Нора Робъртс
Тиха клопка (8)

Осма глава

Среднощният вятър бе лют като отхвърлена жена. Райън обаче не бързаше. Острият вятър дори му действаше ободрително, докато изминаваше трите преки от мястото, където паркира колата.

Всичко, от което се нуждаеше, беше в джобове под палтото му и торби или в малкото куфарче в ръката му. Ако по някаква причина сега ченгетата го спряха и видеха какво носи, щеше да се озове зад решетките, преди да упражни гражданското си право на телефонно позвъняване. Ала и това бе част от тръпката.

Господи, колко щеше да му липсва, помисли си той и продължи с енергичната крачка на мъж, забързан да види любимата си. Етапът на планирането беше приключил. Сега последният удар наближаваше. Искаше да запомни всичко, за да може, когато остарее и има внуци, да си припомня младежкото чувство за могъщество.

Хвърли поглед към улицата. Голите дървета потреперваха от вятъра, нямаше много коли, а луната не се виждаше ясно заради светлините на града и движещите се облаци. Мина покрай бар, където чаша за мартини, очертана от синя неонова светлина, примигваше подканващо. Той се усмихна. Защо пък да не се отбие да пийне след работа? Тост за края на един период му се струваше подходящ.

Пресече улицата при светофара, като съблюдаващ законите гражданин, комуто не би хрумнало да прекоси на непозволено място. Не и когато е натоварен с толкова инструменти за извършване на обир.

Пред него се извиси оградата на института — царски силует от як гранит. Радваше се, че последният му удар ще бъде в такова гордо и изпълнено с достойнство старо здание.

Прозорците бяха тъмни, с изключение на светлините във фоайето. Струваше му се странно и го намираше за трогателно как хората оставят запалени светлини, за да се предпазват от крадците. Ловкият крадец ще се справи с лекота както посред бял ден, така и под прикритието на нощта.

А той беше от най-ловките.

Огледа улицата, преди да погледне часовника си. Имаше представа за движението на полицейския патрул в района. Ако не се случеше нещо непредвидено, разполагаше с петнадесет минути, преди служебната черно-бяла кола да намине.

Насочи се към южната част на зданието; вървеше енергично, но не забързано. Дългото палто го правеше да изглежда по-едър, широкополата мека шапка хвърляше сянка върху лицето му, а косите под нея сега бяха стоманеносиви.

Всеки, който го зърнеше, би го възприел за възпълен бизнесмен на средна възраст.

На около два метра от вратата, все още извън обсега на камерата, извади блокера от джоба и го насочи. Видя червената лампичка да изгасва и забърза.

Пъхна в процепа подправената карта с магнитна лента; устройството я прие и разчете при третия опит. По памет натисна цифрите на кода и след четиридесет и пет секунди се озова в преддверието. Включи отново камерата — нямаше смисъл да предизвиква някой прекалено усърден пазач да идва за проверка — затвори вратата и я заключи.

Съблече палтото и го закачи прилежно до машината за безалкохолни напитки и закуски за персонала. Пъхна черните кожени ръкавици в джоба. Под тях носеше тънки хирургически ръкавици, каквито всеки честен човек можеше да си купи, от който и да е санитарен магазин. На главата си сложи черна шапчица.

Провери още веднъж всичките си инструменти.

Едва тогава си позволи да се спре и да се наслади на мига.

Застана неподвижен в тъмнината и се заслуша в тишината, която всъщност не беше никаква тишина. Сградите си имат специфични шумове — тази специално тананикаше и поскърцваше. Чуваше как въздухът минава през вентилаторите, въздишките на вятъра, който връхлиташе върху вратата зад гърба му.

На едно ниво над него, над дебелите подовете се намираха помещенията на пазачите и охраната. Нищо не чуваше от тях, а и те, както добре знаеше, не го чуваха. Очите му привикнаха с тъмнината; придвижи се към следващата врата. За нейната здрава ключалка се нуждаеше от шилото, джобното фенерче, стиснато между устните, и тридесет секунди, за да се справи.

