че нещо може да се провали, също допринасяше за състоянието му.

По дяволите, за нищо на света не би допуснал това начинание да завърши с провал!

Телефонът иззвъня. Беше твърде рано и секретарката му не бе пристигнала, затова вдигна сам.

— Андерсън — каза той троснато.

След като изслуша събеседника си, изражението му се промени напълно. Усмихна се и се почувства облекчен.

— Не бихме могли да очакваме нещо по-добро дори ако го бяхме планирали.

Човекът от другата страна се засмя:

— Знаех си, че тази новина ще те зарадва.

— Само ме дръж в течение, чуваш ли? Въпреки че не сме сторили нищо особено, шансът е изцяло на наша страна. Нямаш си представа колко съм щастлив.

— Знаех, че ще се почувстваш така — той помълча няколко мига. — Като заговорихме за пари, нали не си забравил, че част от печалбата се пада на мен?

Андерсън се намръщи.

— Аз държа на думата си. Ще си получиш парите.

Току-що бе затворил телефона, когато вратата се отвори и другите влязоха. Андерсън се отпусна на стола и се ухили.

— Заповядайте, господа.

Едуин Миншоу, банкерът, го погледна учудено.

— Я виж ти колко сме весели. Да не би някой да ти е звъннал по телефона снощи?

— И снощи, и тази сутрин, приятелю. Само че бяха различни хора.

Бартън Енгълс разцепи въздуха с ръка.

— Престани да се правиш на интересен и говори по същество.

Нютън изчака, докато и третият — Уинстън Тейлър, седна.

— Ще ви кажа за един телефонен разговор, който проведох преди малко с нашия човек.

— Е, не ни дръж в напрежение — каза Миншоу нетърпеливо.

— Ами, изглежда, нашият доктор още веднъж си е проиграл шанса — Нют се засмя: — Халосал някакъв репортер пред очите на доста важни персони. Само си помислете как биха реагирали богаташите от града, особено Шелби Тримейн.

Всички се засмяха.

— Както виждате, късметът е на наша страна — продължи Нют, — но бих искал да зная дали всеки от вас е готов с парите, които обещахте. Скоро ще трябва да започнем да действаме. Особено сега, щом доктор Грейнджър се е издънил.

Енгълс посочи с палец надолу. Нют се засмя:

— Не бих могъл да го кажа по-добре.

 

 

Дейна не можеше да си намери място. Случката от заседателната зала оживяваше в съзнанието й отново и отново, докато накрая тя се почувства напълно изтощена. В един миг изпитваше желание да нахока Янси за това, че я обвини да има нещо общо с хора като Албърт Рамзи. В следващата минута бе готова да му стисне ръката и да го поздрави за сполучливия удар по противната уста на Рамзи.

Но бързо отхвърли последната мисъл, щом си спомни презрението, което видя в очите му.

За какъв се мислеше той? Тя се гордееше с работата си не по-малко, отколкото той със своята. Това, че бе споменала пред него името на конгресмена, не означаваше, че се е разприказвала пред някого.

Тези мисли я накараха да потърси Ейприл. Завари я сама вкъщи да пече бисквити за някакво училищно тържество. Ейприл се зарадва, щом я видя, въпреки унилото настроение на Дейна. Наля две чаши студен ментов чай и я придружи до масата в малката всекидневна.

След това Ейприл повдигна вежди и попита:

— Какво е направил този път?

— Откъде знаеш?

— Имам силно развито шесто чувство.

— Той притежава всички качества, които съм мечтала да открия у един мъж — очите на Дейна заблестяха. — Своенравен, непокорен…

— Охо! Какво толкова стана?

Дейна й разказа.

— Жалко, че не бях там.

— Напротив.

— А има ли право да те обвинява?

Дейна я погледна с недоумение.

— Ейприл! Не вярвам да смяташ, че бих направила подобно нещо.

— За бога, нима не разбираш от шега?

