Нора Робъртс
Тиха клопка (5)

Пета глава

На небето се появиха студените, сиви, сърдити тонове на зората. Неспокойни и тъмни, водите на океана се стоварваха с грохот върху скалите и надигаха бели гребени. На пролетта щеше да й се наложи да се бори още, преди да отпъди зимата.

Миранда стоеше на отвесния бряг и настроението й напълно съвпадаше със стихията в краката й.

Спа лошо, с тревожни сънища; отдаде ги както на настроението си, така и на умората от пътуването. Беше още тъмно, когато стана, облече дебелата зелена жилетка и жълтеникавите панталони от мек вълнен плат. Изгреба последното кафе в кутията — Андрю нямаше да се зарадва, когато се събуди — и си направи половин кана.

Сега отпиваше от силното черно кафе в бялата порцеланова чаша и наблюдаваше зазоряването на суровото източно небе.

Дъждът беше спрял, но отново щеше да завали, прецени тя. И понеже през нощта температурата рязко спадна, най-вероятно бе да завали сняг. Прекрасно!

Такъв беше Мейн.

Флоренция с ослепителното си слънце и топъл сух вятър беше на един океан разстояние. Но за нея Флоренция беше съвсем близо.

„Смуглата дама“ бе нейният билет към славата. Поне тук Елизабет беше права: всеки се стреми към слава. Но, за Бога, тя се потруди, за да я получи: учи, четеше непрекъснато, налагаше си да запомня всичко, докато състудентите й се втурваха от купон на купон и от връзка на връзка.

В нейния живот не съществуваше постъпка, противоречаща на възпитанието й; тя не нарушаваше правилата и традициите, докато беше в колежа, не се впусна в бурни сърдечни авантюри. Една съквартирантка я нарече досадна. Скучна до смърт, бе мнението на друга. И понеже дълбоко в себе си тя беше съгласна с тях, Миранда разреши проблема, като напусна университетското градче и си нае малък самостоятелен апартамент.

Постъпи правилно, смяташе тя. Не я привличаха светските развлечения. Зад привидната си сдържаност и спокойствие беше болезнено стеснителна в присъствието на много хора и се чувстваше далеч по-добре сред книгите.

Затова четеше, пишеше, потапяше се във вековете с дисциплината, породена от амбицията.

Амбицията й целеше едно: да е най-добрата. И като най-добрата, родителите й да я погледнат с гордост, с приятна изненада, с уважение. Ядосваше се, щом се сетеше, че тази мотивация все още я ръководи.

На тридесет години, вече със защитена научна степен, работеше в института и беше смятана за един от най-добрите специалисти в областта на археометрията. За съжаление все още изпитваше болезнената необходимост да чуе, че родителите й се възхищават от постигнатото. Е, просто ще трябва да се примири, че няма да доживее да получи одобрението им.

Не след дълго, помисли си тя, резултатите й ще бъдат потвърдени. Ще направи всичко, за да гарантира получаването на полагащата й се признателност. Ще напише статия за „Смуглата дама“ — как и какви експерименти е провела. И никога няма да прости на Елизабет, че й отне радостта да работи по проекта, защото разполага с властта да постъпи така.

Вятърът се усили и я прониза; полетяха първите снежинки. Миранда се обърна с гръб към водата и ботушите й затропаха надолу по скалата.

Постоянният лъч светлина продължаваше да кръжи от кулата на фара и да се стеле по водата и скалите, макар да не се виждаха никакви кораби. От здрач до зори, година след година, помисли си тя, фарът постоянно светеше. Някои го намираха за романтичен, но за Миранда той беше единственото нещо, на което може да се разчита. И то повече, реши тя сега, отколкото може да се разчита на хората.

В далечината къщата се издигаше на фона на небето все така тъмна и заспала, с красив силует от друга епоха.

Тревата беше кафеникава и замръзнала и се чупеше под краката й. Някога прекрасната, а сега занемарена градина на баба й сякаш я мъмреше.

