Нора Робъртс
Тиха клопка (3)

Трета глава

На зазоряване Флоренция представлява великолепна гледка: съчетание от красота и слава. Същата деликатна светлина е огрявала града и когато мъжете са замисляли и изграждали величествените куполи и високите кули, облицовали са ги с мрамора от кариерите по околните хълмове и са ги украсявали с ликовете на светци и богове.

Звездите примигваха весело, докато небето се превръщаше от черно кадифе в перленосива коприна. Високите борове по хълмовете постепенно се открояваха.

Слънцето се издигаше над необикновено притихналия град и оцветяваше всичко в златно. Прозявайки се, собственикът на вестникарската будка, шумно вдигна желязната решетка и се приготви за работния ден. Само някои от многобройните прозорци на града светеха. Един от тях беше на Миранда.

Тя бързо се облече с гръб към поразяващата гледка, която се разкриваше от хотелския й прозорец. Трескаво мислеше.

Колко работа ще успее да отхвърли днес? Доколко ще се приближи към отговорите. Боравеше с факти и ще се придържа към тях, независимо от изкушението да премине към следващото ниво. Тя не разчиташе на интуицията си и винаги работеше с доказани научни данни.

Прибра косите си с шнола и обу ниски обувки, подходящи за семплия й син костюм.

Пристигайки рано, си осигуряваше да работи няколко часа необезпокоявана от никого. После щеше да възложи задачи на съответните специалисти. „Смуглата дама“ вече бе нейна. Възнамеряваше да продължи така при всяка следваща стъпка от изследването.

Долепи пропуска към стъклото, та пазачът да го види по-добре. Той остави неохотно кафето и сутрешния си кейк и се приближи да разгледа картата; премести поглед от документа към нея, после — от нея към документа. Стори й се, че въздъхна, докато отключваше.

— Подранили сте, доктор Джоунс.

— Имам работа.

Американците, според мнението на пазача, мислеха единствено за това.

— Трябва да се разпишете в присъствената книга.

— Разбира се.

Докато й я подаваше, я лъхна ароматът на кафето и гърлото й се стегна. Набързо се подписа и отбеляза часа.

— Grazia.

— Prego — промърмори тя и се отправи към асансьора. Първо ще си направи кафе, реши. Как да разсъждава, преди да е поела поне една доза кофеин?

Използва картата си с магнитна лента, за да стигне до желания етаж, и натисна цифрите на личния си код върху устройството пред лабораторията. Включи осветлението; заля я флуоресцентна светлина и тя примигна. Един бърз поглед я увери, че всичко си е на мястото и помещението е грижливо подредено в края на работния ден.

Майка й не би търпяла друго. Очаква стопроцентова ефективност и ред от подчинените си. И от децата си. Миранда сви рамене и прогони неприятните мисли.

След минути вече си правеше кафето, включи компютъра и започна да въвежда данните от предишната вечер.

Отпи от горещото силно кафе. Позволи си за пет минути да се превърне в жена, отдадена на едно от дребните удоволствия в живота.

Ако пазачът я бе зърнал в този момент, положително щеше да одобри поведението й.

Надигна се, наля си втора чаша, сложи си лаборантската престилка и се залови за работа.

Отново изследва пръстта от мястото, където бе открита статуята. Още веднъж внимателно провери взетата за проба глина. Сложи прашинки и от двете върху стъклени плочки и приготви трета със стърготина от бронза и патината, после грижливо разгледа всичките под микроскопа.

Седеше и изучаваше компютърния екран, когато първите служители започнаха да пристигат. Там я завари Джовани, носеше й чаша димящо кафе и кифла.

— Какво виждаш? — настоя тя и продължи да се взира в цветовете и формите на изображението върху екрана.

— Виждам жена, която не знае как да се отпусне. — Сложи ръце на раменете й и нежно ги разтри. — Миранда, тук си вече от седмица, а не си отделила дори час за себе си.

— Питам те за изображението, Джовани.