Усмихна се при щракването на резето и се промъкна във фоайето. Първата камера бе монтирана в края на коридора. Не го притесняваше. Той представляваше сянка сред сенки, а и камерата следеше пасажа. Притисна се към стената, за да не попадне в обсега й, и пое наляво.

Пещерата на Аладин, помисли си той, застанал пред прага на Южната галерия; съкровището на Синята брада, Страната на чудесата — все приказни места — това представляваше мястото, където се намираше сега.

Обзе го нетърпение, напрегна се. Можеше да вземе каквото поиска. Замисли се колко голяма е опасността един професионалист да се поддаде на алчността и как това неминуемо би предизвикало бедствие.

Погледна отново часовника си. В тази сграда, ръководена от трезвомислещи янки, се очакваше пазачите да правят обиколки въпреки включените камери и сензори. Присъствието му тук обаче доказваше противното. Ако той отговаряше за охраната, би наел два пъти повече пазачи и щеше да ги застави да правят обиколките си.

Но това не бе негова работа.

Сега вече не използваше джобното фенерче, тъй като дори тънкият като косъм лъч щеше да задейства сензорите. Благодарение на запаметените разстояния и отличното си зрение на тъмно, той се придвижи към ъгъла, насочи блокера и изключи камерата.

Започна да отброява секундите наум. Движеше се бързо. Стигна до витрината и със стъклорезачката изряза кръг, измъкна безшумно парчето и го постави настрана.

Работеше бързо, с пестеливи движения. Не изгуби никакво време да се възхити на предмета, който се готвеше да задигне, нито се изкуши да вземе нещо допълнително. Така би постъпил аматьор. Просто бръкна, взе бронзовата статуетка и я пъхна в прикрепената към колана торба.

Понеже обичаше реда и имаше чувство за хумор, намести обратно изрязания кръг на стъклото и безшумно се отдалечи. Включи отново камерата и излезе.

По негово пресмятане акцията му отне седемдесет и пет секунди.

Стигна до преддверието, прехвърли статуетката в куфарчето между два дебели дунапрена, смени шапките, свали хирургическите ръкавици и ги прибра в джоба си.

Взе палтото и след по-малко от десет минути от момента на влизането в сградата се намираше на една пряка разстояние.

Елегантно, ефективно и безпрепятствено, помисли си той. Хубав завършек на една кариера. Отново се изкуши да влезе в бара. В последния момент обаче реши, че е по-добре да се прибере в хотела и там да си поръча шампанско.

Някои тостове са лични.

 

 

След прекараната безсънна нощ Миранда току-що беше заспала, когато я събуди телефонно иззвъняване. Със замаяна глава тя посегна за слушалката.

— Доктор Джоунс на телефона. Pronto. — Не, не се обаждаха от Италия. Позвъняването беше от Мейн. — Ало?

— Доктор Джоунс, обажда се Кен Скътър от охраната.

— Господин Скътър? Какво има?

— Имаме инцидент.

— Инцидент? — Тя се надигна в леглото. Увита с чаршафите и одеялата като мумия, тя се мъчеше да се освободи, проклинайки наум. — Какъв инцидент?

— Не го забелязахме до пристигането на новата смяна преди малко, но исках веднага да ви уведомя. Имало е взлом.

— Взлом? — Вече беше напълно събудена, а кръвта нахлу в главата й. — В института?

— Да, госпожо. Мислех, че ще искате да дойдете веднага.

— Има ли щети? Откраднато ли е нещо?

— Няма кой знае какви щети, доктор Джоунс. Липсва един експонат от изложените в Южната галерия. По каталог това е бронзова статуетка от XV век, неизвестен автор, на Давид.

Бронзова статуетка, помисли си тя. Напоследък непрекъснато възникваха проблеми с бронзови статуетки.

— Тръгвам веднага.

Скочи от леглото и се спусна към стаята на Андрю. Нахълта, втурна се към купчината върху леглото и енергично я разтърси.

— Андрю, събуди се. Имало е взлом.

