Нора Робъртс
Тиха клопка (19)

Деветнадесета глава

Силната слънчева светлина я събуди. За един ужасен миг си помисли, че очите й горят, и ги разтърка, за да дойде на себе си.

Откри, че не е обвита от пламъци и не е сама в леглото. Успя само приглушено да простене, докато отново затваряше очи.

Какво беше направила?

Е, беше доста очевидно какво — всъщност, ако не й изневеряваше паметта, направи го два пъти. Между които Райън я накара да вземе три аспирина. Предположи, че тези предохранителни мерки държат главата й все още закрепена към раменете.

Предпазливо го погледна. Той лежеше по корем, заровил лице във възглавницата. Вероятно ярката слънчева светлина пречи и на него, но снощи не се сетиха да спуснат завесите.

О, Господи! Нахвърли се, разкъса дрехите му като луда.

Но дори сега, на дневната светлина, беше готова отново да го направи с радост.

Бавно, с надеждата да запази достойнството си поне докато стигне до банята, тя се надигна от леглото. Той дори не трепна. Тя се втурна към банята.

За щастие не видя как той отвори око и се ухили загледан в голия й задник.

Говореше си сама през цялото време, докато взимаше душ. Горещата вода й действаше добре и отмиваше част от болките. Но не и онези, които, както предположи, се дължаха на хубавия, здрав секс.

Взе още три аспирина, разчитайки, че ще й олекне.

Завари го на терасата — разговаряше небрежно със сервитьора от обслужването по стаите. Беше късно да се шмугне обратно в банята; успя все пак да се усмихне бегло и на двамата.

— Buon giorno. Прекрасен ден. — Келнерът прие подписания чек с лек поклон. — Grazie. Добър апетит.

Остави ги сами пред масата, отрупана с храна.

— Ами… Аз…

Тя натика ръце в джобовете на халата, защото щяха да се разтреперят всеки момент.

— Пийни малко кафе — предложи той.

В сивите панталони и черната копринена риза изглеждаше съвсем сдържан и делови. И й напомни, че нейните коси са влажни и разрошени.

— Райън, снощи… Мисля, че трябва да се извиня.

— Нима?

Той наля две чаши кафе и се настани удобно.

— Пих прекалено много. Не го казвам като извинение, а като факт.

— Скъпа, беше великолепна. И сладка — допълни той, докато слагаше конфитюр на кроасана. — И невероятно изобретателна.

Тя затвори очи, предаде се и седна.

— Поведението ми е осъдително, за което съжалявам. Поставих те в доста неловко положение.

— Идват ми наум няколко положения. — Той отпи от кафето, очарован от леката руменина, плъзнала по шията й. — И в нито едно от тях не се чувствах неловко.

Тя посегна към кафето.

— Защо трябва да те извинявам? — зачуди се той. — Какъв смисъл има да съжаляваме? Наранихме ли някого?

— Въпросът е…

— Въпросът ако такъв съществува, е, че и двамата сме необвързани, здрави възрастни и между нас има силно привличане. Снощи се подчинихме на този повик. — Вдигна единия похлупак и разкри златист апетитен омлет. — Лично аз изпитах голяма наслада и се забавлявах. — Разряза омлета на две и сложи половината в нейната чиния. — А ти?

Беше готова съзнателно да се самоунижава, да се извинява, да поеме цялата отговорност. Защо не й позволява да го прави?

— Преиначаваш нещата.

— Ни най-малко. Не съм съгласен с това, което си намислила да кажеш. — А, познатото проблясване на студен гняв в очите. Така вече беше по-добре. — И така — оценявам, че не ме виниш, че се възползвах от ситуацията. Все пак ти започна да късаш дрехите ми, но е глупаво да се самообвиняваш.

— Виня виното — отвърна тя сковано.

— Не, вече призна, че това не е извинение. — Засмя се, взе ръката й и сложи в нея вилица. — Исках да те любя от момента, в който те видях. И все повече исках, откакто те опознах. Възхитителна си, Миранда. Изяж си яйцата, преди да изстинат.