Тази година, обеща си Миранда, докато минаваше край почернелите листа, ще й отдели време и внимание. Ще превърне гради царството в хоби; нали постоянно си обещаваше да се захване с някакво хоби?

В кухнята изпи останалото кафе. Хвърли поглед към бързо стелещия се сняг и реши да отиде и института рано с колата, преди пътищата да станат непроходими.

 

 

От топлия, взет под наем мерцедес, той наблюдаваше как ландроувъра с лекота се плъзга по тънкия сняг на паважа, после свива към паркинга на Института по история на изкуствата в Нова Англия. Приличаше на превозно средство, подходящо за генерал по време на елегантна малка война.

Тя самата също привличаше вниманието, прецени той, докато я наблюдаваше как слиза. Около метър и осемдесет, с ботушки и с дълго стоманеносиво палто, което по-скоро изглеждаше топло, отколкото модно. Косите й имаха червен цвят, като съдеше по измъкналите се от черната скиорска шапка кичури. Носеше куфарче за документи, издуто от книжа, и вървеше решително и устремено, което би накарало въпросният генерал да се гордее.

Но широките крачки на дългите крака говореха и за самочувствие, за неосъзната сексуалност на жена, която смята, че няма нужда от физическата близост на мъж.

Дори на бледата светлина я разпозна. Но пък, помисли си той, това е жена, която трудно остава незабелязана.

Седеше на поста си от близо час и се забавляваше с различни арии от „Кармен“, „Бохеми“, „Сватбата на Фигаро“. Всъщност разполагаше с каквото му трябваше и още преди време свърши всичко, за което бе дошъл, но се зарадва, че се позабави, за да стане свидетел на пристигането й.

Рано става, мина му през ума, като жена, която обича работата си и не се страхува да излезе в студеното, снежно утро, преди още градът да се е оживил. Възхищаваше се на хората, които си обичат работата. Бог му бе свидетел, че той обичаше своята.

Но какво да прави с доктор Миранда Джоунс, запита се. Предположи, че ще влезе през страничния вход и ще напъха картата си в процепа, набирайки личния си код. Не се съмняваше, че веднъж озовала се вътре, отново ще нагласи алармената система.

Всичките му сведения говореха, че е практична и предпазлива жена. Той се възхищаваше от практичните жени. Изпитваше такова удоволствие да ги корумпира.

Как да постъпи? Да се срещне ли с нея или да не се срещне? И в двата случая ще си свърши работата. Но ако я срещне, ще бъде много… по-забавно. И понеже щеше да е последната му акция, му се струваше честно да прибави и малко забавление към тръпката и печалбата.

Реши, че си струва да опознае Миранда Джоунс, преди да открадне от нея.

Видя светлина в прозорец на третия етаж на гранитното здание. Веднага се залавя за работа, прецени той, като проследи движението зад стъклото.

Време бе и той да се залови на работа. Запали колата, отдалечи се от тротоара и се отправи да се облече за следващата си роля днес.

 

 

Прадядото на Миранда бе основал Института по история на изкуствата в Нова Англия. Но дядо й Андрю Джоунс бе работил за неговото развитие. Изкуствата винаги го бяха привличали и дори самият той гледаше на себе си като на художник. Беше поне достатъчно добър да успее да убеди няколко млади модели да се разсъблекат, за да му позират.

Обичаше да се сближава с художници, да ги забавлява, да се представя за техен патрон, когато някой — особено ако беше млада и привлекателна жена му допадаше. Може и да е бил женкар и пияница, но същевременно беше щедър, с въображение и никога не се страхуваше да вложи пари, където сърцето му подскаже.

Обширната сграда, с колонади, крила и арки, беше изградена от солиден сив гранит. Първоначално представляваше музей с добре поддържана морава, заобиколена от огромни стари дървета, които хвърляха дебела сянка.

