Нора Робъртс
Тиха клопка (23)

Двадесет и трета глава

— Хубаво е, че отново си тук.

Лори постави чаша димящо кафе на бюрото на Миранда.

— Надявам се да изпитваш същото чувство в края на седмицата.

— Ще се справя. — Секретарката докосна ръката й. — Страшно съжалявам за Джовани. Знам, че бяхте приятели. Всички много го харесвахме.

— Знам. — „Ръцете ти са изцапани с неговата кръв.“ — На всички ще липсва. Нужно ми е да се потопя в работа, Лори.

— Добре. — Тръгна към стола, седна, приготви бележник и молив. — Откъде започваме?

— Уреди събрание с дърводелците… — Да присъства Друбек. Той се справи чудесно с фламандските живописци преди две години. Трябва да се видя и с хората от правния отдел, изготвящи договорите. Имам нужда от час и половина насаме с Андрю и искам да бъда осведомена в момента, когато господин Болдари пристигне. Уреди да поднесат обяд в трапезарията за важни гости — да кажем в един часа и виж дали брат ми ще се присъедини към нас. Свържи се и с хората от отдел „Реставрация“. Покани от мое име госпожа Колингсфорд на чай в удобен ден за нея през седмицата. Пак в трапезарията за важни гости.

— Надяваш се да ни услужи с колекцията си ли.

В очите на Миранда се появи хищно пламъче.

— Разчитам да успея да я убедя колко добре ще се впишат нейните картини в тази изложба, особено като им бъде поставена елегантна месингова табелка „Заето от колекцията на…“.

А ако тя не успее да убеди госпожа Колингсфорд, помисли си Миранда, ще се погрижи Райън да го стори.

— Нужни са ми и точните размери на Южната галерия. Ако не разполагаме с тях, нареди да я измерят. Трябват ми още днес. А, да, искам и декоратор.

Моливът на Лори спря за миг.

— Декоратор?

— Имам идея за… атмосферата. Трябва ми човек, който умее да изпълнява разпореждания, а не да ги дава. — Миранда забарабани с пръсти. Да, беше наясно точно какво иска до най-дребния детайл. — Имам нужда и от дъска за чертане — една тук и една за вкъщи. Остави бележка на Андрю, че държа да съм в течение на организирането на рекламата за тържеството. Свързвай ме с господин Болдари по всяко време; желанията му да се изпълняват, стига да е възможно.

— Разбрано.

— Ще поговоря и с охраната.

— Записах.

— След четири седмици ми напомни да ти вдигна заплатата.

Секретарката се ухили.

— Записах и го подчертах.

— Хайде да започваме.

— Само едно нещо. — Лори прелисти бележника. — На телефонния ти секретар се получи съобщение. Оставила съм го. На италиански е, тъй че почти нищо не разбрах.

Тя стана, отиде до машинката и натисна бутона. Мигом последва изблик от думи на развълнуван, емоционален италиански. Леко раздразнена, Миранда спря записа, върна го и се настрои да превежда.

„Доктор Джоунс, необходимо е да поговорим. Опитах се да се свържа с вас тук. Никой друг няма да ми повярва. Аз съм Риналди. Карло Риналди. Дето откри статуята. Държах я в ръце. Знам, че беше истинска. Вие също знаете, че това е истина. Във вестниците писаха, че вярвате, че е истинска. Никои няма да ме изслуша. Никой няма да повярва на човек като мен. Но вие, вие сте важна. Вие сте учен. Вас те ще изслушат. Моля ви — обадете ми се. Ще поговорим. Ние знаем какво знаем. Трябва да го докажем. Никой не иска да ме изслуша. Майка ви ме прогони от кабинета си, сякаш съм просяк или крадец. Правителството смята, че съм съучастник в измама. Това е лъжа. Ужасна лъжа. Вие знаете, че това не е вярно. Моля ви — нека кажем истината на всички.“

Той й съобщаваше и телефонен номер; повтаряше го и отново отправяше същата молба.

А сега бе мъртъв, помисли си Миранда, когато чу края на записа. Беше се обърнал към нея за помощ, но не я намери. А сега бе мъртъв.

— За какво става дума? — Загрижена от отчаянието, изписано на лицето й, Лори протегна ръка да я докосне. — Моят италиански стига колкото да си поръчам спагети. Лоши новини ли чу?

— Стари новини — промърмори Миранда. — А сега вече е прекалено късно.

Натисна бутона за изтриване, но знаеше, че съобщението от мъртвия дълго ще звучи в съзнанието й.

