Нора Робъртс
Тиха клопка (29)

Двадесет и девета глава

Почти се зазоряваше, когато Ани отвори вратата и видя Андрю, застанал на прага; смъртноблед, с дълбоки сенки около очите, още в смокинг, с разхлабена вратовръзка, горното копче на ризата му липсваше. Самата риза — снежнобяла преди часове — беше измачкана и изцапана с кръв.

— Ще се оправи. Извадила е късмет. Леко сътресение, няколко шева. Няма следи от вътрешни кръвоизливи.

— Влез, Андрю. Седни.

— Трябваше да дойда да ти го съобщя.

— Знам. Влизай. Вече направих кафето.

Беше наметнала халат и почистила грима. Забеляза колко е уморено лицето й.

— Въобще лягала ли си?

— Опитах, но не можах да заспя. Ще приготвя закуска.

Той затвори вратата, загледа я как прекосява малкото разстояние до кухничката, където отвори миниатюрния хладилник. Извади яйца и бекон. Наля кафе в две плътни порцеланови сини чаши.

Утринните лъчи се промъкваха през тесните прозорци и правеха слънчеви зайчета по пода. В стаята ухаеше на кафе и карамфили.

Краката й бяха боси.

Постави бекона в черен тиган. Скоро помещението се изпълни с аромата му и се чу цвърчене. Уютни, домашни миризми.

— Ани.

— Седни, Андрю. Прав ще заспиш.

— Ани. — Хвана я за раменете и я извърна. — Трябваше да отида с Илис снощи.

— Разбира се.

— Не ме прекъсвай. Трябваше да отида, за да се уверя, че всичко е наред. Някога беше моя съпруга, поне това й дължах. Не се справих кой знае колко добре нито с брака ни, нито с развода. Мислех за това, докато чаках лекарите да ни дадат информация. Питах се какво можех да направя, за да не се стигне дотам. Отговорът е: нищо. — Леко се засмя и разтърка ръцете й. — Нищо. По-рано тази мисъл ме караше да изпитвам чувството, че съм се провалил. Сега разбирам, че просто бракът ни се е провалил. Не аз, не тя, а бракът. — Разсеяно се наведе и я целуна по главата. — Изчаках да се убедя, че е добре, и дойдох тук, за да ти го кажа.

— Знам, Андрю. — За да го подкрепи, но и с леко нетърпение, тя го потупа по ръката. — Беконът ще изгори.

— Не съм приключил още. Дори не съм започнал да ти казвам защо дойдох.

— Какво да ми кажеш?

— Казвам се Андрю и съм алкохолик. — Потрепери за миг, после се овладя. — Трезвен съм от тридесет дни. Ще съм трезвен и тридесет и един. Седях в болницата и се чудех дали да не пийна нещо. Но разбрах, че не там е отговорът. След това се замислих за теб. Ти си отговорът. Обичам те.

Очите й бяха влажни, но тя решително поклати глава.

— Аз не съм никакъв отговор, Андрю. Не мога да бъда.

Отдръпна се и започна да обръща бекона, но той се пресегна и изключи газта.

— Обичам те. — Обгърна лицето й с ръце. — Част от мен винаги те е обичала. Останалата част трябваше да помъдрее, за да го разбере. Знам какво изпитвам и какво искам. Ако ти не изпитваш същото към мен и не желаеш онова, което и аз желая — кажи ми. Кажи ми го направо. От това няма да отида да потърся бутилка. Но трябва да знам.

— Какво очакваш да чуеш? — Тя ядно го удари с юмрук по гърдите. — Ти си доктор на науките, аз съм нищо. Ти си Андрю Джоунс от Мейн, а аз съм Ани Маклейн от никъде. Съдържателка съм на бар, ти ръководиш института. Опомни се, Андрю.

— В момента не ме интересува твоя снобизъм.

— Снобизъм? — Гласът й изразяваше дълбока обида. — За Бога…

— Не ми отговори. — Придърпа я, докато тя неволно се повдигна на пръсти. — Какво изпитваш към мен и какво желаеш?

— Влюбена съм в теб и искам да стане чудо.

По устните му се разля широка усмивка; появиха се трапчинките. Тя потреперваше в ръцете му, а неговият свят изведнъж стана стабилен като скала.

— Не знам дали мога да мина за чудо, но ще опитам.

Взе я на ръце.

— Какво правиш?

— Отнасям те в спалнята.

Обзе я паника.

— Не съм казала, че ще спя с теб.

— Но не си казала и че няма. Ще рискувам. — Тя се вкопчи за касата на вратата, сякаш животът й зависеше от това. — Налага се. Може да не ти харесва как го правя сега. А ако не ти хареса, вероятно ще ми откажеш, когато те попитам дали ще се омъжиш за мен.

