Нора Робъртс
Тиха клопка (28)

Двадесет и осма глава

Никой не подозираше как стомахът й се свива от притеснение. Ръцете й бяха спокойни и не трепереха, усмивката й беше непринудена. Справяше се с всички разговори. Но доктор Джоунс бе вдигнала предпазния си щит.

Избра да облече дълга тъмносиня рокля с висока яка и ръкави с тънък маншет. Радваше се, че избра тази дреха, защото й беше студено. Откакто Райън и даде тефтерчето, не можеше да се стопли.

Наблюдаваше как майка й — елегантна като императрица в перленорозовата си рокля — обикаля сред множеството. Едно докосване на ръката тук, прегръдка или бегла целувка там. Винаги знаеше какво да каже.

Съпругът й, в елегантен смокинг, разбира се, бе до нея. Представителен мъж, интересен учен. В очите на присъстващите семейство Джоунс от Джоунс Пойнт беше идеално. А зад фасадата всъщност нямаше никакво съдържание.

Колко добре се справят като екип, стига да решат, мина й през ума. Преценяваха как да се постъпи с института, с произведенията на изкуството, с репутацията на членовете на семейство Джоунс, макар никога да не избраха да бъдат нормално семейство.

Искаше да ги мрази заради това, но се сети за бележника и изпита единствено страх.

Извърна се и мина под арката.

— Мястото ти е сред една от картините зад теб. — Райън я хвана за ръка и я обърна миг преди тя да се приближи към следващата групичка. — Изглеждаш възхитително.

— А съм ужасена. — Засмя се леко, като си даде сметка, че само преди два месеца никога не би споделила какво изпитва. — Май винаги се чувствам така сред тълпа.

— Тогава да си представим, че сме само двамата. Но едно нещо липсва — шампанско.

— Тази вечер предпочитам минералната вода.

— Само една чаша, за един тост. — Взе чаша от минаващия наблизо сервитьор и й я подаде. — За изключително успешните резултати от работата ти, доктор Джоунс.

— Трудно ми е да им се насладя.

— Радвай се на мига — посъветва я той. — Подходящ е. — Леко докосна устните й със своите. — Намирам стеснителността ти страшно привлекателна — прошепна в ухото й, като накара неколцина от присъстващите наоколо да вдигнат учудено вежди. — А умението ти да я прикриваш заслужава похвала.

Тревогата в погледа й премина.

— Този талант вроден ли ти е или си го придобил?

— Кой от всичките ми таланти? Имам няколко.

— Да знаеш точно какво да кажеш в определен момент.

— Вероятно знам какво ти е необходимо да чуеш. В централната зала започнаха танците. Никога не си танцувала с мен.

— Не умея.

— Мисля, че кавалерите ти не са били добри танцьори. Хайде да опитаме.

Сложи ръка на гърба й и я насочи през тълпата. Умееше да се справя и с това, забеляза тя. Подхвърляше някоя уместна реплика и отминаваше. Дочу звуците на пиано и цигулка, приглушени разговори, смях.

Разпореди да украсят централната зала с пълзящи растения и палми в саксии, обсипани с бели италиански лампички, които приличаха на звезди. Въздухът ухаеше на лилии и рози. Всяка висулка на античния полилей бе измита с вода и оцет, за да заблести ослепително.

Двойки танцуваха, други стояха в подножието на стълбището. Поне десетина души я спряха да я поздравят. Дори да обсъждаха въпроса за бронзовата статуя във Флоренция, всички проявяваха деликатност да го сторят, след като отмине.

— Това е госпожа Колингсфорд — кимна Миранда към белокоса жена с кадифена рокля.

— От рода Колингсфорд от Портланд?

— Да. Ще отида да се уверя, че разполага с всичко необходимо и ще те представя. Много обича привлекателните млади мъже.

Миранда тръгна към прозореца, където седеше дамата и тактуваше с крак под звуците на музиката.

— Госпожо Колингсфорд, надявам се, че се забавлявате.

— Прекрасна музика — изграчи тя. — Хубаво осветление. Отдавна твърдя, че трябва да пооживиш това място. Изложбените зали не бива да са помпозни. Не е приятно творбите да стоят като трупове. А това кой е?