Хубаво беше отново да действа, да има конкретни задачи и цели. В това отношение Райън се оказа прав. Тя се нуждаеше да се заеме с нещо.

Беше в отдел „Реставрация“ да провери как напредват работите, когато се появи Джон Картър.

— Миранда, да знаеш откога те издирвам. Добре дошла отново.

— Благодаря, Джон. И аз се радвам, че съм тук.

Той свали очилата и ги изтри в престилката си.

— Случилото се с Джовани е кошмарно. Не мога да го повярвам.

Сети се за проснатото тяло, вторачените очи, кръвта.

— Той имаше доста приятели тук.

— Аз трябваше да съобщя на колегите вчера. Лабораторията е като морга. — Въздъхна дълбоко. — Ще ми липсва — успяваше да внесе оживление само за няколкото дни, през които отскачаше дотук. Както и да е, всички сме единодушни, че искаме да направим нещо. Имаше различни предложения, но на всички най-много им допадна идеята да посадим дърво в градината в негова памет. Мнозина от нас прекарват там обедната почивка и сметнахме, че ще е сполучливо решение.

— Идеята е прекрасна, Джон. На него много щеше да му хареса.

— Исках да го уточня първо с теб. Все пак ти си директорът.

— Смятай го уточнено. И понеже съм ръководител, надявам се, няма да ме изключите от списъка на хората, които правят дарение.

— Всички знаехме, че сте приятели. Това бе на първо място.

— Двамата се виждахте, когато той идваше тук или ти отскачаше до „Станджо“.

— Все успяваше да ме уговори — подхвана Джон с усмивка — да отидем някъде да изпием бутилка вино и да хапнем нещо. Казваше, че ще ме измъкне от черупката ми и ще ме научи как се свалят хубави момичета. После настояваше да види най-новите снимки на децата ми. — Очите му се навлажниха. Прочисти гърлото си. — Отивам да уредя засаждането на дървото.

— Да, благодаря ти, Джон.

Тя също се извърна, засрамена, че допусна подозренията на Райън да предизвикат съмненията й в този човек.

— Междувременно всички се надяваме отново да се появиш в лабораторията. Липсваш ни.

— Разбира се, но имам спешна задача, с която ще се занимавам през следващите няколко седмици.

— Новата Ренесансова изложба — отбеляза той. — Голяма експозиция като замислената доста ще помогне да се възстановим след обира тук. Идеята е прекрасна.

— Да… То… — Млъкна, зърнала детектив Кук да влиза. — Извинявай, Джон, трябва да поговоря с…

— Разбира се… — Картър сниши глас: — Представа нямам защо, но този човек ме изнервя. Изглежда, сякаш подозира всички за всичко.

Кимна леко на Кук и излезе.

— Детективе? С какво мога да ви бъда полезна?

— Доста впечатляващи неща имате тук, доктор Джоунс — отбеляза той, загледан в една от картините. — Тази е истинска, нали?

— Да. XVI век, италиански ренесансов художник. Институтът е доволен да я получи. Собствениците се съгласиха да ни я заемат за изложбата.

— Мога ли да попитам какво прави тя там?

Реставраторката му хвърли бегъл поглед.

— Картината е част от колекция — подхвана Миранда — на някакъв саможивец от Джорджия. Тази, а и някои други са пострадали, понеже наследниците са ги държали във влажен, мръсен склад доста дълго време. Сега я почистваме. Процесът е бавен и изисква прецизност. Не бива да рискуваме да повредим платното, затова се работи изключително внимателно. В момента се възстановява част от боята. Стремим се да използваме съставки, с които са приготвяни боите, когато е рисувана картината. Така няма да се наруши нейната цялост. За целта са нужни изследвания, талант и търпение. Ако се справим добре, картината ще изглежда както при завършването й от художника.

— Доста напомня на полицейската работа — отбеляза той.

— Така ли?

— И тя е бавен, внимателен процес. Не можеш да рискуваш да повредиш нещо, свързано със случая. Разполагаш с информация, която да изследваш, а за това е нужен талант. — Той бегло се усмихна. — И страшно много търпение. Ако направиш всичко както трябва, се получава пълна възстановка на случилото се.

— Много интересна аналогия, детективе. — Която същевременно я изнервяше. — И на път ли сте да съставите цялата картина?

— Засега разполагаме с отделни детайли, доктор Джоунс. Само детайли. — Затършува из джоба си и извади пакетче дъвки. — Искате ли?

— Не, благодаря.