Андрю искаше още. Представяше си института като постоянна галерия, където да се излагат произведения на изкуството и където художници да имат възможност да се обучават, да работят, да анализират творбите си и също да ги излагат. Затова изсече дърветата, изравни моравата и издигна елегантните крила към основното здание.

Имаше класни стаи с високи прозорци, добре оборудвани лаборатории, просторни хранилища и малки кабинети. Изложбената площ се увеличи поне три пъти.

И института приемаха само талантливи студенти. Заможните плащаха с охота. Материално притеснените, но талантливи, получаваха субсидии.

Изкуството беше свято нещо за института, а науката се боготвореше.

Издялани в каменния трегер над главния вход стояха думите на Лонгфелоу: „Времето е преходно, изкуството вечно.“

Времето тук минаваше в изучаване, съхраняване и излагане на произведения на изкуството.

И сега, петдесет години по-късно, оставаше верен на концепцията на Андрю, а внуците му го ръководеха.

Изложбените зали бяха най-добрите в цял Мейн, а изложените експонати — грижливо подбрани и събирани през годините, като се започне с колекцията първо на Чарлз, а после и на Андрю.

Общодостъпните изложбени зали се намираха на първия етаж — преминаваше се от помещение в помещение през широки арки. Многобройните учебни стаи и ателиетата заемаха втория етаж, а помещенията за реставрация бяха отделени от тях с малко фоайе, където посетители, снабдени с необходимите пропуски, можеха да поразгледат.

Лабораториите, разположени в приземния етаж, се простираха под всичките крила.

Лабораторните, често си мислеше Миранда, всъщност бяха създадени благодарение на нея.

Остави куфарчето и започна да си прави кафе. Тъкмо включи кафеварката, и чу иззвъняването на факса. Вдигна щорите и се приближи да вземе листа.

„Добре дошла у дома, Миранда. Хареса ли ти Флоренция? Жалко, че пътуването ти бе внезапно прекратено. Къде мислиш, че сгреши? Прецени ли вече? Или продължаваш да си убедена, че си права?

Приготви се за падането. Ще те заболи.

Чакам толкова отдавна. Наблюдавах те така търпеливо.

И продължавам да те наблюдавам, но чакането почти свърши.“

Тя осъзна, че разтърква ръката си, сякаш да я стопли, докато осмисли прочетеното. Побиха я тръпки.

Нямаше подпис, нито телефон.

Звучеше като злорадстване, помисли си тя. Тонът бе присмехулен и зловещо заплашителен. Но защо и от кого?

Майка й? Засрами се, че първият човек, за когото се сети, беше Елизабет. Но пък жена с властта, характера и положението на майка й не би стигнала дотам да изпраща загадъчни анонимни послания.

Вече нарани Миранда по възможно най-болезнения начин.

Най-вероятно е недоволен служител от „Станджо“ или от института, според когото е била несправедлива в политиката си или при възлагането на задача.

Разбира се, това е обяснението, реши тя. Някой техник, когото е упрекнала, или студент, недоволен от оценката си. Съобщението целеше да я разстрои, но тя нямаше да го допусне.

Обаче, вместо да го хвърли, го прибра и го заключи в най-долното чекмедже.

Престана да мисли за случилото се и седна да направи план на задачите си за деня. Докато отметне първите, слънцето се издигна и надникна през процепите на щорите.

— Миранда?

Бързото почукване на вратата я накара да подскочи.

— Да, влез. — Хвърли поглед към часовника си и се убеди в неизменната точност на секретарката си.

— Видях колата ти на паркинга. Не знаех, че днес се връщаш.

— Не… Стана непредвидено.

— Е, как беше във Флоренция?

Лори се движеше енергично из стаята, подреждаше бележки, вдигна щорите.

— Топло и слънчево.

— Примамливо. — Като се увери, че всичко е на мястото си, тя седна с бележник на коленете. Беше привлекателна блондинка с кукленско лице и ефективна като острие на бръснач. — Радвам се, че отново си при нас — завърши с усмивка.