— Ааа… — Продължи да я масажира, като доближи глава до нейната. — Първоначалният процес на разлагане… Корозията. Тази бяла линия подсказва докъде е стигал бронзът, нали?

— Точно така.

— Корозията е плътна на повърхността и прониква навътре в метала; съвсем типично за бронз на четиристотин години.

— Трябва да определим докъде е проникнала.

— Не е лесно — отбеляза той, — а и е била във влажно мазе. Там корозията би се развивала по-бързо.

— Вземам го предвид. — Свали очилата и разтърка основата на носа си. — Отчитам температурата и влажността. Ще извлечем средна стойност. Никога не съм чувала за толкова сполучливо фалшифициране на корозия. В статуята нивото на корозията е налице, Джовани!

— Кадифето не е на повече от сто години. Като съдя по разложението му, дори бих смъкнал едно-две десетилетия.

— На сто? — Миранда се обърна да го погледне раздразнено. — Сигурен ли си?

— Напълно. Сама ще го изследваш, но ще се убедиш, че съм прав. От осемдесет до сто години. Не повече.

Тя се извърна към компютъра.

— Добре. Да приемем, че бронзовата статуя е била завита в кадифето и е престояла в мазето между осемдесет и сто години. Но всички тестове досега сочат, че самата статуя е доста по-стара.

— Възможно е. Хайде, изяж си закуската.

— Ъхъ… — Тя взе кифлата. — Осемдесет години… Началото на века. Първата световна война. В такива моменти често са криели скъпоценности.

— Точно така.

— Но къде е била преди това? Защо никога не сме чували за нея? Пак ли е била скрита? — промърмори младата жена. — Когато Пиеро Медичи е бил изгонен от града? Сигурно по времето на Италианските войни. Да е била скрита — това може да се приеме. Но да е била забравена? — Тя недоволно поклати глава. — Това не е произведение на любител, Джовани. — Даде команда на компютъра да отпечата изображението. — Това е творение на майстор. Някъде трябва да има документация. Нужно ми е да науча повече за вилата, за самата жена. На кого е оставила имуществото си, кой е живял във вилата непосредствено след смъртта й? Имала ли е деца?

— Аз съм химик — отбеляза той усмихнат, — не историк. В това отношение ще ти помогне Ричард.

— Дойде ли вече?

— Много е точен. Почакай. — Засмя се, като я улови за ръката, защото тя се запъти към вратата. — Каня те на вечеря.

— Джовани! — Ласкаво стисна ръката му. — Трогната съм от грижите ти. Много добре се чувствам и съм твърде заета, за да излизам за вечеря.

— Прекалено много работиш и не мислиш за себе си. Аз съм приятел, затова искам да се погрижа за теб.

— Обещавам, че ще поръчам да ми донесат огромна вечеря в хотелската стая, където ще продължа да работя до късно.

Докосна бузата му с устни точно в момента, когато вратата се отвори. Илис застана на прага със свити неодобрително устни.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Миранда, директорката иска да те види в кабинета си в четири и половина, за да обсъдите докъде си стигнала.

— Разбира се, Илис. Имаш ли представа дали Ричард е свободен в момента?

— Всички сме на твое разположение.

— Точно същото я уверявах и аз — отбеляза Джовани, очевидно имунизиран срещу ледено държание, ухили се и излезе от стаята.

— Миранда. — След кратко колебание Илис влезе в помещението и затвори вратата. — Надявам се, няма да се обидиш, но смятам за редно да те предупредя относно Джовани…

Миранда, развеселена от очевидното неудобство на другата жена, само се усмихна и небрежно попита:

— За Джовани?

— Той е отличен специалист, ценна придобивка за „Станджо“, но е женкар.

— Не бих казала. — Наклони глава и отново си сложи очилата. — Женкарят използва, а Джовани дава.

— Дори да е така, но е факт, че флиртува с всички жени от персонала.

— И с теб ли?

Добре изрисуваните вежди на Илис се свиха.

