Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (18)

Седемнадесета глава

Дейна хапна една препечена филия, която — дори намазана със сладко от праскови, имаше вкус на картон. Отмести чинията встрани и придърпа чашата с кафе. И то не бе много по-добро. Все пак го изпи, понеже се нуждаеше от кофеин.

След като остави празната чаша на нощната масичка, тя вдигна капака на малкия си компютър. Извика файла с информацията за Янси и прикова поглед в екрана.

Разбра, че не е стигнала доникъде и се почувства отчаяна. Трябваше да седи срещу Янси Грейнджър, а не пред някакъв компютърен екран.

Ако Уейд Лейнджли от „Исиус“ научи, че все още не е провела обширно интервю с доктора, сигурно би припаднал и шансът й да получи престижната работа щеше да стане равен на нула. Не би могла да го обвини в нищо.

Без да премести компютъра от скута си, Дейна се отпусна назад върху възглавниците и потъна в мрачни мисли. Не трябваше да се предава и да допуска отношенията между нея и Янси да добият още едно лично измерение.

В очите й напираха сълзи, но тя отказа да се предаде. Твърде късно бе да се упреква за това, което бе направила. А ако имаше възможност пак да избира, би ли го повторила? Да, не съжаляваше за нищо.

От години бе отхвърляла дори мисълта за нова бременност: тази, която бе преживяла, беше оставила у нея твърде мъчителни спомени. Въпреки това имаше и моменти, в които най-неочаквано мисълта завладяваше съзнанието й и я изпълваше с непреодолим копнеж.

Вече нямаше причина да потиска този копнеж. Ако доктор Конър и Янси бяха прави, а тя беше убедена в това, значи нямаше медицински проблем, поради който не би могла да забременее, когато пожелае.

Причината за страха й явно бе психологическа, но все пак тя искаше да бъде сигурна. В онази нощ загуби толкова много кръв, преживя такава неописуема болка и толкова страх. Поне част от този страх бе изчезнал благодарение на Янси и доктор Конър.

Сега вече можеше да се заеме с работата си. Но дали не се заблуждаваше, че е способна да напише обективна статия за Янси Грейнджър след всичко, което се бе случило между тях?

Не. Тя беше професионалистка. Наистина бе нарушила правилата и смесила работата с личния живот, но нямаше намерение това да продължи.

И така, какво бе научила досега за Янси Грейнджър? Какви факти щеше да представи пред Уейд Лейнджли, ако й се обади днес?

Дейна се надигна и отново погледна екрана. Пред нея бяха сведенията за Янси, събрани досега. Прочете ги.

„1. Има повече неприятели, отколкото привърженици.

2. Обича жените.

3. Високомерен е и се опитва да налага мнението си на всички.

4. Двама свидетели твърдят, че са го видели с концентрат в ръка на тържество преди спешна операция.

5. При тази операция е починало дете.

6. Майката е завела срещу него дело за лекарска небрежност, но явно не скърби заради загубата на детето си.

7. Замесен е в скандал с липсващи пари от касата на комитета за набиране на средства.

8. Предполага се, че ще се опита да помогне на конгресмена Клейтън Крауфорд и жена му да се сдобият с дете.“

Дейна се замисли. Ако последното твърдение е вярно, какво, че конгресменът може да му е обещал нещо в замяна?

След като си бе повторила на глас всичко, което знаеше, тя реши, че за Янси Грейнджър би могъл да се създаде материал, който да предизвика сензация. Твърдо бе решила тя да бъде авторката на този материал.

Увлечението й по него беше вече минало. Никакво ново лично обвързване. Отсега нататък отношенията им щяха да бъдат строго делови. Щеше най-сетне да напрегне всичките си сили и да изкопчи това интервю.

Въпреки че все още не знаеше как. Но щеше да го получи.

 

 

— Мисля, че никога досега не си изнасял по-добра лекция.

Янси сви устни.

— Това комплимент ли е, Броуди?

— За бога, Янси, престани с този сарказъм! Казах го искрено.

