Нора Робъртс
Тиха клопка (14)

Четиринадесета глава

— И все пак не ми е ясно защо не заминахме направо за Флоренция. — Докато Райън изкарваше наетото БМВ от паркинга на летището, Миранда изпитваше дълбоки съмнения, че е взела правилното решение. — Щом предприемаме нещо толкова налудничаво, по-добре да не се бавим.

— Не се бавя, а спирам по необходимост. Трябва да си взема нещата.

— Ще си купиш дрехи в Италия.

— Сигурно. Ако всички хора се обличаха по италианската мода, светът щеше да е несравнимо по-привлекателен и красив. Някои неща обаче не се намират на пазара.

— Например инструменти — промърмори тя. — Инструменти за нахлуване с взлом.

— Да. И още нещо.

— Добре, добре.

Тя се раздвижи на седалката и забарабани с пръсти по коляното. Необходимо е да се примири някак с обстоятелството, че сега действа заедно с крадец.

Не виждаше как без неговата помощ ще се добере до бронзовата статуетка или до дубликата й. А фалшификат определено съществуваше, уверяваше се тя. Логичното й предположение се нуждаеше от данни и факти, за да го докаже.

А ако преглътне гордостта си и сподели хипотезата с майка си? Едва не се изсмя на хрумването си. Елизабет мигом щеше да отхвърли подобно предложение и щеше да обяви дъщеря си за арогантна, упорита и отчаяна.

И не съвсем неоснователно, призна пред себе си Миранда.

Единственият, готов да я слуша и да провери вероятността да е права, се оказа професионален крадец, който определено преследваше своя цел и очакваше накрая да му връчи „Венера“ на Донатело като хонорар за помощта.

Е, за това ще мисли по-късно.

Той е част от уравнението, нищо повече, напомни си тя. Да намери и отново да изследва „Смуглата дама“ сега за нея беше по-важно от формулата, с която щеше да реши задачата.

— Не е нужно да ходим в Бруклин.

— Защо? — Райън смяташе, че има представа какво се върти в хубавата й главица. Лицето й беше твърде изразително особено когато смяташе, че не я наблюдават. — Липсват ми мамините гозби. — Усмихна й се широко и задмина един автомобил. Направо четеше мислите й. Тя ненавиждаше всичко, което правеше в момента; преценяваше плюсовете и минусите и се опитваше да се убеди, че е взела правилното решение. — А и имам да уредя това-онова със семейството си, преди да замина за Италия. Сестра ми ще иска обувки — промърмори внезапно. — Винаги иска обувки. Луда е за италианските модели.

— Крадеш обувки за сестра си?

— Моля те. — Свъси вежди засегнат. — Не крада от магазините.

— Прощавай, но за мен кражбата си е кражба.

Веждите му се стрелнаха нагоре и той снизходително отбеляза:

— Далеч си от истината.

— Безсмислено е и аз да идвам в Бруклин. Защо просто не ме оставиш да пренощувам в хотел?

— Първо, няма да нощуваш в хотел, а при мен.

Рязко се извърна към него и присви очи.

— Изключено.

— И второ, отиваме в Бруклин, защото ти, изглежда, забравяш, че докато не приключим, сме свързани като сиамски близнаци. Ще ме придружаваш неотлъчно… доктор Джоунс.

Нелепо е. И неудобно. Искаше да остане сама съвсем сама, за да запише всичко, да го подреди. Да поразсъждава. Той не и оставяше време да помисли.

— Ти самият ми обърна внимание, че съм твърде замесена, за да не ти сътруднича. Ако ми нямаш доверие, нещата ще се усложнят.

— Нещата ще се усложнят, ако проявя доверие към теб — поправи я той. — Проблемът ти е, че имаш съвест. От време на време тя ще те тормози, ще те изкушава да позвъниш в полицията и да признаеш всичко. — Пресегна се и я потупа по ръката. — Просто гледай на мен като на лошия ангел, който възпира добрия ангел, щом тръгне да постъпва честно и да говори истината.

— Няма да отседна при теб. Не възнамерявам да спим заедно.

— Е, сега вече се увлече. Тогава какъв е смисълът да се живее?