— Спрях да пуша. — Извади парченце, внимателно го разгъна и прибра хартийката обратно в джоба. Още не съм дошъл на себе си. Сложих си и пластир, но съвсем не е същото като да пушиш — това мога да кажа. Вие пушите ли?

— Не.

— Умно момиче. Някога унищожавах по два пакета на ден. После започнаха да ограничават местата за пушене. Трябваше да се крия по килери или да излизам навън на дъжда, за няколко дръпвания. Чувстваш се като престъпник — завърши той с тъжна усмивка.

Миранда едва се въздържаше да не се размърда. Затова си представи, че потропва с крак.

— Не се съмнявам, че е много трудно да се преодолее навикът.

— Пристрастеност, това е точната дума. А е трудно да се преодолее пристрастеността. Може да завладее живота ти, да те накара да правиш неща, които не би и помислил.

Знаеше за слабостта на Андрю. Виждаше го в погледа му.

— Никога не съм пушила — повтори тя суховато. — Да влезем в кабинета ми.

— Не, не. Няма да ви губя времето. Не очаквах дори да ви видя, защото ми казаха, че сте в отпуска. Били сте на малка ваканция.

Тя се накани да потвърди. Не знаеше дали инстинктивно, или от страх се спря.

— Положително сте научили, че ми наредиха да изляза в отпуска, детективе, заради обира тук и някои затруднения, които възникнаха от пътуването ми до Флоренция миналия месец.

„Бързо съобразява — прецени той — и не можеш лесно да я подведеш.“

— Дочух нещо. Пак става въпрос за бронзова статуя, нали? Имали сте известни затруднения с датировката й.

— Не мисля. Другите смятат така.

Тя се отдалечи.

— Но е предизвикало известни затруднения все пак. Две бронзови статуи… Смешно, че се явяват и в двата случая, не мислите ли?

— За мен няма нищо смешно, понеже става въпрос за репутацията ми.

— Да, разбирам. Но все пак отпуската ви продължи едва няколко дни.

Този път тя не се поколеба.

— Щях да отсъствам по-дълго, но започваме нов проект, който е по моята специалност.

— Да, някой спомена. А и чух за вашия човек в Италия. Убитият. Лоша работа.

Отчаянието, което я обзе, я накара да погледне настрана.

— Беше ми приятел. Истински приятел.

— Имате ли представа кой би постъпил така с него?

Тя го погледна отново.

— Детектив Кук, ако знаех кой е разбил черепа на приятеля ми, щях да съм във Флоренция и да разговарям с полицията.

— Не знаех, че са разпространили информацията, че черепът му е бил счупен.

— Майка ми знаеше — отвърна тя със същия леден тон. — Както и близките на Джовани. — Вътрешно се помоли това да отговаря на истината. — Вие какво разследвате — неговото убийство или обира тук, при нас?

— Просто съм любопитен. Ченгетата сме любопитно племе. — Разпери ръце. — Дойдох, защото брат ви има теория за връзка между двата инцидента.

— Да, спомена ми. Вие виждате ли такава връзка?

— Понякога не я виждате, докато не застанете лице в лице с нея. Именно вие сте датирали и… — извади бележник и прелисти страниците, сякаш да се подсети — „Давид“, XVI век, в стила на Леонардо.

Дланите й бяха потни, но се въздържа да ги изтрие в панталоните.

— Да. Така е.

— Но никой не може да намери документацията, свързана с изследването: докладите, резултатите, снимките.

— Андрю ми спомена и това. Мога само да предположа, че крадецът е задигнал не само статуетката, но и документите.

— Има логика, но трябва да знае къде да ги намери, нали? Съдейки по времето, когато камерите не са действали, той е бил вътре за… — отново прелисти бележника — … около десетина минути. Трябва да е бил бърз като светкавица, за да се отбие и в лабораторията. Аз самият изминах разстоянието на бърз ход. Нужна е поне минута. Не е много, но когато общо разполагаш с осем-десет минути…

Не можеше да си позволи погледът й да се отклони. Гласът й бе загубил част от силата си, когато заяви:

— Мога единствено да кажа, че имаше документация, а сега е факт, че липсва. Както и бронзовата статуетка.

— Много ли хора от персонала работят тук сами след работно време? Както вашият човек във Флоренция.

— От време на време, и то предимно от висшия персонал. Охраната не би допуснала друг да влезе, след като сградата е заключена.

— Както вие и брат ви сте влезли седмица след обира.

— Моля?