Пръстите й се отпуснаха.

— Попитай ме още сега, за да си спестиш труда и напрегнатото изчакване.

— Не. — Прикова очи в нейните. — После ще го направя, Ани. После…

Все едно се завръщаше вкъщи, намираше съкровище. Беше така просто и необикновено.

Този път не бяха невинни деца, жадни и любопитни. Изминалите години бяха дали възможност на взаимните им чувства да съзреят. Да се превърнат във великолепен плод, готов да бъде откъснат.

 

 

— Все още ми харесва как го правиш, Андрю. — Зарови лице в рамото му. — Наистина.

Усети се отново цял, излекуван.

— Дълго време ми беше нужно да открия от какво имам нужда, кое ме кара да съм щастлив. Дай ми шанс да се опитам да направя и теб щастлива. Искам да изградим семейство.

— Да, първия път и двамата се провалихме.

— Не бяхме готови.

Тя докосна лицето му.

— Но този път като че ли сме.

— Бъди моя. — Целуна дланта й. — И ми позволи да съм твой. Ще го направиш ли, Ани?

— Да. — Тя сложи ръка върху сърцето му. — Ще го направя, Андрю.

 

 

Райън стоеше в кабинета на Миранда и се опитваше да възстанови картината. Не срещаше никакви затруднения. Някои неща се запечатват в съзнанието и не могат да се заличат.

На пода имаше грозно петно, стъклата на прозорците бяха изцапани с кръв.

— Не е редно да сте тук, господин Болдари.

— Свалиха кордона — отвърна той, без да се обръща. — Реших, че следователите са приключили засега.

— По-добре да остане още малко затворено. — Кук го изчака да излезе и придърпа вратата. — Пък и не е нужно доктор Джоунс отново да вижда всичко това, нали?

— Да, няма защо да го вижда.

— Но вие изпитвахте нужда, така ли?

— Исках да видя дали съм запомнил всичко.

— И?

— Не напълно. Няма следи от борба, нали, детективе?

— Не. Цари отличен ред, разбира се, като се изключи бюрото.

— Жертвата и убиецът трябва да са стояли така близко, както сме ние двамата в момента.

— Плюс-минус няколко сантиметра. Да, той е знаел кой натиска спусъка, Болдари. Познавахте ли се?

— Представиха ми го, когато пристигна в петък, и снощи го видях на тържеството.

— Но не го познавахте отпреди?

— Не.

— Странно, понеже и той, и вие сте се занимавали с изкуство.

— В този бизнес има много хора, които не познавам.

— Да, но нали светът е малък…

— Да не смятате, че съм се промъкнал тук снощи и съм застрелял Ричард Хоторн?

— Не. Има свидетели, че сте били долу, когато се е стреляло.

Болдари се облегна на стената.

— Какъв късмет, че съм общителен!

— Да, да… Разбира се, някои от свидетелите са ваши роднини, но други не са. Никой обаче не може да ми каже къде е била доктор Джоунс — доктор Миранда Джоунс — по това време.

Райън рязко се отдели от стената, но успя да се овладее. Ала движението не остана незабелязано за Кук.

— Вие двамата май доста се сприятелихте напоследък.

— Достатъчно се сприятелихме, за да знам, че Миранда е последният човек, който би убил някого.

Детективът небрежно извади пакетче дъвка, предложи му и след отказа му сви рамене и налапа едно парче.

— Странни неща върши човек, когато има мотив.

— А какви биха били нейните мотиви?

— Доста мислих по въпроса. Сетих се за откраднатата бронзова статуетка. Много професионално извършен обир. Някой знае точно какво иска и си върши работата дяволски добре. Засякох още няколко обира, извършени като че ли по същия начин. Може да има връзка между всичките.

— Значи смятате Миранда за крадец? И то специалист по кражби на творби на изкуството?

— Или пък познава някого, с когото е в достатъчно приятелски отношения — допълни той с тънка усмивка. — Странно как и цялата документация за статуетката също изчезна. А още по-странно е, че когато направих запитвания в леярната, с която обикновено работи институтът, се оказа, че някой ме е изпреварил. Представил се за студент и скалъпил история защо се интересува от лята там преди три години бронзова фигура.

— И каква е връзката със станалото тук?

— Името, с което се представил, не фигурира в списъците на студентите на института. Но пък се интересувал от отливката на „Давид“. Дори имал скица.

— Тогава е възможно да е свързано с обира. — Райън наклони глава. — Радвам се да чуя, че напредвате.