Тя го погледна. Невъзможно беше да му се сърди.

— Не се впускам в моментни връзки.

— Ти наричаш това мимолетно? — Той въздъхна замечтано. — Господ да ми е на помощ, когато се захванем сериозно.

Тя неволно ахна и се предаде.

— Наистина беше великолепно.

— Радвам се, че си спомняш. Не бях сигурен колко е замаяна главата ти. Ще ми се да имахме повече време да прекараме тук. Флоренция действа добре на любовниците.

Тя пое дълбоко дъх, погледна го право в очите и направи нещо, което за нея бе като непредвидено обвързване.

— Мейн е страшно красив през пролетта.

Той се усмихна и прокара пръст по бузата й.

— С огромно удоволствие ще проверя дали си права.

 

 

„Смуглата дама“ стоеше под лъча на светлината. Човекът, който я изследваше, седеше в сянката. Умът беше хладен, спокоен и бистър, както когато се извърши убийството.

Убийството не беше предвидено. Ако нещата не се бяха объркали, нямаше да се стигне до насилие.

Но не всичко потръгна гладко и затова се наложи да се внесат корекции. Открадването на „Давид“ бе причина за загубата на два живота. Кой да предвиди подобно нещо?

Убийството обаче не се оказа така отблъскващо. Даваше усещане за могъщество. Нищо и никой не може да потвърди съществуването на „Смуглата дама“ и да остане жив. Това беше просто факт.

И на този проблем ще се намери разрешение. Спокойно, компетентно и окончателно разрешение. Когато времето настъпи, всичко ще свърши. Както и с Миранда ще е свършено.

Жалко все пак за такъв ум. Някога щеше да е достатъчно да се унищожи само репутацията й. Но сега беше наложително да й се отнеме всичко. Няма място за чувства, стане ли въпрос за наука или могъщество.

Защо не нещастен случай, макар самоубийството да е най-доброто.

Да, самоубийство… Толкова ще е… удовлетворяващо. Колко странно, че до момента не подозираше каква наслада доставя убийството.

Но ще е необходимо да се обмисли, да се планира. Ще е нужно… Върху лицето на човека се появи същата лукава усмивка, както на бронзовата статуя. Ще е необходимо търпение.

Когато „Смуглата дама“ остана сама под лъча светлина, нямаш кой да чуе тихия смях на прокълнатите. Или на лудите…

 

 

В Мейн пролетта бе дошла. Във въздуха се долавяше мекота, която липсваше само преди седмица. Или поне Миранда не я бе забелязвала.

На хълма старата къща се издигаше с гръб към морето, а под залязващите слънчеви лъчи прозорците й блестяха като злато. Приятно бе да е отново у дома.

Влезе и завари Андрю в библиотеката в компанията на бутилка „Джак Даниелс“. Настроението й се помрачи.

Той рязко се изправи, при което залитна. Забеляза блуждаещия му поглед, небръснатото лице, измачканите дрехи.

Беше доста пиян, вероятно през последните няколко дни не бе изтрезнявал.

— Къде беше? — Направи няколко несигурни крачки към нея и непохватно я прегърна. — Тревожех се за теб. Обадих се на всички, за които се сетих. Никой не знаете къде си.

Независимо от тежката миризма на уиски тя знаеше, че загрижеността му е искрена. Отвърна на прегръдката му, но се отказа от намерението си да му разкаже всичко. Не можеше да разчита на пияница?

— В отпуска съм — напомни тя. — Оставих ти бележка.

— Да, от която нищо не се разбира. — Той се отдръпна, взря се в лицето й и я погали по главата с едрата си ръка. — Когато старият цъфна в института, знаех, че сме загазили. Пристигнах тук при първа възможност, но ти вече беше изчезнала.

— Не ми оставиха друг избор. Много ли лошо се държа с теб?

— Не по-лошо, отколкото очаквах. — Небрежно сви рамене. Дори с уискито, което притъпяваше сетивата му, долавяше, че нещата са се променили. — Какво става, Миранда? Какво си направила?

