Нора Робъртс
Тиха клопка (6)

Шеста глава

Не разбираше защо прие поканата за вечеря. Макар че като си припомняше разговора, си даде сметка, че всъщност не е изразила съгласие. Което не обясняваше защо се облича и се готви да излезе.

„Той е делови партньор“ — повтаряше си тя. Галерия „Болдари“ заради своята елегантност и изключителност беше много известна. Единственият път, когато по време на посещение в Ню Йорк успя да открадне час, за да я разгледа, остана поразена не само от изложените произведения на изкуството, но и от самата сграда.

Едва ли щеше да навреди на института, ако се опита да установи връзки между една от най-представителните галерии в страната и организацията на семейство Джоунс.

По думите му искаше да вечерят заедно, за да обсъдят делови въпроси. Тя ще се постарае срещата да протече съвсем делово, независимо че усмивката му я кара да изпитва желание.

Ако иска да флиртува с нея — добре. Флиртът нямаше да й повлияе. В края на краищата тя не бе някоя сантиментална глупачка. А мъже с външността на Райън Болдари владеят изкуството да съблазняват до съвършенство.

За себе си смяташе, че е имунизирана срещу подобни въздействия.

Очите му бяха невероятни. Гледаха така, сякаш нищо друго, освен нея на този свят не съществуваше.

Даде си сметка, че е въздъхнала и е притворила замечтано очи. Измърмори неодобрително и рязко дръпна нагоре ципа на роклята.

Само от гордост и професионална любезност си даваше толкова труд за външния си вид тази вечер. Когато се запознаха, приличаше на раздърпана студентка. Тази вечер ще му покаже, че е зряла, изтънчена жена, която не се притеснява от вечерята с него.

Избра черна рокля от тънък мек вълнен плат с дълбоко деколте, дълги ръкави и тясна пола, която стигаше до глезените. Бижуто, което сложи, беше отлично изработено и безспорно сексапилно копие на Византийски кръст. Вертикалната му част лежеше предизвикателно между гърдите й.

Прибра косите си на кок. Според нея имаше небрежно сексапилен вид.

Добре изглеждаше: решителна, уверена и далеч не като някогашната висока колежанка, която постоянно странеше от хората. Никой, погледнал тази жена, не би се досетил, че е напрегната заради предстоящата вечеря или че се притеснява, защото няма за какво да говори, преди да са поднесли аперитива.

Щяха да видят изтънчена и сдържана жена. Хората — а и той — щяха да забележат, онова, което тя искаше да покаже.

Грабна чантата си, обърна глава, за да види как изглежда отзад и да се увери, че роклята не я прави прекалено широка в ханша, и се отправи надолу.

Андрю беше във всекидневната вече с второто си уиски в ръка. Остави чашата и повдигна вежди.

— Леле…

— Андрю, толкова си красноречив! Изглеждам ли дебела така?

— Няма точен отговор на този въпрос. А ако съществува, никой мъж не го е открил, затова се въздържам.

— Страхливец.

И понеже стомахът й се свиваше, си наля половин чаша бяло вино.

— Не си ли прекалено издокарана за делова вечеря?

Отпи и изчака да се поуспокои, преди да отвърне:

— Не ми ли държа двадесетминутна лекция днес следобед колко изгодно е за нас сътрудничеството с галерия „Болдари“?

— Да. — Андрю присви очи и си помисли: „Изглежда зашеметяващо.“ — Да не си си паднала по него?

— Престани!

— И все пак?

— Не. — Не точно, поправи се тя наум. — А и така да е, аз съм зряла жена, които умее да се грижи за себе си.

— Къде ще ходите?

— Не попитах.

— Пътищата са доста хлъзгави.

— Сега е март в Мейн. Разбира се, че ще са хлъзгави. Не се прави на загрижения голям брат, Андрю. — Погали го по бузата. — Това навярно е Райън — добави, тъй като на вратата се позвъни. — Дръж се прилично.