— Ъ? Какво? — Той отблъсна ръката й и се прозя. — Какво? Къде? Кога?

— В института. Открадната е бронзова статуетка от Южната галерия. Обличай се. Да тръгваме.

— Бронзова статуетка? — Прокара ръка по лицето си. — Миранда, да не си сънувала?

— Току-що ми се обади Скътър, от охраната. Не съм сънувала. Да си готов след десет минути, Андрю — подхвърли тя през рамо, докато излизаше.

 

 

След четиридесет минути стоеше до брат си в Южната галерия и се взираше в изрязания кръг на стъклото и празното място под него. Стомахът й се сви.

— Обадете се на полицията, господин Скътър.

— Да, госпожо. — Направи знак на един от хората си. — Наредих да се направи оглед на цялата сграда — все още продължава — но засега не сме открили да липсва друго или нещо да не е на мястото си.

Андрю кимна.

— Искам да видя записите на камерите от последните двадесет и четири часа.

— Да, сър. — Скътър въздъхна. — Началникът на нощната смяна докладва за малък проблем с две от камерите.

— Проблем ли?

При тези думи Миранда се извърна. Сега си припомни кой е Скътър — нисък, пълен мъж, бивш полицай, предпочел да смени обиколките по улиците с частно охранителство. Досието му беше безупречно. Брат й лично го интервюира и нае.

— Тази камера — посочи той — спряла да работи за около деветдесет секунди вчера сутринта. Никой не обърнал особено внимание въпреки направената стандартна диагностична проверка. Снощи външната камера при южния вход изключила за по-малко от минута. Имало силен вятър и прекъсването обяснили с времето. Тази вътрешна камера също изключила за около осемдесет секунди между полунощ и един. Точното време ще е отразено на лентата.

— Ясно. — Андрю натика ръце в джобовете и ги стисна в юмруци. — Какво е твоето мнение, Скътър?

— Според мен крадецът е професионалист, запознат е с охранителните системи и разбира от електроника. Влязъл е през южния вход, преодолял е алармената система и камерата. Знаел е точно какво търси и не е губил време. Това ми подсказва, че е познавал разположението на залите.

— И пристига с танцова стъпка — произнесе Миранда с неприкрит гняв, — взима каквото иска и се измъква, независимо от сложната и скъпа система за безопасност и половин дузина въоръжени мъже от охраната.

— Да, госпожо. — Скътър сви тънките си устни, преди да завърши: — Такава е горе-долу картината.

— Благодаря. Идете във фоайето да посрещнете полицията, ако обичате.

Тя изчака той да излезе и останала насаме с Андрю, даде воля на яда си.

— Кучи син! Кучи син, ти казвам, Андрю! — Тръгна към камерата, погледна я намръщено и се върна. — Този човек иска да повярваме, че някой може да преодолее системата, да се вмъкне тук, да открадне определен предмет и да напусне за по-малко от десет минути!

— Това е най-вероятната теория, освен ако не мислиш, че съществува конспирация сред охраната и те всички изведнъж са изпитали непреодолимо желание да притежават малки голи италиански момченца, излети от бронз. — Вътрешно кипеше от яд. Обожаваше статуетката заради нейната жизненост и откровена арогантност. — Можеше да е много по-лошо, Миранда.

— Мерките ни за безопасност се провалят, крадат собствеността ни. Нима може да е по-лошо?

— Както се вижда, този тип е имал възможност да напълни чувал като на Дядо Коледа и да задигне най-малкото половината неща тук.

— Дали е откраднат един предмет, или цяла дузина — все пак сме ограбени. Господи! — Покри лице с ръце. — Нищо не е изчезвало от института след онези шест картини през петдесетте години. А и четири все пак се намериха.

— Тогава вероятно ни е било време — отбеляза той уморено.

— Не говори глупости. — Тя рязко се завъртя. — Нали отделяме толкова средства да пазим собствеността си.

— Нямаме детектори за движение — промърмори той.

— Но ти искаше да поставим.