— Заминах за няколко дни. В Ню Йорк попаднах на Райън Болдари.

Извърна се, защото никак не я биваше да лъже. А и никога не лъжеше Андрю.

— Той отново е в Мейн. Ще отседне тук за няколко дни.

— Тук?

— Да. Аз… Между нас… има връзка.

— Ти… О! — Прокара език по зъбите и се опита да помисли. — Разбрах. Не е ли доста прибързано?

— Всъщност — не. Между нас има доста общи неща. — Не й се разпростираше върху темата. — Разследването напредва ли?

— Попаднахме на нещо: изчезнала е документацията на „Давид“.

Макар да очакваше подобно нещо, стомахът й се сви. Прекара нервно пръсти през косите си и се подготви да продължи измамата:

— Не можете да я откриете ли? Би трябвало да е в папките.

— Знам къде би трябвало да бъде, Миранда. — Раздразнен, взе бутилката и си наля още едно питие. — Но я няма. Няма я в целия институт. Навсякъде търсих. — Разтърка очи. — От застрахователната компания се опъват. Ако не открием документацията, ще трябва да си понесем загубата. Навремето ти прави изследването.

— Да — подхвана тя предпазливо. — Аз изследвах статуетката и документацията бе прилежно заведена в папки. Знаеш, че е така, Андрю. И ти работеше заедно с мен.

— Да, но сега я няма. Застрахователната компания отказва да плати, докато не получи документите, майка заплашва да пристигне, за да види защо сме загубили не само ценно произведение на изкуството, но и съпровождащата го документация, а Кук през цялото време ме дебне.

— Съжалявам, че те оставих сам да се справяш с всичко. — И съжаляваше още повече сега, когато виждаше как се оправя. — Андрю, моля те! — Пристъпи към него и измъкна чашата от ръката му. — Не мога да разговарям с теб, когато си пиян.

Той се усмихна и на страните му се появиха познатите трапчинки.

— Още не съм пиян.

— Напротив. — Тя самата съвсем наскоро беше изпаднала в подобно състояние, та различаваше ясно признаците. — Трябва да се включиш в оздравителна програма.

Трапчинките изчезнаха. „Господи — мина му през ума — само това оставаше!“

— Нуждая се единствено от малко разбиране и подкрепа. — Раздразнен, той сграбчи чашата и отпи. — Може да съжаляваш, че ме остави сам в тази каша, но точно това направи. И ако искам няколко питиета след ужасен ден, в който съм се занимавал с полиция, ръководене на института и да правя мили очи на родителите ни, това не е ничия шибана работа.

Тя се взираше в него със свито сърце.

— Обичам те! — изговори го трудно, защото не си го казваха много често. — Обичам те, Андрю, а ти се убиваш пред очите ми. Затова е и моя работа.

В очите и имаше сълзи и те го накараха да се почувства виновен. Затова, вбесен, обяви:

— Добре, тогава ще се убия в уединение. Така няма да е твоя работа.

Грабна бутилката и излезе.

Мразеше се, че разочарова и огорчи единствения човек, на когото напълно разчиташе. Но, по дяволите, животът си беше негов!

Затръшна вратата на спалнята. Седна на стола и отпи направо от бутилката.

Полагаше му се да се отпусне, нали? Вършеше си работата, справяше се със задачите — сякаш имаше някаква полза от това — а в замяна няколкото изпити питиета го изпълваха с тъга.

Е, може би моментите на безпаметност малко го безпокояха; онези отрязъци от време, когато не помнеше какво е ставало. Вероятно е от стреса, а най-добрият лек срещу стреса е алкохолът.

Уверяваше се, че му липсва съпругата му, макар да ставаше все по-трудно и по-трудно да извика неин ясен образ в съзнанието си или да си припомни гласа й. Когато беше трезвен, знаеше: вече не обичаше Илис. И може би никога не я бе обичал толкова, колкото си въобразяваше. Затова пиеше, за да забрави истината и да си позволи да се наслаждава на усещането, че е предаден и нещастен.