Дейна не каза нищо, само отпи глътка от студеното питие, понеже бе открила, че това донякъде успокоява нервите й. Никак не й се искаше да занимава приятелката си със себе си, но не знаеше какво друго би могла да стори. Чувстваше се така, сякаш към нея се спускаше лавина, който тя не можеше да спре.

— Знаеш ли какво мисля? — попита Ейприл.

Дейна все още бе леко раздразнена.

— Ами ако ти кажа, че това няма никакво значение?

— Все пак ще ти кажа.

Тя се засмя:

— Така си и мислех. Е, кажи ми.

— Смятам, че му дължиш обяснение — Ейприл протегна ръце напред. — Преди да се ядосаш, поне ме изслушай. Не казах извинение, а обяснение. Това са две съвсем различни неща.

Дейна замълча.

— Виж, помисли поне минута.

— От вчера насам все това ми е в главата.

— Друго имах предвид. Опитвам се да те накарам да се поставиш на неговото място. Нима ти не би реагирала по същия начин?

— Не.

Ейприл изсумтя:

— Хайде де! Ти си му казала в очите, че знаеш за конгресмена, и още тогава това го е вбесило. Не смяташ ли, че с така?

— Права си — отговори Дейна с нежелание.

— Е, и ето че се появява онзи малък негодник, застава пред него с апарат и бележник и твърди, че знае точно това, с което ти си го стреснала.

— Е, и?

Ейприл изглеждаше доста ядосана.

— Напълно логично е доктор Грейнджър да си направи извода, че с Рамзи сте в комбина.

— Прощавам ти за последните думи само защото си ми приятелка.

Ейприл се захили:

— Нали разбираш какво искам да кажа?

— Разбирам, но не съм казала нито дума на онова влечуго Рамзи, а Янси е сигурен, че съм го направила, и това го вбесява.

— Тогава кажи му. Нека научи истината. Свали този товар от раменете си.

— Той не би искал да ме види.

— Шегуваш ли се?

— Не. Разиграва ме и се опъва за това интервю още от първия път, когато се опитах да си уредя среща, и все още не съм успяла да го взема.

— Явно не иска да разговаря с теб.

— Може би ти би могла да поговориш с него — Дейна се усмихна почти незабележимо.

— За бога, бих искала да направя за теб нещо повече — засмя се Ейприл! — Сериозно или не, не можеш вечно да се измъкваш. Освен това, не си спомням да си отстъпвала пред някое предизвикателство — тя се наведе напред. — Не го изпускай. Направи всичко възможно да напишеш този материал.

Дейна помисли за миг, а след това се втурна към приятелката си и я прегърна.

— Благодаря ти!

— Какво… къде отиваш? — запелтечи Ейприл.

 

 

Янси прикова поглед в окървавените кокалчета на китките си и осъзна, че би трябвало да изпитва угризения. Но не чувстваше никакво разкаяние. Ако имаше възможност отново да избира, би ударил мазното копеле дори по-силно.

В първите мигове след като репортерът излезе, залитайки, през вратата, никой не бе посмял да проговори, дори Броуди. Янси почти не им бе дал възможност да кажат нещо. Веднага бе хукнал към кабинета си, за да позвъни на конгресмена Крауфорд с надеждата, че все още не е твърде късно да се овладее положението. Щом обясни какво се е случило, конгресменът му каза за обаждането на Дейна.

— Не знам как е разбрала — каза Янси, който трепереше от гняв, — нито пък онзи идиот Рамзи.

— Не те обвинявам. В моята работа стават такива гадости. Все пак ще направя всичко възможно да защитя правото си на личен живот.

— Аз също, господин конгресмен, аз също.

Току-що бе затворил телефона, когато Броуди Калхоун се втурна в кабинета с разкривено от гняв лице.

— Това, което направи, е истински гаф.

— Не започвай да ми се караш — тонът на Янси бе унил. — Не съм в настроение.

— Не бил в настроение! — Броуди се засмя иронично: — Явно не е нужно да си в настроение, за да провалиш целия проект.

