Нора Робъртс
Тиха клопка (31)

Епилог

Но го направи. Трябваше да се досети, че ще го направи. Крадливият му кучи син!

Довери ми се, бе казал той. И тя го послуша. Спаси живота й, а после сломи сърцето й, като я изостави.

О, да, изчака, призна му Миранда, докато сновеше из спалнята си. Изчака да се погрижат за раните и охлузванията й. Остана до нея, докато се убедят, че животът на Андрю е вън от опасност.

Беше все около нея: пазеше я, подкрепяше я, когато преразказваше кошмара, който изживя с Илис.

Дори й държа ръката, когато запознаха Кук с версията на Райън за случилите се събития. И тя му бе позволила. Потвърди всичко, което той заяви, и промени някои подробности, които биха го изпратили в затвора.

Все пак й спаси живота. Червей такъв!

После изчезна, без да я предупреди. Събра си багажа и замина.

Знаеше къде е отишъл. Единствен той, освен нея знаеше за наетия за склад гараж. Тръгна да издирва „Смуглата дама“. Не се съмняваше, че вече е в негови ръце; тя, а също и „Давид“. И най-вероятно вече ги е продал на своите клиенти за тлъста сума, а сега се пече на слънце по тропическите острови и гали задника на някоя блондинка.

Ако го види отново… Но, естествено, няма да го види. Цялата им съвместна работа — законната — се ръководи от управителя на галерията му. Изложбата жънеше невероятни успехи. Той спечели от това и от участието си при разкриването на няколко убийства.

Тя възстанови репутацията си. Вестниците от цял свят не преставаха да пишат хвалебствени статии за смелата и талантлива доктор Джоунс.

Илис искаше да я унищожи, а всъщност я направи знаменитост.

Ала не разполагаше с бронзовата статуя; и Райън го нямаше.

Редно е да се примири, че никога няма да притежава нито едното, нито другото.

Сега беше сама в голямата пуста къща; годеницата на Андрю се суетеше около него, за да оздравее по-бързо. Той беше щастлив, оправяше се и Миранда се радваше за него. Но му завиждаше.

Да, имаше репутацията си, повтори си тя, както и института. А вероятно и уважението на родителите си, ако не обичта им.

Нямаше всъщност никакъв живот.

Е, ще трябва да си изгради нов. Нервно прокара пръсти през косата си. Ще последва съвета, който всички и даваха, и ще замине на дълга, заслужена ваканция. Ще си купи бикини, ще се пече на слънцето и ще се забавлява.

Да, непременно ще го направи, помисли си тя навъсено, отвори вратите на спалнята към терасата и излезе в топлата пролетна нощ.

Цветята, които засади в каменните урни, изпълваха въздуха с аромати. Явно започваше да се учи да се радва на дребните неща. Да им се любува.

Пълната бяла луната се издигна над морето и пое между звездите. Морето пееше своята вечна, груба песен.

Замина преди две седмици. Знаеше, че няма да се върне. Имаше нещо по-важно от Миранда.

Е, ще го преодолее. Вече е на път. Ще си даде въпросната ваканция, но ще я прекара тук. Предпочиташе да си остане вкъщи. И да се заеме с изграждането на дома, който никога не получи. Ще довърши градината, ще боядиса къщата, ще купи нови завеси.

И макар повече никога да не се довери на мъж, поне се научи да вярва в себе си.

— Щеше да бъде по-романтично, ако си облечена в дълга широка роба.

Не се извърна веднага. Умееше да се владее. Просто бавно се обърна.

Стоеше ухилен насреща й. Беше в спалнята й, облечен като крадец в черно, и не преставаше да се усмихва.

— Джинси и тениска — продължи той. — Добре ти стоят, но им липсва романтиката на копринена роба, чийто краища ще се разтворят от вятъра. — Излезе на терасата. — Здравей, доктор Джоунс.

Тя продължаваше да го гледа. Той докосна охлузеното място на бузата й.

— Кучи син! — възкликна тя и стовари юмрук право в лицето му.

Ударът го накара да отстъпи няколко крачки, но успя да запази равновесие. Разтърка си брадичката замислено, усети вкус на кръв в устата.

— Е, странен начин да кажеш „здравей“. Очевидно не се радваш особено да ме видиш.

— Единственият начин, по който искам да те видя, е зад решетките, негоднико. Използва ме, излъга ме. Придума ме да ти се доверя, а през цялото време си искал да се добереш до статуята.