— Разполагам с доклад от началника на охраната ви. Той твърди, че на двадесет и трети март, около два и половина след полунощ сте позвънили, за да кажете, че заедно с доктор Андрю Джоунс ще поработите в лабораторията. Това отговаря ли на истината?

— Да.

— Доста до късно сте будна.

— Обикновено не го правя. — Сърцето й биеше лудо, но ръцете й не затрепериха, когато оправяше косата си. — Решихме да поработим на спокойствие и тишина. Някакъв проблем ли създава това, детективе?

— За мен не. Просто искам всичко да е подредено. — Прибра бележника и отново огледа помещението. — Знаете ли, тук при вас е трудно да се намери дори кламер не на мястото му. С брат ви поддържате отлична организация.

— У дома той често захвърля чорапите си във всекидневната и никога не оставя ключовете си на едно и също място.

Дали не започва вече да свиква с лъжите, учуди се тя. Не се ли справяше отлично? А и по някакъв начин, да не би да започва да се забавлява от това надлъгване с ченгето?

— Бас държа, че при вас винаги всичко е подредено. Всяко нещо си има място. Оставяте го по навик.

— Наречете го пристрастеност. — Да, по някакъв начин тя наистина се забавляваше от словесния двубой. — Детективе, след малко имам среща, а не разполагам с много време.

— Не възнамерявах да ви задържам толкова дълго. Благодаря за вниманието и обясненията — добави той и кимна към картината. — Твърде много усилия. Няма ли да е по-лесно да се нарисува отново същото?

— Но тогава няма да е оригинал.

— Мнозина не биха забелязали разликата. Но вие ще я откриете. Бас държа, че бихте разпознали фалшификат от пръв поглед.

Зачуди се дали кръвта се е оттеглила от лицето й, или просто само изпитва такова чувство. Той бе стигнал така близо и така бързо до същината, а преди секунди тя се поздравяваше, че е започнала да играе играта съвършено.

— Невинаги. Зрителната преценка не е окончателна, ако фалшификатът е добре направен. Нужни са лабораторни изследвания.

— Като тези, които правите тук или сте правили във Флоренция миналия месец?

— Да, точно такива. — Ледена пот се стичаше по гърба й. — Ако ви е интересно, ще помоля да ви покажат. Но не сега — уточни тя, като погледна часовника. — Наистина…

Тя млъкна и изпита и облекчение, и напрежение, когато видя Райън да влиза през вратата.

— Миранда. Радвам се да те видя отново. Секретарката ти каза, че ще те заваря тук. — Говореше спокойно. Взе ръката й и докосна пръсти с устни. — Съжалявам, че закъснях. Движението беше натоварено.

— Няма нищо — чу се да произнася думите, но не усещаше как устните й се движат. — Забавих се малко. Детектив Кук…

— О, да, запознахме се вече, нали? — Райън протегна ръка. — Сутринта след обира тук. Има ли напредък?

— Работим по случая.

— Не се и съмнявам. Съжалявам, че ви прекъсвам. Да те изчакам ли в кабинета ти, Миранда?

— Да. Не. Свършихме ли, детективе?

— Да, госпожо. Радвам се, че обирът тук не ви е стреснал, господин Болдари. Не всеки би заел толкова произведения на изкуството на галерия, където наскоро е имало обир.

— Имам пълно доверие в доктор Джоунс и института. Сигурен съм, че ще пазят добре собствеността ми.

— Въпреки това няма да е зле да се наемат още хора за охрана.

— Работим в тази насока — увери го Миранда.

— Мога да ви дам имената на няколко добри ченгета, които изкарват допълнително като частна охрана.

— Много мило от ваша страна. Оставете имената им при секретарката ми.

— Никакъв проблем. Доктор Джоунс, господин Болдари, довиждане.

„Между двамата има нещо — мислеше Кук, тръгнал към вратата. — Може да става дума само за секс, но може да е и нещо повече.“

— Райън…

Той я накара да млъкни с едва забележимо поклащане на главата.

— Съжалявам, че още не сте възстановили собствеността си.

— Не сме се отказали. Уредих да обядваме в трапезарията за високопоставени гости. Реших, че така ще имаме възможност да прегледаме плановете за изложбата.

— Чудесно. — Предложи й ръката си. — С нетърпение чакам да чуя подробности за намеренията ти. — Минаха по коридора, качиха се по стълбите, а той през цялото време бъбреше тривиалности. Едва когато влязоха в елегантния малък салон, попита: — Отдавна ли те пържи на бавен огън?