— О, стараем се. Оказа се също, че доктор Джоунс — доктор Миранда Джоунс — е водила клас по ренесансови бронзови скулптури.

— Като специалист в тази област сигурно е ръководила няколко подобни класа.

— Един от нейните студенти използвал леярната да направи копие на „Давид“ много след като, сега липсващата статуетка пристигнала тук за изследвания.

— Фантастично откритие.

Кук се направи, че не долавя иронията.

— Въпросният студент изчезнал скоро след като било направено копието. Някой позвънил на майката на студента, направил копието — представил се за човек от института — и казал, че иска да се свърже с момчето. Добре, ама то се преместило в Сан Франциско. Преди два дни извадили трупа му от залива.

— Съжалявам да го чуя.

— Вие имате близки в Сан Франциско.

Този път очите на Райън се присвиха и в тях се мярнаха гневни пламъчета.

— Внимавайте накъде биете, детективе.

— Просто коментирам. Хлапето е било художник, вие имате филиал на галерията там. Реших, че може да го познавате. Казва се Матърс. Харисън Матърс.

— Не познавам никакъв Харисън Матърс, но лесно ще направя справка, дали излагаме негови творби.

— Идеята не е лоша. А си мислех и за онази бронзова статуя във Флоренция, дето не се оказа толкова важна. Доктор Джоунс сигурно е била разстроена, като се е разчуло, че не е автентична, пък и заради това, че майка й я отстранила от работа по проекта. Открих, че някой се е вмъкнал в хранилището на Националния музей и я е откраднал. Защо ще си дава толкова труд за нещо, което не струва повече от метала, от който е направен?

— Ценителите на изкуството са странни хора, детективе. Някой може да е харесал статуята.

— Възможно е, но който я е взел, е действал професионално. А професионалистите не обичат да си губят времето, освен ако нямат някоя важна причина. Така ли е, господин Болдари? Нали и вие сте професионалист?

— Напълно сте прав. — Помисли си, че това ченге никак не му допада. — Ненавиждам да си губя времето.

— Ето, виждате ли. Затова се чудя кому е била нужна бронзовата статуя.

— Ако се сетя за нещо, детективе, ще ви кажа. Но дори статуята да беше истинска и да струваше милиони, Миранда не би извършила убийство заради нея. Мисля, че и вие, като професионалист ще се съгласите — завърши той.

Кук се ухили. Нещо у този тип му се изплъзваше, но човек не можеше да не го харесва.

— Не смятам, че е убила някого, нито си я представям как обикаля земното кълбо, за да задига картини и статуетки. Честността е изписана върху лицето на тази жена. Затова имам чувството, че крие нещо. Знае повече, отколкото казва. И ако сте наистина достатъчно близки приятели, Болдари, ще се опитате да я убедите да ми го каже, преди някой да реши да я премахне.

 

 

Питаше се колко точно ще сподели и доколко може да рискува да каже. В Южната галерия, заобиколена от произведения на изкуството, Миранда седеше скрила лице в шепи и страдаше.

Знаеше, че Кук е тук. Видя го да влиза и като дете, избягало от училище, се скри и изчака да я подмине.

Щом майка й влезе, отпусна ръце.

— Мислех, че ще те заваря тук.

— О, да. — Миранда взе чаша шампанско от подредените на масата. — Наслаждавам се на придобитата слава. Къде другаде да бъда?

— Не успях обаче да открия брат ти.

— Надявам се, че спи. Изкара тежка нощ.

Не добави, че дори да спи, не го прави в леглото си. Когато тръгна сутринта, още не се бе прибрал.

— Да, за всички беше тежко. Отивам в болницата. Ще се срещна там с баща ти. Илис, слава Богу, е готова да приема посетители, а и следобед вероятно ще я изпишат.

— Поздрави я от мен. Ще намина да я видя довечера — в болницата или в хотела, ако са я пуснали. И й предай, че ако желае, може да се настани в къщата.

— Не е удобно.

— Независимо от това я каня.

— Предложението ти е великодушно. Тя… Радвам се, че не е пострадала сериозно. Можеше… да я заварим като Ричард.

— Знам, че си доста привързана към нея. — Миранда се надигна и остави чашата точно откъдето я взе. — По-привързана дори, отколкото към децата си.

— Сега не е най-подходящото време за подобни дребнавости, Миранда.

— Мразиш ли ме?

— Каква глупост, а и наистина моментът не е подходящ.

— Кога е удобно да попитам майка си, дали ме мрази?

— Ако започваш заради онази история във Флоренция…

— О, става въпрос за доста по-отдавна, но и случилото се във Флоренция е достатъчно красноречиво. Ти не се застъпи за мен, не ме подкрепи. Никога не си го правила. Цял живот чакам момента, когато най-после ще застанеш на моя страна. Защо никога не го направи?