Доктор Броуди Калхоун току-що бе влязъл в личния кабинет на Янси след лекцията му за един нов препарат с доказана ефикасност при лечението на стерилитет, който наскоро бе одобрен от Международната лекарска асоциация.

— Тогава благодаря — отвърна Янси, който не бе свикнал да получава подобни похвали, особено от Броуди. Обикновено завеждащият „Личен състав“ идваше в кабинета на Янси да му се кара заради това, че е преминал границата и е действал „по свой начин“.

— Няма за какво — Броуди долови смущението на Янси и се захили: — Наистина успя да грабнеш интереса на онези студенти и тази гледка много ме зарадва.

— Достатъчно, Броуди. Каза каквото имаше. Освен това, доколкото знам, тук е университетска болница. От мен се изисква да ги смайвам.

— Вярно, но напоследък рядко се случва да убедим прочутия доктор Грейнджър да застане пред аудиторията.

Янси го погледна учудено.

— Днес послушахте доста. Какво става?

— Всъщност просто съм в добро настроение — той стовари една кожена чанта върху очуканото бюро на Янси. — Знаеш ли, тази стая иска основно почистване — намръщи се и това придаде на обраслото му с тъмна брада лице по-суров израз от обикновено. — Като че ли бомба е паднала тук.

— Разкарай се, Калхоун!

— Така ли разговаряш с шефа си?

— Да. Зает съм, остави ме, ако обичаш.

Броуди отвори чантата.

— Получих окончателния проект за болницата.

Очите на Янси светнаха. „Окончателният“ беше ключовата дума. Усети как адреналинът му се покачва. Сега повече от всякога се нуждаеше от нещо, което да подобри настроението му. Откакто Дейна Байвънс се бе обърнала към него с молба за помощ, се чувстваше безкрайно потиснат.

— Ако успеем да го осъществим, лекарите от много други области ще позеленеят от завист.

— Съмнявам се в това, но звучи добре.

— Грейнджър, ти си непоправим циник.

— И какво от това?

Броуди поклати глава и извади скиците.

— Хвърли един поглед тук.

Янси прегледа проекта и се впечатли от значителните подобрения в сравнение с версията, която му бе показала Вайда Лу. Всъщност беше истински шедьовър. Всичко, което бе поискал, бе предвидено, дори повече.

— Е, и?

Без да вдигне глава, Янси каза:

— Прав си, това е страхотно.

— Сега е нужно само да се хванем на работа.

— По дяволите, Броуди, та ние дори още не сме получили земята!

Броуди потърка брадата си.

— Не се тревожи, това ни е в кърпа вързано. Само бих искал да накараме стария Тримейн да смъкне малко от цената.

— За доброто на гражданите? — каза Янси с пренебрежителна усмивка.

Броуди кимна.

— Мисля, че най-накрая ще отстъпи — замълча за миг. — Като заговорихме за семейство Тримейн, как мина разговорът с Руни?

— Страхотно. Както ти казах, той ще поеме случая.

— Все пак мисля, че сам рискуваш кариерата си.

— Виж какво, вече сме говорили по този въпрос. Руни казва, че тази земя е на баща му, а не негова, и независимо какво си мислиш, това променя нещата. Впрочем сега ми е нужен човек, който е способен да върши чудеса, и затова съм се спрял на него.

Броуди се намръщи.

— Може ли да те измъкне от този процес?

— Каза ми да не се притеснявам, той ще се погрижи за всичко.

— Най-добре го накарай да действа, защото иначе този проект ще отиде по дяволите.

Янси го изгледа с недоумение.

— Да не би да искаш да кажеш, че ако загубя този процес, няма да има нова болница?

— Точно така. Това би могло да провали целия проект.

— Ти си полудял!

— Не съм. Не ти ли е хрумвало, че ако онези от комитета се ядосат истински, биха могли да изтеглят даренията си?

— Това няма да стане. Онези стари копелета искат специализираната болница почти колкото мен.