— За такава система трябваше да се разбива подът. — Той погледна към прекрасния мрамор. — Началниците не искаха и да чуят.

Под „началници“ разбираше родителите им. Баща им се ужаси от идеята да се пипа подът и още повече се ужаси от цената на предложената система.

— Вероятно и това нямаше да помогне — подхвърли той със свиване на раменете. — Крадецът сигурно щеше да намери начин да преодолее и това препятствие. По дяволите, Миранда, за безопасността отговарям аз!

— Не си виновен за случилото се.

Той въздъхна; искаше да се напие.

— Винаги някой е виновен. Ще трябва да им съобщя. Дори нямам представа как да се свържа със стария в Юта.

— Тя ще знае, но да не бързаме. Чакай да помисля. — Затвори очи и остана неподвижна. — Както каза, можеше да е много по-зле. Загубили сме само един експонат и не е изключено да го получим обратно. Между другото — статуетката е застрахована и полицията всеки момент ще пристигне. Прави се всичко възможно. Да оставим полицията да си върши работата.

— А аз трябва да свърша своята, Миранда. Трябва да позвъня във Флоренция. — Усмихна се вяло. — Погледни от друг ъгъл: за известно време този инцидент вероятно ще изтласка на заден план твоя проблем.

Тя изсумтя.

— Ако се бях сетила, че е възможно, лично щях да задигна проклетата статуетка!

— Добър ден, доктор Джоунс. — Влезлият в помещението мъж със зачервени от студа страни присви бледозелените си очи, засенчени от тежки, посивели вежди. — И на вас, доктор Джоунс — обърна се към Андрю. — Аз съм детектив Кук. — Показа златната си значка. — Говори се, че сте изгубили нещо.

В девет часа Миранда имаше такова главоболие, че се предаде и опря чело върху бюрото. Беше затворила вратата и дори си помисли дали да не я заключи, преди да си позволи да се отдаде на отчаянието и самосъжалението.

Само след пет минути иззвъня вътрешният телефон.

— Миранда, извинявай. — В тона на Лори се долавяха и загриженост, и колебание. — Доктор Станфорд-Джоунс се обажда. Да й кажа ли, че не мога да те открия?

О, предложението беше толкова съблазнително. Но тя си пое дълбоко дъх, изправи гръб и отвърна:

— Не. Ще се обадя. Благодаря ти, Лори. — Гласът й прозвуча дрезгаво и тя прочисти гърлото си, преди да натисне бутона. — Здравей, майко.

— Новите изследвания на бронзовата статуя приключиха — започна Елизабет без никакво предисловие.

— Ясно.

— Твоите заключения са неточни.

— Не смятам, че е така.

— Доказано е, че грешиш. Статуята е просто добре изпълнена имитация на стила и материалите от Ренесанса. Властите разследват Карло Риналди — човека, който твърди, че е открил статуята.

— Искам да видя резултатите от вторите изследвания.

— Няма такава възможност.

— Можеш да го уредиш. Все пак имам право…

— Нямаш право на нищо, Миранда. Да се разберем: сега основната ми задача е да намаля загубите. Вече ни отнеха две държавни поръчки. Твоята репутация, а в резултат на това и моята, са под въпрос. Дори според някои умишлено си провела изследванията сама и си представила такива резултати, че да ти се припишат всички заслуги.

Младата жена старателно избърса влажното кръгче, останало от чашата чай върху бюрото, преди да попита:

— И ти ли така смяташ?

Колебанието бе по-красноречиво от последвалите думи.

— Смятам, че допусна амбицията, прибързаността и ентусиазмът да повлияят на преценката ти. Аз поемам отговорността, защото аз те включих.

— Сама отговарям за себе си. Благодаря ти за подкрепата.

— Сарказмът ти е неуместен. Сигурна съм, че през следващите няколко дни журналистите ще искат да се свържат с теб. Искам да си неоткриваема и да не правиш никакви изявления.

— Но аз имам свое мнение по въпроса.

— Което ще запазиш за себе си. Ще е най-добре да си вземеш отпуск.