— Не желая да започваме подобен разговор.

Елизабет я изгледа ледено и се накани да излезе.

Обаче Миранда бързо прекоси стаята и я хвана за ръката с такава сила, че и двете останаха смаяни.

— Няма да си тръгнеш, преди да ми отговориш! Дотегна ми да ме зарязваш! Защо никога не си се държала като майка с мен?

— Защото не си моя дъщеря! — отвърна вбесена Елизабет. — Никога не си била моя. — Издърпа ръката си и продължи да диша учестено. — И да не си посмяла да стоиш тук и да изискваш каквото и да е от мен след всичките ми саможертви, след всичко, което преживях, защото баща ти предпочете да пробута копелето си за мое дете!

— Копеле! — Думата я порази. — Аз не съм твоя дъщеря?

— Не. Бях дала дума, че никога няма да ти кажа. — Вбесена, че си изпусна нервите, Елизабет пристъпи към прозореца. — Но сега си зряла жена и вероятно е полезно да го знаеш.

— Аз… — Миранда сложи ръка на сърцето си — не беше сигурна дали продължава да тупти. Гледаше гърба на жената, която изведнъж й стана съвършено чужда. — Коя е майка ми? Къде е?

— Почина преди няколко години. Беше никоя — добави тя и се обърна. Слънцето е безжалостно към жената на определена възраст. На неговата светлина Елизабет изглеждаше стара, почти болна. — Едно от… краткотрайните увлечения на баща ти.

— Имал е любовна връзка?

— Та името му е Джоунс? — възкликна Елизабет с горчивина, после махна нехайно. — Както й да е. Проявил непредпазливост и жената забременяла. Очевидно не е успял да я разкара със същата лекота, с която се справял с останалите. Чарлз нямаше никакво намерение да се жени за нея, разбира се, и когато тя го осъзна, настоя той да отгледа детето. Получи се доста неловко положение.

Миранда усети остра болка.

— И тя не ме е искала…

Елизабет само сви рамене с безразличие и отново седна.

— Представа нямам какво е искала и какво не е искала. Но настоя баща ти да те отгледа. Той дойде при мен и ми разказа всичко. Имах избор или да се разведа, да живея опозорена и да загубя всичко, което бях започнала да изграждам в института, или…

— Останала си при него? — Гневът и започваше да се надига. — След подобна измама си останала при него?

— Имах избор. Това беше най-доброто за мен. Но направих и саможертви. Трябваше да се оттегля, да загубя месеци, докато чаках да се родиш. — Споменът за това време още я изпълваше с негодувание. — А когато това стана, трябваше да те представям за своя дъщеря. Ненавиждах те, Миранда — добави тя безизразно. — Може да е нечестно, но е точно.

— Да, точно е. Но да се придържаме към фактите.

— Никога не съм била добра съпруга и майка, нито съм се преструвала на такава. — Елизабет вече говореше някак по-нетърпеливо. — След като се роди Андрю, не възнамерявах да имам повече деца. Никога. А заради обстоятелства, абсолютно независещи от мен, ми бе натрапено детето на съпруга ми, което да отгледам като свое. Ти постоянно ми напомняше за проявената от него небрежност и изневяра. А на Чарлз напомняше за обърканите сметки.

— Объркани сметки? Да, предполагам, че и това е точно казано. Сега вече разбирам защо никога не сте ме обичали. Въобще никога никого не сте обичали, ако трябва да сме точни. Вие сте неспособни на обич.

— За теб се грижеха добре, имаше дом, получи образование.

— И никога капчица искрено чувство. — Миранда се извърна и видя пред себе си жена, изтъкана от амбиция, която жертва чувствата в името на успеха. — Цял живот се старах да ви спечеля и да ме заобичате. Губила съм си времето.

Елизабет въздъхна и се изправи.

— Не съм чудовище. Никога не си била наранена, пренебрегвана.

— Но и никога не съм била прегръщана.

— Направих всичко и ти дадох възможност да се изявиш в твоята област. Включително и в случая с бронзовата статуя на Фиесоле. — Поколеба се, стана и си наля минерална вода. — Взех докладите ти, рентгеновите снимки, документацията и ги отнесох вкъщи. Когато се поуспокоих и след като случаят поотшумя, ги прегледах наново и се убедих, че не си в състояние да допуснеш подобни груби грешки, нито да подправиш данните. Никога не съм се съмнявала в честността ти.

— Много благодаря — обади се Миранда.