— Заради трите творби на Вазари непременно ще се държа както трябва — промърмори той, но неволно свъси вежди, докато я наблюдаваше как излиза от стаята.

Понякога забравяше колко красива може да бъде, ако отделя малко време. Фактът, че този път бе отделила време, го караше да усеща болка.

Болката щеше да стане още по-силна, ако беше видял как очите на Райън грейнаха, когато младата жена отвори вратата и застана на прага.

Като удар направо в корема, помисли си Болдари, за който трябваше по-добре да се приготви.

— Приличаш на нещо, което Тициан би нарисувал.

Взе ръката и, но този път пристъпи напред и я целуна леко първо по едната, после по другата страна, както правеха европейците.

— Благодаря.

Затвори вратата и едва не се облегна назад, за да си възвърне душевното равновесие. Имаше нещо силно и объркващо в това, че в ботушите с ток бе висока почти колкото него и очите и устните им бяха на една линия. Както биха били, ако са в леглото, помисли си тя.

— Андрю е във всекидневната — осведоми го. — Искаш ли да влезеш за момент?

— Да, с удоволствие. Къщата ви е фантастична. — Огледа фоайето, хвърли поглед към стълбището и я последва към всекидневната. — Красива и същевременно удобна. Защо не накарате някого да я нарисува?

— Дядо ни я е пресъздал с маслени бои. Не е кой знае колко добра картина, но ние я харесваме. Да ти предложа ли нещо за пиене?

— Не, нищо. Здравей, Андрю. — Протегна ръка. — Ще открадна сестра ти за тази вечер, освен ако не искаш да се присъединиш към нас?

Райън цял живот бе поемал рискове, но сега мислено се прокле, като видя, че той обмисля предложението. Не знаеше, че Миранда прави заплашителни знаци и енергично клати глава зад гърба му. Изпита истинско облекчение, когато Андрю отказа.

— Благодаря, но имам други планове. Вие двамата се забавлявайте.

— Ще отида да си взема палтото.

Андрю ги изпрати, после извади своето палто от дрешника. Вече не му се пиеше сам. Предпочиташе да се напие в нечия компания.

Миранда сви устни, докато се настаняваше на задната седалка в лимузината.

— Винаги ли пътуваш по този начин?

— Не. — Райън седна до нея, извади роза и й я поднесе. — Но в момента мечтая за шампанско, а няма да мога да пия, ако шофирам.

За да го докаже, той вдигна отворена вече бутилка от кофичката с лед и й наля чаша.

— Деловите вечери не започват с рози и шампанско.

— А би трябвало. — Наля и на себе си и докосна чашата и със своята. — Особено когато участват красиви жени. За началото на една забавна връзка!

— Сътрудничество — поправи го тя и отпи. — Била съм в клона на галерията ти в Ню Йорк.

— Нима? И как ти се стори?

— Задушевен. Едно бижу с наредени в него произведения на изкуството.

— Поласкан съм. Галерията ни в Сан Франциско е по-просторна и с повече въздух. Там излагаме предимно съвременно и модерно изкуство. Брат ми Майкъл има око и се увлича от такъв тип изкуство. Аз лично предпочитам класическото и… по-интимното изкуство.

Гласът му сякаш погали кожата й. Издайнически и опасен знак, помисли си Миранда.

— Значи „Болдари“ е семеен бизнес?

— Да, като вашия.

— Съмнявам се — промърмори тя и сви рамене. „Продължавай да поддържаш разговора напомни си. Нали си самоуверена жена? Ще успееш да поддържаш разговора.“ — Ти как се залови с изкуство?

— Родителите ми са художници. Повече преподават, но акварелите на майка ми са прекрасни. Баща ми е скулптор. Прави сложни метални структури и конструкции, които май само Майкъл разбира.

Не откъсваше очи от нейните, докато говореше. Гледаше я настойчиво, а тя усещаше как леки тръпки пробягват по кожата й и я обзема чувствена наслада.

