Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (1)

Пролог

— Сестра, лепнали сте се за него като пиявица — каза Янси Грейнджър. — Щом сте завършили медицински колеж, би трябвало да знаете какво може да причини това.

Той беше пиян, както и всичките му приятели, скупчени около масата в кръчмата.

— Кръвоизливи — отговориха в един глас осем млади специализанти и медицински сестри.

— Точно така — каза Янси Грейнджър, — освен това не изгарям от желание да ми се случи нещо подобно. Аз не съм Клиърейзъл.

— Ах, доктор Грейнджър, колко сте докачлив! — новоизлюпената медицинска сестра се отдръпна от педиатъра с поруменяло от гняв лице.

Янси се усмихна широко и сви рамене:

— Гледайте си работата.

— Всъщност, като си помисля, бихте могли да проявите малко любезност и да ме откарате до дома.

Сестрата се приближи към него и очите й светнаха закачливо.

— Поръчайте си такси, по дяволите — промърмори Янси.

— Искате да кажете, че няма да ме изпратите? — попита сестрата.

— Може би, след като свърша тук.

— Боже мой, вие сте безнадежден случай. Може би е най-добре да се приберете вкъщи при жена си.

Един друг лекар, психиатър, наля още масло в огъня:

— Ей, Грейнджър, я пийни още едно, аз черпя.

— Благодаря, доктор Психо — Янси не бе свикнал със силните питиета, но за нищо на света не би позволил психиатърът да разбере това. Изпи го на един дъх, изтри устните си и се обърна с лице към сестра Уилямс.

Тя все още беше раздразнена.

— Не смятате ли, че вече се почерпихте достатъчно?

Янси се надигна и я изгледа от главата до петите.

— Госпожо, аз съм дипломиран лекар. Имам добри познания по токсикология, както и в доста други области, следователно зная кога да спра и този момент все още не е дошъл. Много ви благодаря, че ми напомнихте. А сега се разкарайте!

Грейнджър едва стоеше на краката си. Когато обходи с поглед бара, светещите надписи „Бъд и Милър“ сякаш се сляха пред очите му. Много добре съзнаваше, че наистина бе пийнал доста.

— Защо, по дяволите, търпя това? — отсече сестра Уилямс. Тръсна глава и ядосано излезе от кръчмата.

Грейнджър я проследи с поглед, а след това отново се обърна към приятелите си и поръча по още едно питие за всички.

Час по-късно реши да си тръгне.

— А уговорката за партия тенис утре сутринта остава ли? — запита го един сърдечен хирург. След това добави: — Забрави. Дотогава няма да си изтрезнял.

— Проклет да съм — промърмори Янси, — ако не бъда там.

— Само не се опитвай да шофираш. Хей, нека някой от нас те закара. Здравата се натряска.

— Стига глупости. Погледни навън, Грейнджър. Вали като из ведро.

— На пътя съм си като у дома, не помниш ли? Карал съм в какви ли не бури… и то неведнъж!

Сърдечният хирург се предаде.

— Добре, шампионе. Рискуваш собствения си задник. Но не обвинявай нас, ако си разбиеш главата в някое дърво.

Грейнджър грабна бутилката от масата и тръгна, залитайки, към шестгодишната си „Тойота Корола“. Една светкавица разцепи нощното небе, а дрехите му подгизнаха от силните струи, докато измина няколкото крачки от вратата на кръчмата до колата си.

Докато се опитваше да подпре бутилката на седалката отдясно, половината от съдържанието й се изсипа върху него. Той изруга и направи безполезен опит да изчисти дрехите си с треперещи пръсти.

След няколко минути Грейнджър бе поел на югозапад от Шарлътсвил към едно голямо крайпътно селище, наречено Бейтсвил. Щеше да прекара почивните дни при родителите на съпругата си. Тази вечер бе свободен само защото тъстът му беше заминал извън града, а жените излезли да вечерят навън и да обиколят магазините.

Фаровете едва разпръскваха мрака извън града. Предното му стъкло беше замъглено от поройния дъжд, въпреки че бе включил чистачките. Невъзможно бе да следи пътната маркировка, но му се струваше, че успява да накара тойотата си да се движи във вярното платно.

Грейнджър не беше сигурен дали бе заспал, разсеял, или просто дъждът му бе попречил да вижда. Но когато вдигна поглед, се озова в насрещното движение и едва не се блъсна челно в друга кола. И двамата шофьори свиха вдясно от пътя. Грейнджър се мъчеше да удържи волана в размекнатата кал, няколко пъти го завъртя наляво и надясно, докато колата му най-сетне спря, обърната по посока на Шарлътсвил.

Докато слизаше, той потърси с поглед другата кола отвъд шосето. Беше се ударила в едно дърво. Чуваше как радиаторът изпуска пара, но от дъжда не се виждаше нищо.

Грейнджър едва успя да прекоси пътя и след няколко падания стигна до катастрофиралия автомобил. Беше мазда от най-евтиния модел, много стар. Не виждаше никого вътре. По дяволите! Вратата на шофьора беше заяла и той се приближи към тази отдясно, като се надяваше да не е затворена.

Отворите, но лампата не светна. Когато отново блесна светкавица, видя младо момиче, наведено над кормилото. Проклятие!

Върна се в колата си, извади от жабката едно фенерче и отиде при момичето от другата страна на шосето. Батериите бяха стари и фенерчето мъждукаше, но той успя да види, че бе почти дете. Дори по-лошо. Беше бременна.

Трябваше да я издърпа на дясната седалка, което, стори му се, отне часове. Разсъдъкът му бе замъглен, очите му не можеха да фокусират предметите, а дрехите му бяха напоени с алкохол. Той беше лекар, за бога, а стоеше тук, почти мъртвопиян и неспособен да стори нищо. Все пак трябваше да опита.

Най-сетне успя да я отнесе до своята корола и да я положи на задната седалка. Беше паднал с нея в средата на шосето, а след това още веднъж на банкета от неговата страна. И той, и момичето бяха целите в кал и алкохол.

При следващата светкавица успя да види, че по краката й се стичаше кръв. Пресвета Дево! Янси положи свръхчовешко усилие, за да освободи съзнанието си от алкохолното затъмнение, повдигна роклята й и разкъса напоените с кръв бикини.

По дяволите! Главичката на бебето вече се показваше. Ударът бе предизвикал откъсване на плацентата от матката.

Изпадна в паника. В мрака край пътя не можеше да стори нищо, за да помогне на момичето. Трябваше да бъде откарана в болница, при доктор, който е трезвен.

След като едва успя да излезе с колата на пътя, той пое към една малка болница в Шарлътсвил. Спря пред спешното отделение, изнесе я на ръце, влезе вътре, залитайки, и намери свободна количка до вратата. Бе благодарен, че никоя от сестрите не беше наблизо. Явно всички имаха доста работа тази нощ.

Положи момичето на количката, след това я побутна напред и извика:

— Ей, тази жена се нуждае от помощ!

Бе обзет от страх и за миг остана неподвижен. Трябваше да изчезне. Не биваше да го заварят тук в това състояние. Кариерата му щеше да отиде по дяволите.

А дали не трябваше да остане?

Жената можеше да умре… а и бебето. Нищо не можеше да направи. Каквото ще да става. Той си плю на петите.