Нора Робъртс
Тиха клопка (2)

Втора глава

Закъсня пет дни. Миранда със замах отвори високите средновековни врати на „Станджо“ и тръгна бързо през фоайето; шумът от ниските токчета на удобните й обувки отекваше като картечни изстрели по белия мраморен под.

Закачи върху ревера подновената от асистентката на Елизабет карта за самоличност на служител в „Станджо“ и огледа от всички страни бронзовата репродукция на изработения от Челини Персей, гордо вдигнал отсечената глава на Медуза.

Миранда често се чудеше какво символизира избраното от майка й произведение на изкуството, което красеше главното фоайе. Да унищожиш всичките си врагове със светкавичен замах — предположи тя.

Спря при приемната, отвори присъствената книга и се подписа. Погледна часовника си и отбеляза и часа.

За този ден бе подбрала много внимателно облеклото си — елегантен тъмносин копринен костюм.

За среща с директора на една от най-важните археометрични лаборатории в света външният вид е твърде важен. Дори когато директорът е майка ти. Особено, продължи разсъжденията си Миранда, когато директорът е майка ти.

Натисна копчето на асансьора и зачака нетърпеливо. Стомахът и се свиваше от напрежение, гърлото й беше стегнато, главата й бучеше. Не си позволяваше обаче нищо от това да проличи.

Щом влезе в асансьора, извади козметичната си чантичка и освежи червилото си. Гримираше се единствено когато нямаше начин как да се избегне подобно досадно задължение.

Решила, че е постигнала желания ефект, тя прибра червилото и приглади сложния френски кок, който й отне прекалено много време и й създаде прекалено много грижи, докато го направи. Когато вратите на асансьора се разтвориха, пристъпи в тихото елегантно фоайе, което се смяташе за светилище. Перленосивият мокет и стените с цвят на слонова кост, както и столовете с високи облегалки подхождаха на майка й. Създаваше се впечатление за нещо прекрасно, с вкус и неангажиращо. Момичето на рецепцията, което работеше с мощен съвременен компютър, също отговаряше на стила на Елизабет: бърз, ефективен и делови.

— Buon giorno. — Миранда приближи и на перфектен италиански се представи: — Аз съм доктор Джоунс. Имам уговорена среща с госпожа Станфорд-Джоунс.

— Si, Dottoressa. Un momento.

Миранда си представи как пристъпва от крак на крак, как оправя сакото си и разкършва рамене. Понякога й помагаше да запази спокойствие, като си представя как се раздвижва. Тъкмо приключваше с мислената разходка напред-назад, когато момичето й се усмихна и й направи знак да влезе.

Тя мина през двойната стъклена врата вляво и пое по белия коридор към кабинета на госпожа директорката.

Почука. Винаги се чукаше на вратата на Елизабет. Поканата Entri долетя веднага.

Майка й седеше зад елегантно бюро от лакирано дърво, напълно подходящо за аристократичния й вид. В рамката на прозореца зад гърба й се виждаше слънчева Флоренция в целия си блясък.

Двете жени се изгледаха преценяващо.

Първа заговори Елизабет:

— Как мина пътуването?

— Без проблеми.

— Радвам се.

— Изглеждаш много добре.

— И се чувствам много добре. А ти?

— И аз.

Дъщерята си представи как се впуска в бърз вихрен танц из идеално подредения кабинет и успя да остане неподвижна като кадет, когото инспектират.

— Искаш ли кафе или нещо разхладително?

— Не, благодаря. Не ме попита как е Андрю.

Елизабет й посочи стол с думите:

— Как е брат ти?

„Нещастен — помисли си Миранда. — Пие прекалено много. Ядосан, депресиран, огорчен.“ На глас обаче заяви:

— Добре е. Изпраща ти поздрави — излъга невъзмутимо. — Предполагам, уведомила си Илис, че пристигам.

— Разбира се. — Тъй като Миранда продължаваше да стои права, Елизабет се надигна. — Всички началници на отдели и служителите, заети с проекта, знаят, че временно ще работиш при нас. Най-важна е бронзовата статуя на Фиесоле. Ти, естествено, ще имаш неограничен достъп до лабораториите и оборудването; избери си когото искаш от персонала да ти помага.