— А ти рисуваш ли? — попита го.

— Не, нямам талант. Родителите ми са ужасно разочаровани, защото нито едно от шестте им деца не рисува.

— Шест? — Миранда примигна. — Шест деца?

— Майка ми е с ирландски произход, баща ми — с италиански. Той се ухили чаровно и пленително. Какво друго са могли да направят. Имам двама братя и три сестри. Аз съм най-големият. Косата ти е фантастична — отбеляза ненадейно и уви кичур около пръста си. Беше прав: тя подскочи като заек. — Как успяваш да държиш ръцете си далеч от нея?

— Червена е и е неуправляема; ако не се страхувах, че ще заприличам на върлина, щях да я отрежа.

— Това бе първото нещо, което забелязах у теб. — Насочи отново поглед към нея. — Второто нещо бяха очите. Ти си изваяна от смели цветове и форми.

Тя само сви рамене и се постара да прогони представата как сграбчва реверите му и се притиска към тялото му, докато двамата не се превърнат в кълбо от преплетени крайници на задната седалка. Леко се отмести.

— Нещо като модерно изкуство, така ли?

Той се засмя.

— Не, имаш прекалено много класическа практичност. Харесва ми как изглеждаш — обясни, когато лимузината се приближи до тротоара и спря. Вратата се отвори, той и подаде ръка и й помогна да слезе. Устните му почти докоснаха ухото й. — Хайде да видим дали взаимната ни компания ни допада.

 

 

Тя не усети в кой момент започна да се отпуска. Може би докато пиеше третата си чаша шампанско. Трябваше да признае, че е ловък — дори прекалено. Отдавна не беше седяла на осветена със свещи маса с мъж; а когато мъжът имаше лице на ренесансов портрет, бе невъзможно да не се вълнува.

И той я слушаше. Твърдеше, че е бил лош студент, но знаеше какви въпроси да зададе и изглеждаше заинтересуван от отговорите. Вероятно просто искаше да я предразположи, като насочва разговора към професионални теми, но тя бе доволна от резултата.

Не си спомняше кога за последен път бе прекарала вечерта в разговори за работата си, а като разказваше за нея, си припомни защо толкова я обича.

— Усещането от откривателството е невероятно — сподели тя. — Изучаването на произведението на изкуството, запознаването с историята му, индивидуалността, личността му, ако мога така да се изразя.

— Нещо като дисекция, така ли?

— В известен смисъл. — Беше така приятно да седи в уютната топлина на ресторанта, до бумтящия в камината огън, а студените води на океана да са от другата страна на прозореца. — Боята, нанесените с четката щрихи, темата, целта — всички компоненти могат да бъдат изучени и анализирани, за да се открият отговорите.

— А нямаш ли чувството, че накрая отговорът е в самото изкуство?

— Без историята и анализа би представлявало само картина.

— Когато нещо е красиво, това е достатъчно. Ако трябва да анализирам лицето ти, ще започна от очите и смелите летни нюанси на синьото в тях; както и интелигентността им, тъгата и недоверието — добави с усмивка. — Устата ти е широка, мека, но рядко се усмихваш. Скулите ти са добре очертани, аристократични. Носът ти е прав. Ако се спра на отделните елементи, изуча ги и ги анализирам, пак ще стигна до заключението, че си потресаваща жена. А мога да направя същото просто като се облегна назад и ти се възхищавам.

Побутна рака в чинията си и се постара да прикрие, че е поласкана и очарована.

— Умно го измисли.

— Аз съм умен мъж, а ти ми нямаш доверие.

Тя отново го погледна.

— Но аз не те познавам.

— Какво друго да ти кажа? Произхождам от голямо, шумно семейство, израснах в Ню Йорк, не бях усърден ученик. После, защото не съм творец, се насочих към бизнеса с изкуството. Не съм се женил — от което майка ми недоволства — но веднъж сериозно, макар и за кратко, се замислих дали да не го сторя.