Прокара език по зъбите. Още усещаше кръвта. Господи, тази жена имаше страхотно кроше!

— Не е съвсем точно.

Тя отново сви юмрук, готова за втори удар.

— Ходи до Флоренция, нали? Тръгна от тук, качи се на самолета и отиде във Флоренция за статуите.

— Естествено. Нали ти казах, че така ще постъпя.

— Жалък крадец!

— Напротив — превъзходен крадец съм. Дори Кук смята така, макар никога да не успее да го докаже. — Усмихна се отново и прокара пръсти през гъстите си тъмни коси. — Но сега вече съм оттеглил се крадец.

Тя скръсти ръце. Рамото още я наболяваше от нощта на скалите.

— О, да, положително ще живееш охолно с парите от продажбата на статуите.

— Онова, което струва Микеланджело, би избавило човек от необходимостта да работи няколко живота. — Тя сви рамене, а той небрежно извади пура, като не преставаше да я наблюдава. — Тя е най-възхитителното нещо, което съм виждал. Копието е добро, загатва за мощта, но не може да се сравнява с оригинала. Чудя се как човек, видял и двете, би ги объркал. „Смуглата дама“ пее, Миранда. Тя е неотразима.

— Тя принадлежи на италианския народ. Трябва да е в някой музей, където всички да я виждат.

Извърна се и се загледа в градината си.

— Научила си нещо, което си пренебрегвала досега: изкуството да се живее. — Издуха дима. — Как е Андрю?

— А, значи сега ще обсъждаме семейството ми. Добре е. Същото важи за Чарлз и Елизабет. — Бе започнала вече да ги нарича така. — Всеки се върна към своя начин на живот и макар Елизабет да жали за загубата на „Смуглата дама“, все пак се съвзема. Много по-дълбоко е наранена от постъпката на Илис. Излъгала е доверието й. — Обърна се към него. — Напълно я разбирам какво изпитва. Знам какво е да те използват и да те захвърлят.

Той се накани да пристъпи, но се отказа. Утешителни, извинителни, ласкателни думи нямаше да повлияят на Миранда в сегашното й настроение.

— Използвахме се взаимно — поправи я той. — И се справихме отлично.

— Но приключихме — сухо отбеляза тя. — Какво търсиш тук?

— Дойдох да ти предложа сделка.

— Така ли? И защо да приема сделка с теб?

— Бих изтъкнал няколко причини. Но първо ми отговори защо не ме предаде на полицията?

— Спазвам даденото обещание.

— Заради това ли? — Тя не му отговори и той сви рамене. — Добре. Да пристъпим към работа. Нося нещо, което би искала да видиш.

Хвърли пурата през перилата и се върна в спалнята. Донесе сак и внимателно извади обвития предмет. Още преди да го развие, знаеше какво е — бе прекалено потресена, за да проговори.

— Възхитителна е, нали? — Държеше я в ръце както мъж държи любимата си. — Влюбих се от пръв поглед. Не е винаги добра, но винаги смайва. Нищо чудно, че заради нея са извършвани убийства. — Погледна младата жена. — Знаеш ли, когато я извадих от металната кутия, заключена в сандък в онзи гараж — където впрочем е скрита колата на Илис — и я пипнах за пръв път, бях готов да се закълна, че чувам арфа. Вярваш ли в такива неща, доктор Джоунс?

Тя самата почти я чуваше, както бе ставало в мечтите й.

— Защо си я донесъл тук?

— Представях си, че искаш отново да я видиш. Да си сигурна, че съм я взел.

Тя не се сдържа. Приближи се и прокара пръсти по усмихнатото лице.

— От две седмици знам, че си го направил. От момента, когато замина. — Вдигна очи и погледна красивото му, измамно лице. — Не очаквах да се върнеш.

— Честно казано, аз не очаквах. — Постави статуята на масичката. — И двамата получихме онова, което искахме: ти своята репутация, славата. Получи отмъщението си. Предполагам, сега ще последват покани да напишеш книга, ще има предложения от Холивуд за екранизацията й.

Тя продължаваше да гали статуята.

— Не ми отговори на въпроса.

— Ще стигна и до това — промърмори той. — Спазих моята част от уговорката. Никога не съм казвал, че ще върна „Давид“, а що се отнася до нея… Приех единствено да я намеря. Намерих я и сега е моя. Така че предложението ми е на масата. Колко силно я желаеш?

Едва се въздържа да не зяпне.