— Вчера разговарях с Джон. Още не сте започнали никакви изследвания.

— Не. Закъснението ти струва време и от теб се очаква веднага да започнеш.

— Затова съм тук.

Майка й леко наклони глава и попита:

— Какво е станало с крака ти? Малко накуцваш.

— Нападнаха ме, не помниш ли?

— Каза, че са те ограбили. Не спомена, че си пострадала.

— Не ме попита.

Елизабет изпусна онова, което при всеки друг Миранда би приела за въздишка, и отбеляза:

— Можеше да поясниш, че при нападението са те наранили.

— Можех, но не го направих. По-важното е, че останах без документи, и това е причината да се забавя. — Наклони леко глава точно като Елизабет преди минута. — Макар да ми бе наредено, че трябва незабавно да се явя.

— Предположих… — Тя се спря и махна с ръка, което говореше или за раздразнение, или за поражение. — Защо не седнеш, докато те въведа в задачата?

Обсъждането на темата отпадаше. Миранда седна и кръстоса крака.

— Човекът, който е попаднал на бронзовата…

— Е бил водопроводчик.

— Да. — За пръв път Елизабет се усмихна — реакцията й повече говореше, че намира ситуацията за абсурдна, а не че е развеселена. — Казва се Карло Риналди. Очевидно е художник по сърце, ако не по занаят. Не успял да издържа семейството с картините си, а баща му притежавал работилница и…

Миранда изрази лекото си удивление с вдигане на веждите:

— Важно ли е потеклото му?

— Само доколкото е свързано със статуята, а такава връзка изглежда няма. Той, както сочат всички данни, буквално се е препънал в нея. Според твърденията му я намерил под счупено стъпало в мазето на Вила дела Дона Оскура. Информацията е проверена и потвърдена.

— Имало ли е съмнения? Да не го подозират, че е измайсторил и историята, и статуята?

— Дори да е имало, засега министърът приема разказа му за достоверен. — Тя отпусна ръцете си със съвършен маникюр върху бюрото. Седеше със съвсем изправен гръб. Дъщеря й несъзнателно трепна и също се поизправи. — Фактът, че след като я открил — продължи Елизабет, — и я е изнесъл от вилата, скрита между инструментите, без да съобщи незабавно на съответните власти, първоначално предизвика известни опасения.

Разтревожена, Миранда сключи пръсти, за да не забарабани по коляното си. Не й хрумна, че в момента е копие на майка си.

— Колко време е била статуята при него?

— Пет дни.

— Не е увредена, нали? Провери ли я?

— Да. Ще се въздържа от коментари, докато сама не я видиш.

— Добре. Покажи ми я.

Елизабет отиде при шкафа и при отварянето на вратата се разкри малък железен сейф.

— Тук ли я държиш?

— Много хора имат достъп до лабораториите, затова предпочетох да я държа тук, в сейфа. А и си помислих, че ще ти е по-удобно да направиш първия оглед тук.

Елизабет натисна кода, тя почака и набра друга серия цифри. Отвори подсилените врати и извади метална кутия. Постави я на бюрото, вдигна капака и извади предмет, увит в избеляло кадифе.

— Ще датираме също и плата, и дървото от стъпалото.

— Естествено. — Макар че гореше от нетърпение, Миранда само се надигна и бавно се приближи до майка си, която поставяше вързопа върху бюрото. — Няма документирани данни за нея, правилно ли съм разбрала?

— Засега никакви. Историята на вилата ти е известна, нали?

— Разбира се. Някога е била дом на Жулиета Буенодарни, известна като Смуглата дама и метреса на Лоренцо Великолепния. След смъртта му се смята, че е станала компаньонка на други представители на Медичите. През определен период от време всички велики личности на Ренесанса, живеещи в или около Флоренция, са посещавали дома й.

— Значи си наясно какви са вероятностите.

— Не се занимавам с вероятности — отвърна Миранда.

— Точно затова си и тук.

Младата жена внимателно прокара пръст по овехтялото кадифе.

— Нима?

