Нора Робъртс
Тиха клопка (22)

Двадесет и втора глава

Провинциалната тишина пречеше на Райън да заспи и той се замисли за Ню Йорк: за постоянния шум от уличното движение, за ритъма, който се прокрадва във вените ти и те кара да закрачиш по-бързо, за да уловиш зеления светофар на ъгъла.

Местата близо до океана те настройват да забавяш темпото. А веднъж забавиш ли го, се заселваш и пускаш корени, преди да се усетиш какво става.

Изпитваше необходимост да се върне в своята галерия, която и без това прекалено дълго остави в други ръце. Разбира се, често го правеше, но когато пътуваше, когато се движеше от място на място. Не и когато… е закрепостен по този начин.

Скоро ще трябва да си замине.

Тя спеше до него; дишането й съвпадаше с бавното прииждане и оттегляне на вълните навън. Не се беше сгушила в него — бе се разположила в своята половина, оставяйки му неговата. Каза си, че й е благодарен за това. Но не отговаряше на истината. Дразнеше се, че не се сгушва в него и не се преструва, че иска да го задържи.

Щеше да му е толкова по-лесно да й се съпротивлява и да си тръгне, ако постъпваше така.

А по този начин не успяваше да се концентрира. Тя постоянно го разсейваше, защото бе така близо, че да можеше да я докосне. А беше толкова приятно да я докосва, ако ще и заради факта, че винаги оставаше смаяна и от най-беглите ласки.

И понеже му се прииска да направи точно това — да я милва, докато я събуди и възбуди, да я гали, докато тя се разгорещи и поиска да я обладае, стана от леглото.

Сексът трябва да е прост начин за забавление, а не да се превръща в нещо неустоимо, по дяволите!

Облече черни джинси, намери пура и запалката си, тихо отвори вратата към терасата и излезе.

Въздухът тук му действаше така, сякаш пие леко изстудено бяло вино. Лесно можеше да се пристрасти към него. От терасата виждаше морето и кулата на фара, откъдето светлината прорязваше тъмнината.

Вероятно внушава мисълта за древност и традиция у онези, които виждат гледката всеки ден. Тук нещата сигурно се променят бавно, ако въобще някога се променят.

Всяка сутрин гледката ще е една и съща, прецени той. Разпръснатите по вълните лодки, следващи ритъма на морето. Виждаше и звезди, ярко открояващи се на фона на кадифеното небе. Луната сякаш губеше очертанията си.

Както той усещаше, че губи своите.

Ядосан на себе си, запали пурата и издуха дима, който неизменният вятър тук отвя.

До никъде не стигаха, прецени той. Миранда чертаеше схемите и диаграмите си, изчисляваше времето и съпоставяше данните; натрупа огромен материал, но всъщност не проникваше в сърцата и умовете на замесените хора. Не разполагаше с данни за алчността, гнева, завистта или омразата. Диаграмите не отразяваха защо едно човешко същество отнема живота на друго заради парче метал.

Той имаше нужда да познава добре играчите, да ги разбере, а едва бе започнал.

Смяташе, че я е опознал: дейна, делова, прагматична жена; ако се намери подходящият ключ, може да се разтвори и да покаже цялата топлина и потребностите си, които държи заключени. Беше отгледана в привилегирована среда, но без любов. В резултат странеше от хората, не се сближаваше, сама си поставяше цели и си ги постигаше.

Слабостта й беше нейният брат. Държаха се един за друг; като проява на защита или бунт, или истинска привързаност. Но връзката помежду им бе силна. Съществуваше, беше истинска и ги обединяваше. В нея имаше и преданост, и любов. Лично стана свидетел как й влияе пиянството на Андрю и неговото непредвидимо поведение — беше объркана и разгневена.

И забеляза надеждата и щастието в очите и по време на вечерята им снощи. Тя искрено вярваше, че брат й ще се пребори с порока си. Самата тя имаше нужда от тази вяра. Немислимо беше да разбие тази нейна надежда.