— При случай и това го възприемем като част от неговата личност. Но все пак лабораторията не е място за флиртове и целувки.

— Господи, говориш като майка ми! — А нямаше нещо, което да я дразни повече. — Но ще го имам предвид, Илис, следващия път, когато с Джовани се отдадем на бурен секс в лабораторията.

— Засегнах те. — Илис въздъхна и вдигна безпомощно ръце. — Исках само да… Той просто е невероятно очарователен. Самата аз си падах по него, когато се появих тук. По онова време бях без никакво настроение и нещастна.

— Нима?

Ледените нотки в гласа на Миранда я принудиха да изправи крехките си рамене.

— Разводът с брат ти не ме накара да подскачам от радост, Миранда. Трудно и болезнено взех решението и само се моля да е било правилно. Обичах Дрю, но той… — Гласът й изневери и тя тръсна глава. — Мога да кажа, че и за двама ни беше мъчително.

Насълзените й очи накараха другата жена да се засрами.

— Съжалявам — промърмори. — Всичко стана така бързо; мислех, че въобще не те интересува.

— Напротив. И още е така. — Въздъхна и примигна, за да възпре напиращите сълзи. — Ще ми се да се беше получило по-различно, но е факт, че не стана. Обаче животът продължава.

— Да, така е. — Миранда сви рамене. — Андрю е съкрушен; по-лесно ми беше да обвинявам теб.

— Според мен и двамата не бяхме готови за брак. Изглеждаше по-честно и дори по-добре, ако приключим всичко и спрем да се преструваме.

— Както правят родителите ми ли?

Очите на Илис се разшириха.

— О, Миранда, не исках…

— Няма нищо. Съгласна съм с теб. Родителите ми не живеят под един покрив вече повече от двадесет и пет години, но не си дават труда да сложат край. Андрю може и да се чувства оскърбен, но като цяло твоят подход ми допада повече.

Това е, призна тя пред себе си, пътят, по който би тръгнала, ако въобще допусне грешката да се омъжи. Разводът е за предпочитане пред илюзията за брак.

— Да се извинявам ли за всичко, в което съм те обвинявала през последната година?

Илис бегло се усмихна:

— Не е наложително. Разбирам предаността ти към Дрю. Възхищавам ти се и винаги съм го правила. Знам колко сте близки.

— Заедно сме силни, разделени се втурваме към психотерапевти.

— С теб така и не успяхме да се сприятелим. Бяхме колежки, после — роднини, но никога не станахме приятелки, макар че имаме доста общи черти на характера и интереси. Вероятно просто не се получава, но си мисля, че е добре поне да се държим дружелюбно една към друга.

— Нямам много приятели. — „Прекалено рисковано е“, добави наум Миранда леко отвратена от себе си. — Глупаво е да отхвърля подобна покана.

Илис отвори вратата и преди да излезе, изрече:

— И аз нямам много приятели. Хубаво е, че си тук.

Трогната, Миранда тръгна след нея, но се спря, събра разпечатките от резултатите и пробите и ги прибра в сейфа.

Пътьом се сблъска с Картър и му нареди да провери всички източници за формулите на бронз от съответната епоха, макар че самата тя вече да го беше направила и се готвеше да огледа повторно информацията.

Завари Ричард сред множество компютърни разпечатки и безразборно натрупани книги. Само дето носът му не беше заровен в тях като на хрътка, попаднала на диря.

— Намери ли нещо, което да ни свърши работа? — попита Миранда.

— Ъ? — Примигна, но не вдигна поглед. — Вилата е завършена през 1489. Лоренцо Медичи назначил архитекта, но е изградена под надзора на Жулиета Буенодарни.

— Била е властна жена. — Тя притегли стол и разбута част от листовете. — Не е обичайно метреса да получава подобни скъпи дарове. Все пак е имала късмет.

— Красивите жени по нейно време наистина са имали власт — съгласи се той. — Умните са знаели как да я използват. А историята потвърждава, че тя е била и умна.