— Благодаря. — И понеже поздравът беше от сърце, Миранда също й се усмихна. — Хубаво е да съм отново тук. Имам доста изостанала работа. В момента ми е нужно да знам какво става с „Голата фигура“ на Карбело и с реставрацията на бронзовата отливка.

Почувства колко успокояващо й действа рутинната работа; дотолкова, че през следващите два часа забрави за всичко, освен за текущите задачи. Остави Лори да организира срещите и ангажиментите й и отиде да провери какво става в лабораториите.

Мислеше си за Андрю, та реши да надникне в кабинета му, преди да слезе долу. Неговото царство се намираше в противоположното крило, по-близо до общодостъпните места. Той отговаряше за изложбените зали, придобивките и експозициите, докато тя предпочиташе да върши задкулисната работа.

Крачеше по коридора. Тук-там широките квадратни прозорци пропускаха светлина, долитаха уличните шумове и се виждаха част от фасади на сгради и оголени дървета.

Вратите на кабинетите бяха дискретно затворени. Дочуваше се приглушено позвъняване на телефон или факс. Някаква секретарка излезе с топ хартия от склада, изненадано се вторачи в Миранда, преди да промърмори: „Добро утро, доктор Джоунс“ и да изчезне с бързи крачки.

Толкова ли плашеше хората, зачуди се Миранда. Толкова ли бе недружелюбна? Сети се за факса и се загледа с присвити очи в отдалечаващия се гръб на жената.

Вероятно не е достатъчно непосредствена и не предизвиква същото дружелюбно отношение, което Андрю така лесно постигаше, но все пак не бе… прекалено дръпната. А може би бе?

Притесняваше се да приеме, че вътрешната й плахост се третира като студенина. И че е като майка си.

Не, не искаше да повярва. Които я познаваха, не смятаха така. Имаше добри взаимоотношения с Лори, разбираше се с Джон Картър. Не ръководеше лабораториите като лагер, където никой не смее да каже какво мисли или да се пошегува.

Макар че никога не се шегуваха в нейно присъствие, сети се тя.

Е, нали все пак тя бе начело. Какво друго да очаква?

Наложи си да се отпусне. Нямаше да позволи някаква плаха секретарка да я тласне към самоанализ.

Тъй като за щастие нямаше уговорени срещи или ангажименти, беше облечена в същата жилетка и панталони, които сложи сутринта, когато отиде да наблюдава изгрева. Косите й бяха прибрани на плитка.

Помисли си, че сега в Италия е ранен следобед и бронзовата статуя най-вероятно вече е подложена на различни изследвания. Раменете и отново се сковаха.

Мина през вратата на външния кабинет на брат си. Вътре имаше солидно викторианско бюро, два стола с прави облегалки, картотеки, боядисани в безлично сиво, и една жена, която бранеше всичко.

— Добро утро, госпожо Пурдю.

Асистентката на Андрю наближаваше петдесет, спретната като монахиня и точно толкова строга. Прошарените й коси бяха събрани в един и същ кок всеки ден, всяка година и неизменно носеше колосана бяла блуза, тъмно сако и пола.

Всички винаги се обръщаха към нея с „госпожо Пурдю“.

Тя кимна, отдели пръсти от клавиатурата и ги събра.

— Добро утро, доктор Джоунс. Не знаех, че сте се върнали от Италия.

— Прибрах се вчера. — Опита се да се усмихне, решавайки, че няма причина да не започне да се държи по-приветливо със служителите още отсега. — Малко е шокиращо да се върнеш и да завариш такъв студ. — Госпожа Пурдю й отвърна само с бързо кимване и Миранда с облекчение изостави намерението си да си побъбрят. — Брат ми тук ли е?

— Доктор Джоунс току-що слезе долу да посрещне госта си. Трябва да се върне всеки момент. Ще го изчакате ли, или да му предам нещо?