Шеговитият му тон я накара да стисне зъби и да процеди:

— Знаеш много добре, че искаш да спя с теб.

— Цял живот копнея за това и сега мечтата ми е разбита. Не знам как ще продължа да живея.

— Презирам те! — просъска тя, а той отново се засмя.

Миранда се извърна и през останалата част от пътя не откъсваше очи от страничния прозорец.

 

 

Не знаеше какво всъщност очаква, но определено не и приятната жълта двуетажна къща в тих квартал.

— Тук ли си израснал?

— Тук ли? Не.

Усмихна се, като долови изненадата в гласа й: „Предполагала е, че ще я отведа в мръсен бордей, където шумните кавги са така неизменни, както миризмата на чесън и боклук.“

— Семейството се премести тук преди десетина години. Хайде, очакват ни. Мама сигурно е приготвила ордьоврите.

— Как така ни чакат?

— Обадих се да предупредя мама.

— Обадил си се? И коя трябва да съм аз?

— На този въпрос всеки сам ще си отговори.

— Какво точно й каза? — настоя Миранда и се вкопчи в дръжката, когато той се пресегна да отвори вратата.

— Че ще доведа една жена на вечеря. — Остана там за момент; тялото му се притискаше към нейното, лицето му беше съвсем близо. — Не се стеснявай. Много са приятни.

— Не се стеснявам. — Но стомахът й се сви както винаги при среща с непознати. В случая, убеждаваше се тя, усещането беше абсурдно. — Просто исках да знам как обясни… Престани — сряза го тя, забелязала насочения към устните й поглед.

— Хммм… — Така му се искаше да усети вкуса на упоритите й устни. — Извинявай, разсеях се за момент. Ухаеш… интересно, доктор Джоунс.

Трябва да действа и да се раздвижи и то не като се поддаде на глупавата фантазия как сграбчва косите му и впива устни в неговите. Отблъсна го, рязко отвори вратата и бързо излезе.

Той лекичко се засмя и така понамали обхваналото го напрежението.

— Ей, Ремо!

Голямото кафяво куче в двора излая като оръдеен изстрел, скочи и се хвърли радостно към Райън.

— Надявах се, че все някога ще се научиш на обноски. — Ухили се и го почеса между ушите. — Какво става в училището за кучета? Пак ли се провали?

Кучето, като че ли отбягваше отговора, насочи поглед към Миранда.

— Нали не се страхуваш от кучета?

— Не, харесвам ги — отвърна тя, докато Райън бутна входната врата.

Отвътре долетяха високи гласове мъжки и женски, които сякаш се караха, аромат на чесън и подправки; шарена котка изскочи навън и поведе война с кучето.

— Добре дошла — промърмори Райън и я въведе навътре.

— Ако не можеш да се държиш като почтено човешко същество, не желая да разговаряш повече с никоя от приятелките ми!

— Но аз само подхвърлих, че с лека козметична операция ще подобри външния си вид, ще повиши самочувствието си и ще се наслаждава на по-добър сексуален живот.

— Ти си свиня, Патрик.

— Вероятно, но пък и приятелката ти има доста дълъг нос.

— Не само свиня, но и плиткоумен задник.

— Опитвам се да чуя новините. Защо не се изнесете навън, докато не свършат със спорта, за бога!

— Явно — сковано отбеляза Миранда — попадаме в лош момент.

— Не, всичко е нормално — увери я Райън и я поведе към просторната, претрупана и шумна всекидневна.

— Здравей, Рай!

Мъжът — по-скоро момчето, както забеляза гостенката, когато той се извърна със същата като на Райън усмивка — направи няколко широки крачки и стовари юмрук върху рамото му.

Имаше тъмни къдрави коси, златистокафеникавите му очи блестяха, а лицето… лицето му положително караше гимназистките да въздишат нощем в леглото, реши Миранда.

— Пат. — Райън го прегърна. — Малкият ми брат Патрик, Миранда Джоунс — представи ги той. И се обърна предупредително към брат си: — Дръж се прилично.

— Разбира се. Здравей, Миранда. Как си?

Не успя да отговори, защото се приближи младата жена, с която Патрик спореше. Тя огледа гостенката изпитателно, преди да прегърне Райън и да опре буза в неговата.