Младата жена извади снимка на бронзовата статуя от портфолиото.

— По лицето й личи, че е била жена, която знае цената си. Какво още ще ми разкажеш за нея?

— Името й се споменава от време на време. Но няма много подробности. Нищо не мога да открия за произхода й. Засега установих, че името й за пръв път се споменава през 1487. Според данните е била сред прислугата на рода Медичи, млада братовчедка на Клариса Орсини.

— Значи братовчедката на съпругата на Лоренцо е била негова метреса. Да я задържи в рода, така да се каже — добави тя с усмивка.

Ричард кимна и продължи:

— Това обяснява как е попаднала пред погледа му. Но друг източник загатва, че е била незаконна дъщеря на един от членовете на Академията на Лоренцо в Неапол. Ако е така, пак е щял да я види. Както и да е — пътищата им се пресичат и той се настанява да живее във вилата през 1489. Според всички източници и тя като него била поклонничка на изкуството и също използвала властта и влиянието си да събира в дома си каймака на обществото по онова време. Починала е през 1530 по време на обсадата на Флоренция.

— Интересно — отбеляза тя. — Пак е било време, когато са криели ценните предмети. — Облегна се назад и свали очилата. — Значи е умряла, преди да е сигурно, че Медичите ще останат на власт?

— Така излиза.

— Деца?

— Нищо не съм открил по въпроса.

— Дай ми някои от тези книги. Ще ти помогна в търсенето.

 

 

Винсенте Морели беше толкова близък на Миранда, че тя го чувстваше като свой чичо. Познаваше родителите й още преди тя да се роди и няколко години отговаряше за връзките със средствата за масова информация, изложбите и промоциите в института в Мейн.

Когато първата му съпруга се разболя, той се върна с нея в родната й Флоренция и я погреба там преди дванадесет години. Жали за нея три години и после, за изненада на всички, внезапно се ожени за посредствена актриса. Фактът, че Джина бе с две години по-малка от най-голямата му дъщеря, вся лек смут сред близките му и предизвика присмеха на познатите му.

Винсенте бе закръглен като бъчва, с гръден кош като на Павароти и крака като дървесни стволове, а съпругата му приличаше на младата София Лорен: пищна, съблазнителна и прекрасна. Рядко я виждаха без няколко килограма италианско злато по нея или без блестящи скъпоценни камъни около шията, китките или ушите.

И двамата бяха буйни, шумни, а понякога и вулгарни. Миранда обичаше и двамата, но често се чудеше как подобна двойка успява да поддържа толкова близки взаимоотношения с майка й.

— Изпратих копия от докладите горе — обясни тя на Винсенте, който заемаше почти цялото пространство в кабинета й. — Мислех, че ще искаш да се запознаеш с установеното дотук, та когато дойде време да се обяви на медиите, да разполагаш с данни, които да цитираш.

— Да, да. Фактите лесно се записват, но по-скоро ми кажи какво е мнението ти, cara. Сподели подробности.

— Подробностите са, че ни чака още работа.

— Миранда. — Произнесе името й бавно и се облегна на стола, който изскърца под тежестта му. Красивата ти майка ми е вързала ръцете, докато не свърши целия процес на датиране, затова, когато оглася тази история, искам да е пълна със сензации, страст и романтика.

— Ако бронзовата статуя не е фалшива, ще разполагаш и с трите.

— Добре. Но искам да знам и още нещо. Прекрасната и талантлива дъщеря на директорката идва от другата страна на океана. Една дама среща друга дама. Какво мислиш за нея? Какво изпитваш към нея?

Миранда вдигна вежди и почука с молива по бюрото.

— Смятам, че бронзовата статуя на Фиесоле е деветдесет и четири сантиметра висока, двадесет и четири килограма и шестстотин и осемдесет грама тежка. Пресъздава от бронз голо тяло на жена — продължи, като се въздържа да не се усмихне, когато Винсенте обезсърчено вдигна очи към тавана, — и е изработена в ренесансов стил. Изследванията дотук показват, че е била отлята в края на XV век.