— Не, не… Ще му се обадя по-късно.

Извърна се, когато чу мъжки гласове по стълбището. Ако критичният поглед на госпожа Пурдю не я следеше, тя щеше да потърси място да се скрие, само и само да не рискува да се срещне с посетителя на Андрю.

Нямаше да изпадне в това положение, ако беше тръгнала направо към лабораториите, помисли си, отметна падналата коса от челото си и сложи дежурна усмивка на лицето си.

Усмивката й трепна, когато Андрю и гостът му стигнаха до площадката на стълбището.

— Миранда, колко е хубаво, че си тук. — Брат й се усмихна сияещо. — Спестяваш ми труда да звъня в кабинета ти. Искам да ти представя Райън Болдари от галерията „Болдари“.

Мъжът пристъпи напред, взе ръката й и я приближи към устните си.

— Толкова се радвам най-после да се запознаем.

Лицето му бе като от картина. Невероятната привлекателност се подсилваше от безупречно ушития сив костюм и идеално завързаната копринена вратовръзка. Косите му бяха гъсти, мастиленочерни и чупливи. Кожата му имаше златист цвят, опъната над изразителни кости. Над лявата му вежда имаше малък белег.

Тъмнокафявите му очи не се откъсваха от нейните и от време на време в тях проблясваха златисти искри. При вида на устните му — сякаш дело на майстор — всяка жена неволно изпитваше желание да я целуват.

— Добре дошли в института, господин Болдари.

— Радвам се, че съм тук.

Задържа ръката й в своята, защото това като че ли я притесняваше. Колкото и любезно да му се усмихваше, леко свъсените й вежди подсказваха, че е подразнена.

Тя се замисли дали да не изтегли рязко ръката си, но реши, че жестът ще е прекалено женствен.

— Защо не влезем в кабинета ми? — Андрю очевидно не забелязваше какво се разиграва пред него и посочи вратата. — Миранда, нали разполагаш с минутка?

— Всъщност точно се канех…

— Бих бил благодарен за няколко минути от времето ви, доктор Джоунс. — Райън й се усмихна широко и само придвижи пръстите си от дланта към лакътя й. — Имам предложение за брат ви, което мисля, че ще ви заинтересува. Основната ви област на изследване е Ренесансът, нали?

Хваната в капан, тя се остави да я въведат в стаята на Андрю.

— Точно така.

— Възхитителна епоха. Пълна с красота и енергия. Познавате ли работата на Вазари?

— Разбира се. Късен Ренесанс, стилът му насочва останалите творци към елегантност.

— Райън притежава три творби на Вазари — обясни Андрю и направи жест с ръка към столовете, които благодарение на госпожа Пурдю не бяха осеяни както обикновено с книги и листове.

— Нима?

Миранда седна и отново залепи усмивка на устните си.

Кабинетът на брат й беше далеч по-малък от нейния, защото той предпочете така. И беше претрупан и пълен с неща, с каквито обичаше да се заобикаля: стари кокали, парчета от грънци, стъкълца. Предпочиташе сегашната неочаквана среща да се провежда в нейния кабинет.

Тъй като се чувстваше нервна, си представи, че барабани с пръсти и клати крак.

— Да. — Райън внимателно придърпа панталона си, за да запази ръба, и се настани на тапицирания с кожа стол. — Лично на мен ми допадат повече стиловете на ранния и средния Ренесанс, но бизнеса си е бизнес.

Той направи жест с ръка. Имаше — забеляза Миранда — силни, изящни ръце.

Раздразни се, че ги забеляза, и се засрами, че за една-две секунди си представи какво ли е да те докосват тези ръце. „Приличам на ученичка пред популярен рок певец“ — помисли си тя, удивена от себе си.

Насила отмести поглед от ръцете му и забеляза, че той я наблюдава. Усмихна й се широко, а в очите му ясно личеше игриво пламъче.