— Райън Болдари. — Той се наведе, пое ръката й и я целуна. — Помолих Миранда да ни запознае, госпожо Колингсфорд. Исках лично да ви благодаря за щедростта да заемете на Института толкова много произведения от личната си колекция. Те се превърнаха в център на изложбата.

— Ако това момиче по-често правеше събирания, вместо да се заравя в лабораторията си, отдавна да съм й ги заела.

— Напълно съм съгласен с вас. — Той се усмихна лъчезарно на госпожа Колингсфорд. — На изкуството човек трябва да се възхищава, а не само да го изучава.

— А тя постоянно седи като залепена за микроскопа.

— Да, и тогава човек изпуска от очи цялата картина.

Госпожа Колингсфорд го погледна с присвити очи и отсече:

— Харесваш ми.

— Благодаря. Дали бих могъл да ви поканя на танц, мадам?

— Разбира се, ще ми бъде приятно, господин Болдари — прие тя с весели пламъчета в очите.

— Моля ви, наричайте ме Райън — помоли той, докато й помагаше да се изправи.

Хвърли на Миранда победоносна усмивка, докато повеждаше госпожа Колингсфорд към дансинга.

— Добре го изигра — промърмори Андрю, застанал зад Миранда.

— Много го бива да очарова хората. — Чашата шампанско бе още в ръката й и тя отпи. — Запозна ли се със семейството му?

— Как бих могъл да пропусна? Имам чувството, че тук всички, освен нас, са му роднини. Майка му ме притисна и настояваше да разбере дали сме мислили да проведем курс по рисуване за деца и защо не; не съм ли обичал децата. Но тя е прекрасна.

Напъха ръце в джобовете. После нервно започна да си оправя вратовръзката. Не знаеше какво да прави с ръцете си.

Миранда го хвана за ръка и я стисна.

— Знам, че ти е трудно. Всички тези хора, а и Илис наоколо…

— Нещо като малък ад за мен: Илис, родителите ни, касите безплатно шампанско.

Отново погледна към входа. Ани така и не се появи.

— Трябва да се занимаваш с нещо. Искаш ли да потанцуваме?

— Ти и аз? — попита смаяно. — И двамата ще се намерим в Спешното отделение със счупени крайници.

— Готова съм да рискувам, ако и ти си готов.

Усмихна й се нежно.

— Миранда, в живота винаги си ми била като пътеводна звезда. Добре. Просто ще следим какво правят хората, които умеят да танцуват.

В този момент усмивката му застина. Нямаше нужда Миранда да се обърне, за да разбере, че е видял Илис.

Тя се приближи към тях, облечена в бяло, като самодива. Миранда зърна нервност в погледа на Илис.

— Исках само да ви поздравя за великолепната изложба. Всички са във възторг. Свършили сте страхотна работа за института и организацията.

— Имахме и доста помощници — додаде Миранда. — Всички работеха извънредно.

— Не можеше да е по-добре, Андрю. — Тя сякаш мъчително си пое дълбоко дъх. — Искам да се извиня, че присъствието ми ти създава известно неудобство. Няма да остана дълго тази вечер, тъй като реших да се върна във Флоренция утре.

— Не е нужно да променяш плановете си заради мен.

— Правя го и заради себе си. — Погледна към Миранда и пресилено се усмихна. — Не исках да си тръгна, преди да ти кажа колко се възхищавам от постигнатото тук. Родителите ти много се гордеят с теб.

Миранда изненадано я погледна, преди да се овладее.

— Родителите ми?

— Да, Елизабет тъкмо казваше…

— Ани! — Андрю произнесе името почти като молитва и Илис замълча и го погледна смаяно. — Извинете ме.

Той бързо се отправи към новодошлата. „Сякаш се е загубила — мина му през ума — в това море от хора. И е толкова прекрасна с лъскавите си коси. Червената й рокля грееше сред останалите тъмни и консервативни тоалети.“

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш — каза той и се хвана за ръцете й като за спасителни въжета.

— Не разбирам защо го направих. Чувствам се така неловко.