— Твърде много приличаш на майка си.

— Нищо няма да постигнеш, ако ще ме обиждаш — предупреди го и двамата се ухилиха.

— Много затрудняваш работата ми, cara.

„Настъпи ли моментът помисли си той, що прибавя и своите впечатления към съобщението за медиите.“

 

 

Елизабет прегледа доклада. Миранда беше подходила съвсем предпазливо и внимателно към фактите, цифрите, формулите на всяка стъпка и етап от изследването. И въпреки това ясно се виждаше какъв ще е крайният резултат.

— Според теб е автентична.

— Всички изследвания потвърждават, че е от преди четиристотин и петдесет — петстотин години. Разполагаш с генерираните от компютъра снимки, с данните от химическите тестове.

— Кой ги направи?

— Аз.

— А кой проследи термолуминесцентния анализ?

— Аз.

— И датировката според стила е също твоя, така ли? Събраната документация и наличните писмени данни са плод на твое проучване, нали? Разбирам, че си контролирала химическите изследвания, лично си изследвала патината и метала и си сравнила формулите.

— Нали за това ме извика?

— Да, но ти дадох на разположение екип от специалисти. Очаквах да ги използваш доста повече.

— Като провеждам сама изследванията, упражнявам по-голям контрол — отбеляза Миранда. — Вероятността да се допусне грешка е по-малка. Това е моя област. Изследвала съм пет предмета от въпросната епоха — три от тях бронзови статуи — и една творба на Челини.

— За творбата на Челини имаше неоспорима документация.

— Независимо — възрази тя, изпълнена с негодувание. Представи си как размахва стиснати юмруци и това и помогна да ги задържи плътно към тялото си. — Направих абсолютно същите тестове и на онази творба, както и на сегашната, за да изключа всяка вероятност за фалшификат. Консултирах се с големи музеи като Лувъра, Смитсониан, Барджело. Мисля, че работата ми е на ниво.

Елизабет уморено се отпусна назад.

— Никой не се съмнява в качеството на работата ти, нито в уменията. Едва ли щях да те повикам да участваш в този проект, ако се съмнявах в едното или другото.

— Тогава защо изразяваш съмнения сега, когато приключих?

— Говоря за липсата ти на готовност да работиш в екип, Миранда, и се безпокоя, защото си състави мнение още щом зърна статуята.

— Тогава разпознах стила, епохата. — „Както си сторила и самата ти — добави наум разгневено. — По дяволите, точно както теб!“ — Но — продължи хладно, — проведох всички стандартни изследвания, после ги повторих и документирах етапите и резултатите. Така стигам до извода, че заключената в сейфа статуя изобразява Жулиета Буенодарни, направена е вероятно през 1493 и е дело на младия Микеланджело Буонароти.

— Съгласна съм, стилът е от школата на Микеланджело.

— Бронзовата статуя е прекалено ранно произведение, за да е дело на неговата школа. Тогава той е бил едва двадесетгодишен, а само гений може да копира гений.

— Доколкото ми е известно, няма писмени сведения за бронзова статуя на този художник, които да подкрепят мнението ти.

— Тогава предстои да ги открият или никога не са съществували. Затова пък разполагаме с много документация за изгубени творби. Защо да не е възможно обратното — творба, за която да няма писмени данни? Шаблонът за стенописа на „Битката при Кашина“ е загубен. Бронзовата статуя на Юлий Втори — унищожена и претопена. Много от рисунките очевидно са изгорени от собствената му ръка малко преди да умре.

— И все пак знаем, че са съществували.

— „Смуглата дама“ съществува! Епохата съвпада, стилът съвпада, особено по отношение на ранните му творби. Трябва да е бил осемнадесетгодишен, когато е правена статуята. Вече е имал зад гърба си скулптури, които са подсказвали, че е гениален.

— Никой не оспорва нито стила, нито изяществото на статуята. Това обаче не доказва, че е негово произведение.