— Не залагай на това, не и преди да си разбрал как ще свърши този процес.

— Но аз не съм виновен, за бога!

— Знам, но в този град има доста хора, които биха се радвали, ако те изкарат виновен.

— Това си е техен проблем.

— Не, твой е. Необходимо ли е отново да подчертавам, че е изключително важно твоята репутация да остане чиста и неопетнена? В противен случай ще им бъде ужасно трудно да изкопчат от хората пари за земята. А ако не получим земята…

— Може би старият Тримейн ще реши да ни дари земята.

— Шегата ти е неуместна.

— Може би, но нали някой трябва да те успокои. Всичко ще бъде наред. Руни ще ме измъкне от това положение, понеже онази жена Джефърис няма шанс.

— Все пак се тревожа.

— Тогава отивай да се тревожиш някъде другаде — каза Янси. — Трябва да работя.

Броуди сякаш искаше да продължи спора, но прибра чертежите в чантата и тръгна към вратата. Преди да излезе от стаята, се обърна и каза:

— Между другото поговори с тази репортерка. Това ще бъде от полза за популяризирането на идеята. Искам да видя блестяща статия за доктор Янси Грейнджър — той помълча няколко мига и изражението му стана по-строго. — Това е заповед.

Веднага щом Броуди затвори вратата след себе си, Янси отчаяно размаха ръце. Дейна Байвънс беше последният човек, с когото би желал да разговаря. Или не? Всъщност много искаше да я види, но не и да говори с нея.

Измъчваше го поривът да я докосне. От мига, в който бе усетил вкуса на онези устни и допира на гърдите й, той я желаеше. Все още го изпитваше.

Имаше нужда от хубава жена, това бе неговият проблем. Помисли си дали да не извика някое от старите си завоевания само за една нощ. Може би това щеше да поохлади страстта му.

За нищо на света: нямаше намерение отново да се забърква в история с жена. Беше направил сериозна грешка, като прекара една нощ с Вайда Лу. С Дейна би се получило нещо доста по-сериозно. Закле се никога вече да не я докосва.

Янси нервно зарови пръсти в косите си. Дори и да не я докосва, той осъзнаваше, че наистина трябва да поговори с нея, но не по повода, който бе изтъкнал Броуди. Не преставаше да мисли за последния им разговор. Само да не бяха ги прекъснали заради този спешен случай.

Знаеше, че собственото му въображение си прави жестока шега с него и че Дейна не може да е онази жена. Въпреки това не можеше да забрави съвпаденията. И възрастта й бе същата. Когато се сети за това, той плувна в студена пот.

По дяволите! Ако тя беше „онази жена“, той трябваше да разбере. Така би било по-добре, отколкото да живее в неизвестност.

Янси прикова поглед върху телефона. Дали да не й се обади? Имаше ли кураж да го направи? Все едно. Рано или късно трябваше да се срещне с Дейна като с репортер. Защо не сега?

Потърси номера на странноприемницата, в която бе отседнала, и го набра. „Може би няма да е в стаята си“ — помисли си той и се ядоса заради това, което му бе причинила, и това, което би могла да му причини.

Телефонът иззвъня четири пъти. Тъкмо щеше да затвори, когато чу как тя каза с тих топъл глас:

— Ало!

— Дейна.

Тя неволно въздъхна и това я издаде; беше го познала по гласа. Все пак той й се представи.

— Тъкмо се канех да ти се обадя.

Въпреки усилията си, усети познатото чувство на възбуда.

— За какво?

— Много добре знаеш.

— За прословутото интервю, разбира се.

— Разбира се — каза тя с приятен, закачлив тон, който още повече го смути.

— Какво ще кажеш за един обяд?

Мълчание.

— Там ли си още? — наистина я бе изненадал, като сам настоя да се срещнат.

— Да, тук съм — гласът й прозвуча по-силно и по-спокойно. — Утре?

— Устройва ме.

Той й каза къде да го намери и затвори, като през цялото време се чудеше дали наистина би искал да познава тази изкусителка.