Нора Робъртс
Тиха клопка (18)

Осемнадесета глава

Още преди полунощ Карло излезе от кръчмата и пое пеш към къщи. Предупреди съпругата си, че тази вечер ще закъснее. Бяха се договорили една вечер в седмицата да прекарва с приятели, с които да пие и да се надлъгва. София също разполагаше с такава вечер и я прекарваше в клюки с жените у сестра й, което Карло предполагаше, че за нея означава същото.

Обикновено оставаше до полунощ или дори по-късно, удължавайки мъжкото си удоволствие, но напоследък не се задържаше до малките часове: стана предмет на всеобщи подигравки, когато се разчу, че „Смуглата дама“ е фалшификат.

Самият той не вярваше в това. Нали държа статуята в ръце? Един художник различава истинското изкуство, когато го види. Но всеки път при този аргумент приятелите му се смееха.

Властите се бяха държали с него като с престъпник. Dio mio, не беше извършил нищо нередно. Или сбърка като въобще изнесе статуята от вилата?

Но нали той я намери? Държа я в ръцете си, разгледа лицето й, усети красотата и силата й, както сега усещаше виното в кръвта си. Тя го преобрази. Омагьоса го. И все пак накрая той направи онова, което се очакваше от него: предаде я на държавата.

Сега се опитваха да го убедят, че статуята не струва нищо. Просто много добър фалшификат, който да заблуди света на изкуството. Знаеше със сърцето си, със сетивата си, че това не е истина.

София твърдеше, че му вярва, но той знаеше, че го лъже. Говореше така, защото му беше предана, обичаше го и така по-малко се караха пред децата. Репортерите, с които разговаря, записаха всичко казано от него, но така го изопачиха, че той излезе пълен глупак.

Опита се да говори с американката — онази, която ръководеше лабораторията, където отнесоха неговата дама. Тя обаче не пожела да го изслуша. Загуби самообладание и настоя да говори с доктор Миранда Джоунс, която доказа, че статуята е истинска.

Директорката повика охраната и нареди да го изхвърлят. Почувства се толкова унизен.

Въобще не биваше да слуша София, помисли си той сега, докато крачеше по пустия извънградски път към дома, леко залитайки — виното си казваше думата. Трябваше да задържи дамата за себе си. Той я намери, той я измъкна от влажното тъмно мазе и я извади на светлина. Тя му принадлежеше.

Сега, макар да твърдяха, че няма никаква стойност, отказваха да му я дадат.

А той я искаше.

Позвъни в лабораторията в Рим и настоя да му върнат собствеността. Вика, бесня и нарече всички лъжци и измамници. Звъня дори в Америка и остави объркано съобщение на телефонния секретар на Миранда. Вярваше, че тя е връзката му с неговата дама. Тя щеше да му помогне…

Нямаше да се успокои, докато отново не види статуята. Докато не я подържи в ръце.

Ще наеме адвокат, реши той, подтикван от виното и подигравките. Отново ще се обади на американката — онази в мястото, наречено Мейн — и ще я убеди, че всичко е заговор, конспирация да откраднат дамата от него.

Помнеше снимката й от вестниците: силно, честно лице. Да, тя ще му помогне.

Миранда Джоунс. Тя ще го изслуша.

Не се обърна назад, въпреки че чу шума от приближаващата се кола. Пътят беше пуст, а той вървеше в края. Съсредоточено обмисляше какво ще каже на тази жена-учен.

Мислите му бяха при Миранда и „Смуглата дама“, когато колата го блъсна с голяма скорост.

 

 

Миранда стоеше на терасата, огряна от силното утринно слънце, и гледаше към града. Може би за пръв път оценяваше истинската му красота. Убийството на Джовани коренно промени нейния живот. Дълбоко в душата й щеше да остане едно тъмно кътче, изпълнено с вина и тъга. И въпреки това сега усещаше повече светлина, отколкото когато и да било друг път. Изпитваше потребност да й се наслади, да й обърне внимание, да се потопи в нея.

