Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (22)

Двадесет и първа глава

Шелби Тримейн изпи на екс последните капки „Чивас Регал“. Запари му на стомаха, но това нямаше значение. Беше му все едно, дори това нещо да го убие. Отдавна имаше слабост към уискито и не виждаше причина да се отказва от него въпреки постоянното натякване на Анна-Бет.

Щом се сети за жена си, се намръщи. По дяволите, това, че бе заклета въздържателка, не й даваше право да му диктува как да живее. Досега би трябвало да е свикнала с това, но явно не беше успяла. Всъщност струваше му се, че положението е станало дори по-лошо, понеже го бе заплашила, че ще излее всичките му питиета в канализацията.

— Ако излееш дори капка, ще ти строша и двете ръце.

Тогава тя заподсмърча и избяга в другата стая, а след това не му проговори с дни. Но си беше взела поука от случката. Шелби Тримейн се грижеше добре за семейството, винаги беше го правил и щеше да продължи. Интересуваше се от Анна-Бет, но тя трябваше да си знае мястото.

Така щеше да бъде и със съпругата на сина му, когато се ожени.

Посегна към бутилката на бюрото си, но се сети, че Руни щеше да пристигне всеки момент.

Синът му. Най-голямата радост в неговия живот. Шелби се усмихна, когато си спомни за деня, в който се роди Руни. Щом видя за първи път голата главица, сгушена до гърдите на Анна-Бет, сърцето му щеше да се пръсне от гордост. Нищо друго не бе успяло да го накара да се почувства толкова щастлив.

Помнеше и изражението на жена си и точните думи, които беше му казала:

— Ето това е синът, за когото винаги си мечтал. Единствено той ще продължи династията Тримейн.

Тогава не бе разбрал напълно какво е искала да каже, но сега знаеше. Анна-Бет смяташе, че вече е изпълнила съпружеския си дълг и той няма право да иска от нея нищо повече.

Оттогава не бяха се любили. На него му бе все едно, защото по време на медения им месец бе разбрал, че тя не изпитва никакво удоволствие от секса. Въпреки това, никога не му бе хрумвало да поиска развод. Никой от рода Тримейн не се бе развеждал. Баща му бе успял да му внуши, че човек прави своя избор веднъж в живота и трябва да си носи последствията.

Шелби бе изпълнил повелята му, но не и брачната клетва. Беше имал доста похождения и преди да се ожени за Анна-Бет, и след това. Дори ако жена му обичаше секса, той се съмняваше, че би й останал верен. Беше мъж, пълен с енергия, и една-единствена жена не би могла да задоволи сексуалните му желания, която и да е тя. Анна-Бет със сигурност знаеше за неговите флиртове, но никога не каза и дума затова. Нито пък той.

В очите на обществото той и Анна-Бет бяха съвършената брачна двойка, точно както трябваше да бъде. Никой и нищо не биваше да петни името Тримейн. Бе готов да убие, за да предотврати подобна случка. Беше възпитавал Руни в същия дух и досега той не бе го разочаровал.

Трябваше отново да се увери, че положението не се е променило.

С тази мисъл Шелби стана от стола, отиде до френския прозорец и обхвана с поглед имението. Три неща му даваха сила за живот: синът му, политиката и земите му.

Къщата и имението бяха собственост на семейството от няколко поколения. По време на Гражданската война тук се бяха водили сражения, а сега всяка година от тези земи се получаваше богата реколта. Бяха му донесли милиони.

Колебаеше се дали да продаде малка част от тях само защото така би загубил възможността да спечели още и да увековечи името Тримейн.

Шелби се оригна и сложи ръка на изпъкналия си корем, понеже усети парене в червата. Не беше изненадан: всеки път при мисълта да се раздели дори с един акър от скъпоценните си земи го свиваше стомахът, независимо дали е пил или не.

Но имаше и друга причина да се колебае, освен нежеланието да се раздели с имота си. Не му харесваше това, което се говореше. За нищо на света не би допуснал името на семейството му да бъде свързано, с какъвто и да е скандал и именно затова толкова държеше да разговаря със сина си. Имаше планове за Руни и беше крайно време да му ги каже.

Едва когато чу гласа на жена си, той разбра, че вече не е сам.

— За какво си се замислил?

