Нора Робъртс
Тиха клопка (24)

Двадесет и четвърта глава

Изкуствените мустаци предизвикваха сърбеж, а и като че ли бяха излишни. Както и контактните лещи, които променяха очите му от кафяви в лешникови, и дългата руса перука, вързана на модна опашница. Лицето и откритите части от кожата изсветли — от златисти станаха тебеширенобели, като на човек, много по-щастлив, когато не е на слънце.

Три обици проблясваха на дясното му ухо, а очилата с кръгли рамки и розови стъкла бяха кацнали на носа му. Допадаха му веселите тонове, с които украсяваше всичко!

Внимателно подбра дрехите: тесни червени панталони, копринена риза с широки ръкави и черни кожени ботуши с ток.

В края на краищата не държеше да изглежда особено изтънчен.

Приличаше на фанатично следващ модата артистичен тип, попрекрачил границата на добрия вкус. Беше виждал достатъчно такива хора, за да познава маниерите им, начина на изразяване.

Погледна се в огледалото за обратно виждане на не особено натрапващата се кола, която нае. Неприятната за шофиране кола все пак го отведе до щатската леярна, отстояща на стотина километра. Надяваше се и да го върне на брега, когато приключи.

Взе и евтината папка за рисунки от задната седалка. Вътре имаше десетки скици — повечето, от които зае, така да се каже, от Миранда.

Копието на „Давид“ трябва да е било отлято някъде, разсъждаваше той. Най-вероятно — поради ограниченото време — някъде наоколо. А това е най-близката до института леярна. Именно нея, както показа и бързият оглед на досиетата, използваха обикновено служителите и студентите.

Извади пакетче ментови бонбони и лапна един, докато оглеждаше леярната. Постройката, изградена от тухли и метал, с комини, които бълваха пушек, доста загрозяваше пейзажа. Зачуди се дали не нарушават екологичните норми, но се сети, че в момента това не е негов проблем, нито има отношение към мисията му.

Грабна голямата папка и се отправи към ниската метална сграда с мръсни прозорци встрани.

Вътре имаше дълги полици с метални калъпи, големи странни предмети. В ъгъла седеше жена и разлистваше списание.

Погледна към Райън и повдигна вежди, но не го изгледа презрително.

— С какво да ви помогна?

— Казвам се Франсис Ковоски. Студент съм в Института по история на изкуствата в Нова Англия.

— Да?

Той се приближи с блеснали от вълнение очи.

— Неколцина мои колеги са правили отливки на бронзови статуи тук. Това е моята специалност — скулптура. Наскоро постъпих в института.

— Не сте ли малко стар за студент?

Изчерви се.

— Едва наскоро се сдобих със средства…

Изглеждаше така смутен, засрамен, че трогна сърцето на жената.

— Да, понякога е трудно. Имате нещо за отливане ли?

— Не донесох модела, само скици. Искам да съм сигурен дали ще е „състарена“ точно както аз искам. — Сякаш набра кураж и бързо отвори папката. — Един от другите студенти ми разказа за бронзова статуетка, която е направил тук, но не се сети за името на майстора леяр. Ето скица. „Давид“.

— Онзи с Голиат, нали? — Тя разгледа скицата. — Много е добра. Вие ли сте я правили?

— Да. — Усмихна й се лъчезарно. — Надявах се да разбера кой я е отлял, за да поръчам при него моята работа. Но според приятеля ми е било преди три години…

— Три години? Доста отдавна.

— Знам. Но е важно да намеря човека. Приятелят ми сподели, че е била направена великолепно. А и който е правил отливката, е използвал формули от Ренесанса, разбирал е до съвършенство от занаята си.

Извади нова скица и й показа „Смуглата дама“.

— Страшно много труд хвърлих в тази творба. Почти отне всичките ми сили, живота ми, ако мога така да се изразя.

Очите му отново заблестяха, докато я наблюдаваше как изучава скицата.

— Великолепна е. Наистина удивителна. Защо не опиташ да продадеш тези рисунки? Сериозно говоря.

— Изкарвам малко пари, като правя потрети — промърмори той. — Но не желая да се занимавам с това. Те са колкото да се храня.

— Бас държа, че ще пожънеш голям успех.

— Благодаря. — Очарован, той я погледна с насълзени очи. — Вече преживях толкова много разочарования. Идвало ми е да се откажа, да се предам, но…

Вдигна ръце, все едно че е дълбоко разстроен. Изпълнена със съчувствие, тя извади книжни носни кърпички и му подаде една.