За да се защити, тя заговори с леден тон:

— И какъв бизнес имате с института?

„Възхитителна жена — помисли си той. — С тяло на богиня, овладяна, чувство за мода, колкото у бежанец, и стеснителност в ясния син поглед.“

Очите му останаха приковани в нейните и се очарова, когато лека руменина плъзна по страните й. По негово мнение жените напоследък не се изчервяваха достатъчно.

Зачуди се как ли изглежда с очилата с телена рамка, провесени през врата й.

Като сексапилна научна работничка вероятно.

— Запознахме се с брат ви преди няколко месеца, когато и двамата бяхме във Вашингтон за симпозиума „Жените в изкуството“. Мисля, че той присъстваше на ваше място.

— Да, бях заета.

— Миранда беше затънала до гуша в работа в лабораторията — усмихна се Андрю. — Аз имам повече свободно време. — Той се облегна и продължи: — Райън се интересува от нашата „Мадона“ на Челини.

Веждите на Миранда се стрелнаха нагоре.

— Тя е едно от най-хубавите ни притежания.

— Да. Току-що я видях. Чудесна е. С брат ви обсъдихме евентуална замяна.

— Творбата на Челини? — Тя остро погледна брат си. — Андрю?

— Не постоянна — вметна Райън бързо и не се постара да прикрие усмивката си от внезапната й тревога. — Да направим размяна за три месеца. И двете страни ще имаме изгода. Възнамерявам да организирам изложба от творби на Челини в клона на Галерията в Ню Йорк и ако ми заемете „Мадоната“, ще бъде голямо постижение. В отговор съм готов да предоставя на института и трите творби на Вазари за същия период от време.

— Така ще успееш да осъществиш изложбата Трите стила на Ренесанса, за която говориш от години — изтъкна Андрю.

Наистина беше една от мечтите й: да покаже творби от цялата епоха, която така я вълнуваше.

— Да, бих могла. — Беше развълнувана, но се обърна съвсем спокойно към Райън: — Творбите на Вазари са оригинални, предполагам?

Тя наклони глава и двамата се престориха, че не чуват лекото изстенване на Андрю.

— Да, разбира се. Ще се погрижа да получите копия от документацията, преди да съставим споразумението. А и вие ща направите същото за мен с творбата на Челини, нали?

— Ще ги осигуря още днес. Секретарката ми ще ги изпрати в хотела ви.

— Добре. Много ще съм ви благодарен.

— Е, оставям ви да уточните подробностите.

Но когато тя се надигна, той се изправи и отново взе ръката й.

— Мога ли да ви се натрапя още малко и да ви помоля да ме разведете? Андрю ми каза, че лабораториите и помещенията за реставрация са ваша територия. Бих искал да ги видя.

— Аз…

Преди да измисли извинение, Андрю стана.

— Няма начин да попаднеш в по-добри ръце. Ще те чакам тук след два часа, Райън. После ще отидем да опитаме онези омари, за които ти разказвах.

— Чакам го с нетърпение. Галериите ми са единствено за излагане на произведения на изкуството — обърна се той вече към Миранда, като я накара да го хване под ръка, докато се отправяха към другото крило. — Почти нищо не разбирам от наука. Не ви ли е трудно понякога да смесвате двете?

— Не, едното не би съществувало без другото. — Даде си сметка, че отговорът й прозвуча доста рязко, и внимателно си пое дъх. Присъствието на този мъж я изнервяше. — Институтът е построен и за двете. Като учен, който изследва произведения на изкуството, това ми допада.

— Не бях добър студент по научните дисциплини — призна той с чаровна усмивка.

— Убедена съм, че имате други качества.

— И на мен ми е приятно да смятам така.