— Живял е в двореца на Медичите, към него са се отнасяли като към син на Лоренцо. Познавал я е. Има писмени данни, че са се познавали. Тя често е позирала като модел. Твърде необичайно би било да не я използва. Ти си знаела, че такава вероятност съществува, когато ме повика.

— Вероятностите и фактите са различни неща, Миранда. — Елизабет събра ръце в скута си. — И както самата спомена още при пристигането, ти не се занимаваш с гадаене.

— Давам ти факти. Формулата за бронза е точна, съвсем точна; от рентгеновите снимки личи, че са използвани автентични за епохата инструменти. Глината и стружките от повърхността също са датирани. Налице е дълбока корозия. Патината е истинска. Статуята е от края на XV век. Най-вероятно от последното му десетилетие. — Тя направи знак с ръка, преди майка й да заговори, и продължи: — Като специалист в тази област и след внимателно и обективно изследване на статуята, моето заключение е, че това е произведение на Микеланджело. Липсва само подписът му. Но той не се е подписвал върху произведенията си, като се изключи „Пиета“ в Рим.

— Няма да оспорвам резултатите от работата ти. — Елизабет наклони глава. — Нито се отнасям с недоверие към заключенията ти. Не бива обаче да позволяваш на чувствата да те ръководят! На този етап няма да споделяш нищо от наученото с персонала. И настоявам да не говориш по въпроса извън лабораторията. Ако плъзнат слухове в пресата, може да е фатално.

— Не допускаш, че ще позвъня на вестниците, за да съобщя, че съм датирала автентична, неизвестна досега творба на Микеланджело. Макар точно това да съм направила. — Облегна длани на бюрото и се наведе напред. — Рано или късно ще ти се наложи да го признаеш.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, уверявам те. Но междувременно трябва да мълчиш.

— Не съм в този занаят за славата.

Но я предусещаше, предвкусваше я и това я изпълваше с радост.

— Всички сме в занаята заради славата — уточни Елизабет с бегла усмивка. — Защо да се лъжем? Ако теорията ти се окаже вярна, ще я получиш. Ако си сгрешила или прибързала в заключението си, ще урониш репутацията си. Както и моята, и на институцията, която ръководя. А това, Миранда, няма да допусна. Продължавай с издирването на писмени сведения.

— Така и възнамерявам.

 

 

Обърна се и излезе с решителна крачка. Ще намери връзката, обеща си тя.

В три сутринта, когато телефонът иззвъня, седеше на леглото, заобиколена от книги и листове. Острото писукане я откъсна от възхитителна картина на огрени от слънцето хълмисти склонове и прохладни, облицовани с мрамор вътрешни дворове, с лееща се музика от фонтани и капители.

Не се ориентира веднага и примигва, преди да посегне към слушалката.

— Pronto. Тук е доктор Джоунс. Ало?

— Миранда. Искам да дойдеш в къщата ми веднага.

— Какво? Майко, ти ли си? — Погледна часовника на нощното шкафче. — Часът е три сутринта.

— Наясно съм колко е часът. Както е наясно и помощник-министърът, събуден преди двадесет минути от някакъв репортер с настояването да получи информация за откритата неизвестна творба на Микеланджело.

— Какво? Но…

— Не желая да го обсъждаме по телефона. — Гласът на Елизабет трепереше от леден, едва прикрит гняв. — Помниш ли как се стига дотук?

— Да, разбира се.

— Чакам те след тридесет минути.

Успя да пристигне след двадесет.

Елизабет живееше в елегантен дом; типична двуетажна флорентинска къща с жълти стени и червени керемиди. Цветята, за които прислужничката се грижеше с безкрайно внимание, преливаха от сандъчетата по первазите на прозорците.

През щорите на прозорците се процеждаше ярка светлина. Къщата беше просторна и красива. Нито на майката, нито на дъщерята минаваше през ум да живеят заедно, докато Миранда е във Флоренция.