— Благодаря ви. Съжалявам. — Внимателно докосна очите с контактните лещи. — Но знам, че ме бива да правя скулптури. А що се отнася до тази бронзова статуя — искам най-доброто, с което разполагате. Спестил съм достатъчно пари да заплатя каквото поискате. Ще дам и допълнително, ако трябва.

— Няма нужда от допълнително. — Потупа го по ръката и се обърна към компютъра. — Преди три години значи. Дай да видим какво ще открия. Нищо чудно да е бил Уайтсмит. Той изпълнява доста поръчки на студенти.

— Толкова съм ви благодарен. Пътувайки насам, знаех, че днес ще е специален ден за мен.

Отне по-малко от десет минути.

— Ето го. Пийт Уайтсмит, както предположих. Той е най-добрият тук, а и навсякъде би бил, ако питате мен. Често работеше за друг ваш колега… Харисън Матърс. Талантлив, но не колкото вас — добави тя и се усмихна майчински на Райън.

— Значи е правил доста работи тук, този Харисън?

— Да. Няколко. Все висеше на главата на Пийт. Нервно хлапе.

— А този Уайтсмит още ли работи тук?

— Да. Най-добре да отидете в леярната. Кажете на Пийт, че Бабс е казала да се държи добре с теб.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Колко ще ми вземеш да нарисуваш портрети на децата ми?

— Ще го направя безплатно — увери я той с лъчезарна усмивка.

 

 

— Разбира се, че си спомням.

Уайтсмит избърса чело под козирката на изцапаната синя шапка. Лицето му заслужаваше да бъде издялано от гранит. Гласът му ехтеше над шума от пещта и ударите на метал.

— Това ли е статуетката? — Той се загледа в показаната от Райън скица. — Да. Хари прояви особена придирчивост за тази. Имаше написана формулата на бронза. Настоя да добавя малко олово, но иначе беше старата формула. Я да излезем отвън. И без това е време за почивката ми.

Райън охотно го последва, за да се отдалечи от горещината и шума.

— Леяр съм от двадесет и пет години — обясни леярят, като запали предвидената за почивката цигара. — Но трябва да призная, че тази статуетка е една от любимите ми. Истинско бижу.

— Правили ли сте и други негови работи?

— На Хари ли? Естествено. Може би пет-шест за две години. Но тази беше най-добрата. Знаех, че е специална още като донесе калъпа и восъчната отливка. Сега, като се замисля… — Замълча и продължи да пуши. — Точно така. Това бе последното нещо, което направих за него.

— Така ли?

— Да. Не си спомням да съм виждал младия Хари след това. — Сви рамене. — Тук непрекъснато идват нови студенти, други си заминават.

— Да не е поръчвал при друг.

— Доколкото ми е известно, не. Аз му правих отливките. Той се увличаше от процеса. Не всички студенти се интересуват от тази част на работата. Мислят само за изкуство. — Изхили се. — А това, което аз правя, приятел, също е изкуство. Добрият леяр не отстъпва на художника.

— Напълно съм съгласен. Затова се обърнах към вас. Майсторът, който е отлял „Давид“.

Уайтсмит остана доволен. Дръпна пак от цигарата и продължи:

— Някои от художниците са доста противни кучи синове. Придават си важност и гледат на такива като мен като на изпълнител. А аз трябва да съм и художник, и учен. Но повечето не им пука.

— Познавах един леяр в Толедо. Смятах го направо за бог. Надявам се, че Харисън е оценил по достойнство работата ти.

— Не се оплаквам.

— Предполагам, че сте използвали подвижен калъп за „Давид“.

— Да, от силикон. С него трябва да си предпазлив. — Уайтсмит загаси цигарата и я захвърли. — Понякога се получават изкривявания. Но и хлапето си разбираше от работата. Само дето не обичам да ме припират.

— Хари ви е карал да бързате, така ли?

— При тази — последната — статуетка беше много досаден. Човек да си помисли, че е самият Леонардо да Винчи, който гони някакъв вътрешен срок. — Сви рамене. — Но като цяло беше симпатично хлапе.

Без да е сигурен какво ще узнае, Райън извади скицата на „Смуглата дама“.

— Какво мислите за това?

Уайтсмит сви устни.

— Сексапилно парче. Няма да откажа да я отлея.

— Ще поговорим по въпроса. Значи Хари повече не е идвал тук след това?

— Не, доколкото си спомням. — Човекът присви очи.

— Защо питате?