Беше наблюдателен и внимателно отбелязваше мислено разстоянието между двете крила, разположението на стълбищата, кабинетите, хранилищата, прозорците. И, разбира се, камерите. Всичко съвпадаше с получената информация. Независимо от това ще опише подробно видяното по-късно. За момента просто ги регистрираше в главата си и се наслаждаваше на парфюма на Миранда.

Нищо претенциозно за доктор Джоунс, помисли си той. Нищо подчертано женствено. А и ароматът най-вероятно беше от сапуна, който използваше, но й подхождаше.

В края на коридора тя спря, за да прокара картата си в процепа на сивата метална врата. Чу се иззвъняване, щракнаха ключалки. Райън хвърли бегъл поглед към камерата.

— Вътрешната ни охрана е доста сложна — подхвана тя. — Никой не влиза в този отдел без ключ или придружител. Често правим самостоятелни проучвания за отделни хора или музеи.

Въведе го в пространство, доста сходно с онова на „Станджо“ във Флоренция, макар и по-малко по размери. Лаборантите работеха зад компютрите или над микроскопите; бързо влизаха в хранилището.

Забеляза един от лаборантите да работи с керамичен съд и поведе Райън натам.

— Станли, какво ще ни кажеш за този обект?

Мъжът се почеса по русите мустаци и си пое дъх през леко разкривените си зъби.

— Вероятно е дело на индианското племе анасази от XII век и е използван като съд за готвене. — Прокашля се, хвърли поглед към Миранда и като видя кимването й продължи: — Целостта му е почти ненакърнена, ако се изключи това отчупено парченце на гърлото.

— А защо точно съд за готвене? — полюбопитства Райън и Станли примигна насреща му.

— Всичко сочи в тази посока: формата, размера, дебелината.

— Благодаря ти, Станли.

Миранда се извърна към госта и почти се сблъска с него — беше се приближил неусетно. Веднага се отдръпна, но не и преди да отбележи, че е поне с пет сантиметра по-висок от нея. А игривите пламъчета в очите му придаваха не само привлекателен, но и сексапилен вид на лицето му.

— Ние сме предимно Институт за произведения на изкуството, но тъй като интересите на баща ни са предимно от областта на археологията, правим доста изследвания и датировки и на археологически находки. Но това не е моята област. А тук…

Тя отиде до един шкаф, отвори чекмедже, потърси вътре и извади малък кафяв плик. Прехвърли малките стърготини боя върху стъкълце и го зареди на свободен микроскоп.

— Погледнете и кажете какво виждате.

Той се наведе и го нагласи на фокус.

— Цветове, форми, интересно разположени… Прилича на картина на Полак. — Изправи се и я погледна. — Какво видях, доктор Джоунс?

— Стърготини от боя от картина на Бронзино, която реставрираме. Боята безспорно е от XVI век. Взимаме проба, преди да започнем работа и когато приключим. Така няма съмнение, че сме постигнали автентична възстановка на творбата и връщаме същото произведение на собственика.

— Откъде знаете, че боята е от XVI век?

— Научна лекция ли искате, господин Болдари?

— Райън. Така ще мога да се обръщам към теб на име. Миранда е много красиво име. — Гласът му прозвуча така гальовно, че тя потръпна. — А и лекцията може да ме увлече, ако попадна на подходящия преподавател.

— Ще трябва да се запишеш в курса.

— По-слабите студенти се справят по-добре при индивидуални занимания. Вечеряй с мен.

— Аз съм посредствен лектор.

— Независимо от това — вечеряй с мен. Ще говорим за изкуство и наука и ще ти разкажа за творбите на Вазари. — Искаше да вдигне ръка и да си поиграе с измъкналите се и разпилени около лицето й къдрици. Тя вероятно щеше да отскочи като заек. — Ще го наречем делова вечеря, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Не се чувствам зле.

— Добре тогава. Ще те взема в седем. Знаеш ли — продължи той, като отново взе ръката й в своята. — Страшно ми се иска да видя произведението на Бронзино, което спомена. Допада ми формалната изчистеност в работите му.