Откакто Ани му забрани да посещава заведението й, откри предимството на това да пие сам вкъщи. Пиеш си, докато краката престанат да те държат; тогава си лягаш и потъваш в сън. Така човек успява да преживее нощта.

А човек трябва да преживее нощта, помисли си той, загледан в бутилката, преди отново да я надигне.

Не че имаше нужда да пие. Контролира положението и може да спре щом поиска. Просто не желае, това е всичко. Но ще спре изведнъж, за да докаже на Миранда, на Ани и на всички останали колко грешат по отношение на него.

Хората винаги са грешали по отношение на него, сети се той, изпълвайки се с негодувание. Като се започне от родителите му. Така и никога не се заинтересуваха какъв е, какво иска, от какво се нуждае.

Да вървят по дяволите! Те и всички останали.

Ще спре да пие. Утре, помисли си той, ухили се и надигна бутилката.

Видя светлината да преминава по стените на стаята. Вероятно от фарове на кола, реши той след дълъг размисъл със зяпнала уста. Идват гости. Сигурно е Болдари.

Отпи и се ухили. Миранда си има гадже. Ще се възползва от случая. Отдавна не беше дразнил сестра си за нещо толкова интересно като мъж в живота й.

Защо да не почне още сега? Изправи се и се изсмя, когато стаята се завъртя пред очите му. Тръгна към вратата.

Просто ще провери какви са намеренията на Райън Болдари. Точно така. Ще покаже на този мазен нюйоркчанин, че малката Миранда има по-голям брат, който се грижи за нея. Отново отпи, крачейки по коридора; стигна до площадката, хвана се за парапета и погледна надолу.

Ето я сестричката му в подножието на стълбите, прегърнала силно господин Ню Йорк.

— Ей! — провикна се той и размаха бутилката, а Миранда сепнато се извърна. — К’во пра’иш с’ сестра ми, господин Ню Йорк?

— Здравей, Андрю.

— Я не ме здравосвай! Спиш ли с’ сестра ми, копеле такова?

— В момента не — отвърна хладно Райън, прегърнал младата жена през скованите рамене.

— Е, искам да си поговорим с теб, приятелче.

Андрю тръгна надолу, стигна до средата на стълбите и падна — все едно камък се откърти от скала.

Сестра му се втурна напред и коленичи до проснатото тяло. По лицето му имаше кръв и тя се ужаси.

— Господи! Андрю!

— Добре съм… Добре съм… — промърмори той и отмести ръцете й. — Просто едно тупване.

— Можеше да си счупиш врата.

— Стъпалата са коварно нещо — отбеляза Райън тихо. Клекна до Миранда и забеляза, че раната на челото на Андрю е лека, а нейните ръце треперят. — Защо не те качим отново горе и да те пооправим?

— По дяволите! — Той попипа челото си и се взря в кръвта по пръстите. — Я виж…

— Ще донеса аптечката — предложи младата жена.

Райън отново я погледна: беше пребледняла, а в очите й се четеше пълно отчаяние.

— Ние ще се погрижим. Хайде, Андрю. Вечерта на ергенското му парти брат ми се спъна на тротоара и се нарани къде-къде по-силно от теб. — Изправи пияния на крака. Когато Миранда се накани да ги последва, той поклати глава: — Никакви жени. Това е мъжка работа, нали, Андрю?

— Абсолютно си прав. — Алкохолът превърна Райън в най-добрия му приятел. — Жените са коренът на всяко зло.

— Господ да ги поживи.

— Аз имах една по едно време, но тя ме заряза.

— Хич да не ти пука за нея — посъветва го Болдари, като го побутна наляво.

— Леле, нищо не виждам.

— В очите ти капе кръв.

— Слава Богу! Изплаших се да не съм ослепял. Знаеш ли какво, приятелче?

— Какво?

— Ей сега ще повърна.