— О, просто се чудя дали приятелят ми, който ме насочи към вас, го е срещал някога. Той доста хвалеше работата ви.

— А как се казва?

— Джеймс Криспин — изрече първото име, което му хрумна. — Но той е живописец, затова едва ли се е мяркал насам. Изследвах древните формули — смени той темата. — Значи, ако донеса восъчен модел, ще ми отлеете творбата?

— Затова сме тук.

— Много ще съм ви благодарен. — Протегна му ръка.

— Ще се обадя.

— Харесва ми как изглежда дамата ви — подметна Уайтсмит и кимна към папката. — Ще й отдам нужното внимание.

— Пак благодаря.

Като си подсвиркваше тихичко, Райън се отправи към колата. Поздравяваше се за успешно свършената работа тази сутрин, когато друга кола пристигна и спря на паркинга.

От нея излезе Кук и като се загледа в Райън, поздрави:

— Добро утро.

Той кимна, намести розовите очила и седна зад волана на наетата кола, а Кук се отправи към канцелариите.

„Размина ми се“ — помисли си Райън. Погледът на детектива не показа, че го е разпознал. Засега все още бе крачка пред него.

 

 

Щом се върна в къщата при скалите, свали изкуствените мустаци, перуката и с облекчение — лещите. Предпазните мерки в края на краищата не се оказаха излишни, прецени той, докато събличаше екстравагантната риза.

Очевидно в главата на Кук се въртеше мисълта за фалшификати.

Свали грима, свари си кафе и се залови за работа.

Осем студенти бяха използвали леярната през важните две седмици. Вече отхвърли трима, защото произведенията им бяха прекалено големи.

Благодарение на добрата Бабс и Пийт знаеше кого да търси. Не му отне много време да се запознае с досиетата от института. И там откри, че през последния семестър класът на Хари се е занимавал с ренесансови бронзови статуи на човешко тяло.

И Миранда беше водила лекциите.

Не го очакваше. Искаше да срещне друго име. На Картър, на Андрю — всеки, върху когото би могъл да се съсредоточи и да го разобличи. След това си даде сметка, че всичко е в реда на нещата. Тя е изследвала „Давид“, а също и „Смуглата дама“. Тя беше в центъра на събитията и дори започваше да подозира, че тя е и причината.

Един от нейните студенти е направил бронзова отливка на „Давид“. Райън не се съмняваше, че става въпрос за същата скулптура, която открадна.

Продължи да разглежда досиетата. Запозна се с окончателните оценки. Миранда не пишеше лесно високи оценки, забеляза той с усмивка. Само четирима от нейните двадесет студенти бяха получили шестици; имаше няколко петици и всичко останало — четворки.

И един незавършил.

Харисън К. Матърс. Не представил проект и напуснал класа.

„Защо си постъпил така, Харисън — запита се Райън, — особено след като си си дал труда да отлееш бронзова статуя десет дни преди крайния срок?“.

Прегледа по-внимателно досието на Матърс и установи, че през двете години, докато е бил в института, е посещавал дванадесет класа. Оценките му бяха похвални до последния семестър, когато рязко се влошаваха.

Взе клетъчния телефон и набра номера, вписан в личните данни за Харисън.

— Ало?

— Обажда се Денис Сиуърт от Института по история на изкуствата в Нова Англия. Опитвам се да се свържа с Харисън Матърс.

— Тук е госпожа Матърс, майката на Харисън. Той не живее вече тук.

— Осъвременяваме данните за нашите студенти. Дали сте в състояние да ми дадете негови координати?

— Премести се в Калифорния. — Гласът й звучеше уморено. — Така и не завърши курса в института ви.

— Да, отразено е в досието. Опитваме се да разберем дали и защо някои от бившите ни студенти са били недоволни от предлаганите програми.

— Ако разберете това, непременно ми кажете. Той така добре се справяше при вас. Страшно му допадаше.

— Радвам се да го чуя. Как да се свържа с него?

Тя даде телефонен номер в Сан Франциско.

Райън го набра и запис му съобщи, че телефонът вече не е действащ.

Е, помисли си той, едно пътуване до Сан Франциско ще му даде възможност да се види с брат си Майкъл.

 

 

— Харисън Матърс.

В главата на Миранда се въртяха най-новите планове за изложбата. Затова погледна Райън със свъсени вежди.

— Да?

— Харисън Матърс — повтори той. — Разкажи ми за него.

Тя съблече якето и го закачи в антрето.

— Познавам ли Харисън Матърс?

