Нора Робъртс
Тиха клопка (25)

Двадесет и пета глава

— И така — Райън обаждал ли се е?

Миранда отмяташе в списъка картините по стените на Южната галерия, които общите работници сваляха.

— Да. От кабинета му позвъниха и уточниха подробности около транспортирането. Всичко ще пристигне до следващата сряда. Уредих екип от нашата охрана да ги посрещне заедно с придружителите на летището.

Андрю продължи да я наблюдава, после сви рамене. И двамата знаеха, че не това го интересува. Райън отсъстваше вече седмица.

Бръкна в пликчето с дребни солени гевречета — в последно време ги унищожаваше с килограми и понеже ожадняваше от тях, пиеше литри вода, което пък го караше да пикае като състезателен кон.

Беше решил, че обилното поглъщане на течности ще отмие токсините от организма му.

— Госпожа Пурдю и Клара се занимават с менюто на вечерята — осведоми я той. — Още не сме наясно точно колко души ще присъстват, но искат одобрение на менюто. Хвърли му едно око, преди да подпишем окончателния договор. Все пак ти ръководиш начинанието.

— Начинанието е наше — поправи го Миранда между две отметки в списъка си.

Смяташе за необходимо и картините, и рамките да бъдат почистени преди изложбата и вече даде съответните разпореждания в отдел „Реставрация“.

— Дано да има успех. Затварянето на Южната галерия преди изложбата предизвиква недоволството на доста посетители.

— След две седмици ще имат възможност да видят доста повече — отвърна тя, свали очилата и разтърка очи.

— Голяма работа свърши.

— И още много ме чака, а почти не остана време. Пък и работата ми доставя удоволствие.

— Сигурно. И двамата не се нуждаем от свободно време в момента.

— Добре ли се справяш?

— Това начин ли е да ме попиташ дали пия още? — Изрече го по-остро, отколкото възнамеряваше. — Извинявай. Не, не пия.

— Знам. Не вложих никакъв подтекст.

— Справям се.

— Радвам се, че се върна вкъщи, но не ми се иска да се чувстваш задължен да стоиш с мен, ако предпочиташ да си при Ани.

— Просто си дадох сметка, че изпитвам желание да съм с Ани, а това прави малко трудно спането ми на дивана й. Горе-долу такава е картината.

— Ясно.

Тя се приближи към него и си взе едно геврече.

— Имаш ли някаква представа кога ще се появи Райън?

— Никаква.

Останаха смълчани; похапваха гевречета и се опитваха да преодолеят усещането за самота.

Искаш ли да отидем някъде да пийнем по едно? — попита ухилен Андрю и уточни: — Опитвам се да съм забавен.

— Ха-ха! — Тя отново бръкна в пликчето. — Имаш ли още от тези?

 

 

В Сан Франциско Райън най-напред се отби в галерията. Беше избрал стария склад при доковете по две причини: за да разполага с достатъчно място и за да разграничи своята галерия от десетките в центъра на града.

Оказа се успешен ход — освен че се превърна в престижен център на изобразителното изкуство, галерията представляваше и уникално място, където начинаещи и утвърдени художници показваха творбите си.

Предпочете този клон да бъде по-непретенциозен; изисканата елегантност запази като характеристика за залите в Ню Йорк. Тук картините висяха върху груби тухлени стени, скулптурите често стояха на необработени метални конструкции. Широки, голи прозорци откриваха изглед към залива, където се разхождаха туристите.

Кафенето на втория етаж, обзаведено с миниатюрни масички по подобие на тротоарните заведения, сервираше на художниците и любителите на изкуството първокласно капучино, а основният салон долу и залите на третия етаж приемаха посетителите.

Райън се настани на една от тези масички и се усмихна на брат си Майкъл.

— Е, как върви бизнесът?

— Помниш ли онази метална композиция, за която каза, че ти прилича на катастрофирал влак?

— Да.

— Вчера я продадохме за двадесет хиляди.

— Много хора имат повече пари, отколкото вкус. Как сте вкъщи?

— Сам ще видиш. Очакват те за вечеря.

— Непременно ще дойда — увери го той, облегна се назад и поръча кафе за двамата. — Отива ти — отбеляза Райън. — Имам предвид женитбата, семейството, децата, къщата извън града.

— Надявам се, защото смятам да е за цял живот. А и на теб ти правя услуга — така мама не се тревожи единствено за теб.

— Не твърдя, че усещам да ме изпуска от поглед. Вчера се видяхме. Заръча непременно да ти напомня да изпратиш снимки на децата. Нямало да знае как изглеждат, ако няма снимки — това бяха думите й.

— Миналия месец й изпратихме пет килограма снимки.

— Следващите ще й ги връчиш лично. Искам ти и цялото семейство да присъствате на изложбата за набиране на средства, която организирам в института в Мейн. Нали получи съобщението ми за този проект?

— Да, разбира се.

— Ще попречи ли с нещо на плановете ти?

Майкъл изчака да им сервират кафето.