— Нима? — Ръката й затрепери и затова я сви в юмрук. — Това е все едно мълчаливо признание за вина и не възнамерявам да го правя. Искам да се запозная с въпросните резултати. Ако съм допуснала грешка, искам да знам къде и как.

— Нищо не мога да направя.

— Добре. Сама ще се справя. — Тя се намръщи раздразнено, защото факсът й започна да писука. — Лично ще се свържа с Понти.

— Вече разговарях с него. Той не се интересува от теб. Случаят е приключил. Прехвърли ме на телефона на Андрю.

— О, с удоволствие. Има новини за теб. — Нервно натисна бутона за изчакване и се свърза с Лори. — Прехвърли обаждането на Андрю — разпореди тя и стана от бюрото.

Първо си пое дълбоко дъх. Ще даде няколко минутки на брат си и ще отиде при него. Ще се успокои. Ще се овладее и ще бъде готова да го подкрепи. За да се справи с това, ще забрави за известно време своя проблем и ще се съсредоточи върху обира.

За да се разсее, отиде до факса и взе листа. И кръвта й застина.

„Беше толкова уверена, нали? Излиза, че си сбъркала. Как ще го обясниш?

Какво остава от теб, Миранда, сега, когато репутацията ти е унищожена? Нищо. Това представляваше ти: една репутация, едно име, пълно чекмедже с отличия.

А сега вече си жалка. Сега си нищо.

Сега аз имам всичко.

Как се чувстваш, Миранда, да си изобличена като измамница, да те смятат за некомпетентна? Да си пълно нищожество?“

Неволно притисна ръка към гърдите си, докато го четеше. Едва дишаше и главата й се замая. Залитна назад и се подпря на бюрото.

— Кой си ти? — Усети как отново я обхваща силен гняв. — Кой, по дяволите, си ти?

Няма значение, увери се тя наум. Няма да остави тези злобни, дребнави съобщения да я засегнат. Те не означават нищо.

Но прибра факса в чекмеджето при другия и го заключи.

Все някога ще разбере. Винаги има начин да се разбере. И когато разбере, обеща си тя, ще си отмъсти.

Сега няма време да се занимава със злобните подигравки. Пое дълбоко дъх, издиша и разтри ръце, за да ги стопли.

Андрю се нуждаеше от нея. Институтът имаше нужда от нея. Стисна очи, понеже болката в гърдите й се усили. Тя не бе само едно име, колекция от отличия.

Тя бе много повече. И щеше да го докаже.

Изправи рамене и решително се отправи към кабинета на Андрю.

Поне двама от членовете на семейството ще стоят един до друг.

Детектив Кук чакаше до бюрото на Лори.

— Може ли за минутка, доктор Джоунс?

— Разбира се. — Стомахът й се сви, но изражението й не се промени. — Заповядайте. Седнете. Лори, не ме свързвай по телефона, ако обичаш. Ще пиете ли кафе, детективе?

— Не, благодаря. Опитвам се да го намаля. Кофеинът и тютюнът са истински убийци. — Настани се на стола и извади бележник. — Доктор Джоунс… Доктор Андрю Джоунс ми каза, че задигнатата статуетка е застрахована.

— Институтът е застрахован срещу кражби и пожар.

— Петстотин хиляди долара. Не е ли много за такава малка статуетка? Не е била подписана, доколкото разбирам.

— Художникът е неизвестен, но се смята, че е бил ученик на Леонардо да Винчи. Тя е отлично възпроизвеждане на Давид, от около 1524.

Сама проведе изследванията, припомни си тя мрачно. И никой не оспори резултатите й.

— Петстотин хиляди е горе-долу цената, която ще се получи, ако се продаде на търг или на колекционер — добави тя.

— Вие тук занимавате ли се с такава дейност? — Кук сви устни, преди да уточни: — Продавате ли?

— Понякога. Също така купуваме. Това е част от дейността ни.

Той огледа кабинета й: делови, спретнат, с компютър и бюро, което вероятно струва цяло състояние.