— И какво, отказа ли се?

— Тогава и с онази жена — да. Помежду ни нямаше искра. — Той се приближи към нея, за да й се наслади и защото му доставяше удоволствие да вижда предпазливостта и вниманието, които се появяваха в очите й, когато го правеше. — Вярваш ли в искрите между двама души, Миранда?

— Вярвам, че предизвикват първоначалното привличане, но искрите угасват и не са достатъчни.

— Ти си циничка — отсече той, — а аз съм романтик. Ти анализираш, а аз се възхищавам. Съчетанието е интересно, не намираш ли?

Тя отново се напрегна. Той взе ръката й и започна да си играе с пръстите й. Постоянно се опитваше да я докосне, а тя не бе свикнала на това, макар да усещаше искри.

„Искрите — напомни си тя — дават хубава светлина. Но също така могат и да те изгорят.“

Толкова бързо да се почувства привлечена от него беше опасно и нелогично. Ставаше въпрос за хормони и нямаше нищо общо с интелекта. Следователно, заключи тя, може и ще бъде контролирано.

— Не разбирам романтиците, които действат водени от чувствата, а не от фактите. — „Андрю беше романтик, помисли си тя, и от това пострада.“ — После се изненадват, ако решенията се окажат погрешни.

— Но ние много повече се забавляваме от циниците.

А тя, отчете за себе си Райън, го привличаше далеч повече, отколкото очакваше. Не само външният й вид, допадаха му практичността и прагматизмът й, а също и големите тъжни очи.

— Десерт? — попита той.

— Не, благодаря. Вечерята беше чудесна.

— Кафе?

— Прекалено късно е за кафе.

Той се ухили напълно очарован.

— Изключително подредена жена си, Миранда. Много ми допада това. — Като не сваляше очи от нея, направи знак за сметката. — Защо не се поразходим? Ще ми покажеш брега.

 

 

— Джоунс Пойнт е спокоен град — подхвана тя, когато поеха срещу ледения вятър, идващ от океана. Лимузината бавно ги следваше — факт, който и я развесели, и я смая. С колкото и пари да разполагаха, никой от семейство Джоунс никога не бе наемал лимузина да го следва, докато се разхожда. — Много е приятен за ходене пеша. Има няколко парка. Разкошни са през пролетта и лятото. Дървета, които хвърлят дебели сенки, цветя. Не си ли бил тук досега?

— Не. Родът ти отдавна ли живее тук?

— Да. Винаги е имало представители на семейство Джоунс в Джоунс Пойнт.

— Затова ли живееш тук? — Хвана ръката й. — Защото така се очаква от теб?

— Не. Тук съм родена и тук ми е мястото. — Трудно й бе да обясни, дори на себе си, колко дълбоко са проникнали корените й в скалите и земята на Нова Англия. — Обичам да пътувам, но винаги бързам да се завърна, защото тук се чувствам у дома.

— Разкажи ми тогава за Джоунс Пойнт.

— Спокоен и тих град. Някога бил рибарско селище и се превърнал в център на културата и туризма. Някои от жителите все още си изкарват прехраната с риболов. Ловът на раци е доходоносен. Заводът за консерви ги изнася за цял свят.

— Ти правила ли си го някога?

— Кое?

— Да ловиш раци.

— Не. — Усмихна се. — Но виждам лодките и корабчетата от скалите зад къщата. Обичам да ги наблюдавам.

„Предпочита да наблюдава, а не да действа“ — помисли си той.

— Тази част на града — продължи тя — е известна като Старото пристанище. Тук има доста галерии. Ако ти е интересно, посети някоя, преди да си заминеш.

— Не е изключено да го направя.

— Градът е най-привлекателен през пролетта — можеш да се разхождаш из парковете, да поседнеш на пейките. Откриват се и хубави гледки към заливите и островите. Но и през зимата е като картинка. Езерцето замръзва и хората се пързалят с кънки.