— Стори ми се цяла вечност. Говореше за фалшификати, питаше дали бих ги различила с просто око.

— Така ли? — Масата вече бе сервирана за трима. В единия край имаше соленки, маслини и пастет. Той си намаза. — Той е проницателно ченге. Макар номерата на Коломбо да са вече изтъркани.

— Коломбо?

— Лейтенант Коломбо. — Райън отхапа от соленката. — Питър Фолк изпълнява ролята. Пуши евтини пури, шлиферът му е вечно измачкан. — Когато тя продължа ваше да го гледа недоумяващо, той поклати глава. — В образованието ти по поп култура има сериозни пропуски. Няма значение. — Махна с ръка. — Детективът дори може да се окаже от полза за нас, преди всичко това да приключи.

— Райън, ако направи връзката между двата инцидента, ако поеме тази линия на разследване, това ще го насочи към теб. Нали фалшификатите са у теб?

— Няма да го насочи нито към мен, нито към теб. А след месец — плюс или минус ден — копията няма да са у мен. Ще разполагам с оригиналите. И двамата ще изтрием петната от репутацията си.

Тя притисна очи с пръсти. От чувството на удовлетворение, което изпитваше преди малко, нямаше и следа.

— И как ще стане?

— Вярвай ми, доктор Джоунс. Това е мое поле на действие. — Посочи към масата. — Кой ще обядва с нас?

— Андрю.

— Не можеш да му кажеш, Миранда.

— Знам. Опитва се да промени живота си. Няма да го тревожа допълнително, като му съобщя, че съм заета да планирам обир.

— Ако нещата вървят според замисъла — уточни той и взе ръцете й в своите, — просто ще си възвърнем откраднатото. Затова защо не гледаш на това, като на план да се възвърне нещо.

— Така деянието не става по-малко престъпно. Не ми помага да се чувствам по-добре, когато Кук души около мен и ме разпитва за фалшификати.

— Но успя да се справиш с него.

— И дори започвах да се забавлявам — промърмори тя. — Не знам какво става с мен. Всичко, с което се захващам напоследък, е в разрез със закона. А това не ми е присъщо, Райън. А… на телефонния ми секретар имаше съобщение от Карло Риналди.

— Риналди? — Той остави току-що намазаната соленка. — Какво е искал?

— Помощ. — Тя затвори очи. Май не успяваше да помогне на никого, освен вероятно на себе си. В какво я превръщаше това? — Искал е да му помогна. Никой не му вярвал за бронзовата статуя. Сигурно е ходил при майка ми, защото споменава, че го е изгонила от кабинета си. Твърдеше, че единствено аз мога да му помогна да докаже, че бронзовата статуя е автентична.

— И ти ще направиш точно това.

— Той е мъртъв, Райън. Той и Джовани са мъртви. Не съм в състояние да им помогна.

— Не си отговорна за случилото се с тях. Не си — повтори той и я обърна към себе си. Стисна раменете й и прикова очи в нейните. — А сега си задай въпроса, дали те биха искали да спреш, преди да доведеш нещата докрай. Докато не докажеш, че бронзовата статуя е истинска? Защото като го докажеш, ще посочиш убиеца им.

— Не знам. Не мога да знам. — Бавно си пое дъх. — Но съм сигурна, че няма да се успокоя, докато не доведа нещата докрай. Единият ме потърси за помощ, другият ми направи услуга. Няма да спра, докато не приключа. Искам да отмъстя. — Затвори очи. — Все чакам да се засрамя от това чувство, а не се получава.

— Скъпа, винаги ли си задаваш въпроси за всяко човешко чувство, което изпитваш?

— Струва ми се, че напоследък изпитвам твърде много чувства. Трудно ми е да изградя логичен модел.

— Желаеш логичен модел? Ще ти помогна. Искам да чуя плановете ти за изложбата.

— Не е вярно.

— Напротив. Галерия „Болдари“ ти заема някои от основните си творби. — Вдигна ръка и докосна пръстите й с устни. — Желая да знам какво възнамеряваш да правиш с тях. Това е бизнес.

— Райън…

Не беше сигурна какво точно иска да каже, а и нямаше възможност, тъй като в този момент се появи Андрю.

— Нещата се движат доста бързо — отбеляза той, като се загледа как младият мъж обсипва пръстите на сестра му с целувки.

— Здравей, Андрю — поздрави Райън и отпусна ръката на Миранда, но не я пусна.

— Защо вие двамата не вземете да ми кажете какво става тук.