Усети нежната целувка на ветреца по бузата си и топлината на камъка под босите си крака.

Даде си сметка, че й се иска да се облече и да тръгне по улиците без определена посока; ще погледа витрините, ще се разходи край реката, ще се почувства жива.

— Миранда.

Пое си дъх, извърна глава и видя Райън до вратата на терасата.

— Утрото е прекрасно. Пролетта, прераждането са тук. Мисля, че досега никога не съм ги оценявала истински.

Той прекоси терасата и сложи ръка върху нейната, облегната на парапета. Тя дори щеше да се усмихне, но улови погледа му.

— Господи! Сега пък какво е станало?

— Водопроводчикът Карло Риналди е мъртъв. Снощи го е блъснала кола. Току-що го чух по новините. — Ръката й под неговата се сви в юмрук. — Прибирал се вкъщи преди полунощ. Не съобщиха повече подробности. — Обзе го невъздържан гняв. — Имал три деца и чакал четвърто.

— Може да е било злополука. — Искаше й се да е така и може би щеше да го повярва, но видя израза на лицето му. — Но очевидно не е. Кой би искал да го убие? Той няма нищо общо с лабораторията. Не знае нищо.

— Вдигал е много шум. Доколкото ни е известно, може би участва в случая от самото начало. Нали той е намерил статуята и я задържал няколко дни? Той е бил неволен участник, Миранда, а неволните участници ги преследват.

— Точно както Джовани. — Отдръпна се от него. — Споменаха ли нещо за Джовани в новините?

— Не, но ще се чуе. Облечи се. Ще излезем.

Навън, но не за да повървят по улиците, не за да се разходят край реката, не за да се наслаждават на деня.

— Добре.

— Няма да спориш?! — изненада се той. — Няма да питаш къде, кога, защо?

— Този път не.

Влезе в спалнята и затвори вратата.

Тридесет минути по-късно бяха в телефонна кабина и Райън правеше нещо, което бе избягвал цял живот: обаждаше се в полицията.

Промени гласа си и говореше шепнешком, когато съобщи за труп на втория етаж на „Станджо“. Затвори в момента, когато започнаха въпросите.

— Май свършихме работа. Хайде да се омитаме, в случай че полицията има начин да проследи обаждането.

— В хотела ли се връщаме?

— Не. — Той яхна мотора. — Отиваме при майка ти. Ти ще си навигатор.

— При майка ми? — Забрави обещанието да не задава никакви въпроси. — Защо? Полудя ли? Не мога да те заведа при майка ми.

— Подготвен съм, че няма да има вкусна лазаня за обяд, но ще хапнем пица по пътя. Така ще дадем достатъчно време.

— На кого и за какво?

— На полицията да открие тялото и на майка ти да го научи. Какво предполагаш, че ще направи, когато разбере?

— Ще отиде право в лабораторията.

— Точно на това разчитам. Така ще имаме възможност да претърсим къщата й.

— Ще се вмъкнем в дома на майка ми?

— Да, освен ако не оставя ключа под изтривалката. Сложи това. — Измъкна шапка с козирка. — Съседите ще разпознаят косите ти от километър.

 

 

— Не разбирам защо трябва да го правим — настояваше Миранда час по-късно, седнала на мотора зад него на половин пряка от къщата на майка си. — С какво ще оправдая нахлуването ни в дома на майка ми и претърсването на вещите й?

— Цялата ти документация от твоите изследвания, съхранявана в лабораторията, е унищожена. Има шанс тя да разполага с копия в дома си.

— Защо?

— Защото си й дъщеря.

— За нея това няма значение.

„Но за теб има“ — помисли си Райън.

— Може да няма, но може и да има. Това ли е тя?

Миранда погледна към къщата и се скри зад гърба на младия мъж като избягала от час ученичка.

— Да.

— Привлекателна жена. Не си приличате.

— Много благодаря.

Той се ухили и се загледа в Елизабет — облечена в безупречен черен костюм, отваряше вратата на колата си.