— Искам най-доброто и съм в състояние да получа желаното. Също така разчитам на дискретност. Ако изтече информация за находката, ще започнат спекулации, което е нежелателно за „Станджо“. Правителството предпочита да не се огласява намирането на статуята, докато не бъде датирана и изследванията не приключат.

— Водопроводчикът сигурно вече е разказал на всичките си приятели по чашка.

— Не допускам. — Върху устните на Елизабет отново се появи бегла усмивка. — Изнесъл е статуята от сграда, собственост на правителството. Наясно е, че ако не прави точно каквото му се каже, ще се озове в затвора.

— Често страхът е ефективна спирачка.

— Да. Но това не е наша грижа. Спряха се на нас да изследваме статуята и да предоставим на правителството цялата информация, която науката може да даде. Нужно ни е обективно око, човек, който вярва на фактите, а не в романтиката.

— В науката няма място за романтика — промърмори Миранда и внимателно отмести кадифето.

Сърцето и спря, когато статуята се разкри. Вещото й опитно око разпозна великолепието на изработката. Ала инстинктивно прикри възхищението си със скептицизъм и свъси вежди:

— Чудесна работа. Стилът определено е ренесансов.

Извади от джоба си очилата, сложи ги, после вдигна бронзовата статуя и прецени тежестта, като бавно я въртеше в ръце.

Пропорциите бяха съвършени, чувствеността на скулптирания обект — очевидна; и най-дребният детайл — нокът на крака, кичур коса, мускул на прасците, беше смайващо възпроизведен.

Жената бе великолепна — волна, напълно съзнаваща собствената си мощ. Тялото й се извиваше назад, а ръцете бяха вдигнати нагоре, но не за молитва или молба, отбеляза Миранда, а тържествуващо. Лицето, без да е деликатно, поразяваше; очите бяха полупритворени, извитите устни като че ли се наслаждаваха на изпитваната чувствена радост.

Изправила се на пръсти, тя сякаш се готвеше да скочи в топъл, пълен с ухания басейн, или в ръцете на възлюбения си.

Излъчваше неприкрита сексуалност и за миг на Миранда й се стори, че усеща топлината на тялото, сякаш бе живо.

Патината говореше за старинност, но такива неща са подвеждащи, както тя добре знаеше — патина може да се получи и изкуствено. Стилът на художника бе неоспорим. Но и стиловете се копираха.

— Това е Смуглата дама — прошепна тя. — Жулиета Буенодарни. Няма съмнение. Често съм виждала лицето й по картини и скулптури от този период. Но никога не съм чувала за тази бронзова статуя. Ще потърся литература по въпроса, макар че едва ли бих я пропуснала, ако съществува.

Елизабет изучаваше лицето на дъщеря си, а не статуетката. Забеляза вълнението и удоволствието й, които тя бързо прикри. Точно както очакваше, че ще направи.

— Но си съгласна, че е бронзова статуя от епохата на Ренесанса, нали?

— Да. Но не е достатъчно, за да се определи като неизвестно произведение на изкуството от XV век. — С присвити очи продължаваше да върти статуята в ръце. — Всеки студент по рисуване е скицирал и копирал лицето й през годините. Самата аз съм го правила. — Внимателно прокара нокът по синьо-зелената патина. Повърхностната корозия видимо бе дълбока, но трябваше да се изследва. — Веднага започвам.

 

 

В лабораторията тихо звучеше музика от Вивалди. Стените бяха боядисани в болнично резедаво, а подът беше покрит с безупречно чист линолеум. Масите бяха оборудвани с микроскопи, компютърни терминали, епруветки и пликчета за проба. Не се виждаха никакви лични вещи, никакви поставени в рамка семейни снимки, никакви дрънкулки или украси.

Мъжете бяха с вратовръзки, жените — с поли, а върху горното джобче на снежнобелите престилки се виждаше избродирана с черно емблемата на „Станджо“.

Разговорите бяха приглушени и кратки; оборудването жужеше като добре смазан механизъм.

Елизабет изискваше дисциплина, а бившата й снаха знаеше как да я постигне.

В къщата в Мейн, където Миранда израсна, цареше съвсем същата атмосфера. Беше студен дом, помисли си, докато се оглеждаше, но ефективна работилница.