— И аз така си мисля — отбеляза Райън и го завлече към банята.

Какво семейство, помисли си той, докато държеше главата на Андрю приведена над тоалетната чиния.

Когато приключи, Андрю бе изтощен, смъртнобледен и треперещ. Три пъти Болдари прави опити да го закрепи седнал, за да се погрижи за раната.

— Вероятно ми прилоша от падането — пророни Андрю тихо.

— Повърна близо литър — сряза го Райън, докато бършеше потта и кръвта, — засрами себе си и сестра си, изтърси се така, че можеше да си счупиш главата, но алкохолът те спаси; миришеш на долен локал в четири часа сутринта и изглеждаш още по-ужасно. Разбира се, че е било от падането.

Нещастникът затвори очи. Искаше да се свие някъде и да спи, докато умре.

— Май пийнах малко повече. Нямаше да го направя, ако Миранда не се нахвърли върху мен.

— Я се откажи от тези жалки извинения. Ти си алкохолик. — Болдари дезинфекцира раната му и не изпита никакво съжаление, когато той рязко си пое въздух. — Поне бъди достатъчно мъж, за да поемеш отговорността си.

— Върви по дяволите!

— Много оригинален отговор. Няма да е нужно да те шият, но утре окото ти ще е прелестно синьо.

Доволен от резултата, той измъкна ризата на Андрю през главата.

— Ей…

— Нужен ти е душ, приятел. Повярвай ми.

— Искам да си легна. За Бога, искам да легна! Май умирам.

— Още не, но си на път.

Райън го изправи на крака и го придържаше, докато пускаше водата. Реши, че не си струва труда да го съблича, и го натика с дрехите във ваната.

— Господи, пак ще повърна…

— Тогава се цели в канала — предложи Райън и отново го хвана за тила, макар той да се разплака като дете.

Отне му близо час, докато настани Андрю в леглото. Когато най-после слезе, откри, че стъклата от разбитата бутилка са изметени и уискито, разляло се по стените и пода, е избърсано.

Не откри Миранда в къщата. Грабна някакво яке и излезе.

Тя беше на скалите. Загледа се в нея: сама, висока, слаба. Вятърът развяваше косите й, а лицето й бе обърнато към океана.

Не само сама, помисли си той, но и самотна. Като че ли не беше виждал по-самотен човек.

Отиде при нея и я наметна с якето.

Беше се посъвзела. Кой знае как неспокойните води винаги успяваха да я успокоят.

— Ужасно съжалявам, че те въвлякох в това — хладно изрече тя. Машинално издигна бариера между двамата. Продължаваше да стои с гръб към него.

— Не съм въвлечен. Сам дойдох.

Сложи ръце върху раменете й, но тя се отдръпна.

— Втори път ти се налага да се справяш с неприлично пиян представител на семейство Джоунс.

— Една вечер, през която си се увлякла, няма нищо общо с онова, което брат ти прави със себе си, Миранда.

— Колкото и да отговаря на истината, не променя факта. Ние се държим лошо, а ти оправяш бъркотията след нас. Не знам дали сама щях да се справя с Андрю тази вечер. Но май предпочитам да бях опитала.

— Е, съжалявам — сряза я той раздразнено и я извърна към себе си. — Но бях тук и възнамерявам да поостана известно време.

— Докато открием бронзовите статуи.

— Точно така. И ако дотогава не съм приключил с теб… — Обгърна лицето й с ръце и яростно я целуна. — Ти ще имаш проблем, с който да се справяш.

— Но, аз не знам как да се справя. — Гласът й се извиси над грохота на вълните. — Не съм подготвена за това, за теб. Всички връзки, които съм имала, свършваха зле. Дори не знам как да се справя с обърканите си чувства; никой от семейството ми не знае как да се оправя и затова винаги се оплитаме.

— Но никога не си се оплитала с мен досега.

Изрече го така самоуверено, че при други обстоятелства тя щеше да се засмее. Вместо това се извърна и се загледа в кръжащата светлина на фара.