„Роклята ми е прекалено къса — помисли си тя. — Прекалено ярка. При мен всичко е прекалено. Евтините ми обици са като тенекиени дрънкулки и кой ме накара да си купя обувки с катарами?“

— Много се радвам, че си тук — увери я той отново и без да обръща внимание на околните, я целуна.

— Защо да не взема една табла и да започна да разнасям питиета? Ще се чувствам много по-добре.

— Чудесно се вписваш. Ела да видиш Миранда.

Но когато се обърна, съзря отново Илис. Стоеше точно там, където я остави. Видя Миранда да я докосва по ръката, да й прошепва нещо, но тя само поклати глава и бързо се отдалечи.

— Съпругата ти изглежда разстроена — отбеляза Ани със свит стомах.

— Бившата съпруга — напомни Андрю и с облекчение видя, че сестра му се насочва към тях.

— Ани, така се радвам да те видя. Сега разбирам кого чакаше Андрю цяла вечер.

— Нямах намерение да идвам.

— Радвам се, че си променила решението си. — Миранда рядко действаше импулсивно, но сега го направи. Приближи се и допря буза до лицето на Ани. — Има нужда от теб — прошепна тя и се отдръпна с усмивка. — Виждам едни хора, които каза, че ти били приятни, Андрю. Защо не представиш Ани на господин и госпожа Болдари?

Той проследи погледа й и се ухили.

— Права си. Хайде, Ани. Тези хора страшно ще ти допаднат.

Сърцето на сестра му трепна радостно, когато видя топлината в очите на Андрю. Настроението й толкова се подобри, че дори си позволи да танцува с Райън.

Когато съзря Ричард, съсредоточил се в картина на Светото семейство, тя просто отмести поглед.

Последва съвета на Райън — поне този път. Щеше да се потопи в настоящия момент.

Чудеше се дали да не приеме още един танц и още една чаша шампанско, когато Елизабет се появи.

— Миранда, пренебрегваш задълженията си. Говорих с няколко души, които казаха, че още не са имали възможност да се видят с теб. Подреждането на изложбата не е достатъчно. Има още какво да се прави.

— Разбира се, права си. — Подаде чашата на майка си. — Ще изпълня задълженията си. Ще направя каквото е необходимо за Института. — Понечи да тръгне. Не, спря се тя. Ще направи нещо, което й е нужно на самата нея. — Но ти можеше да кажеш… Поне веднъж и поне тази вечер, че съм свършила добра работа. Предполагам обаче, че думите щяха да заседнат в гърлото ти.

Тя се извърна и пое по стълбите, за да се смеси с гостите на втория етаж.

— Някакъв проблем ли има, Елизабет?

Тя хвърли поглед към съпруга си, застанал до нея, после отново към Миранда.

— Не знам. Вероятно ще трябва да разбера.

— Сенатор Лам би искал да те види. Той подкрепя даренията за поощряване на изкуствата.

— Много добре знам кой е. — Усети, че тонът й е прекалено остър, и го смекчи. — С удоволствие ще поговоря с него.

А после, помисли си тя, ще се разбере с Миранда.

 

 

Близо час Миранда изпълнява ролята си на образцова домакиня. Когато най-сетне се вмъкна в дамската стая да се освежи, с облекчение откри, че е празна.

Прекалено много хора, помисли си, облягайки се върху плота пред огледалата. Просто не я бива да се справя с много хора. Скучни разговори, вяли шеги. Лицето я болеше от необходимостта постоянно да се усмихва.

Тръсна глава. Няма за какво да хленчи. Всичко мина добре: изложбата, тържеството, представянето пред журналистите, откликът. Това щеше да помогне да възстанови накърнената си репутация.

Би трябвало да е благодарна. Всъщност би била благодарна, ако знаеше какво да предприеме отсега нататък.

Ще вземе решенията утре, нареди си тя. Утре, след като поговори сериозно с майка си. Това е единственият отговор, единствената правилна стъпка. Време е двете да се изправят една срещу друга.

А ако майка й е виновна? Ако е свързана с конспирацията около кражбите и убийствата?

Отново тръсна глава. Утре, напомни си тя и посегна да извади червилото.

Силният трясък я накара да подскочи. Червилото се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Очите й се разшириха от ужас.

Изстрели? Невъзможно.