Вратата се отвори със замах, преди да успее да позвъни. Елизабет застана пред нея в роба с прасковен цвят.

— Какво се е случило? — попита младата жена.

— Взе ми думите от устата. — Само способността да се владее възпря майка и да не затръшне вратата. — Ако това е твоят начин да докажеш себе си, да изтъкнеш какъв специалист си и да ми причиниш професионални затруднения, от всичкото постигна само последното.

— Нямам представа за какво говориш! Каза, че някакъв репортер се е обадил…

— Точно така.

Гордо изправена както обикновено, Елизабет тръгна към всекидневната. Лампите светеха и хвърляха отблясъци по полираната повърхност на мебелите. Върху полицата над камината имаше ваза с бели рози и нищо друго. Всички тонове бяха меки, пастелни.

Част от съзнанието на Миранда регистрира онова, което неизменно долавяше в тази или коя да е от другите стаи: беше повече като подредено за изложба и хладно, а не уютен дом.

Репортерът, естествено, отказал да съобщи кой е източникът му, но разполагал с доста информация.

— Винсенте никога не би говорил преждевременно с пресата.

— Не — кимна майка й хладно. — Винсенте не би направил подобно нещо.

— Възможно ли е водопроводчикът… Как се казваше… да е говорил с журналиста?

— Водопроводчикът не може да му даде снимки и данни от резултатите.

— Данни от резултатите? — Миранда усети как краката и се подкосяват. — От моите изследвания?

— От изследванията на „Станджо“ — процеди Елизабет през зъби. — Независимо от факта, че ти си ги правила, това е задача на моята лаборатория. Именно сигурността на лабораторията е накърнена.

— Но как… — В този момент я осени; тонът, изразът в очите на майка й ясно го подсказваха. Бавно се надигна. — Смяташ, че съм се обадила на репортера и съм му съобщила? Осигурила съм му снимки и данни от изследванията?

Елизабет спокойно изгледа разгневеното й лице, преди да попита:

— Е, направила ли си го?

— Не, не съм! Дори да не го бяхме обсъждали, никога не бих омаловажила един проект по този начин. В случая е заложена и моята репутация.

— Именно твоята репутация може да спечели от случилото се.

Миранда я погледна в очите и долови, че тя вече е стигнала до това заключение. Не се въздържа:

— О, върви по дяволите!

— Репортерът е цитирал части от твоя доклад.

— Направо върви в ада и вземи със себе си и скъпоценната си лаборатория. Винаги е значела повече за теб, отколкото хората от твоята плът и кръв!

— Моята скъпоценна лаборатория ти осигури образованието и работа, както и потенциалната възможност да се издигнеш до върха на професията. Сега поради прибързаност, упоритост и желание да се изявиш, моят професионализъм е под въпрос, а твоята репутация може да бъде и срината. Днес бронзовата статуя ще бъде изпратена в друга изследователска лаборатория.

— Друга лаборатория?

— Ти си уволнена — просъска Елизабет и сграбчи телефона, който иззвъня точно в този момент. Сви устни и процеди: — Няма да коментирам — след което затвори. — Пак репортер. Третият, който ми звъни на частния ми номер.

— Няма значение. — Макар стомахът й да беше свит от напрежение, Миранда говореше спокойно. — Нека я прехвърлят. Всяка сериозна лаборатория само ще потвърди резултатите ми.

— Тази твоя арогантност ни доведе до сегашното положение. — Очите на майка й излъчваха такъв стаен гняв, че тя не забеляза напрежението и тъмните кръгове под тях. — Работя от години да изградя и ръководя институция, която всички от света на изкуството да приемат и уважават.

— Случилото се няма да го промени. Информация изтича и от най-добрите лаборатории.

— Но те не са „Станджо“. — Краищата на копринената роба се разтваряха, докато Елизабет крачеше напред-назад. — Ще започна да оправям нанесените щети веднага. Очаквам от теб да не даваш изявления пред пресата и да се качиш на първия самолет обратно за Мейн.

— Няма да тръгна, преди да си свърша работата тук.