— Доста пари са нужни, за да се поддържа такова място.

— Да, определено. Таксите за провежданите курсове, за консултантската дейност и обучението покриват голяма част от разходите. Съществува и фонд, учреден още от дядо ми. А и често получаваме дарения или колекции. — Макар да й мина през ума, че вероятно е по-разумно да повика адвоката им, тя се наведе напред и продължи: — Детектив Кук, на нас не са ни нужни петстотин хиляди долара от застраховка, за да осигурим дейността на института.

— Да, предполагам, че е като капка в морето. Но пък за някои хора е значителна сума. Особено ако играят комар, имат дългове или просто искат да си купят хубава кола.

Погледна го спокойно.

— Не играя комар, нямам значителни заеми и имам кола.

— Извинете, че го казвам, доктор Джоунс, но не ми изглеждате особено разстроена от загубата.

— Ако изглеждам по-разстроена, ще ви помогне ли да откриете статуетката?

Той се захили.

— Едно на нула за вас. Но брат ви, от друга страна, е доста съкрушен.

— Той се чувства отговорен. Взима нещата присърце.

— А вие не постъпвате ли така?

— Как? Да се чувствам отговорна или да взимам нещата присърце? — парира го тя и вдигна ръце на няколко сантиметра над бюрото. — В този случай — нито едното, нито другото.

— Бихте ли ми разказали как прекарахте вечерта?

— Добре. — Стомахът й отново се сви, но говореше спокойно. — С Андрю бяхме тук докъм седем. В шест освободих асистентката си. Скоро след това ми се обадиха от чужбина.

— От къде по-точно?

— От Флоренция, Италия. Мой колега. Предполагам, че говорихме по телефона десетина минути, или малко повече. Андрю се отби тук малко по-късно. Обсъдихме един въпрос и напуснахме след седем.

— Обикновено заедно ли идвате и си тръгвате от работа?

— Не. Часовете ни невинаги съвпадат. Снощи не се чувствах добре, затова той ме отведе вкъщи. Живеем заедно в къщата, която баба ни остави. Вечеряхме. Качих се в спалнята си около девет.

— И не сте излизали повече?

— Не съм. Както ви казах, не се чувствах добре.

— Брат ви също ли беше вкъщи през цялата нощ?

Нямаше представа.

— Не, не е излизал. Събудих го веднага след като ми позвъни господин Скътър от охраната, малко след шест тази сутрин. Пристигнахме тук заедно, преценихме ситуацията и наредихме на господин Скътър да се свърже с полицията.

— Малката бронзова статуетка… — Детективът отпусна бележника върху коленете си. — В галерията имате експонати, които са доста по-скъпи, предполагам. Странно, че е взел само статуетката. Само един експонат, след като си е дал такъв труд да влезе.

— Така е — съгласи се тя с безизразен тон. — И аз си помислих същото. Вие как бихте го обяснили, детективе?

Нямаше как да не се усмихне на въпроса й.

— Бих казал, че е искал точно нея. Нали нищо друго не липсва?

— Всички зали се оглеждат основно. Май няма нищо друго изчезнало. Не знам какво още да ви кажа.

— Засега това е достатъчно. — Изправи се. — Ще разпитаме служителите ви и най-вероятно ще поговорим отново.

— С радост ще ви сътрудничим. — Тя също се надигна. Искаше той да си тръгне. — Можете да се свържете с мен тук или у дома — добави, обръщайки се към вратата.

Когато я отвори, видя Райън.

— Миранда. — Той тръгна към нея и взе ръцете й. — Току-що узнах за случилото се.

— Лош ден — едва успя да изрече Миранда, тъй като сълзите я задушаваха.

— Толкова съжалявам. Какво е изчезнало? Полицията разполага ли с някакви улики?

— Аз… Райън, това е детектив Кук. Той води разследването. Детективе, това е Райън Болдари, колега.

— Приятно ми е да се запознаем, детективе.

Райън през шест преки щеше да го разпознае, че е ченге.

— Господин Болдари, вие също ли работите тук?