Още не можеше да повярва, когато чу женски писък. Втурна се към вратата.

Отвън хората викаха, някои тичаха. Тя се впусна сред тях, разблъсквайки ги с лакти. Стигна до стълбищната площадка едновременно с Райън.

— То… Дойде от горе.

— Стой тук.

Можеше да си спести усилието да й казва какво да прави. Тя вдигна поли и хукна след него. Той бутна кадифения кордон, отделящ третия етаж от определените за тържеството.

— Провери нататък — задъхано изрече тя, — а аз ще…

— Какво си въобразяваш? Щом няма да стоиш настрана, ще дойдеш с мен — заяви той, хвана я решително за ръка и я поведе по коридора.

По стълбището зад тях се чуха още стъпки. Андрю взе последните три стъпала наведнъж.

— Това беше пистолет. Миранда, слизай долу. Ани, и ти слез с нея.

— Няма.

Очевидно и двете жени нямаха намерение да се подчинят, затова Райън махна наляво.

— Вие проверете нататък, ние ще тръгнем насам. — Преди да отвори предпазливо една врата, заяви: — Който е стрелял, вероятно отдавна е изчезнал, но ти стои зад мен.

— Защо? Да не би теб куршуми да не те ловят?

Тя се пресегна през рамото му и включи осветлението. Той я побутна настрани, влезе в помещението и го огледа набързо. Успокоен, че е празно, я придърпа вътре.

— Използвай този кабинет. Заключи вратата и се обади на полицията.

— Ще им се обадя, когато знам какво да им съобщя.

Тя го избута с лакът и тръгна по коридора към следващата стая.

Той силно я дръпна за ръката.

— Поне се постарай да не си толкова лесна мишена, доктор Джоунс.

Продължиха по коридора, докато стигнаха до вратата към преддверието на нейния кабинет. Отдолу се процеждаше светлина.

— Ти ли си оставила лампата да свети?

— Не. А и вратата трябваше да е заключена, но сега е открехната.

— Свали си обувките.

— Моля?

— Свали си обувките — повтори той. — Трябва да бягаш, ако се наложи, а не да си счупиш краката с тези токчета.

Тя се облегна на него, за да се събуе. Би могло и да е смешно при други обстоятелства, помисли си тя, като го видя как се готви да използва токчето за оръжие, докато наближаваха вратата.

Но дланите й започваха да се потят и всъщност никак не й беше смешно.

Той внимателно бутна вратата, като се опря в някаква преграда. Миранда надникна зад рамото му.

— Господи!

Разпозна полите на ефирната бяла рокля, сребристите обувки. Свлече се на колене и бутна с рамо вратата достатъчно, за да се вмъкне.

Илис лежеше по корем на пода. Кръв се стичаше от раната на тила й.

— Жива е — обяви Миранда бързо, след като усети слабото пулсиране на шията й. — Жива е. Извикай линейка. Бързо.

— Вземи. — Той натика кърпичка в ръката й — Притисни раната с нея. Опитай се да спреш кървенето.

— Ти побързай.

Тя сгъна кърпичката още веднъж и я опря върху раната. Погледът и се плъзна наоколо и забеляза захвърлената статуетка на „Венера“, която държеше в кабинета си — копие от творбата на Донатело на Райън.

Още една бронзова статуетка, мина й през ума. Още едно копие. Още една жертва.

— Миранда, какво… — Андрю бутна вратата и спря. — Господи! Илис! — Той беше на колене, гледаше кръвта. — Мъртва ли е? Господи…

— Не. Жива е. Райън отиде да извика линейка. Дай ми кърпичката си. Мисля, че раната не е дълбока, но не успявам да спра кървенето.

— Трябва да я завием. Имате ли одеяло, кърпи? — попита Ани. — Трябва да бъде на топло, ако е изпаднала в шок.

— Вътре в кабинета ми има.

— Добре е да я обърнем — предложи Миранда. — Да се уверим, че няма и други рани. Можеш ли да го направиш, Андрю?

— Да. — Протегна ръце, внимателно прихвана врата на Илис и я обърна. Клепачите й трепнаха. — Май идва на себе си. Има кръв само на тила й. — Докосна нежно синината на слепоочието. — Сигурно се е ударила при падането.