— Отдавна не си идвала тук — подхвана Елизабет, — но Илис ще ти припомни кое къде се намира. Ще имаш свободен достъп до всичко, естествено. Осигурила съм ти пропуски и лични кодове.

— Добре.

Миранда залепи на лицето си любезна усмивка, когато Илис се откъсна от микроскопа и тръгна към тях.

— Миранда, добре дошла във Флоренция.

Гласът й прозвуча тихо и сякаш леко задъхано, но можеше да стане и още по-задъхан, ако е възбудена.

— Приятно ми е, че отново съм тук. Как си?

— Добре. Заета съм. — Хвърли стокаратова усмивка на Миранда и хвана ръката й. — Как е Дрю?

— Не толкова добре, но и той е зает.

Вдигна вежди, когато Илис стисна ръката й, и промълви:

— Съжалявам.

— Не е моя работа.

— И въпреки това съжалявам. — Пусна ръката й и се обърна към Елизабет: — Ти ли ще я разведеш или аз?

— Сама ще се оправя — възрази Миранда, преди майка й да успее да отговори. — Нужни са ми престилка, микроскоп и компютър. И възможност да правя рентгенови и обикновени снимки.

— Ето те и теб.

Джон Картър се приближаваше към тях. Началникът на лабораторията на Миранда изглеждаше трогателно рошав и небрежен при цялата тази жестока деловитост и стил. Вратовръзката му с глуповато ухилени, спокойно пасящи крави вече се бе изкривила. Джобът на престилката му висеше наполовина разпран, по брадичката му се виждаше порязано от бръсненето сутринта, зад ухото си бе пъхнал молив, а по стъклата на очилата ясно се виждаха петна от пръсти.

Присъствието му накара Миранда да се почувства като у дома.

— Добре ли си? — Потупа я той по ръката. — Как е коляното ти? Андрю ми каза, че нападателят те е блъснал.

— Блъснал те е? — възкликна Илис. — Не знаехме, че си пострадала.

— По-скоро бях уплашена. Всичко вече е наред. Добре съм.

— Притиснал нож към шията й — продължи Картър.

— Нож? — Ръката на Илис неволно се насочи към гърлото. — Ужасно. Та…

— Всичко е наред — повтори Миранда. — Търсеше пари. — Извърна се и погледна майка си в очите. — И мисля, че ни отне достатъчно ценно време.

За миг Елизабет запази мълчание. Долови в погледа на дъщеря си предизвикателство и реши, че моментът да изрази съчувствие е отминал.

— Тогава ще оставя Илис да те настани. Картата ти за самоличност и пропуските са тук. — Връчи плик на Миранда. — Илис ще ти отговори на всички въпроси и ще ти осигури всичко необходимо. А можеш да се обърнеш и към мен. — Хвърли поглед към елегантния часовник на китката си. — Имам друга среща; оставям те да започваш. Надявам се да получа предварителен доклад до края на деня.

— Ще го имаш — промърмори Миранда, докато майка и се отдалечаваше.

— Не губи време. — Илис отново се усмихна и сви рамене. — Съжалявам за премеждието ти, но работата тук ще ти помогне да се разсееш от случката. Приготвила съм ти кабинет. Бронзовата статуя на Фиесоле е много важна. Можеш да подбереш екипа си от целия състав.

— Миранда! — гласът издаваше радостта, а името бе произнесено с гърлените италиански интонации. Тя се усмихна широко.

— Джовани! Изобщо не се променяш.

И наистина лаборантът химик бе все така поразително привлекателен, както го помнеше: тъмни пригладени коси, очи с цвят на разтопен шоколад и чаровна усмивка. Макар и няколко сантиметра по-нисък от нея, я караше да се чувства женствена и дребна. Лъскавата му черна коса беше вързана на опашка — волност, която Елизабет допускаше, защото, освен че беше красив, Джовани Бередоно бе и гений в работата си.

— Ти обаче се променяш, bella donna. Станала си още по-прекрасна. Но какво чувам, пострадала си?

Той погали лицето й с опакото на дланта си.

— Вече е само спомен.