— Какво, по дяволите, трябваше да направя?

— Със сигурност не да си изтървеш нервите — отвърна Броуди троснато, като се задъха и лицето му почервеня.

— Най-добре се успокой, преди да си получил удар.

Броуди стовари юмрук върху бюрото на Янси.

— Длъжен си да се извиниш на всеки от членовете на комитета и те съветвам да го направиш.

Янси не трепна.

— Няма да стане.

— Не бъди толкова сигурен. Отношението и държанието ги винаги са били отвратителни, но напоследък си направо непоносим. Опомни се, Грейнджър, предупреждавам те. Никой не иска едно заредено оръжие да командва парада.

Този разговор се бе състоял предния ден. Днес настроението му бе още по-мрачно. Той затвори очи, но отново видя лицето на Дейна.

Тя го подлудяваше, изпълваше го и с желание, и със страх. Не бе сигурен кое от двете е по-силно. В момента имаше чувството, че страстта го е завладяла изцяло. Именно затова тя беше опасна.

Трябваше да стои далеч от нея, но не можеше. Тя нямаше да тръгне, докато не й даде това, което иска. А да се приближи до нея бе равносилно на самоубийство.

Не можеше да забрави ужаса, който се бе изписал на лицето й, след като той изрече обвинението си. А може би беше невинна? Дали не беше я обвинил несправедливо? Все едно. Така или иначе, трябваше да поговори с нея.

Отегчен от тези мисли, Янси отвори очи. Точно тогава почувства как нечий ръце обхванаха раменете му изотзад. Стресна се, понеже не бе разбрал, че не е сам.

— Помислих си, че сигурно се нуждаеш от утеха — прошепна Вайда Лу и прокара устни по врата му.

Тя го отблъскваше, но той направи усилие да потисне импулсивното си желание да я нахока. На всяка цена трябваше да запази хладнокръвие.

— От два дни се чувствам така.

С тих глас и поглед, пълен с нежност, тя каза:

— Ами ако съм дошла, за да ти помогна?

— Не бих повярвал. Не си спомням някога ти и Броуди да сте били на едно мнение, особено когато става дума за проекта.

— Е, за това си прав. Но вчера наистина беше непослушен.

— Аз не съм дете, Вайда Лу.

— Тогава престани да се държиш като дете. Опитвам се да мисля за теб като за мъжа, с когото прекарах най-хубавата нощ в живота си.

Вътре в себе си Янси потрепери.

— Да не мислиш, че ми е забавно? — каза той и изфуча. — Наистина се чувствам смазан.

— Докога ще продължаваш да играеш тази глупава игричка?

В гласа й отново прозвуча язвителна нотка, но той се престори, че не забелязва. Все пак трябваше да се съобразява с Броуди.

— Казах ти, никой не ме харесва.

— Не е вярно.

Тя отново се приближи към него и прокара дългия си нокът по бузата му.

Янси направи усилие да остане неподвижен. Едва сдържаше желанието си да отблъсне ръката й.

— Моментът не е подходящ да ме ядосваш и прекалено да си вириш носа.

Преди да разбере намеренията й, тя стисна челюстта му между пръстите на едната си ръка, придърпа главата му надолу и го целуна страстно по устните.

След това се отдръпна назад и каза с дяволита усмивка:

— Ще ти се обадя.

В момента, в който вратата се затвори след нея, Янси изтри устни с опакото на дланта си. Господи! Не можеше да понесе мисълта, че Вайда Лу го бе целунала, особено след като бе вкусил от сладостта на устните на Дейна.

Той изстена: беше невероятно напрегнат. Дейна го бе променила. Беше се превърнал в развалина и емоционално, и физически, и сексуално. Не би й позволил да му причинява това.

Броуди беше прав: трябваше да се стегне, преди да стане твърде късно. Желаеше я, но тя бе забранен плод. Това бе всичко.

Едва след като си замине, спокойствието му щеше да се върне. Въпреки че се колебаеше как да постъпи, той знаеше, че няма избор.