— Миранда — Ани се бе върнала. Очите и тонът й бяха безизразни. — Райън те вика. С Андрю ще се погрижим за нея.

— Добре. Опитайте се да я успокоите, ако дойде в съзнание.

Изправи се и преди да излезе, стисна Ани за ръката.

— Стегни се — прошепна тя. После се обърна към Андрю. — Ще се оправи. Линейката е на път.

Миранда влезе в кабинета си. Една линейка няма да стигне, осъзна тя. Няколко кърпички няма да заличат всичката кръв.

Тя се бе разляла по бюрото й и капеше върху килима.

Капките по стъклото на прозореца приличаха на лепкав червен дъжд.

През бюрото, проснат по лице, лежеше Ричард Хоторн.

 

 

Хората от охраната успяха да възпрат любопитните и журналистите от третия етаж. Докато пристигне екипът от отдел „Убийства“, отцепиха мястото на произшествието, а Илис откараха в болницата.

Миранда повтаряше показанията си отново и отново, лъжа след лъжа. Да мами се бе превърнало в нейна втора природа.

Не, нямаше никаква представа защо Илис или Ричард са били в кабинета й. Не, не познава никого, който би искал да ги убие. Когато най-после я пуснаха, слезе долу — краката й сякаш бяха от стъкло.

Ани седеше на най-долното стъпало, обгърнала раменете си с ръце.

— Не те ли пускат да си вървиш, Ани?

— Напротив. Казаха, че са приключили с мен за момента.

Миранда хвърли поглед към полицаите из залата. Настани се до нея.

— И аз не знам какво да правя. Изглежда, още разговарят с Райън. Не виждам Андрю.

— Пуснаха го да отиде в болницата с Илис.

— Да, според него било правилно да я придружи.

— Той още я обича.

— Не смятам.

— Още е увлечен по нея, Миранда. А и защо да не бъде? — Обхвана главата си с ръце. — А аз съм луда, смутена и жалка да мисля за това, когато един човек е мъртъв, а Илис е пострадала.

— Не може винаги да контролираме чувствата си. Сега знам, че е така.

— А мислех, че контролирам своите. Е… — Тя се надигна, подсмръкна и като разтри лице с ръце, се изправи. — Най-добре да си вървя.

— Изчакай Райън, Ани. Ще те откараме.

— Няма нужда. Пристигнах с моята бракма. Предай на Андрю, че се надявам Илис да се оправи и… ще се видим.

— Ани, наистина мисля онова, което ти казах преди време: той има нужда от теб.

Ани свали обиците и разтърка уши, за да възвърне кръвообращението им.

— Трябва да започне да разчита на себе си, да разбере кой е и какво иска. Аз не съм в състояние да му помогна в това отношение, Миранда, нито пък ти.

Май на никого не може да помогне, помисли си Миранда, останала сама. Всичко, до което се докосна през последните месеци, се превърна в развалина.

Погледна през рамо, дочула стъпки. Райън слезе, заобиколи я и без да каже дума, я изправи и я взе в обятията си.

— О, Господи, Райън… Още колко души?

— Шшшт… — Той я погали по гърба. — Пистолетът е бил негов — прошепна в ухото й. — Същият, който видях в стаята му. Някой го е застрелял със собствения му пистолет.

— Искам да отида в болницата да видя как е Илис. Андрю е там. Не бива да е сам.

 

 

Не беше сам. Миранда се изненада да завари майка си в чакалнята. Взираше се през прозореца с пластмасова чашка кафе в ръка.

При появата й Андрю спря да крачи напред-назад, поклати глава и отново започна.

— Казаха ли нещо? — попита го Миранда.

— Стабилизирала се е. Направили са рентгенови снимки, изследвания… Още не са съобщили резултатите. Дежурният се опасява от мозъчно сътресение. Дълго време беше в безсъзнание, изгуби доста кръв…

И част от нея, забеляза той, обагряше дрехата на Миранда.

— Най-добре да си вървиш. Райън, отведи я.

— Ще остана при теб, точно както ти би постъпил.

— Добре, добре.

Опря чело в нейното. Останаха така и така ги видя и Елизабет, когато се извърна. Забеляза, че Райън я наблюдава внимателно, и леко се изчерви.