— Не. Няма причина да не дойдем. Децата обожават да ходят в Ню Йорк, да се срещат с роднините, да се бият с братовчедите и да се радват на сладките, които татко тайно им раздава. А и ще видя тази докторка на науките, за която мама ми спомена. Кажи две думи за нея.

— За Миранда? Умна е, много умна и способна.

— Умна и способна? — повтори Майкъл, отпи от кафето и забеляза, че брат му леко започва да барабани с пръсти по масата. Райън обикновено беше твърде спокоен. Значи умната, способна докторка на науките занимава мислите му. — Според мама била красавица с буйни червени коси.

— Да, червенокоса е.

— Обикновено предпочиташ блондинки. — Веждите на Райън се стрелнаха нагоре и брат му се засмя. — Хайде, Рай, разкажи ми.

— Красива е. Сложна личност… Май всичко е сложно — определи той и едва сега си даде сметка, че барабани с пръсти. — Заловили сме се с няколко делови въпроса на няколко нива.

— Нима?

— Не ми се разказва точно сега. — Така му липсваше, че усещаше пареща болка в стомаха. — Да кажем, че работим заедно по няколко проекта и изложбата е един от тях. И имаме лични взаимоотношения. Наслаждаваме се един на друг. Това е.

— Е, ако е само това, нямаше да изглеждаш тъй угрижен.

— Не съм угрижен. — Или поне не беше, докато тя не обсеби отново мислите му. — Много е сложно.

Майкъл пророни едно „хммм…“ в знак на съгласие и си представи с какво удоволствие ще разкаже на съпругата си, че Райън е хлътнал по червенокоса докторка на науките от Мейн.

— Е, винаги си успявал да се измъкнеш от сложните ситуации — подметна небрежно той.

— Така е. — Райън кимна; беше му удобно да приеме, че думите на брат му отговарят на истината. — Както и да е, не затова съм тук. Търся един млад художник. Имам адреса му, но ме интересува дали си чувал за него. Харисън Матърс. Скулптор.

— Матърс? — сви вежди. — Май нищо не ми говори. Ще проверя дали съм приемал негови работи.

— И това ще направим. Сега проблемът ми е, че не съм сигурен дали е още на същия адрес.

— Ако е в Сан Франциско и иска да продава изкуството си, ще го открием. Виждал ли си негови работи?

— Така мисля — отвърна Райън, имайки предвид „Давид“.

 

 

Последният известен адрес на Матърс бе триетажна сграда без асансьор в не особено престижната част на града. Райън се насочи към жилищната кооперация, дъждецът леко барабанеше по покрива на колата. На прага група младежи се оглеждаха наоколо с явното намерение да създават неприятности.

Сред множеството пощенски кутии Райън накрая откри: „X. Матърс. 3В“.

Тръгна по стълбището, вмирисано на урина и повърнато.

Върху вратата на апартамент 3В някой бе изрисувал чудесен средновековен замък с всичките кули и подвижен мост. Като от приказка, помисли си Райън, преди да забележи лицето, надничащо от един от горните прозорци, застинало в ужас.

Хари, прецени той, очевидно притежава талант и осъзнава заобикалящата го действителност. Домът му може и да представлява негова крепост, но същевременно той е ужасен затворник в него.

Почука и зачака. Почти веднага вратата зад гърба му се отвори. Той се извърна.

Младата жена щеше да мине дори за привлекателна, ако не бе вече гримирана за предстоящата си нощна работа. Грим на проститутка. Под тежестта на сенките и изкуствените мигли очите гледаха леденостудено. Кестенявите й коси бяха късо подстригани. Сигурно нощем използва перука, предположи той.

Всичко това, както и тялото под късия полуразтворен халат се мярна пред погледа му за част от секундата. Вниманието му бе привлечено от голям черен пистолет калибър 45 в ръката й. Дулото му се стори широко като тръба и сочеше право към гърдите му.

Прецени, че ще е най-добре да не откъсва очи от нейните, да държи ръцете си така, че тя да ги вижда и да не се впуска в обяснения.

— Не съм ченге. Не продавам нищо. Търся Хари.

— Помислих те за онзи, другия тип.

Студеният й глас не го предразположи да се отпусне.

— Да кажем — при сегашните обстоятелства — радвам се, че не съм. Дали не би насочила оръдието някъде другаде?

Тя продължи да го гледа още известно време, после сви рамене.

— Да, разбира се. Не ми хареса видът на онзи тип. Нито пък отношението му.

— Докато стискаш пистолета, ще се държа точно както искаш.

Ухили се и за миг лицето й стана привлекателно.

— Ти си различен. Какво искаш от Рембранд?

— Да поговорим.

— Да, ама него го няма и не се е прибирал от няколко дни. Същото казах и на онзи тип.

— Разбирам. А знаеш ли къде е Хари?

— Не се бъркам в чужди работи.

— Положително. — Райън бавно извади портфейла си. Видя я как облиза устни, когато показа петдесетачката. — Имаш ли няколко свободни минути?

— Ще се намерят. Ако прибавиш още петдесет, ще разполагаш с час. — Изведнъж поклати глава. — Не ми приличаш на човек, който си плаща за тази работа.

— Само да поговорим — обади се той и й подаде петдесетачката.