— Ти правиш ли го? — Той обгърна раменете й с ръка, за да я предпази от студа. Телата им се докоснаха. — Караш ли кънки?

— Да. — Кръвта й кипна, гърлото й пресъхна. — Много е полезно.

Той се засмя и точно под светлината на уличната лампа я обърна към себе си. Сега вятърът духаше в гърба му и рошеше косите му.

— Значи, защото е полезно, а не защото е забавно?

— Доставя ми удоволствие. Но по това време на годината е прекалено късно да се карат кънки.

Усещаше как нервите й се изопват. Заинтригуван, той я придърпа по-близо към себе си.

— И какви физически упражнения правиш по това време на годината?

— Доста вървя пеша. Понякога плувам. — Усети как сърцето й започва да бие учестено. Не можеше да му се довери. — Прекалено студено е да стоим на едно място.

— Тогава защо не приемем, че това е обмяна на телесна температура?

Не възнамеряваше да я целуне; по-късно може би, но не и сега. Но и не я излъга, когато й каза, че е романтик. Моментът просто го изискваше.

Докосна устните й със своите — опознаваше ги, а очите му бяха отворени като нейните. Боязливият й поглед го накара да докосне устните й втори път. Беше, човек, който вярваше, че едно действие трябва да се повтори многократно, докато се усвои така, че да носи наслада. Имаше подход към жените и търпеливо топлеше устните й със своите, докато не усети, че те се предават, разтварят и тя затваря очи.

Може би беше глупаво, но с какво щеше да навреди? Престана да води битка с разума си и се подчини на чувствата си. Устните му бяха твърди и настойчиви, тялото стройно и стегнато. Долови дъха на виното, което пиха.

Отпусна се в ръцете му, обгърна го през кръста и от главата й изчезнаха всякакви мисли; остана единствено чувството за наслада.

Изведнъж съобрази, че той е обгърнал лицето й с ръце. Досегът на студената гладка кожа на ръкавиците я изтръгна от замаяното й състояние. Отвори очи и видя, че се е вторачил в нея с плам, за който целувката не бе подсказала.

— Хайде да го повторим.

Този път устните му бяха настойчиви и горещи. В главата си тя долавяше бучене като това на водата при скалите до дома й. Сега вече в целувката му имаше увереност, че тя ще му отвърне. Дори разумът й да й повеляваше да не се подчинява, устните й откликнаха.

Той беше наясно какво е да се стремиш към нещо. Искаше доста неща от живота и се стараеше да ги получи. Това, че я желаеше, бе приемливо и дори се очакваше. Но да я желае още сега така силно, криеше опасност. Дори мъж, който често рискува, знаеше, че рискове с по-малко от сто процента печалба трябва да се избягват.

Въпреки това се забави достатъчно дълго и разбра, че ще прекара доста неспокойна нощ, и то сам. Не можеше да си позволи да я прелъсти, да я отведе в леглото си. Предстоеше му прекалено много работа и времето вече бе разпределено. И най-важното: не биваше да си позволи да се увлече по нея. Като се привържеш към някоя пионка, неизменно губиш играта.

А той никога не губеше.

Леко я отдалечи от себе си и се взря в лицето й. Страните й бяха поруменели от студа и вълнението. Очите й бяха замъглени от страст, която — предполагаше той — я е изненадала толкова, колкото и него. Потрепери, когато отново погали раменете й. И остана безмълвна.

— Трябва да те заведа вкъщи. — Усмивката му беше ласкава и топла.

— Да. — Искаше й се да поседне, да се успокои. — Става късно.

— Още минута — промърмори той, — и тогава щеше да е прекалено късно. — Хвана я за ръка и я поведе към спрялата лимузина. — Пътуваш ли често до Ню Йорк?

— От време на време.

Топлината сякаш се бе съсредоточила в стомаха й. Крайниците си усещаше студени като лед.