Шелби се обърна рязко, когато Анна-Бет влезе в стаята. Тя наистина бе идеална съпруга във всяко друго отношение, освен в леглото. Беше изключително добра майка и все още изглеждаше доста запазена. Сърцевидното й лице почти не издаваше възрастта й. Беше запазила стройната си фигура и изисканите тоалети, които носеше, й стояха изящно. Беше истинска лейди от Юга, която обожаваше сина си и едва понасяше съпруга си.

Шелби неволно се усмихна.

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо, скъпа.

Анна-Бет го погледна озадачено.

— Руни трябваше вече да е пристигнал.

— Нали ги знаеш децата. Никога не идват навреме.

— Руни не е дете, Шелби. И винаги е точен.

Той сви рамене и погледна часовника си.

— Нали каза на Мериън да почака с обяда.

— Разбира се — тя замълча за миг и докосна долната си устна. — Казвал ли ти е Руни нещо за случая, по който работи? Имам предвид…

— Зная какво имаш предвид, Анна-Бет. Да, каза ми, но много малко.

— Не споменахте ли моето име?

И двамата се обърнаха рязко и се усмихнаха, когато Руни влезе в стаята. Той се наведе и целуна майка си по бузата, а след това подаде ръка на баща си.

— Здравей, сине.

— О, толкова се радвам да те видя!

Руни обви ръце около раменете на майка си.

— Мамо, нали идвах онзи ден.

— Зная, сине, но преди това те виждахме толкова рядко.

Руни докосна върха на носа й.

— Така е, мамо, но от работа не мога да си поема дъх, затова не ми се сърди, нали ме разбираш? Знаеш, че напоследък идвам тук по-често само защото имам клиент в града.

— Радвам се, че повдигна тази тема — каза Шелби.

Руни погледна баща си изненадано.

— Защо?

— Анна-Бет, имаш ли нещо против да ни оставиш за малко насаме? — Шелби й смигна. — Да си поговорим по мъжки.

— Шелби…

— Не се притеснявай, няма да го задържа много — въпреки че Шелби каза това със спокоен тон, тя долови в гласа му нотка на раздразнение. — Сега бягай, ще дойдем след малко.

Анна-Бет го погледна така, сякаш искаше да спори, но вместо това се повдигна на пръсти и целуна сина си по бузата.

— Нали няма да позволиш на баща си да те задържа твърде дълго?

— Добре, мамо.

Когато тя излезе от стаята, Шелби се обърна към Руни:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря, татко.

— Ами тогава седни да си починеш.

Руни послуша баща си, но не откъсна очи от него, докато си наливаше голяма чаша питие.

— Какво става? Да не се каниш да ме поставиш на горещия стол?

— Не, разбира се, сине. Просто искам да зная защо реши да поемеш защитата на Янси Грейнджър.

Руни сви рамене:

— Застрахователната му компания ми предложи много пари.

Шелби каза с насмешка:

— На теб съвсем не ти липсват пари — и двамата го знаем.

— Ей, какво има? Да не би да не си съгласен да защитавам този човек? Той все пак е…

— Нагло и високомерно копеле — довърши Шелби.

— Но адски добър лекар.

— Ако е така, защо, за бога, не може просто да си върши работата, вместо да си търси белята?

— Откъде да знам? Не съм му бавачка, а само негов адвокат.

— Искам да се откажеш от този случай. От такива истории ми се повръща.

Руни повдигна вежди.

— Това означава ли, че няма да продадеш земята?

— Не съм казал нищо подобно.

— Тогава какво искаш да кажеш? Че не харесваш Янси Грейнджър?

Шелби отпи още една глътка и внезапно се почувства по-спокоен. Трябваше да подходи внимателно към създалото се положение. Някога Руни го слушаше, но сега момчето бе станало своенравно. Шелби не искаше да го накара да се отчужди от него; но не искаше и да си има работа с хора като Янси Грейнджър, който от аристократ се бе превърнал в истински бедняк със съмнителен морал. Шелби не би могъл да си представи нищо по-лошо.

По дяволите, не го интересуваше това, че Грейнджър е женкар, но го смущаваше фактът, че е толкова недискретен. Да развяваш кирливите си ризи наляво и надясно според него бе проява на лош вкус.