— Държи се — отбеляза той. — Като я погледнеш, няма да предположиш, че току-що са й съобщили за взлом на работното й място и за смъртта на един от служителите й.

— Майка ми не дава израз на чувствата си.

— Както отбелязах: не й приличаш много. Добре. Оттук нататък ще вървим пеша. Тя няма да се върне за по-малко от два часа, но ние ще се справим за един, за да не усложняваме нещата.

— Няма да е така просто.

Тя видя как той метна сака през рамо. Да, повтори си тя, животът й никога вече няма да е същият. Сега тя беше престъпник.

Той се отправи към входната врата и натисна звънеца.

— Има ли прислужници, куче, любовник?

— Има жена, която поддържа домакинството, но не живее тук. Не обича животните. — Нахлупи шапката по-ниско, за да скрие съвсем косите си. — Не знам нищо за сексуалния й живот.

Той отново позвъни. След това извади шперцовете и се справи с ключалката така, сякаш разполагаше с ключ.

— Има ли алармена система?

— Не знам. Сигурно.

— Добре, ще се справим и с нея.

Влезе вътре и видя на стената кутията със светлинната, която показваше, че системата има код. Разполага с минутка, прецени той, извади отвертката, свали капака и прекъсна някакви жички.

Ученият в нея не можеше да не се възхити на бързината и точността на движенията му, затова подхвърли с привидно безразличие:

— Питам се защо хората въобще си дават труд да се обезопасяват. Защо просто не оставят прозорците и вратите си отворени?

— И аз се чудя същото. — Намигна й и се огледа. — Хубаво местенце. Малко безжизнено, но привлекателно. Къде е кабинетът й?

За миг остана загледана в него и се озадачи защо случайно подметнатата критика по адрес на майка й така я развесели. Редно беше да се възмути.

— На втория етаж, вляво май. Не съм прекарвала много време тук.

— Да опитаме тогава.

Той тръгна по елегантното стълбище. Можеше да има повече цветове, помисли си той неволно. Цареше идеален ред и оставяше впечатлението за необитаван образцов дом. Определено беше от класа, но той предпочиташе своя апартамент в Ню Йорк или елегантната, макар и твърде неподдържана къща на Миранда в Мейн.

Откриха кабинета.

— Има ли сейф?

— Не знам.

— Е, потърси — предложи той и сам се захвана със задачата, като се насочи към картините. — Ето го — зад тази хубава картина на Реноар. Аз ще се справя с него, а ти се залови с бюрото.

Тя се поколеба. Още от дете знаеше, че не бива да влиза без позволение в стаята на майка си. Никога не бе влизала да заеме обици или да си услужи с парфюма й. И определено никога не се бе докосвала до съдържанието на бюрото й.

Преодоля насажданото през целия си живот и се впусна с повече ентусиазъм, отколкото щеше да признае:

— Тук има всевъзможни папки — съобщи тя на Райън, докато ги преглеждаше. — Повечето са лични: застраховки, разписки, кореспонденция.

— Продължавай да търсиш.

Настани се на стола зад бюрото — също за пръв път — и затършува из следващо чекмедже. Обзе я вълнение, примесено с вина и срам.

— Копия от договори — промърмори тя, — и доклади.

— Явно и тук работи. О! — Пръстите й замръзнаха. — Папка за бронзовата статуя на Фиесоле. Значи има екземпляр.

— Вземи я. По-късно ще я прегледаме. — Заслуша се как с щракване и последния зъбец си дойде на мястото. — Сега вече си мой, красавецо. Красиви перли — прошепна той, отваряйки облицована с кадифе кутия. — Предполагам, че са наследствени. Ще ти отиват.

— Върни ги обратно.

— Не ги взимам. Не се занимавам с бижута. — Отвори друга кутийка и подсвирна при вида на диамантите. — Много стилни обици, по три карата всяка. Руско бяло злато.

— Нали каза, че не се занимаваш с бижута?