„Той ще си тръгне, щом всичко приключи“ — каза си тя. Тогава тя се опасяваше, че доста ще страда. Нямаше значение, че е наясно защо е тук и каква е основната му цел. Тя щеше да страда, когато той я напусне.

— Всичко, което ми се случва, откакто се запознах с теб, ми е чуждо. Аз не се чувствам добре, ако нямам представа къде се намирам.

— Засега се справяш отлично.

— Двама мъже са мъртви, Райън. Репутацията ми е унищожена, семейството ми е по-разделено от всякога. Наруших закона, пренебрегнах етиката и съм във връзка с престъпник.

— Но нито за миг не си се почувствала отегчена, нали?

Тя леко се засмя.

— Не. Само че не знам какво да предприема оттук нататък.

— Ще ти се притека на помощ. — Хвана я за ръка и я поведе. — Утрешният ден ще настъпи бързо; тогава ще предприемем следващите стъпки. Сега имаме достатъчно време да поговорим какви трябва да са те.

— Искам да подредя всичко… — Като че ли е най-добре да проверя как е Андрю и после да се организирам.

— Андрю спи и няма да се събуди до сутринта. За организация на нещата е необходим ясен ум. В момента ти си твърде напрегната, за да разсъждаваш разумно.

— Извинявай, но организацията е моят живот. В състояние съм едновременно да осъществявам три проекта, да очертая бъдеща лекция и да преподавам в клас.

— Ти си страхотна жена, доктор Джоунс. Тогава да приемем, че аз не съм в състояние да разсъждавам разумно. А и никога не съм бил във фар. — Той го изучаваше, докато се приближаваха, и се наслаждаваше как светлината прорязва тъмнината и се стеле по повърхността на водата. — Откога е?

Тя въздъхна. Ако ще заобикалят проблемите в момента — така да бъде.

— Построен е през 1853. Отвън е запазен, но вътре дядо ми го е преустроил с намерението да го използва като ателие. Според баба ми обаче то му служело предимно за любовните му похождения, защото го е забавлявало да държи къщата под око и заради очевидната му прилика с фалос.

— Добрият стар дядо.

— Той е само един от емоционално осакатените представители на семейство Джоунс. Баща му — пак според баба ми, която единствено говореше за тези неща — се появявал с любовниците си в обществото и имал няколко незаконни деца, които отказал да признае. Дядо ми просто продължил традицията.

— Излиза, че има доста представители на семейство Джоунс наоколо.

Тя с изненада откри, че не се почувства обидена. Напротив, думите му я развеселиха.

— Да, предполагам, че е така. Както и да е — прабаба ми предпочела да си затваря очите пред навиците му и прекарвала по-голямата част от година в Европа, където за отмъщение харчела колкото може повече от парите му. За съжаление решила веднъж да се върне в Щатите на нов луксозен кораб. Казвал се „Титаник“.

— Наистина ли?

Вече бяха достатъчно близо и Райън видя ръждясалия катинар на здравата дървена врата.

— Е, все пак тя и децата й се качили на спасителна лодка и оцелели. Но се простудила и след няколко седмици починала от пневмония. Съпругът й изразил скръбта си, като наскоро след това се събрал да живее с оперна певица. Загинал, понеже съпругът на певицата, някак недоволен от такова решение, подпалил къщата, където двамата живеели в грях.

— Предполагам, че е умрял щастлив.

Райън извади джобно ножче и се зае с катинара.

— Недей. Имам ключ в къщата, ако искаш да видиш какво има вътре.

— Но така е доста по-бързо и забавно. Виждаш ли? — Прибра ножчето и отвори вратата. — Влажно е — отбеляза и извади фенерчето си, за да освети долното помещение. — Но и уютно.

Стените бяха облицовани с чамова ламперия, а мебелите бяха покрити с дебели платнища. В далечния ъгъл имаше зидана камина.

Помисли си, че проектантът е сбъркал, като е направил помещението квадратно, а не го е оставил кръгло.