— Искаш ли да извия врата на някого заради теб?

Целуна я нежно първо по едната, после по другата страна.

— Да се обърна ли към теб, ако наистина се наложи?

— Джовани, Миранда има работа.

— Да, да… — Той пренебрежително махна на Илис и това също предизвика усмивката на Миранда. — Знам. Голяма, обвита с тайнственост задача. — Повдигна вежди. — Когато директорката вика експерт от Америка, работата е дебела. Е, bellissima, нуждаеш ли се от помощта ми?

— Ти си първият в списъка ми.

Накара я да го хване под ръка, без да обръща внимание на стиснатите устни на Илис.

— Кога започваме?

— Днес — отвърна тя. Забеляза, че бившата й снаха посочва към една от вратите. — Ще ми трябват тестове на слоевете корозия и на метала незабавно.

— Струва ми се, че Ричард Хоторн може да свърши тази работа — успя да вметне най-после Илис и потупа рамото на седналия пред компютъра мъж.

— Доктор Хоторн — поздрави Миранда.

Загледа се в оплешивяващия и примигващ зад стъклата на очилата мъж. След това той ги свали. Имаше нещо познато у него и тя се мъчеше да си припомни кой е.

— Доктор Джоунс — отвърна на поздрава той. Усмихна й се срамежливо и лицето му стана привлекателно. Брадичката му бе къса, очите малко налудничави и бледосини, но усмивката беше топла и момчешка. — Радвам се отново да ви видя. Приятно ни е, че сте сред нас. Четох статията ви за ранния флорентински хуманизъм. Брилянтна е.

— Благодаря. — Сега вече се сети. Беше стажувал в института преди няколко години. След кратко колебание Миранда прие. — Илис ми е приготвила кабинет. Бихте ли се присъединили към нас за момент? Искам да ви покажа с какво разполагам.

— С удоволствие.

Отново сложи очилата и натисна няколко клавиша, за да запамети информацията.

— Не е много обширно — извини се Илис, докато я водеше към вратата. — Но според мен има, ако не всичко, то поне повечето от нещата, който ще ти трябват. Разбира се, можеш да разместиш това-онова.

Миранда се огледа. Компютърът изглеждаше добър. На широка бяла полица видя подредените микроскопи, стъкленици и обичайните необходими инструменти, както и магнетофон, за да се записват бележките. Прозорец нямаше, само една врата. Когато и четиримата влязоха, вътре почти не остана място. Но имаше стол, телефон и добре подострени моливи. Напълно достатъчно, реши тя.

Постави куфарчето за документи върху полицата, а до него — металната кутия. Внимателно извади увитата бронзова статуя.

— Искам да чуя вашето мнение, доктор Хоторн. Само от оглед.

— Разбира се, с удоволствие.

— Задачата е най-обсъжданата тема тук през последните няколко дни — подметна Джовани, докато тя развиваше кадифето. — О! — възкликна той, когато младата жена постави статуята на полицата. — Bella, molto bella.

— Великолепна изработка — обади се Ричард, като нагласи очилата си и присви очи. — Семпла, красива, с великолепно пипнати детайли. Пропорциите и перспективата са спазени.

— Толкова чувствена — не се въздържа да отбележи Джовани и се приближи да я разгледа по-отблизо. — Отразява арогантността и съблазънта на жените.

Миранда го стрелна с поглед и пак се обърна към Ричард.

— Имате ли представа коя е жената?

— Това е Смуглата дама на Медичите.

— Съгласна съм с вас. А стилът?

— Безспорно ренесансов. — Ричард внимателно протегна ръка и я прокара по лявата буза на бронзовата статуя. — Бих казал, че моделът не е използван, за да се пресъздаде митичен или религиозен персонаж, а да представлява самият себе си.

— Да. Да се пресъздаде самата жена — съгласи се Миранда. — Художникът я е изваял такава, каквато е била. Бих добавила, че според мен той дори я е познавал лично. Ще се наложи да потърся документи. Вашата помощ ще бъде безценна в това отношение.

— Разчитайте на мен. Ако се докаже, че е истинско произведение от Ренесанса, ще бъде голям успех за „Станджо“. А и за вас самата, доктор Джоунс.