— С удоволствие. Решихме да осъществим замисленото от по-рано сътрудничество между моята галерия и вашата организация. Надяваме се да съберем доста пари за „Националните дарения за поощряване на изкуствата“ и да върнем Миранда на мястото, което й се полага.

Райън се обърна към масата, вдигна стъклена кана и наля три чаши вода.

— Майка ти прояви голям интерес към проекта.

— Да, говорих с нея. — Което вероятно обясняваше лошото му настроение, помисли си той. — Каза, че си й позвънил от Ню Йорк.

— Така ли? — Райън се усмихна и раздаде чашите. — Вероятно тя предполага, че съм звънил оттам. Защо да не оставим и нея, и всички останали да вярват, че е било така? Толкова по-малко усложнения ще има. Миранда и аз предпочитаме да не разгласяваме личните си взаимоотношения.

— Тогава не се разхождайте из сградата, хванати за ръце. Клюките и без това вече плъзнаха.

— Това не представлява проблем за мен. За теб проблем ли е? — обърна се той към младата жена и продължи, преди тя да успее да отговори: — Миранда тъкмо се готвеше да ми разкаже за плановете си относно изложбата. Аз самият имам някои идеи, както и за тържествената вечеря. Защо не седнем и да видим какво ще измислим.

Тя реши, че е най-добре да застане между двамата.

— Събитието ще е важно за нас и за мен лично. Благодарна съм, че Райън не се отказа от идеята. Това ме върна на работа, Андрю, а то ми е нужно. Освен всичко друго, от години мечтая за такава изложба. Затова ще успея бързо да се справя с уреждането й. — Докосна с ръка брат си. — След случилото се във Флоренция майка никога нямаше да ми даде този шанс, ако Райън не бе настоял, че държи да работи с мен.

— Знам. Знам. Напоследък, изглежда, ми е трудно да превключвам от едно на друго.

— Но се чувстваш добре, нали?

— Не съм пил нищо от три дни. — Усмихна се вяло. И две нощи, прекарани в изпотяване, треперене и депресия. Не бих искал да те водя там, където съм в момента, Миранда.

Добре. Пусна ръката му. Излиза, че сега и двамата имат тайни един от друг. — Ще се обадя да поднесат обяда.

Не е честно, не трябва да е така. Тя няма право отново да е начело. Няма да позволя да разруши плановете ми. Няма да го допусна. Години чаках и понасях жертви. „Смуглата дама“ е моя. Попадна в ръцете ми и по лукавата усмивка познах сроден дух; ум, който умее да изчаква, да наблюдава, да планира и събира сили. И усмивката ми подсказа начин как да унищожа всичките си врагове. Да взема онова, което е мое; което винаги ми е принадлежало.

Тя беше унищожена. Аз го постигнах.

Ръката, която пишеше, затрепери. Използва химикалката като острие, за да пробие страницата от дневника. Нанасяше ударите злобно и неспирно. В стаята се чуваше учестено дишане. Постепенно ръката се успокои, дишането се нормализира; сякаш човекът изпадна в транс.

Контролът й се изплъзваше. Имаше начин обаче пак да си го възвърне. Нужни бяха доста усилия, но имаше шансове за успех.

Това е само временно препятствие. Ще намеря начин да я накарам да плати; всички да ми заплатят за онова, което ми отказаха. „Смуглата дама“ е все още моя. Заедно с нея ще убиваме.

Копието е у Миранда. Това е единственото обяснение. Полицията не разполага с оръдието на убийството. Колко нетипично за нея, колко дръзко, да отиде във Флоренция да открадне бронзовата статуя. Не подозирах, че е способна на такава постъпка. Затова не предвидих евентуалните последици.

Няма да допусна същата грешка втори път.

Дали е стояла и съзерцавала мъртвия Джовани? Имало ли е ужас и страх в очите й? О, надявам се. Още ли се чувства преследвана от страха, сякаш е зло куче по петите й?

Да, така е. Защото бързо избяга в Мейн. Поглежда ли нервно през рамо, докато крачи из коридорите на института? Знае ли, някъде дълбоко у себе си, че времето й изтича?

Нека се порадва временно на тази отсрочка, да се наслади на силата, която с нищо не е заслужила. Даже ще е по-сладко, когато й отнема всичко веднъж завинаги.

Не възнамерявах да отнема и живота й. Но плановете ми се промениха.

Когато вече е мъртва, а репутацията й — унищожена от скандали, аз ще плача на гроба й. Това ще са сълзи на победител.