— Има кафе. Не е прясно, но е горещо и силно.

— Не искам. — Миранда се откъсна от брат си и пристъпи напред. — Къде е татко?

— Ами… Не знам. Мисля, че се върна в хотела. Нямаше какво да прави тук.

— Но понеже ти си тук, трябва да поговорим.

— Извинете, доктор Джоунс.

И тримата се обърнаха. Детектив Кук се смути.

— Май се получи объркващо.

— Детективе, надявам се, че не сте болен — съвзе се първа Миранда, но стомахът и се сви.

— Болен? А! Болница — болен. Ясно. Не, нищо ми няма. Дойдох да поговоря с доктор Уорфийлд, щом лекарите разрешат.

— С Илис? — Андрю поклати глава. — Мислех, че се занимавате с обири, а нищо не е изчезнало.

— Понякога нещата са свързани. И момчетата от отдел „Убийства“ ще говорят с нея. Очертава се дълга нощ. Ще ми кажете ли какво знаете за случилото се? Така ще имам по-ясна представа, преди да поговоря с доктор Уорфийлд.

— Детектив… Кук, нали така? — Елизабет пристъпи напред. — Наистина ли се налага да проведете разпит в болничната чакалня, докато всички ние с тревога очакваме резултатите от изследванията?

— Съжалявам за неудобството, доктор Джоунс.

— Станфорд-Джоунс.

— Да. Елизабет Станфорд-Джоунс. Вие сте работодателката на жертвите.

— Точно така. И Ричард, и Илис работят за мен във Флоренция. Работеха — поправи се тя, леко сконфузена. — Ричард работеше за мен.

— С какво точно се занимаваше?

— Предимно с изследователска работа. Той бе изключителен познавач на историята на изкуствата. Имаше страст към факти, дати, но което е най-важното разбираше духа на изследваната творба. Беше незаменим.

— А доктор Уорфийлд?

— Тя е началник на лабораторията ми във Флоренция. Способен, ефективен и благонадежден учен.

— Някога ви е била снаха.

Погледът на Елизабет не се отклони към Андрю.

— Точно така. Но запазихме добри взаимоотношения.

— Това е добре. Повечето бивши свекърви винят снахите си за развода. Не съм виждал много, които да работят заедно и… да са запазили добри взаимоотношения.

— И двете сме професионалистки, детективе. И не позволявам семейни недоразумения да пречат на работата или да влияят на мнението ми за определен човек. Доста съм привързана към Илис.

— Имало ли е нещо между нея и Хоторн?

— Някаква връзка? — Въпросът беше зададен с леден тон. — Това, за което загатвате, е обидно, жалко и унизително.

— Според сведенията и двамата са необвързани; не съм искал да обидя никого с въпроса си. Били са заедно на третия етаж, а тържеството се е състояло долу.

— Представа нямам какво са търсили в кабинета на Миранда, но очевидно не са били сами. — Тя мина покрай него, когато на вратата застана лекар в зелена престилка. — Илис?

— Добре се справя — съобщи той. — Мозъчното сътресение е леко. Още й се вие свят, но това горе-долу е всичко. Никакви увреждания.

Елизабет затвори очи и въздъхна облекчено.

— Бих искала да я видя.

— Пуснах полицията при нея. Настояваха да разговарят при първа възможност, а и тя се съгласи. Дори се подразни, когато предложих да изчака до утре. Щяло да й олекне, ако поговори с тях веднага.

— И аз бих искал да разменя няколко думи с нея — обади се Кук, показа значката си и се обърна към Елизабет и Андрю: — Мога да ви изчакам. Разполагам с много време.

Наложи се да чака около час, а и тогава нямаше да я види, ако Илис не бе настояла, че иска да даде показания.

Кук видя дребна, крехка жена със синина на дясното слепоочие, която преминаваше в пурпурно към окото.

Очите й бяха уморени и зачервени.

Но белезите от нараняването само подчертаваха красотата й. Бели превръзки опасваха черните й коси. Знаеше, че раната е на тила й доста е кървяла. Представи си, че се е наложило да обръснат част от косите й, за да направят шевове. Толкова жалко.