— Искаш да кажеш, че ще ми я продадеш? Искаш да откупя откраднатата от мен собственост?

— По-скоро мислех за замяна.

— Замяна? Какво искаш срещу нея?

— Теб.

— Моля?

— Дама за дама. Струва ми се справедливо.

Тя тръгна напред-назад по терасата. „О, той е по-жалък и от червей!“ — мина й през ума.

— Очакваш да спя с теб в замяна на статуята на Микеланджело?

— Не ставай глупава. Искам всичко. Тя е моя, Миранда. Аз я притежавам, а ти — не. Но през последните няколко дни с изненада осъзнах, че теб желая по-силно.

— Не те разбирам.

— Не се преструвай. Всичко ти е ясно. Можеш да я получиш. Можеш да я скриеш или да я върнеш във Флоренция. Можеш да правиш каквото искаш с нея. Но трябва да ми дадеш онова, което аз искам. Имам желание да живея в тази къща.

Сърцето й се сви.

— Искаш къщата?

Той присви очи.

— Знаеш ли, доктор Джоунс. Изглежда, не се преструваш, че не разбираш. Просто не проумяваш какво ти казвам. Да, искам да живея в тази къща. Тя е добра за отглеждане на деца. Сега пък какво стана? Пребледня като платно. Господи, това е едно от нещата, които обожавам у теб! Винаги си така шокирана, когато нещо противоречи на логичните ти мисли. И те обичам, Миранда, безкрайно.

Тя искаше да каже нещо, но не успя. Сърцето й замря. Залитна и едва не падна.

Пристъпи към нея.

— Наистина искам деца, Миранда. Все пак съм с ирландско и италианско потекло. Какво друго очакваш?

— Да не би да ми предлагаш да се омъжа за теб?

— Именно. Но те уверявам, че ми е не по-малко трудно, отколкото на теб. Казах, че те обичам.

— Чух те.

— По дяволите… Упоритостта ти… — Спря се и дълбоко си пое дъх. — Нали искаше бронзовата статуя? — Преди да успее да му отговори, хвана брадичката й. — Влюбена си в мен. — Тя свъси вежди, но той се ухили. — Не се опитвай да го отричаш. Ако не беше влюбена, щеше да ме предадеш на полицията още щом разбра, че съм тръгнал да я взема за себе си. — Наведе се и докосна устните й. — Приеми сделката, Миранда.

— Ти си крадец.

— Оттеглил се. — Бръкна в джоба си. — Хайде, дай да го направим официално.

Тя се опита да избегне целувката му и да му попречи да постави пръстена на ръката й. Същия пръстен, забеляза тя очарована, който й бе дал преди.

— Не се дръж като упорито магаре. — Взе ръката й, разтвори пръстите й и надяна пръстена. Приеми сделката.

Отново усети напрежение в гърдите. Сърцето й пак затуптя.

— Плати ли за пръстена?

— Господи, разбира се.

Тя го загледа как проблясва, и реши да поизмъчи Райън, като позабави отговора си. Надяваше се да го поизмъчи.

— Ще я върна в Италия. Сигурно ще ми е трудно да обясня как е попаднала при мен.

— Ще измислим нещо. Приеми предложението ми, да те вземат дяволите!

— Колко деца?

Усмивката засия на устните му.

— Пет.

Тя потисна смеха си.

— Моля те, нека две.

— Три поне.

— Последно — три.

— Прието.

Той понечи да я целуне, но тя се извърна.

— Не съм приключила.

— И това ще стане, скъпа, щом те целуна — заяви Райън с достатъчно арогантност, за да я накара да се ухили.

— Никакви странични занимания — отсече тя. — За никого и за нищо на света.

Той трепна.

— За нищо на света? Ами ако все пак дойде интересно предложение?

— За нищо на света — повтори тя.

— Оттеглих се от занаята — промърмори. — Никакви странични занимания.

— Ще ми предадеш всички фалшиви документи за самоличност, които си събрал през годините на осъдителната си кариера.

— Всички? Но… — Усети се. — Добре. — Винаги можеше да си набави нови. — Има ли друго.

— Това е в общи линии. — Погали го по бузата, после обгърна лицето му с ръце. — Обичам те безмерно — прошепна тя. — Ще приема сделката. Ще приема и теб, но това означава, че ти приемаш мен. С проклятието на семейство Джоунс. Нося лош късмет.

— Доктор Джоунс — докосна дланта й с устни, — това ще се промени. Повярвай ми.