— Документите и докладите бяха откраднати от сейфа в дома ми. Можех дори да не разбера, но го отворих да взема нещо, преди да отпътувам за насам. Тогава открих липсата им. — Наля си вода, затвори бутилката и отпи. — Исках да извадя перлите на баба ти, за да ги оставя в сейфа на банката тук. Щях да ти ги дам, преди да замина.

— Защо?

— Вероятно защото макар никога да не си била моя, винаги беше нейна. — Остави чашата. — Няма да се извинявам за стореното от мен или за направения избор. Не очаквам да ме разбереш, както и аз никога не съм те разбирала.

— И трябва просто да продължа да живея с тази информация? — попита младата жена.

Елизабет вдигна вежди.

— А аз как го правех? Ще те помоля казаното да си остане между нас. Ти си все пак представител на това семейство и трябва да пазиш името му.

— О, да, страхотно име. — Но все пак кимна. — Знам си задълженията.

— Не се съмнявам. Трябва да се срещна с баща ти. — Взе чантата си. — Да му спомена ли за разговора ни?

— Защо? — Изведнъж Миранда се почувства прекалено изтощена, за да се вълнува. — Всъщност нищо не се е променило.

— Така е.

Елизабет излезе; младата жена леко се изсмя и отиде до прозореца. Бурята, която цял ден заплашваше да се разрази, започваше.

— Добре ли си?

Облегна се назад, когато Райън сложи ръце върху раменете й.

— Какво чу?

— Почти всичко.

— Пак си подслушвал — промърмори тя. — Не знам какво точно изпитвам.

— Каквото и да е, си права. Дължиш всичко само на себе си, Миранда.

— Имала ли съм друг избор?

— Ще говориш ли с баща си по въпроса?

— Какъв е смисълът? Никога не ме е забелязвал, не ме е изслушвал. Сега знам защо. — Затвори очи и опря буза до неговата. — Що за хора са те, Райън? Баща ми, Елизабет, жената, която ме е родила?

— Не ги познавам — започна той тихо и я обърна с лице към себе си, — но тебе — да.

— Изпитвам… — пое си дълбоко дъх и издиша — … облекчение. Откакто се помня, съм се страхувала да не приличам на нея. Сега излиза, че няма причина да й приличам. — Потрепери и опря глава на рамото му. — Поне за това няма повече да се тревожа.

— Съжалявам я — пророни той. — Затова, че се е затворила за теб, за любовта ти.

Сега Миранда знаеше какво представлява любовта. Познаваше тръпката, но и ужаса. Каквото и да станеше, бе благодарна, че тази част от нея вече е отключена. Макар отключването да бе извършено от крадец.

— Да. И аз. — Остана така още миг, после се отдръпна. — Ще занеса на Кук бележника на Ричард.

— Дай ми възможност да отскоча до Флоренция. Не исках да тръгвам днес след всичко, което се случи, но ще замина довечера, ако е възможно, или утре сутринта. Ще го сведем до тридесет и шест часа. Трябва да ми стигнат.

— Но повече от това не мога да ти дам. Искам тази история да приключи.

— И това ще стане.

Усмихна се. Постигна го по-лесно, отколкото очакваше.

— И никакво вмъкване в чужди спални, тършуване из кутии с бижута или сейфове.

— Няма. И това ще преустановя веднага след като приключа със семейство Картър.

— О, за Бога…

— Нищо няма да открадна. Не устоях ли на перлите на баба ти? На всичките изящни бижута от италианско злато на Илис? Дори на красивия й медальон, който можех да подаря на една от племенничките си? Щеше да ме смята за герой.

— Племенничките ти са твърде малки за медальони. — Въздъхна и отново отпусна глава на рамото му. — Моя получих едва на шестнадесет. Даде ми го баба. Беше с формата на сърце и го имаше от своята майка.

— И вътре си сложила кичур от косата на гаджето си.

— Нямах гаджета. А и тя вече бе сложила вътре снимка на дядо и нейна. За да ми помогне да не забравям корените си.

— И помогна ли ти?

— Разбира се. Старите родове от източните щати знаят родословието си. Аз съм от семейство Джоунс. Елизабет е права. Никога не съм била нейна, но винаги съм била на баба.

— А сега ще получиш и перлите й.

— Да. И ще ги пазя. Загубих медальона преди няколко години. Толкова съжалявам. — Почувства се по-добре и се отдръпна. — Трябва да уредя да раздигнат тук. Надявам се още утре да отворим изложбата за посетители.

— Залови се с това — изрече той. — Ще се видим в къщата по-късно. Прибери се направо там, за да не се налага да те издирвам, чуваш ли?

— Къде другаде да отида?