— Вие сте детектив… Съжалявам, не си спомням името, което ми съобщиха.

— Кук. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.

— Искам да помогна. — Личеше си, че изпитва болки. — След малко ще ми дадат обезболяващи. Тогава няма да съм в състояние да разсъждавам ясно.

— Ще се постарая да съм кратък. Удобно ли е да седна тук?

— Заповядайте. — Загледа се в тавана, сякаш искаше да преодолее болката. — Всеки път, когато започвам, ми се струва като кошмар. Все едно, че не е станало.

— Можете ли да ми кажете какво точно се случи? Всичко, за което се сещате.

— Ричард… Той застреля Ричард.

— Той?

— Дори това не съм в състояние да определя със сигурност. Не видях убиеца, а Ричард. — Очите й се напълниха със сълзи и потекоха по бузите. — Мъртъв е. Казаха ми, че е мъртъв. Мислех си… Не знам… Може би се надявах, но те казаха, че е мъртъв. Клетият Ричард.

— Какво правехте горе с него?

— Не бях с него. Търсех го. — Вдигна ръка да избърше сълзите. — Беше ми обещал да се приберем в хотела веднага щом пожелая да си тръгна. Ричард не е много по светските събития. Аз самата се канех да си тръгвам.

— Скучно тържество, така ли?

— Не. — Тя леко се усмихна. — Изложбата е великолепна, представена впечатляващо. Но аз… Убедена съм, че знаете вече… С Андрю бяхме женени и беше някак неловко. Той беше с приятелка…

— Извинявайте, доктор Уорфийлд, но според моите сведения вие сте поискали развод.

— Да, така е. И окончателното решение за разтрогването на брака е отпреди година, но това не пречи да изпитваш… чувства — завърши тя. — От срещата тази вечер се чувствах неловко и бях потисната. Бях задължена да остана поне два часа. Елизабет се отнася така добре с мен, а тази вечер бе важна за нея. Отношенията ни с Миранда бяха доста хладни и не исках да си помисли, че работата й не ме е впечатлила. Очаквах да го открия сврян в някой ъгъл или загледан в някоя карта. След това си помислих, че може да се е качил горе в библиотеката. Не го намерих и там. После… Извинявайте, май постоянно си губя мисълта.

— Не се притеснявайте. Спокойно.

Тя притвори очи.

— Полутах се горе и тогава забелязах светлината под вратата на кабинета на Миранда. Тръгнах да си вървя, но изведнъж чух неговия глас. Чух го да изкрещява нещо като: „Не мога повече!“ — Ръцете й започнаха да мачкат чаршафа. — Приближих се. Чуваха се гласове, но не долавях какво точно казват.

— Мъжки или женски?

— Не знам. — Тя уморено разтърка чело. — Наистина не знам. Бяха тихи, приличаха по-скоро на шепот. Останах там около минута. Не знаех какво да предприема. Предположих, че той и Миранда са се качили да обсъдят нещо, и не исках да ги прекъсвам.

— Миранда?

— Понеже беше нейният кабинет, предположих… Реших да си тръгна сама и изведнъж… Чух изстрели. Бяха толкова силни, толкова внезапни. Май извиках. Аз… Не си спомням много добре.

— Не се безпокойте. Кажете ми само каквото си спомняте.

— Видях Ричард проснат върху бюрото. Навсякъде имаше кръв. Стори ми се, че във въздуха мирише на барут. Май изкрещях. Трябва да съм изкрещяла… После се обърнах. Исках да избягам. Така се срамувам, че щях да побягна и да го оставя там. После някой… Нещо ме удари. — Вдигна ръка и докосна тила си. — Помня, че сякаш ярка светлина изригна в главата ми и после нищо… Събудих се в линейката.

Сълзите вече се лееха неудържимо и тя пресегна за книжните салфетки до леглото. Кук й подаде кутията и я изчака да избърше лицето си.

— Помните ли колко дълго го търсихте?

— Десет-петнадесет минути… Не, наистина не знам.

— Когато влязохте в кабинета, видяхте ли някого?

— Само Ричард… — Тя отново притвори очи, а сълзите продължиха да се стичат през дългите мигли. — Само Ричард, а сега той е мъртъв.