— Не, собственик съм на галерии в Ню Йорк и Сан Франциско. Тук съм по работа за няколко дни. Миранда, с какво да ти помогна?

— Няма с какво. Представа нямам…

Отново я обзе силно чувство, подобно на вълна, и ръцете й затрепериха в неговите.

— Седни. Разстроена си.

— Господин Болдари? — Кук направи знак, докато Райън се опитваше да въведе Миранда в кабинета й. — Как се казват галериите ви?

— „Болдари“ — отвърна той с повдигане на веждите. — Галерия „Болдари“. — Измъкна ръчно изработена сребърна кутийка и извади визитка. — Адресът и на двете е тук. Извинете, детективе, но трябва да обърна внимание на доктор Джоунс.

Достави му удоволствие да затвори вратата пред Кук.

— Седни, Миранда. Кажи ми какво се е случило.

Тя изпълни молбата му.

— Само един експонат — повтори той. — Странно.

— Вероятно е глупав крадец — добави тя. — Лесно би могъл да задигне почти всичко изложено.

Райън прехапа език и си напомни, че не бива да се обижда.

— Очевидно е подбирал, но чак пък глупав? Трудно е да се повярва, че глупав мъж или жена ще преодолее алармените ви системи с такава лекота и бързина.

— Е, сигурно разбира от електроника, но не разбира от изкуство. — Не я сдържаше на едно място, затова стана и отиде до кафе машината. — „Давид“ е чудесна творба, но далеч не е най-добрата, която притежаваме. О, няма значение — промърмори тя и прокара ръка през косите си. — Някой би помислил, че съм ядосана, защото не е задигнал и друго или не е направил по-добър избор. А всъщност съм вбесена, че въобще е успял да вземе нещо.

— И аз бих се чувствал така на твое място. — Приближи се и я целуна по челото. — Положително полицията ще го залови и ще намери „Давид“. Кук ми се струва усърден тип.

— Предполагам. След като изключи Андрю и мен от списъка на заподозрените си, надявам се да успее да се съсредоточи и да открие истинския престъпник.

— Вероятно ще го направи. — Отново изпита известна вина. — Нали не се притесняваш за това?

— Всъщност — не. Раздразнена съм, но не и разтревожена. Благодаря, че намина, Райън. Аз… А, да — обядът — сети се тя. — Струва ми се, че няма да спазя уговорката ни.

— Не се притеснявай. Ще се видим, когато дойда отново.

— Да дойдеш отново?

— Налага се още днес да си замина. Надявах се да остана още ден-два, но… лични причини… Трябва да пътувам довечера.

— О!

Не си представяше, че може да се почувства още по-нещастна.

Той поднесе ръцете й към устните си. „Тъжните очи — мина му през ума — са толкова привлекателни.“

— Няма да е зле, ако ти липсвам. Дори ще ти помогне да не мислиш единствено за случилото се.

— Предполагам, че ще бъда твърде заета през следващите няколко дни. Но наистина съжалявам, че няма да останеш за по-дълго. Случилото се… Нали не си променил решението си за размяната?

— Миранда! — Наслади се на момента, когато се правеше на безстрашния герой. — Не говори нелепости. До един месец творбите на Вазари ще са тук.

— Благодаря ти. След случилото се имам нужда да ми вярват повече.

— И ще ти липсвам, нали?

Усмихна се.

— Мисля, че да.

— Тогава да се сбогуваме.

Тя започна, но той притисна устни към нейните. Умишлено удължи целувката, щом усети изненадата и съпротивата й.

Щеше да мине доста време преди отново да я види — ако въобще това някога станеше. Пътищата им се разделяха, но той искаше да отнесе някакъв спомен със себе си.

Затова се наслади на удоволствието, което току-що започна да изпитва, и на страстта, която разбуди.

Пусна я, вгледа се в лицето й и я погали.

— Довиждане, Миранда — произнесе той с повече съжаление, отколкото предполагаше.

И я остави, убеден, че тя ще се справи с малкото неудобство, което й причини.