Тази мисъл й беше хрумнала. Но сега само се усмихна.

— Пилците си броя на есен. Ако статуята е престояла там, където е намерена — а е очевидно, че е така — корозията ще е доста силна. Разбира се, ще са ми нужни точни данни. — Обърна се към Джовани: — Но за пълна достоверност не мога да разчитам само на това.

— Ще направим сравнителни проучвания, ще използваме и термолуминесцентен анализ.

— Непременно. — Отново се обърна към Ричард: — Ще изследваме кадифето и дървото от стълбището, под което е намерена. Но ако попаднем на документи, ще бъде доста по-убедително. — Облегна се на бюрото. — Намерена в мазето на Вила дела Дона Оскура, под стълбището. Ще приготвя и за трима ви доклад за всички известни досега факти. Само за вас тримата и за Винсенте — добави тя. — Директорката настоява за пълна дискретност. Ако имате нужда от асистент, предоставяйте му само най-необходимите данни, докато не приключим с всички тестове.

— Значи засега е само наша — намигна й Джовани.

— Само моя — поправи го тя с усмивка. — Нужна ми е информация за самата вила, за жената. Искам изцяло да я опозная.

Ричард кимна и я увери:

— Веднага започвам.

Миранда погледна статуята и промърмори:

— Сега да видим от какво е направена.

 

 

След няколко часа Миранда разкърши рамене и се облегна на стола. Бронзовата статуя стоеше пред нея и й се усмихваше лукаво. Нямаше следи от месинг, силиконов бронз, платина, нито от метали или материали, които не са неизползвани през Ренесанса. Статуята беше изработена от глина, както можеше да се очаква за произведение на изкуството от този период. Първоначалните тестове на корозията говореха за края на XV век.

Не биваше да прибързва. Първоначалните тестове не бяха достатъчни. Засега работеше по метода на елиминирането: нямаше нищо смущаващо; липсваше непозната за този период сплав, поне видимо нямаше белези да е използван инструмент, непознат през онази епоха. И все пак я чакаше още работа, преди да определи положителните факти.

Дали статуята бе истинска или фалшива?

Позволи си краткотраен отдих за едно кафе и соленките със сирене, които Илис й предложи. Започваше да усеща умората от полета и часовата разлика, но не възнамеряваше да се предава. Кафето — гъсто и черно — беше силно; само италианците умеят да го правят така. Разля се по тялото й и я ободри.

Седна да пише предварителния доклад за майка си. Стремеше се да бъде точна и лаконична; избягваше да прави всякакви догадки или да включва лични предположения. В съзнанието си може би смяташе статуята за загадка, за мистерия, но нищо от тази романтика не се прокрадна в информацията й.

Изпрати доклада по електронната поща, запази копие за себе си и отнесе статуята за последния за деня експеримент.

Техничката не знаеше добре английски, но се изпълни със страхопочитание към дъщерята на direttore, от което Миранда се почувства неловко. Изпрати я за още кафе и когато остана сама, се залови с термолуминесцентния анализ.

Подложи глината на радиация с йони. При загряване кристалите в материала просветваха. Миранда настрои апаратурата и започна да си води кратки бележки за всеки етап, за всеки резултат. Следеше силата и честотата на просветванията и записваше всичко. Усили радиацията, загря повторно глината и проследи новите резултати. И тях записа грижливо.

Следващата стъпка бе да провери нивото на радиация на мястото, където статуята бе открита. Изследва натрупаната по статуята пръст и дървото.

Сега вече всичко се свеждаше до математика. Макар точността на приложените досега методи да изключваше вероятност за грешка, още едно проучване не би навредило, напротив — би придало по-голяма тежест на изследването.

Беше късен XV век. В това вече не се съмняваше.

Но лабораторията бе мястото, където фактите се проверяват, както Миранда добре знаеше. Именно затова щеше да повтори всички изследвания на другия ден. И да ги направи и трети път. Ще сравни познатите формули за състава на бронза през онзи период и ще провери и препровери отделните съставки на метала. Няма да остави Ричард Хоторн на мира, докато не открие всички малко известни писмени данни. И ще намери отговора.