Затова ще запази съмненията за себе си, макар да знае как всяко пристрастяване влияе на един мъж: в състояние е да го тласне към постъпки, които е смятал, че е невъзможно да направи.

Андрю ръководеше института, разполагаше с власт и свобода на действие, които да му позволят да открадне първата статуетка. Мотивът може да са били пари или просто подчиняване на някаква необходимост, или пък са го шантажирали. Никой не е в по-добра позиция от член на семейство Джоунс, реши ли да режисира кражбите и да уреди изработването на копия.

Замисли се за Чарлз Джоунс. Именно той беше открил „Давид“. Не е изключено, поне теоретично, да е искал да задържи статуетката за себе си. Тогава ще е имал нужда от помощ. Андрю? Възможно е. А може би Джовани или който и да е от най-доверените служители.

Елизабет Джоунс — горда, студена, амбициозна. Посветила живота си на изкуството, науката, а не на красотата. Тя, подобно на съпруга си, бе пренебрегнала семейството си, за да насочи енергията, времето и усилията си да си спечели престиж. Безценната статуя не е ли идеален трофей, за да увенчае делото на цял един живот?

Джовани — доверен служител. Брилянтен учен, иначе Миранда нямаше да го вземе в екипа си. Очарователен, по нейните думи. Свободен мъж, обичал жените. Може да е имал връзка с неподходяща жена или да е искал повече, отколкото положението му в „Станджо“ предполага.

Илис — бившата съпруга. Бившите съпруги често са отмъстителни. Преместена от института в „Станджо“, Флоренция. На поста, който заемаше, се радваше на доверие и власт. Възможно е да е използвала Андрю и после да го е зарязала. Като началник на лабораторията разполага с достъп до всички данни. Бе държала в ръце и двете статуи. Дали ги е подменила?

Ричард Хоторн — книжен плъх. Но тихите води понякога са най-опасни. Добър специалист е, но хора като него често са пренебрегвани заради по-ярките и открояващите се личности. Подобно пренебрежение може да накара човек доста да страда.

Винсенте Морели — дългогодишен приятел и сътрудник. С изключително млада и взискателна съпруга. Отдал на института и „Станджо“ години от живота си, работата си, уменията си. Защо да не осребри още един допълнителен чек и да получи потупване по рамото за свършената работа?

Джон Картър с износените си обувки и идиотски вратовръзки. Стабилен като гранит. А защо да не е и толкова твърд? Работи в института повече от петнадесет години и си е пробил път нагоре, като стриктно е изпълнявал нарежданията. Ами ако продължава да изпълнява нечии нареждания?

Всеки от тях е в състояние да го планира, прецени той. Ала не допускаше, че някой от тях може да извърши две толкова съвършени подмени сам. Приличаше му на колективно дело, ръководено от умен и хитър човек.

Нужно му е повече от описание и диаграми за служителите, за да открие човека.

Видя една звезда да пада към водите и започна да крои планове.

 

 

— Какво имаш предвид, като казваш, че ще се обадиш на майка ми?

— Бих се обадил на баща ти — уточни Райън, надничайки зад рамото й да види върху какво работи на компютъра, — но останах с впечатлението, че тя е по-запозната с нещата. Какво правиш в момента?

— Нищо. Защо ще звъниш на майка ми?

— Какво е това? Статия по градинарство?

— Нужни са ми някои данни.

— За цветя?

— Да. — Вече бе разпечатала няколко статии за почви, обработка, сезони за засаждане. — Говорихме за майка ми.

— Ще ти кажа. Но първо ми обясни защо са ти нужни данни за цветя.

— Защото ще се заема с градината, а нищо не разбирам от тази работа.

— И подхождаш научно. — Наведе се и я целуна по главата. — Наистина си изключително сладка, Миранда.

Свали очилата си и ги остави на бюрото, преди да отвърне:

— Радвам се, че те развеселих. А сега ще отговориш ли на въпроса ми?

— За майка ти? — Настани се на бюрото й с лице към нея. — Ще й позвъня да й съобщя при какви условия ще й заема някои от моите творби на Вазари, Рафаел и Ботичели.