— Това не значи, че не проявявам интерес. Ще подхождат идеално на пръстена ти.

— Той не е мой — отвърна тя троснато, но погледът й неволно се насочи към ръката й.

— Я виж. — Той измъкна тънка прозрачна папка. — Изглежда ли ти позната?

— Рентгеновите снимки — едва прошепна тя и в следващия момент се озова до него и ги грабна. — Компютърните копия. Виж. Ето. Сам можеш да го забележиш… Нивото на корозия. Всичко е тук. Значи е била истинска.

Развълнувана, тя притисна челото си с ръка и затвори очи.

— Всичко е тук. Не съм сбъркала. Не съм допуснала грешка.

— Никога не съм се съмнявал в теб.

Тя отвори очи и се усмихна.

— Лъжец такъв. Нахълта в спалнята ми и ме заплаши да ме удушиш.

— Казах, че бих могъл да те удуша. Но това беше преди да те опозная. Хайде, подреди нещата, скъпа. Разполагаме с достатъчно материал.

 

 

Прекараха следващите няколко часа в хотела. Миранда препрочиташе копията от докладите си ред по ред, а Райън седеше наведен над компютъра.

— Всичко е тук. Всичко, което съм направила. Вярно, липсва пълната документация, но и това доказва, че съм права. Как не го е видяла?

— Я погледни и виж дали не бъркам.

— Кое?

— Направих списък на хората, които са имали достъп и до двете бронзови статуи. Ето имената. Вероятно има и други, но тези са най-важните.

Тя се надигна и се зачете през рамото му. Стисна зъби, когато забеляза, че името й е начело на списъка. Фигурираха още: майка й, баща й, Андрю, Джовани, Илис, Картър, Хоторн, Винсенте.

— Андрю дори не е виждал „Смуглата дама“.

Кичур от косата и се измъкна и го погали по бузата.

Напрежението в слабините му едва не го накара да изстене. Ако не друго, мина му през ума, косите й щяха да го накарат да се пропие, преди да приключат с този случай.

— Той е свързан с теб, майка ви и Илис. Значи косвено е имал достъп.

Тя намести очилата на носа си.

— Това е обидно.

— Интересува ме колко е точен списъкът. Спести си коментарите.

— Относително пълен и обиждащ.

О, да, и надменните нотки в гласа й. Искаше му се да ги превърне в стенания.

— Съпругата на Хоторн придружаваше ли го във Флоренция?

— Не.

— Знам, че Ричард е разведен. — Той се отпусна за момент и се извърна, за да вдъхне уханието на косите й. — Но бил ли е още женен по време на командировката си в Мейн?

— Представа нямам. Едва си го спомних. Всъщност той ми напомни, че се познаваме. — Раздразнена, сведе глава и видя погледа му. В него се четеше не само деловитост. Сърцето й заби по-силно. — Какво значение има?

— Какво значение има кое?

Господи, жадуваше за устните й!

— Ами… Фактът, че Ричард е разведен?

— Защото хората споделят с любовниците и съпрузите си най-различни тайни. Сексът — продължи той, играейки си с кичур от косата й — предразполага към откровеност.

Само да я придърпа, мина му през ума; едно леко подръпване и устните им ще се срещнат. И ще гали косите й. Ще я разсъблече за пет минути; ще й остави единствено очилата.

Представи си Миранда само по очила.

С огромно усилие се удържа да не я притисне и да зарови ръце в косите й. Сви вежди и се обърна към екрана.

— Да видим и имената на останалите, но първо ни е нужна почивка.

— Почивка?

От главата й бяха излетели всички мисли. Кръвта й бушуваше. Ако той я докоснеше сега, ако я целунеше, щеше да излети като ракета. Изправи гръб и с копнеж затвори очи.

— Какво точно имаш предвид?

— Да оставим всичко това и да отидем да хапнем.

Смаяна, отвори очи.

— Да хапнем?

— Да, доктор Джоунс. Храната поддържа човешкия организъм.