— Нали ще ми се обадиш, когато решиш да дойдеш пак, и аз ще променя програмата си.

— Добре — съгласи се тя и се зачуди защо не се чувства глупаво.

 

 

Пееше, докато си взимаше душ. А никога не го бе правила. Нямаше нужда да й казват, че гласът й не струва — и сама го знаеше. Но тази сутрин даде воля на радостта си. Дори не подозираше, че знае текста на песента, но продължаваше да пее, докато водата се стичаше в устата й.

Продължи да си тананика и докато се бършеше.

Уви с кърпа косите си и направи няколко танцови стъпки. Не я биваше и да танцува, макар да знаеше стъпките. Членовете на художествения съвет, които й партнираха при валсовете, щяха да се изненадат, ако видеха хладнокръвната доктор Джоунс да се носи шеметно из луксозната си баня.

Засмя се и така се изненада от това, че спря, за да си поеме дъх. Даде си сметка, че е щастлива. Това рядко й се случваше. Доволна — да; удовлетворена, увлечена, дори предизвикана; но рядко се чувстваше щастлива.

Беше възхитително.

А защо да не е? Облече семпла хавлия и намаза ръцете и краката си с крем. Привлечена беше от мъж и той също се интересуваше от нея. Наслаждаваше се на компанията и, оценяваше работата й, намираше я привлекателна и физически, и интелектуално.

Не остана впечатлен, като мнозина, от поста й. Беше чаровен, преуспял — да не добави, и прекрасен — и се държа достатъчно цивилизовано, като не се опита да я отведе в леглото си.

Дали би отишла, зачуди се Миранда, докато бършеше запотеното огледало. При нормални обстоятелства отговорът щеше да е решително „не“. Не се впускаше в безразсъдни авантюри с мъже, които едва познава. Въобще не се впускаше в авантюри, ако трябваше да е точна. Минаха две години откакто се раздели с приятеля си, историята приключи така нелепо и жалко, че реши да избягва дори случайните връзки.

Но снощи… Да, помисли си тя, можеха да я склонят. Щеше да се остави да я убедят. Но той прояви достатъчно уважение към нея и не настоя.

Продължи да си тананика, докато се обличаше за работа. Избра вълнен костюм с къса пола и дълго сако в стоманеносиньо, което и отиваше. Внимателно се гримира и среса. Противно на навиците си си сложи обувки с висок ток.

Тръгна към института в мразовитата утрин, като продължаваше да си тананика.

 

 

Андрю се събуди със страхотен махмурлук. Понеже не можеше да се понася, се опита да се задуши с възглавници. Инстинктът за оцеляване надви неразположението и той рязко се изправи, като жадно пое въздух, държейки главата си с две ръце, за да не падне от раменете му.

Пусна я и започна да се моли все пак да се откъсне от тялото му.

Предпазливо се надигна от леглото. Като учен знаеше, че не е възможно кокалите му да се натрошат, но се опасяваше да не би въпреки всичко да се противопоставят на физическите закони и това да се случи.

Ани е виновна, реши той. Така му се разсърди снощи, че го остави да се напие до смърт. А той разчиташе да го спре, както правеше обикновено. Обаче тя продължи да му поднася проклетите питиета при всяка поръчка.

Смътно си спомняше, че го натика в някакво такси и изказа пожелание да му е лошо като на три кучета едновременно.

Проклятието й се сбъдна, помисли си той, докато с леко залитане се спускаше надолу. Ако му беше по-лошо, отколкото се чувстваше сега, значи щеше да е умрял.

При вида на готовото кафе едва не се разплака от обич и благодарност към сестра си. С треперещи пръсти извади няколко таблетки, отпи от горещото кафе и почти изгори устата си.

Никога вече, обеща си, като притискаше кръвясалите си очи. Никога вече няма да прекалява с пиенето. Дори когато изричаше тази клетва, изпитваше остра нужда от алкохол. Само една чашка да успокои ръцете си, стомаха.