— Опитвам се да ти кажа, че не искам да се захващаш с дело, което би могъл да загубиш.

— Значи вярваш, че Грейнджър е виновен?

— Не съм казал това — продължи да увърта Шелби. — Просто смятам, че се е забъркал в голяма каша. Освен това…

— Освен кое? — притисна го Руни.

— Не искам да се замесваш в подобни мътни истории. Имам големи планове за теб, сине. Ти го знаеш.

— Стига, татко. Политиката не ме влече. Казвал съм ти.

— Не ми излизай с този номер. Вирджиния има нужда от млади хора като теб, страната също. От теб би излязъл велик сенатор.

— Може би, ако проявявах интерес.

— Ще проявиш.

Руни завъртя очи и това изпълни Шелби с гняв, но той успя да го овладее. „Деца. Нямат капка уважение към семейството и традициите.“ Но той нямаше намерение да се отказва. Щеше да накара сина си да направи това, което му, каже. Шелби винаги бе получавал всичко, което пожелаеше, и не виждаше причина да отстъпва сега.

— Татко, нека не задълбаваме отново в тази тема, а? Впрочем мама ни чака и…

Телефонът до лакътя на Шелби иззвъня и прекъсна Руни. Шелби вдигна слушалката, каза „ало“ и замълча, за да чуе кой и за какво се обаждаше.

След миг закри микрофона с ръка.

— Трябва да проведа този разговор насаме. Ще дойда при вас с майка ти след минута.

Руни излезе от стаята. Шелби се намръщи, когато забеляза, че синът му не е затворил вратата.

— Извинявай, кажи сега — прошепна той.

 

 

На Дейна не й се наложи да чака. Веднага щом се представи на секретарката на завеждащия „Личен състав“, тя й каза, че я очакват и може да влезе.

— Мис Байвънс, каква чест — каза доктор Броуди Калхоун, който я посрещна на няколко крачки от вратата и й подаде ръка.

Дейна се усмихна на едрия набит човек.

— Благодаря. Оценявам това, че ми отделихте време.

— Моля. Заповядайте, седнете.

Дейна седна и разгледа кабинета на доктора. Въпреки че изглеждаше доста странен, обстановката в него напомняше за домашен уют.

В средата на бюрото имаше снимки на съпругата и децата му. А на една масичка до прозореца бе поставена ваза със свежи цветя.

— Преди да започнем — каза Броуди и седна зад бюрото си, — бих искал да се възползвам от възможността да ви кажа „добре дошли в Шарлътсвил“. Надявам се, че тук ви харесва.

— Харесва ми.

Дейна не сметна за необходимо да му каже, че е родена в този район.

— Бих искал също да ви поканя да разгледате болницата, когато пожелаете. Можете да направите и снимки.

— С удоволствие приемам поканата, но не днес.

Броуди се отпусна на стола. Дейна едва не потрепери, когато пружините изскърцаха под тежестта му.

— Едва ли имате представа колко ценно ще бъде за нас да напишете статия за доктор Грейнджър и проекта за болницата. Искам да знаете, че съм ви безкрайно благодарен.

— За съжаление доктор Грейнджър не споделя мнението ви.

Столът на Броуди отново изскърца, когато той се изправи.

— Какво искате да кажете?

— Доктор Грейнджър не желае да даде интервю.

Броуди изруга, а след това се изчерви и каза:

— Извинете.

— Няма нищо. Чувала съм тази дума и преди.

Броуди й се усмихна едва-едва.

— Какво точно ви каза Грейнджър?

— С две думи, откажете се от тази история.

Дейна изпита неудобство, почувства се като дете, което е издало някого. Но Янси не й бе оставил никакъв избор. Беше готова да стори всичко необходимо, за да получи това интервю. Дори ако се налагаше да го издаде пред завеждащия „Личен състав“.

— Ще проверим тази работа — каза Броуди най-накрая и изпука пръстите на дясната си ръка, а след това и на лявата.

Дейна едва не потрепери.

— Надявах се да застанете на моя страна.

— Можете да бъдете сигурна, че съм на ваша страна, мис Байвънс. Оставете на мен да се оправя с доктор Грейнджър.

— Искате да кажете, че ще получа интервюто? — попита Дейна и стана.

— Точно така. Аз ще се погрижа за това.