— Бил е твой студент преди няколко години.

— Ще трябва да ми дадеш нещо повече от име, Райън. Имала съм стотици студенти.

— Бил е в курса ти по бронзови статуи от времето на Ренесанса преди три години. Не го е завършил.

— Не е завършил? — Постара се да си припомни. — Хари! — възкликна тя с удоволствие, но и със съжаление. — Да, посещаваше курса. Мисля, че беше в института от няколко години. Беше талантлив и интелигентен. Започна много добре, и като рисуване. — Насочи се към всекидневната. — Но започна да отсъства от часовете ми или пристигаше с вид на човек, които не е мигвал цяла нощ. Беше разсеян. Работата му не вървеше.

— Наркотици?

— Представа нямам. Причините може да са били най-различни — наркотици, семейни проблеми, момиче. — Сви рамене безпомощно. Беше деветнадесет-двадесетгодишен. Какво ли не преживява човек на тази възраст. Поговорих с него. Обърнах му внимание, че трябва да се съсредоточи върху работата си. Уж си взе бележка, но не за дълго. След това изобщо престана да посещава часовете. Така и не представи своя проект.

— Но е направил отливка в щатската леярна през втората седмица на май. Бронзова статуетка.

Тя го зяпна, после се отпусна на стола.

— Да не искаш да кажеш, че е замесен в тази история?

— Казвам ти, че е направил отливка на „Давид“. Но така и не я е представил. Бил е в института, когато „Давид“ е бил изследван. Влизал ли е в лабораторията?

Усети как стомахът й се свива от напрежение и притеснение. Спомняше си Хари Матърс. Не съвсем ясно, но достатъчно, за да изпита болка.

— Целият клас трябва да е минал през лабораторията. Всеки минава през всички отдели. Това е част от програмата.

— С кого дружеше?

— Не знам. Не следя личния живот на студентите си. Спомням си го по-ясно от останалите, защото беше истински талантлив и ми се стори ужасно накрая така да пропилее заложбите си.

Главата започваше да я боли. Колкото и странно да беше, но в продължение на часове през деня бе забравила всичко друго, освен изложбата и тръпката от организирането й.

— Райън, той е момче. Не може да е замесен в такава фалшификация.

— На двадесет години откраднах мозайка с изображение на Мадоната от XIII век от частна колекция, след което ходихме да ядем пица с Алис Мери Грималди.

— Как е възможно да се хвалиш с подобно нещо?

— Не се хваля, Миранда. Просто ти поднасям факт, който сочи, че възрастта няма нищо общо с определен тип поведение. Виж, ако исках да се хваля, щях да ти разкажа какво откраднах от Метрополитън преди няколко години. Но няма — бързо добави той, — защото те разстройва.

Тя го гледаше смаяно.

— Това ли ти е представата за разведряване на атмосферата?

— Не се получи, нали? — И понеже тя изведнъж придоби изморен вид, от отворената вече бутилка бяло вино й наля чаша. — Опитай с това тогава.

— Как откри всичко това за Хари?

— Работа с документи и малък излет. — Нещастният й поглед го стресна. Седна върху облегалката на креслото и започна да разтрива ръцете и раменете й. — Трябва да напусна града за няколко дни.

— Какво? Къде…

— Ню Йорк. Налага се да уточня известни подробности. Например транспортирането на някои от произведенията за изложбата. Искам да отскоча и до Сан Франциско, за да открия Хари.

— Той в Сан Франциско ли е?

— Според майка му — да. Телефонът му обаче е прекъснат.

— Открил си всичко това днес?

— Ти си имаш своята работа, аз — моята. Как вървят нещата?

Тя нервно прокара пръсти през косите си.

— Подбрах някои тъкани за драперии и уточних с дърводелеца къде да постави допълнителни платформи. Днес пристигнаха и отпечатъците за поканите. Одобрих ги.

— Чудесно. Значи се движим в график.

— Кога заминаваш?

— Рано сутринта. Ще се върна след седмица. И ще поддържаме връзка. Може би Андрю ще се върне, за да не си сама.

— Нямам нищо против да съм сама.

— Но аз имам. — Вдигна я, настани се в креслото и я сложи в скута си. Тя нямаше намерение да пие, затова взе чашата от ръцете й и я остави настрани. — А след като не е тук в момента…

Прихвана врата й и привлече устните й към своите.

Възнамеряваше това да е всичко — една целувка, но топлият й вкус го привлече повече, отколкото очакваше. Откри, че не е в състояние да се откъсне от устните й.