— Да, храната… — Гласът й леко трепереше. Не можеше да определи дали от смях, или от отчаяние. — Добра идея.

— Как искаш да прекараш последната си вечер във Флоренция?

— Последната вечер?

— Тук нещата се усложниха. Най-добре да изчезваме и да продължим работата от домашна територия.

— Но ако „Смуглата дама“ е тук…

— Ще дойдем по-късно да я вземе. — Изключи компютъра. — Флоренция, доктор Джоунс, не е кой знае колко голям град. Рано или късно някой познат ще те види. — Погали косите й. — Ти просто не можеш да останеш незабелязана. И така — къде? В заведение за бързо хранене, елегантен ресторант или някое шумно място?

Вкъщи. Откри, че всъщност силно желае да е вкъщи и да се огледа с нови очи.

— За разнообразие ще предпочета някое шумно място.

— Отличен избор. Знаем едно чудесно заведение.

 

 

Беше шумно, претъпкано и силната светлина огряваше непретенциозните картини по стените. Над главите им висяха опушени свински бутове и наденици — специалитетът на заведението. Приятели и непознати се озоваваха рамо до рамо край близко наслаганите маси и си похапваха макарони и меса.

Закръглен мъж с не особено чиста престилка ги отведе в един ъгъл и като чу поръчката на Райън за бутилка местно червено вино, кимна одобрително. Вляво от Миранда седяха двама весели американци, тръгнали да обикалят Европа. Спътникът й се впусна в разговор с тях с лекота, която я накара да му се възхити.

Тя самата никога не бе разговаряла с непознати в ресторант, освен при крайна необходимост. Преди виното да пристигне на масата, тя вече знаеше, че са от Ню Йорк, имат собствен ресторант и са заедно от десет години. Това беше, както уточниха те, пътуване, с което да отбележат годишнината.

— А ние караме втори меден месец. — Райън очевидно се забавляваше, взе ръката й и я целуна. — Нали така, Аби, скъпа?

Неразбираща, тя се вторачи в него, но след лекото му подритване под масата, побърза да изрече:

— О, да… Точно така. Не успяхме да си позволим да заминем, когато се оженихме. Кевин тъкмо започваше работа, а аз току-що бях назначена в агенцията. Сега си даваме тази ваканция, преди да се появят децата.

Смаяна от себе си, тя надигна чашата, а Райън й се усмихна лъчезарно.

— Заслужаваше си чакането — отбеляза той. — Във Флоренция е толкова романтично.

Противно на всякакви природни закони сервитьорът си проби път до тях и попита какво ще поръчат.

Не мина и час и Миранда настояваше за още вино.

— Чудесно е. А и мястото е възхитително. — Тя се усмихна приятелски на някакви англичани на съседна маса, а после на група германци, които пиеха бира и пееха. — Досега не съм била на такова място.

— Искаш ли десерт?

— Разбира се. Яж, пий и се весели. — Наля си още една чаша вино и му се усмихна широко. — Страшно ми харесва тук.

— Да, забелязвам.

Отмести бутилката по-далеч от нея и направи знак на сервитьора.

— Нали бяха много симпатична двойка? — попита тя и погледна към освободените от американците места. — Истински влюбени. Непременно ще ги потърсим, когато се приберем. Не… Когато те се приберат. Ние се прибираме утре.

— Ще опитаме домашния сладкиш — поръча Райън на сервитьора, като не пропусна да забележи как Миранда започва да припява с пияните германци. — И едно капучино.

— Бих предпочела още вино.

— Идеята ти не е добра.

— Защо не? — Изпълнена с благи чувства към себеподобните си, тя надигна чашата и я пресуши. — Харесва ми.

— Ще те боли глава — отбеляза той със свиване на раменете, когато младата дама отново посегна към бутилката. — Продължавай така и няма да ти е много приятно по време на полета утре.

— Много добре понасям летенето — осведоми го и напълни чашата си. Засмя се. — Видя ли как не ми трепна ръката. Доктор Джоунс е винаги стабилна. Отново се засмя и добави: — Но на Аби не може да се разчита.