— За теб тя приключи. „Станджо“ не се нуждае повече от услугите ти. — Обърна гръб на дъщеря си; изражението на лицето и бе мрачно, а уморените очи — хладни и пронизващи. — Пропуските ти вече не са валидни.

— Ясно. Бърза екзекуция без процес. Не би трябвало да се изненадвам — пророни почти на себе си.

— Моментът не е подходящ да се драматизира ситуацията.

Тъй като нервите й бяха изопнати, Елизабет си позволи малка волност: приближи се до барчето, където беше брендито.

— След случилото се ще е нужна доста работа, за да се възвърне доверието в „Станджо“. И ще има въпроси, купища въпроси. — С гръб към Миранда тя си наля четири пръста в чашката. — Ще е по-добре, ако не си в страната, когато ги задават.

— Не се плаша от въпроси. — Усещаше, че я обзема паника. Щяха да я отпратят, да й отнемат „Смуглата дама“, работата й ще бъде оспорена, почтеността й — опетнена. — Не съм извършила нищо незаконно или неетично! И ще настоявам, че не съм сгрешила при датирането на статуята. Защото съм права. Защото е истинска.

— Заради теб се моля наистина да е така. Пресата разполага с името ти, Миранда. — Майка й вдигна чашката в несъзнателен тост. — Повярвай ми — няма да се въздържат да го използват.

— Нека!

— Каква арогантност! — просъска Елизабет. — Очевидно не отчиташ, че действията ти ще рефлектират върху мен и професионално, и лично.

— Но ти вече си помислила по въпроса щом ме викаш, за да успокоя собствените ти съмнения. Може и да ръководиш „Станджо“, но не си специалист в моята област. Мечтаеше единствено за слава. — Сърцето й биеше лудо, когато пристъпи напред. — Извика ме, защото нося част от твоето име и кръв, колкото и двете да съжаляваме за това.

Възрастната жена присви очи. Обвинението не беше неточно, но не беше и пълно.

— Дадох ти възможността на живота ти заради квалификацията ти и да, защото носиш името Джоунс. Но ти накърни и името, и ръководената от мен организация.

— Не съм направила нищо, освен онова, за което бях поканена. Не съм разговаряла с никого извън „Станджо“, нито с някого от лабораторията, който не е спечелил пълното ти одобрение.

Елизабет пое дълбоко дъх, за да се успокои. Вече бе взела решението си, напомни си тя. Няма защо да продължават да обсъждат случая.

— Още днес ще напуснеш Италия. Няма да се появяваш в лабораторията, нито пък ще контактуваш с човек, който работи там. Ако възразяваш, ще ме принудиш да прекъсна работата ти в музея.

— Нито ти, нито татко ръководите вече института. Аз и Андрю сме начело.

— Ако желаеш това положение да се запази, ще постъпиш както ти казвам. Дали ще ми повярваш или не, но се опитвам да ти спестя неудобства.

— Не си давай труда да ми правиш услуги, майко.

Прогонена е, бе единствената мисъл в главата и. Отстранена от най-интересната й задача досега и натирена да си върви, като непослушно дете, отпратено да се прибира в стаята си.

— Дадох ти възможност да избираш, Миранда. Ако останеш, ще бъдеш сама. И повече няма да си добре дошла нито в отделите на „Станджо“, нито в Института по история на изкуствата в Нова Англия.

Миранда почувства, че не й достига въздух от гняв и страх. Въпреки това заговори спокойно:

— Никога няма да ти го простя. Никога! Но ще си тръгна, защото институтът е важен за мен. И защото когато тази история приключи, ще се наложи да ми се извиниш, а аз ще те пратя да вървиш по дяволите. Това ще са последните думи, които ще ти кажа.

Измъкна чашата от ръцете на майка си.

— Наздраве, или ако предпочиташ — Salute — вдигна тост тя и обърна чашката с решителен жест. Постави я върху масата, извърна се и си тръгна, без да се обърне.