Не се подчини на желанието си и си каза, че има разлика от прекаляването с пиене и алкохолизма. Ако пие в седем сутринта, значи е алкохолик. Но в седем вечерта може. Ще изчака. В състояние е да изчака дванадесет часа.

Иззвъняването на входната врата разсече главата му като със секира. Вместо да отвори, остана до масата в кухнята с отпусната глава.

Почти беше задрямал, когато задната врата се отвори и през нея нахлу студен въздух и разгневена жена.

— Така си и знаех: че ще си се сврял някъде и се самосъжаляваш. — Ани стовари торба с продукти върху масата, сложи ръце на кръста и го погледна укорително. — Виж се на какво приличаш, Андрю! Жалка развалина. Полугол, небръснат, с кръвясали очи и вониш. Иди да си вземеш душ.

Той вдигна глава и примигна насреща й.

— Не искам.

— Върви да си вземеш душ, докато ти приготвя закуската. — Той се опита отново да отпусне глава, но тя го сграбчи за косата и не му позволи. — Получи си заслуженото.

— Господи, Ани, ще ми откъснеш главата.

— И щеше да се чувстваш далеч по-добре. Вдигни си кльощавия задник от стола, иди да се измиеш и използвай силен химически препарат да си изплакнеш устата. Имаш нужда.

— Боже мой! Какво, по дяволите, правиш тук? — Не мислеше, че ще изпита срам, но се оказа, че греши. Усети как руменината плъзва по лицето. — Върви си!

— Аз ти продадох алкохола. — Тя пусна косата му и главата му така тупна на масата, че той простена. — Ядоса ме и ти дадох да пиеш колкото искаш. Затова ще ти приготвя прилична закуска, ще се убедя, че си се измил и си отишъл на работа. Хайде, тръгвай към банята или ще те отнеса и ще те хвърля във ваната.

— Добре, добре. — С толкова достойнство, колкото успя да събере, защото беше само по боксерки, той се надигна. — Не искам нищо за ядене.

— Ще изядеш всичко, което ти приготвя! — Тя се обърна към торбата и започна да я изпразва. — Хайде, омитай се оттук. Вониш на второкласен локал.

Изчака да чуе отдалечаването на стъпките му, преди да затвори очи и да се облегне на плота.

О, колко ужасно изглеждаше! Така тъжен, болен и глупав. Идеше й да го прегърне, да го утеши, да го освободи от всичките натрупали се у него отрови. Отрови, помисли си тя гузно, които тя му продаде, защото се ядоса.

Но всъщност не ставаше въпрос за алкохола. Ставаше въпрос за сърцето му, а тя не знаеше как да проникне дотам. Чудеше се дали би успяла, ако държи по-малко на него.

Чу водата да потича по тръбите, когато той пусна душа, и това я накара да се усмихне. Толкова приличаше на тази къща, помисли си тя: малко поочукана, малко повредена, но невероятно здрава под повърхността.

Той просто не разбираше, че Илис, въпреки цялата си красота и интелигентност, не бе подходяща за него. Наглед бяха идеалната двойка — умни и красиви. Обаче тя не разбираше потребността му да има корени, не долавяше копнежа му за мило отношение и болката в сърцето, защото не се смята достоен за обич.

Имаше нужда някой да се грижи за него. А това тя може да направи, реши Ани и запретна ръкави. Ако не друго, ще го накара отново да стъпи на крака.

Приятелите, каза си, са за това да се подкрепят.

В кухнята ухаеше апетитно, когато той се върна. Ако се сърдеше на Ани, щеше да се заключи в стаята си. Душът обаче му помогна, а и хапчетата прогониха отчасти махмурлука. Все още чувстваше леко гадене и му се виеше свят, но вече бе на път да се справи.

Прочисти гърлото си и си наложи да се усмихне.

— Мирише приятно.

— Седни — нареди тя, без да се обръща.