— А Кевин е доста притеснен, че тя ще падне на масата и ще се наложи да я отнесе до хотела.

— Няма опасност. — Разтърка носа си. — Доктор Джоунс не би допуснала това. Ще се притесни. Хайде да отидем край реката. Искам да се разходим там на лунната светлина. Аби ще позволи да я целунеш.

— Интересно предложение, но смятам, че е най-добре да се прибираме.

— Много обичам Мейн. — Тя се облегна назад с чаша в ръка. — Обожавам мъглата, разбиващите се в скалите вълни и лодките. Ще засадя наново градината. Тази година наистина ще го направя. Мммм… — Последното се отнасяше за поставения пред нея сладкиш. — Много е вкусен.

— Опитай и от кафето — предложи той.

— Искам вино — възрази тя, но когато посегна към бутилката, той я изпревари.

— Бих ли могъл да привлека вниманието ти към нещо друго?

Тя го погледна и се усмихна:

— Донеси ми главата на Йоан Кръстител. — Разхили се. — Наистина ли задигна костите му? Просто не проумявам що за мъж ще задигне костите на светец. Но е възхитително.

Време е да тръгват, прецени Райън и бързо извади достатъчно пари не само да плати сметката, но и да остави солиден бакшиш.

— Хайде да направим онази разходка край реката, скъпа.

— Добре. — Тя се изправи енергично, но се наложи да се облегне на стената. — Олеле, колко е силно земното притегляне тук!

— Вероятно навън не е така силно — предположи той, прегърна я през кръста и като се смееше, я поведе през ресторанта, а тя весело се сбогуваше с посетителите.

— Как се казва това вино? Искам да си купя една каса.

— И май си решила да я изпиеш още тази вечер.

Придържаше я, докато вървяха по неравния тротоар и пресякоха тихата уличка. Беше благодарен, че решиха да вървят пеша, а не с мотора. Ако бяха го взели, щеше да се наложи да я завърже, за да не се изтърси.

— Ще боядисам кепенците на къщата.

— Прекрасна идея.

— Кепенците на къщата на майка ти са жълти. Толкова са весели. Всички от семейството ти са весели. — И тя го прегърна през кръста. — Но мисля, че яркосиньото повече ще подхождат на моята. Хубаво яркосиньо и ще поставя люлка на предната веранда.

— Няма нищо по-хубаво от люлка на предната веранда. Хей, внимавай при бордюра. Браво.

— Днес се вмъкнах в дома на майка си.

— Чух за това някъде.

— Деля хотелски апартамент с крадец и нахълтах в дома на майка ми. Можех да я обера до дупка.

— Трябваше само да го предложиш. Хайде сега наляво. Почти стигнахме.

— Беше великолепно.

— Кое?

— Нахлуването в къщата й. Не исках да го призная тогава, но усещането беше великолепно. — Извърна се и понечи да обгърне врата му с ръце, като при опита силно го удари по брадичката. — Сигурно ще ме научиш как да боравя с шперц. Ще го направиш ли, Райън?

— Да, да…

Побутна я към входа на хотела.

— Бих могла да те съблазня и така да те накарам да издадеш тайните си.

Тя се извърна и както бяха застанали в елегантното фоайе, притисна устни към неговите. Главата му забуча.

— Миранда…

— За теб съм Аби, скъпи — промърмори тя, докато администраторът дискретно извърна очи. — Забрави ли?

— Ще говорим горе — отвърна той и я поведе към асансьорите, за да я скрие от любопитните погледи.

— Не искам да говоря. — Залепи се към него и захапа ухото му. — Искам див, необуздан секс. Веднага.

— Кой не иска — отбеляза елегантно облечен мъж, който излезе от асансьора.

— Видя ли? — зарадва се Миранда, докато Райън я набутваше в кабината. — Той е съгласен с мен. Искам да ти се нахвърля откакто те видях и усетих бученето.