— Значи тук дядо е забавлявал дамите си?

— Предполагам. — Вътре бе хладно, въздухът — застоял. — Баба го презираше, но остана с него, отгледа сина си и предано се грижи за болния си съпруг през последните две години от живота му. Беше забележителна жена: силна, упорита… И ме обичаше.

Той се обърна към нея и погали лицето й.

— Естествено, че те е обичала.

— Няма нищо естествено, когато става дума за обич в нашето семейство. — Забеляза съчувственото пламъче в очите му и се извърна. — Мисля, че на дневна светлина ще успееш да разгледаш по-добре помещението.

Той нищо не каза. Спомни си как в началото реши, че е студена. Обикновено не грешеше в преценките си.

Всъщност у нея нямаше студенина, а добре изградена защитна система от ударите на живота. Беше изпитала пренебрежение, безразличие, студенина.

Зае се да разучи обстановката и откри газена лампа и свещи. Запали и двете.

— Малко е зловещо. Идвала ли си тук да търсиш духове като дете?

— Не ставай глупав.

— Скъпа, детството ти е било осакатено. Ще трябва да наваксаме. Хайде.

— Какво правиш?

— Качвам се горе — обясни той, вече поел по металните стъпала.

— Не пипай нищо. — Тя бързо тръгна след него. — Всичко сега е автоматизирано.

Той попадна на малка спалня, в която се имаше само матрак. Пристъпи към прозореца и се възхити от гледката на разбиващите се в скалите вълни.

— Страхотно е. Драматично, опасно и предизвикателно.

— Почти никога не е спокойно — уточни тя зад гърба му. — От другия прозорец се вижда заливът. Понякога водите там са гладки като стъкло. Сякаш можеш да вървиш по тях и да стигнеш направо до брега.

Той я погледна през рамо.

— Ти коя гледка предпочиташ?

— Харесвам и двете, но предпочитам бурния океан.

— Бурите привличат неспокойните духове.

Тя свъси вежди и продължи след него. Не смяташе, че има неспокоен дух.

Доктор Миранда Джоунс е стабилна като гранит, помисли си тя. И за съжаление толкова скучна.

Сви рамене и го последва в помещението с прожектора.

— Възхитително място — отбеляза той и въпреки предупреждението и пипаше каквото му попадне.

Оборудването бе доста осъвременено и жужеше, докато лъчът светлина кръжеше над главите им. Помещението беше кръгло. Външният железен парапет бе ръждясал, но и това го очарова. Излезе навън и вятърът го удари като обидена жена. Това го разсмя.

— Прекрасно е. И аз бих водил дамите си тук. Толкова е романтично, предразполагащо към секс и малко страшничко. Би трябвало да го постегнеш — подхвърли. — Ще стане страхотно ателие.

— Нямам нужда от ателие.

— Щеше да имаш, ако се занимаваше сериозно с изкуството.

— Не съм художничка.

Той се усмихна, влезе отново вътре и затвори вратата.

— Аз съм доста вещ търговец на произведения на изкуството и твърдя, че си. Студено ли ти е?

— Малко. Тук е доста влажно.

— Направо ще премръзнеш, ако не предприема нещо. А това ще е истинско престъпление. Но пък нали съм и специалист по престъпленията. — Хвана ръцете й и ги разтри. — Морето звучи по-различно оттук: тайнствено и почти заплашително.

— Ако духаше източен вятър, щеше да звучи много по-заплашително. Фарът предпазва корабите да не се приближават прекалено много до плитчините и скалите. И въпреки това има няколко корабокрушения през миналия век.

— Значи духовете на моряци корабокрушенци с подрънкващи кости се чуват по брега.

— Не съм забелязала.

— Но аз ги чувам. — Прегърна я. — Умоляват за милост.

— Чуваш вятъра — поправи го тя, но все пак потрепери от думите му. — Е, разгледа ли вече?

— Още не. — Сведе устни към нейните. — Но възнамерявам да го направя.

Тя се опита да се освободи.