— Рафаел и Ботичели? Ти така и не прие да ни заемеш друго, освен Вазари.

— Сега обмислям нова сделка. Пет картини — ще се оставя да ме уговориш да прибавя и една творба на Донатело — за три месеца, като галерия „Болдари“ се споменава във всички реклами, а приходите да отидат в „Националните дарения за поощряване на изкуствата“.

— Приходите?

— Ще стигна и дотам. Причината да избера Института по история на изкуствата в Нова Англия е заради репутацията му, задачата му не само да излага произведения на изкуството, но и да ги изучава, реставрира, съхранява и запазва. Много се впечатлих, когато го посетих преди няколко седмици и бях смаян от вещината на доктор Миранда Джоунс.

Дръпна косите й и те се разпиляха по раменете — така ги харесваше най-много. И се направи, че не забелязва раздразнението й.

— Особено ми допадна идеята й да направи исторически преглед — продължи — на социалната, религиозната и политическата действителност на италианския Ренесанс.

— Нима? — промърмори тя. — Не знаех.

— Така се разбрахме. — Взе ръката й и забеляза, че е свалила пръстена, който той й надяна. По-късно щеше да мисли, защо това го накара да свъси вежди. — Привлякоха ме идеята й как да бъде подредена изложбата и фактът, че ще мога да направя подобна тримесечна изложба в моята галерия в Ню Йорк.

— Разбирам. Ще си сътрудничим.

— Точно така. Проектът допада и на двама ни и при предварителните разговори ти предложи да се използва изложбата за събиране на средства за „Националните дарения за поощряване на изкуствата“. Тъй като галерия „Болдари“ винаги е поддържала тази организация, начинанието доста ми се понрави. Ти много умело вплете това в преговорите.

— Да — промърмори тя. — Нали и ти смяташ така.

— Готов съм да се заема с предстоящата задача при първа възможност, но тъй като съм разбрал, че доктор Джоунс е в отпуска, съм доста разтревожен. Не мога да работя с никого друг. Отлагането ме кара да обмислям дали да не се обърна към Института по изкуства в Чикаго.

— Това няма да й допадне.

— И аз мисля, че няма.

Той измъкна останалите фиби от косите й и те се разпиляха.

— По дяволите, Райън…

— Не ме прекъсвай. Ти трябва да се върнеш в института. Трябва човекът, който е направил копията, да знае, че отново си на работа. После, като уредим всичко, ще съберем всички свързани и с двете бронзови статуи хора заедно, на едно място.

— Вероятно ще успееш да реализираш първото. Описаната изложба ще бъде доста престижна. — Той си играеше с косите й и оглеждаше лицето й, докато ги вдигаше и разпускаше. — Ъхх… Майка ми ще бъде поласкана от мнението ти за института. Това с дарението също ще й допадне. Но представа нямам как ще уредиш последната част.

— Ще ти кажа. — Усмихна се и я погали по бузата. — Ще организираме страхотно тържество.

— Тържество?

— Да. — Надигна се и започна да рови по полиците и в чекмеджетата. — И ще обявим, че го направим в памет на Джовани.

— Джовани? — Кръвта й застина. — Готов си да го използваш? Та той е мъртъв.

— Не можем да променим това, Миранда. Но ще уредим убиецът му да присъства. И така ще сме на крачка по-близо до бронзовите статуи.

— Не те разбирам.

— В момента обмислям подробностите. Имаш ли скицник?

— Разбира се.

Обзета от раздразнение и объркана, тя се надигна и извади скицник от един шкаф.

— Трябваше да се досетя. Добре, вземи го заедно с няколко молива и ела.

— Къде да дойда?

— На задната веранда. Ще поседиш там и ще скицираш бъдещата си градина, докато аз се обадя по няколко телефона.

— Очакваш да скицирам градината в такъв момент?

— Ще те отпусне. — Подбра няколко молива от бюрото й, пъхна ги в джоба на ризата си, взе очилата й и ги напъха в нейния. — И ще засадиш по-красива градина, ако си наясно какво искаш да виждаш.