— Бученето?

Остана почти без дъх от опитите си да се освободи от нея.

— Щом те видя и главата ми започва да бучи. Целуни ме пак, Райън. Нали знаеш, че искаш.

— Престани. — Отчаяно се опита да избегне ръцете й, които се насочваха към копчетата на ризата му. — Пияна си.

— Какво те засяга? — Отметна глава и се засмя. — И без това отдавна се мъчиш да ме вкараш в леглото. Сега ти е паднало.

— Имам правила — промърмори той и се отдръпна, за да й попречи отново да се притисне към него.

Един от двамата, помисли си той, спешно се нуждае от студен душ.

— О, значи сега се оказва, че имало правила?

Засмя се и издърпа ризата от панталоните му. Ръцете й се плъзнаха по гърба му, после по корема, а той се мъчеше да напъха ключа, за да отвори вратата.

— Господ да ми е на помощ. Миранда… Господи… — Ръцете й се бяха проврели надолу. — Не. — Очите му изразяваха недоволство, когато двамата се озоваха залитайки в стаята. — Овладей се!

— Не мога. Искам те. — Пусна го само колкото да подскочи и да обвие кръста му с крака. Зарови ръце в косите му и притисна устни към неговите. — Искам те. О, колко те искам! — Дишаше учестено. — Люби ме, докосвай ме. Искам да усетя ръцете ти върху тялото си.

Те вече го правеха. Не можеше да ги възпре да не обгърнат прелестния стегнат задник. Кръвта му кипеше, езикът му се преплиташе с нейния. Тънкият лъч разум, който все още пробягваше в съзнанието му, гаснеше.

— Утре сутрин ще мразиш и двама ни.

— И какво от това? — Тя отново се изсмя и очите й, взрени в неговите, бяха невероятно сини. Отметна назад глава. — Става въпрос за момента. Възползвай се от момента като мен, Райън. Не искам да се озова в спалнята сама.

Без да откъсва очи от нейните, той я отнесе в спалнята.

— Тогава да видим колко дълго ще продължи моментът. И запомни, доктор Джоунс — ти го поиска.

Стовариха се на леглото, лунната светлина нахлуваше през отворената врата и караше сенките в ъгъла да танцуват. Тежестта на тялото му върху нейното я опияняваше. Устните им отново се срещнаха в целувка, пълна с болезнена алчност.

Тя искаше още и още. Искаше всичко — дори невъзможното — и знаеше, че с него ще го намери.

Притисна се към младия мъж. Грубите движения караха главата й да се замайва, а от устата й се изтръгваха тихи стенания. Господи, беше свободна. И така жива. Жива. В бързината да усети плътта му дръпна рязко ризата и откъсна няколко копчета от елегантната копринена материя.

— О, да… — прошепна тя, когато на свой ред той скъса ръкава на блузата й. — Побързай.

Той не можеше да забави темпото, както не можеше да спре времето. Ръцете му нетърпеливо смъкваха сутиена, за да докоснат гърдите й.

Бели като мрамор и нежни като вода.

Досегът вече не го задоволяваше, той се плъзна и им се нахвърли с устни.

Тя извика, а пръстите й се забиха в гърба му.

— Хайде… Сега… Сега…

Но устните му се спуснаха по тялото й. Още не.

Смъкна памучните пликчета на бедрата й и се потопи в центъра на разбушувалата се топлина. Тя свърши веднага — моментално и бурно. Пророни името му, зарови пръсти в косите му, когато освобождението започна отново да прераства в желание.

Останаха неподвижни за един безкраен миг. Слети — той дълбоко в нея — те не откъсваха поглед един от друг. Тя бавно плъзна ръце по гърба му, сложи ги върху бедрата му и ги стисна.

Започнаха да се движат заедно, с все по-забързани движения. Насладата беше невероятна.

И ставаше все по-голяма и по-голяма, докато тя доближаваше края. Всичко, а после дори невъзможното. Откри го, когато го обгърна с крака и потрепери.