А когато ръцете й се обвиха около врата му и устните й станаха по-настойчиви, той се предаде.

Ръцете му разкопчаха блузата й, плъзнаха се по голите й рамене, проследиха извивката на гърдите й.

— Не мога да ти се наситя. — Думите му прозвучаха по-скоро с раздразнение, отколкото с наслада. — Все си мисля, че съм успял, но щом те видя, отново те пожелавам.

Никой никога не я бе желал така. Усети, че се потапя в море от чувства и потребности; така първични, като дишането.

Пръстите му не се откъсваха от гърдите й. Насочи устни към тях. Пое зърната им жадно и ненаситно.

Тя се изви, готова да му се отдаде. Провря ръце под ризата му, да го докосне.

Краката й се разтвориха. Всяко движение изпълваше и двамата със сладостна болка.

Изпитваше потребност да проникне в нея, да я изпълни. Тази жажда ги накара трескаво да се разсъблекат, да се свлекат на пода.

Там тя го възседна. Наведе се напред и опря ръце в гърдите му. Бавно, внимателно, той повдигна таза й. Очите им се впиха един в друг; бяха като зашеметени. Най-накрая тя се отпусна върху него, пое го.

След това се изтегли назад. В присвитите й очи се четеше наслада.

Движенията им станаха по-забързани, по-дълбоки. Пръстите на ръцете им се преплетоха. Тя достигаше оргазъм.

Той не спираше. Главата му бучеше. И тогава я видя; видя как тя се изви назад, косите й се разпиляха по раменете, очите й бяха затворени, а усмивката й говореше, че е на върха на насладата, но съзнава и женската си сила.

Беше безценна като „Смуглата дама“ и притежаваше същата власт като нея. И в този миг той осъзна: това е съдбата му.

Усети как блаженството го залива.

— Господи…

Никога преди не бе загубвал ума си по жена така, нито се бе чувствал така обвързан.

— Миранда… — Прокара ръка по гърба й. — Господи, колко ще ми липсваш!

Тя остана със затворени очи и не пророни дума. Част от нея не вярваше, че той ще се върне.

 

 

Когато се събуди, беше сама. Той бе заминал, оставяйки бележка на възглавницата до нея.

„Добро утро, доктор Джоунс. Приготвих кафето. Ще е прясно, ако не спиш до късно. Свършила си яйцата. Ще ти се обадя.“

Макар да се чувстваше като глупаво влюбено момиченце, препрочете бележката най-малко пет пъти и я прибра като знак на вечна незамираща любов в кутията с бижутата.

Пръстенът, който надяна на пръста й, който тя държеше в облицована с кадифе кутийка, беше изчезнал.

 

 

Самолетът кацна в девет и половина и Райън се появи в галерията си в единадесет. Сградата, по-малка от тази на института, приличаше повече на дом, отколкото на галерия. Но таваните и арките бяха високи, а стълбищата — просторни. Килимите по дървения под представляваха не по-малко ценни произведения на изкуството от картините на стените.

Кабинетът му се намираше на четвъртия етаж. Нарочно избра малко помещение, за да освободи повече пространство за достъп на широката публика. Не му липсваха обаче удобства.

Прекара три часа зад бюрото в работа с помощника си, проведе среща с директора на галерията, одобри направените по време на отсъствието му продажби и покупки. Уговориха необходимите охранителни мерки за транспортирането на експонатите до Мейн.

Уточниха графика за интервютата във връзка с предстоящата изложба и тържествената вечеря за събиране на средства. Успя да вмести и взимането на мерки за нов смокинг, позвъни и на майка си да й заръча да си купи нова рокля.

Цялото му семейство щеше да присъства на тържеството в Мейн.

Следващата задача бе да се обади на братовчед си, който му уреждаше пътуванията.

— Джой, обажда се Рай.

— О, любимият ми пътешественик. Как си?

— Не се оплаквам. Искам да летя за Сан Франциско вдругиден. Отиване и връщане, което по-късно ще уточня.

— Нямаш проблеми. Под какво име ще пътуваш?

— Моето.

— Това е новост. Дадено. Ще го организирам и ще ти изпратя факс. Къде си?

— Вкъщи. Запази места и за семейството ми за Мейн — добави той и съобщи датите.

— Записах. Все първа класа, нали?

— Естествено.

— Винаги е удоволствие да се работи за теб, Рай!

— Радвам се да го чуя, защото искам да ми направиш една услуга.

— Казвай.