Тя се пресегна и грабна банкнотата.

— Добре. Влез.

В стаята имаше легло, стол, две стари малки маси и метална закачалка, отрупана с евтини дрехи в ярки цветове. Оказа се прав за перуката, забеляза той. Бяха две — дълга, руса, къдрава и черна, с права коса — стояха на гипсови глави.

На тоалетката с малко огледало имаше пълен комплект гримове.

Макар и почти гола, стаята беше подредена и спретната като бюро на главен счетоводител.

— За петдесет — обяви тя — ти се полага и бира.

— Много ще съм ти благодарен.

Докато тя се насочваше към миниатюрния хладилник, Райън вдигна изработения от бронз дракон, който украсяваше една от масичките.

— Хубаво е.

— Да. Това е истинско изкуство. Рембранд го направи.

— Има талант.

— Предполагам. — Сви рамене и халатът й се разтвори. Не си даде труд да го загърне — какво пък, мъжът можеше да реши да вложи още петдесет долара. — Казах му, че ми харесва, и той ми го подари — обясни тя и му подаде бутилка „Бутвайзер“.

— Приятели ли сте с Матърс?

— Той е свестен. Е, даже и да пуши повечко трева, но е свестен. Прави го заради артистичната си натура, предполагам.

— Има ли много приятели?

— Господинчо, никой в тази сграда няма много приятели. Той живее тук от две години и за пръв път виждам двама души да го търсят в един и същи ден.

— Разкажи ми за онзи, другия тип.

Тя докосна петдесетдоларовата банкнота в джоба на халата.

— Едър, с грозно лице. Прилича ми на нечия маша. И си личи какъв кеф му доставя да троши костите на хората. Искал да купи скулптура от Рембранд, така твърдеше, ама никаквецът няма хабер от изкуство. Много се разочарова, като му съобщих, че младежът го няма и не ме интересува къде е.

Поколеба се за миг и пак сви рамене.

— Беше въоръжен. Под сакото се виждаше издутина. Затръшнах му вратата в лицето и си взех моето приятелче тук. — Тя посочи с глава към плота в кухнята, където лежеше пистолетът. — Разминахте се с няколко минути.

— Колко едър бе всъщност?

— Около метър и деветдесет. И тежи най-малко сто и десет килограма, широки рамене, груби ръце. Неприятни кафяви очи. Ако такъв ме заговори, докато съм на работа, ще му откажа.

— Правилно.

Описанието доста напомняше на мъжа, нападнал Миранда. Харисън Матърс беше извадил късмет, че не си е бил вкъщи.

— А ти какво искаш от Рембранд?

— Търгувам с произведения на изкуството.

Райън извади визитна картичка и й я подаде.

— Много шик.

— Ако Хари ти се обади или се върне, предай му я. Кажи му, че харесвам работите му. Ще ми се да поговорим.

— Разбира се. — Тя прокара ръка по картичката, повдигна дракона и я постави под опашката му. После се извърна към него и плъзна ръка по гърдите му. — Знаеш ли… Навън е студено и вали. Ако искаш да си поговорим още малко… ще ти направя отстъпка от цената.

Вместо отговор той извади от портфейла втора банкнота от петдесет долара.

— Това е за помощта и бирата. — Тръгна към вратата, хвърляйки последен поглед на дракона. — Ако закъсаш за пари, обади се на Майкъл Болдари при доковете. Ще ти плати добре за него.

— Ще го имам предвид. Ела отново, когато пожелаеш. Дължа ти едно безплатно обслужване.

Райън прекоси коридора, отключи и се озова в апартамента на Матърс.

По размери стаята бе същата като току-що напуснатата. Но се съмняваше, че контейнерите за заваряване на метал са попаднали тук с одобрението на хазяина. Видя няколко творби. Всички отстъпваха пред талантливата изработка на дракона, даден на проститутката срещу секс.

Успя да претърси целия апартамент за по-малко от петнадесет минути. В единия край на матрака върху пода имаше навити чаршафи и одеяла. Чекмеджетата на осеяната с белези от цигари тоалетка заяждаха.

Скицници — повечето изрисувани — бяха натрупани на пода. Миранда се оказа права: младежът имаше талант.

В кухнята намери пакет овесени ядки, шест бири, три яйца, позеленял бекон и шест пакета замразени храни. В кутия от чай грижливо бяха скрити четири цигари трева.

Намери още шестдесет и три цента и отдавна забравено десертно блокче „Милки Уей“. Нямаше никакви писма, бележки или банкноти. Откри последното предупреждение от телефонната компания, смачкано и захвърлено в боклука заедно с шест кутии от бира.

Нямаше никаква следа къде е отишъл Хари, защо и кога възнамерява да се върне.

Но щеше да се върне, прецени Райън, оглеждайки отново стаята. Няма да зареже нещата си за рисуване или запаса наркотик.

И когато се върне, веднага щом картичката попадне в ръцете му, ще позвъни. Бедните художници са темпераментни, но лесно предвидими. И всеки от тях мечтаеше за нещо повече от храна.

За покровител.

— Върни се скоро, Хари — прошепна Райън и излезе.