— Дадено. Съжалявам, Ани.

— Няма за какво да ми се извиняваш. По-добре се извини на себе си. Ти си единственият пострадал.

— Както и да е, съжалявам. — Погледна и купичката пред себе си. — Овесена каша?

— Ще успокои стомаха ти.

— Госпожа Пач някога ни правеше овесена каша — отбеляза той, като се сети за високата слаба жена, която готвеше за тях през детството му. — Всеки ден преди училище, есен, зима и пролет.

— Значи госпожа Пач е знаела кое е полезно.

— Сипваше и малко кленов сироп.

Ани усети, че устните й потреперват, и посегна към шкафа. Познаваше кухнята му така добре, както и своята. Остави бутилката със сиропа пред него и добави чиния препечени филийки.

— Яж.

— Слушам! — Предпазливо преглътна първата лъжица. Не беше сигурен дали ще успее да я задържи. — Хубаво е. Благодаря.

Когато видя, че се справя и тенът му вече не е така болезнено сипкав, тя седна срещу него. „Приятелите се подкрепят взаимно — помисли си тя отново. — И са честни един към друг.“

— Андрю, трябва да престанеш да постъпваш така със себе си.

— Знам. Не биваше да пия толкова много.

Тя се пресегна и докосна ръката му.

— Ако изпиеш едно питие, ще продължиш с второ, а после с трето.

Раздразнен, той сви рамене.

— Няма нищо лошо да пийнеш от време на време. Както няма нищо лошо да се напиеш от време на време.

— Има, когато си алкохолик.

— Аз не съм.

Тя се облегна назад.

— Имам заведение и бях омъжена за пияница. Знам признаците. Има разлика между това да прекалиш и да не можеш да спреш.

— Аз мога да спра. — Пое кафето, което му подаде. — Нали в момента не пия? Не пия и докато съм на работа, не позволявам да ми пречи на работата. Освен това не се напивам всяка вечер.

— Но пиеш всяка вечер.

— Така постъпва поне половината човечество. Каква е разликата между чаша — две вино с вечерята и едно — две питиета вечер?

— Сам ще трябва да си отговориш. Както аз го сторих. И двамата бяхме полупияни онази вечер, когато…

Болеше я да говори за това. Смяташе, че е готова, че го е преодоляла, но усети болката и не намери сили да го доизрече.

— За Бога, Ани. — Споменът го накара да прокара ръка през косата си. — Ние бяхме хлапета тогава.

— Бяхме достатъчно големи да създадем бебе. Макар и временно. — Тя сви устни. Каквото и да й струва, ще изрече поне част от натрупаното в нея. — Бяхме глупави, невинни и безотговорни. Това приемам. — О, Господи, как се бе старала да го приеме! — Но то ме научи какво можеш да загубиш, какво може да стане с теб, ако не се контролираш. А ти си изпуснал нещата от контрол, Андрю.

— Една нощ преди петнадесет години няма нищо общо със сегашното положение. — В момента, в който го изрече, видя как тя трепна, и съжали за думите си. — Не исках да прозвучи така, Ани. Не че нямаше значение. Просто аз…

— Стига. — Гласът й прозвуча хладен и отчужден. — Просто престани. По-добре е и за двама ни да се преструваме, че никога не се е случвало. Повдигнах въпроса, защото според мен ти просто не виждаш разликата. Беше само на седемнадесет, но вече имаше проблем с алкохола. Аз нямах. И сега го нямам. Досега горе-долу се справяш. Но вече си на път да прекрачиш чертата. Той започва да те управлява, Андрю. Време е да осъзнаеш това. Казвам ти го като на приятел. — Тя стана и обгърна лицето му с ръце. — Не идвай повече в заведението ми. Няма да ти сервирам.

— О, Ани, хайде…

— Отбивай се да си приказваме, но не идвай да пиеш, защото няма да ти дам.

Извърна се, взе палтото и излезе.