— Болдари, ако си въобразяваш, че ще ме прелъстиш тук, напълно се заблуждаваш.

— Предизвикваш ли ме? — попита той и нежно я ухапа по шията.

— Не. Съобщавам ти го като факт. Но усети как краката й се подкосяват. — В къщата има удобна спалня… Всъщност няколко. Там е топло, уютно и дюшеците са отлични.

— Ще трябва да ги пробваме… по-късно. Споменах ли какво прекрасно тяло имаш, доктор Джоунс?

Ръцете му вече го изучаваха. Пъргавите му пръсти успяха да разкопчаят панталона й и да свалят ципа, преди тя да успее да се възпротиви.

— Райън, тук не е мястото да…

— Щом е задоволявало дядо ти… — напомни й той и пъхна ръка между краката й. Тя вече беше гореща и влажна и той не откъсваше очи от нейните; наблюдаваше как се замъгляват и в тях се появява желание. — Отпусни се. Искам да усетя как ще свършиш тук и сега. Искам да видя какво съм в състояние да направя с теб.

Тялото й не й оставяше никакъв избор: действаше като добре смазана машина. Усети как я побиват сладостни тръпки, напряга се и насладата се разлива по тялото й.

Главата и се отпусна назад и тя неволно простена. Той се възползва и обсипа шията й с целувки.

— Още ли ти е студено?

— Не.

Тялото й гореше, кръвта й пулсираше. Обгърна раменете му с ръце.

Когато отново потърси устните й, тя отвърна на целувката му. Времето и мястото нямаха никакво значение пред силата на желанието.

Панталоните й се свлякоха на пода, якето се изхлузи от раменете й. Тя се разтапяше под ръцете му, облегната на плота с оборудването, което продължаваше да дава своите сигнали, а светлината да кръжи по водата.

— Вдигни ръце, Миранда.

Тя се подчини и той свали пуловера й. Забеляза удоволствието по лицето й, когато докосна зърната.

— Никакво вино тази вечер, за да не притъпява сетивата — пророни той и прокара ръка по кожата й. — Искам да усетя всичко, да се чудя какво ще изпиташ в следващия момент.

Смъкна едната презрамка и леко заби зъби в рамото й. Все едно че я вкусва, помисли си тя зад затворените клепачи. Езикът му се плъзгаше по раменете, по корема и постепенно достигна между бедрата й.

Остана между разтворените й бедра и тя, стиснала здраво ръба на плота, разбра какво е да си напълно под нечия власт. И да го искаш. Да копнееш за него.

Всичко, което правеше с нея, и действаше като шок. Логичната й мисъл се бунтуваше.

Представяше си как всъщност изглежда в момента: гола, с възбудено извито тяло, готово да се отдаде на почти напълно облечен мъж.

Но когато свали сутиена й и насочи устни към гърдите й, откри, че това не я безпокои.

Той нито подозираше, че тя ще откликне така, нито какво е да усети готовността на тази силна и предпазлива жена напълно да му се отдаде. Тръпката бе невероятна.

Кръжащата светлина я освети и тя заприлича на бяла мраморна статуя; след това изчезна и на светлината на свещите тялото й стана златисто. Устните й приемаха неговите с нетърпение.

Целувката стана още по-дълбока; несравнимо по-дълбока, отколкото някой от двамата очакваше. За миг останаха притиснати един към друг и потрепериха.

Не забелязваха влажния въздух и студа. Свлякоха се върху прашния под; беше твърд и студен, но за тях беше като пухено легло.

Тя съблече ризата му и докосна с устни лявата му гръд, защото съзнаваше, че той е откраднал сърцето й. Той искаше да е нежен и затова предпазливо я изучаваше с ръце и устни. Наслаждаваше се как тя сияе от чувства и желание.

Затова, когато тя го обгърна и притисна лице във врата му, Райън си позволи да изпита дълбока нежност.

Той се обърна, постави я върху себе си и стисна бедрата й, а тя го пое и разбра какво означава да обичаш любовника си.