— Ще ти дам списък от имена. Нужно ми е да разбера къде са пътували тези хора. Става въпрос за последните три и половина години.

— Три и половина години! Господи, Рай.

— Съсредоточи се предимно върху международните полети и по-специално — до Италия. Готов ли си да записваш имената?

— Виж, Рай, знаеш, че те обичам като брат, но такава задача ще отнеме дни, а вероятно и седмици. Не е така просто като да натиснеш няколко бутона и да получиш нужното. Предполага се, че аеролиниите не дават подобна информация. — Райън търпеливо го изчака да приключи с оплакванията си, след което чу: — Хайде, давай списъка.

Когато приключи, се облегна назад в стола. Извади от джоба си пръстена, който беше дал на Миранда и се загледа как проблясва на залязващите слънчеви лъчи.

Замисли се дали да не помоли своя приятел бижутера да свали камъните и да ги направи на обици за нея. Далеч по-безопасно е да поднесеш обици на една жена. Жените — дори практичните, делови жени — започваха да фантазират, когато получат пръстен.

Тя ще оцени жеста му, мина му през ума. А и той й дължеше нещо в края на краищата. Ще поръча обиците и ще й ги изпрати, когато той и бронзовите статуи са далеч.

Знаеше, че след като премисли, тя ще се съгласи, че е действал по единствено възможния и логичен начин.

Прибра пръстена, за да престане да си го представя на ръката й.

Когато докажат, че изследваната от нея бронзова статуя е била истинска, когато разкрият фалшификатора и убиеца, тя ще бъде отново в центъра на вниманието, а репутацията й ще блести като злато.

Разполагаше с няколко клиента, които биха платили солидна сума за „Смуглата дама“. От него зависеше да избере щастливеца.

Освен ако не реши да я задържи за себе си. Без съмнение тя ще бъде перлата на частната му колекция.

Но бизнесът си е бизнес. Намери ли подходящия клиент с подходящата сума, ще открие нов филиал на галерията в Чикаго или в Атланта, или… в Мейн.

Не, по-добре да избягва Мейн, след като този случай приключи.

Жалко, помисли си. Започна да му харесва там, край водите на океана, до скалите. Ще му липсва.

Тя ще му липсва.

Е, няма какво да направи. Обеща си да приключи с досегашния си живот и да започне нов. Ще стане почтен търговец на произведения на изкуството. Ще спази даденото пред семейството му и пред Миранда обещание.

Всичко ще си дойде на мястото.

Той си беше виновен, че се поддаде на чувствата. Причината бе, реши той, че от седмици живееха заедно.

Харесваше му да върви редом до нея; малко прекалено му харесваше. Допадаше му да стои на скалите, да слуша леко дрезгавия й глас и да зърва редките й усмивки. Онези, които достигаха и до очите й и прогонваха тъгата й.

Лошото беше, че у нея нямаше нещо, което да не му харесва.

Добре стана, че се разделиха за известно време.

Но се учуди защо, точно когато почти се убеди в горното, изпита болезнена празнота в сърцето.

 

 

Тя се постара да не мисли за него; да не се пита дали се сеща за нея. Много по-полезно беше, увещаваше се тя, да се съсредоточи предимно върху работата си.

Най-вероятно само това ще й остане.

Почти успя. През деня имаше да уточнява десетки подробности, да им обръща внимание.

Налагаше се отново да свиква със самотата.

Миранда се готвеше да си тръгва и да продължи работата си вкъщи, когато компютърът даде знак, че е получила електронна поща.

Включи и прочете:

„У теб е фалшивата Дама. Върху ръцете й има кръв. Тя иска сега твоята. Признай грешката си и ще живееш. Продължавай така и нищо няма да я спре.

На нея й подхожда да убива.“

Остана загледана в съобщението; препрочиташе го отново и отново.

Искаха да се страхува, да е ужасена. И, Господи, успяваха.

Знаеха, че фалшификатът е у нея. Следователно някой я е видял с Джовани или той е казал на някого. На този, който го е убил и иска да види и нея мъртва.

Постара се да се овладее и потърси обратния адрес. Не го откри. Беше заличен.

Кой си ти?

Написа само това и го изпрати. След по-малко от секунда компютърът отказа достъп. Подателят бил неизвестен.

Бързо действа, прецени тя. Но все пак е поел риск. Полученото трябва да може да се проследи. Съхрани съобщението на хард диска.

Погледна часовника и видя, че наближава шест. Няма кой да й помогне по това време. Никой не я чака.

Тя беше сама.