Хвана я за ръка и я изведе от стаята.

— Кога измисли всичко това?

— Снощи. Не можах да заспя. Тъпчем на едно място, а трябва да действаме. Оставихме друг да командва парада, но сега ние ще започнем да дърпаме конците.

— Всичко е много интересно и метафорично, Райън, но организирането на тържество в памет на Джовани не означава, че убиецът ще се появи. И определено не поставя бронзовите статуи в ръцете ни.

— Да караме подред, скъпа. Няма ли да ти е хладно?

— Не се суети около мен. Като седя навън и скицирам, няма да се отпусна. Ако наистина ще организираме изложбата, за която спомена, трябва да се захващам на работа.

— Скоро ще затънеш до шия.

Тя се предаде и излезе на верандата. В началото на април времето беше слънчево, спокойно, духаше лек ветрец. Но както тя добре знаеше, можеше рязко да се промени, да задухат силни ветрове и да завали сняг. Сигурно в това беше привлекателността на крайбрежния климат.

— Сядай. — Целуна я братски по челото. — Аз ще се погрижа за останалото.

— А аз да не тревожа красивата си малка главица, така ли?

Той се засмя и извади клетъчния телефон.

— Проявявай повече толерантност, доктор Джоунс, макар и така да ми харесваш. Какъв е номерът на майка ти?

Тя сви рамене и си каза, че той често може да бъде едновременно вбесяваш и много забавен.

— Това е домашният й телефон — уточни тя, след като го продиктува. — Като имам предвид часовата разлика, най-вероятно ще я намериш вкъщи.

Той натисна бутоните, а тя се загледа към моравата. С чара си ще успее да убеди Елизабет, прецени тя. Успехът му сред жените бе безспорен и не желаеше да се замисля прекалено по този въпрос. Ще знае точно как да се хареса на Елизабет, както се оказа, че знае как да се хареса на дъщеря й.

Въздъхна, когато го чу да изрича името на майка й и престана да го слуша.

На фона на ослепително синьото небе, проблясващите води на океана и скалите моравата й изглеждаше още по-окаяна. Явно и верандата се нуждаеше от пребоядисване.

Баба й се бе грижила за къщата и цветята както майка се грижи за любими деца. А сега внуците бяха занемарили всичко, за да се занимават — както смятаха — с по-важни неща.

Въпросът с ремонта беше лесен за разрешаване. Щяха да наемат някого да го извърши. Обаче не си представяше как тя или Андрю косят тревата, събират падналите листа, подкастрят храсти или плевят.

А промяната положително ще се окаже приятна, мина й през ума. Ще бъде нещо, което ще вършат заедно. Физическият труд и удовлетворението да виждат резултата от него, сигурно ще се окажат добра терапия за него. А защо не и за нея? Така или иначе сегашният й начин на живот рано или късно ще свърши и тогава ще има нужда да запълни с нещо празнината.

Помъчи се да си припомни как изглеждаше градината, докато баба й още се грижеше за нея.

Високи цветя, сети се тя, с лилав или червен цвят. Имаше и жълти маргарити, полюшвани от вятъра. Моливът й несъзнателно се задвижи заедно с изплувалите спомени.

Докато преговаряше с майката по телефона, Райън съсредоточено наблюдаваше дъщерята. Беше се отпуснала и се усмихваше, докато рисуваше. Скицираше бързо, както правят талантливите и надарените с точно око.

Косите й бяха разрошени. Ноктите на дългите й пръсти бяха дълбоко изрязани. Беше си сложила очилата.

Реши, че е най-зашеметяващата жена, която някога е виждал.

И тъй като се разсея, се извърна и отиде в отдалечения край на верандата, за да продължи телефонния разговор.

— Моля ви, наричайте ме Райън. А нали и аз мога да ви наричам Елизабет? Убеден съм, че сте наясно каква забележителна и умна дъщеря имате, но не мога да не споделя силното впечатление, което ми направи. Когато узнах, че е взела отпуска, „разочарование“ е слаба дума да опиша какво изпитах.

Заслуша се за известно време и се усмихна. Зачуди се дали Миранда се досеща, че гласът й придобива същите напрегнати нотки, когато се опитва да прикрие раздразнението си.

— О, да. Не се съмнявам, че има служители в института, които биха схванали общия замисъл, за да го изпълнят. Но не се интересувам единствено от изпълнението. Макар Лойс Беренски от Института по изкуствата в Чикаго — познавате Лойс, предполагам? Да… Тя е изключителен специалист и проявява интерес към проекта. Обещах да й отговоря до четиридесет и осем часа и затова си позволих да ви обезпокоя в дома ви. Аз лично бих предпочел института и Миранда, но ако е трудно да се уреди, ще се наложи…

Той млъкна и се ухили злорадо, когато Елизабет започна да го уговаря. Настани се удобно и прехвърли крак през перилата. Загледа се към морето и изчака събеседничката му да приеме точно онова, което той искаше от самото начало.

Преговорите отнеха четиридесет минути. През това време отиде до кухнята, напълни си чинийка със солени бисквитки, сирене и маслини и отново излезе навън. Когато приключваха, се уговориха да се срещнат вечерта преди тържеството и да вдигнат тост за съвместното начинание.

Затвори и лапна една маслина.

— Миранда?

Тя скицираше усилено вече трети вариант на бъдещата градина.

— Хммм…

— Вдигни телефона.

— Какво? — Тя вдигна очи, леко раздразнена заради прекъсването. — Та той не звъни.

Намигна й.

— Всеки момент ще звънне — увери я той и я дари с широка усмивка, когато деривата в кухнята иззвъня. — Сигурно е майка ти. На твое място щях да се престоря на изненадана… И да проявя известно колебание.

— Тя прие?

— Вдигни телефона и ще разбереш.

Тя вече беше на крака и тичешком се отправи към къщата да вдигне слушалката.

— Ало? Здравей, майко.

Разтърка с ръка разтуптяното си сърце и се заслуша.

Прозвуча й като заповед, но го очакваше. Освен това й говореше с нетърпящ възражения тон: отпуската й се прекъсва и тя трябва да се свърже с Галерия „Болдари“ и да уточни подробностите. Така да нагоди графика си, че изложбата да е планирана, подредена и завършена до втория уикенд на май.

— Но това е след по-малко от месец. Как…

— Давам си сметка, че времето е кратко за такова грандиозно начинание, но господин Болдари има и други задължения. Ще работи с Андрю около тържеството, а Винсенте ще им помага. Твоя единствена грижа през следващите четири седмици е изложбата. Той очаква много от теб, Миранда, също и аз. Ясна ли съм?

— Разбира се. — Разсеяно свали очилата. — Започвам веднага. Джовани…

— Церемонията беше чудесна. Близките му благодарят за цветята. Ще поддържам непрекъснато връзка с теб, Миранда, и ще пристигна вероятно първата седмица през май, за да надзиравам последните етапи. Погрижи се да получа необходимите материали.

— Всичко ще получиш. Дочуване… — Миранда затвори. — Всичко е уговорено. Просто ей така — пророни тя невярващо.

— Не споменах Джовани — каза й Райън. — Предложението не трябва да дойде от мен. Тази идея ще ти хрумне утре и след като си я съгласувала с мен, ще й изпратиш бележка. Оттам ще възникне идеята всички високопоставени служители от всички подразделения на организацията „Джоунс“ да присъстват — за да демонстрират единство, подкрепа и уважение.

— Ще дойдат — тихо се съгласи тя. — Майка ми ще се погрижи да присъстват. Но не виждам каква ще е ползата от това.

— Всички ще са събрани на едно място по едно и също време. — Усмихна се той. — Чакам този момент с нетърпение.

— Трябва да се захващам за работа. — Прокара ръце през косите си. — Чака ме уреждане на изложба.

— Утре заминавам за Ню Йорк.

Тя спря на прага и се извърна.

— А… Така ли?

— Да. Със сутрешния полет. Ще е истинско удоволствие да ви видя отново, доктор Джоунс.