— Липсваше ми. Здравей, Миранда. Аз съм Колийн.

Не подаде ръка, а остана собственически прегърнала брат си.

Имаше същия тен, привлекателния вид на представител на семейство Болдари и остър преценяващ поглед.

— Приятно ми е да се запозная с двама ви — проговори Миранда и се усмихна сдържано на Колийн и малко по-ведро на Патрик.

— Цял ден ли ще държиш момичето на вратата, или ще я въведеш, за да я видя?

Гласът прокънтя от дъното на всекидневната и накара и тримата Болдари да се ухилят.

— Ей сега ще ти я представя, татко. Само да й помогна да си съблече палтото.

Даде му го с известна неохота, а когато чу входната врата да се затваря, се почувства като затворник, заключен в килията.

Джорджио Болдари се надигна от креслото и възпитано намали звука на телевизора. Райън не бе наследил ръста на баща си, прецени Миранда. Мъжът, който я изучаваше внимателно, беше нисък, набит, с посивели мустаци. Носеше панталони в цвят каки, добре изгладена риза, поовехтели маратонки „Найк“, а на врата му висеше медальон с изображение на Мадоната.

Всички мълчаха. Ушите на младата жена забучаха от нерви.

— Не си италианка, нали? — попита той най-накрая.

— Не, не съм.

Джорджио сви устни, продължи да изучава лицето й и отбеляза:

— С тези коси вероятно имаш нещо ирландско.

— Майката на баща ми е ирландка.

Миранда едва се въздържаше да не се размърда, но вместо това вдигна вежди.

Тогава той се усмихна — бързо и заслепяващо като светкавица.

— Тя е от класа, Рай. За бога, поднеси вино на момичето, Колийн. Жадна ли ще я оставите? „Янките“ паднаха днес. Интересуваш ли се от бейзбол?

— Не, аз…

— А би трябвало. — Едва тогава се обърна към сина си и го дари с мечешка прегръдка. — Защо не се задържаш повече вкъщи?

— Работя по въпроса. Мама в кухнята ли е?

— Да. Морийн! — извика той. — Райън е тук с момичето си. Изглежда страхотно. — Намигна на Миранда. — Защо не харесваш бейзбола?

— Не че не го харесвам. Просто…

— Райън играеше бейзбол в колежа. Разказвал ли ти е?

— Не, аз…

— Много добър беше моят Райън. Успяваше да отнеме най-много противникови топки.

Тя погледна към младия мъж и отбеляза многозначително:

— Сигурна съм, че е така.

— Получаваше и трофеи. Рай, покажи ги на момичето си.

— По-късно, татко.

Щом Колийн внесе таблата с чашите, двамата с Патрик подновиха кавгата си, макар и по-тихо. Кучето лаеше безспирно при входната врата, бащата отново подвикна на жена си да се появи и да се запознае с момичето на Райън.

Поне, помисли си Миранда, няма да й се налага да приказва много. Тези хора се държаха така естествено, сякаш нямаше непознат в дома им.

Самата къща беше претрупана, пълна със светлина и произведения на изкуството. Призна, че Райън е прав в преценката си за акварелите на майка си. Трите картини на нюйоркски улици по стените бяха прекрасни.

Имаше и странна, много интересна висока конструкция от черен метал — най-вероятно дело на баща му — зад дивана, отрупан със сини възглавнички.

Навсякъде се виждаха предмети и снимки в рамка, захвърлено на земята въже със следи от зъбите на Ремо и безразборно натрупани вестници и списания по масичката.

Никой не се засуети да ги прибира или да се извини за безпорядъка.

— Добре дошла при семейство Болдари. — Със закачливи пламъчета в очите Райън взе две чаши от таблата, подаде й едната и вдигна своята за тост. — Може би вече ще имаш друга представа за живота.

Тя започваше да му вярва.

Тъкмо отпиваше първата глътка и в стаята забързано влезе жена, като бършеше ръце в престилката си. Морийн Болдари беше поне с десетина сантиметра по-висока от съпруга си, слаба като тръстика и с впечатляващи тъмни ирландски черти. Лъскавата коса се къдреше около лицето й, а сините очи искряха от удоволствие, когато разтвори ръце.

— Ето го моето момче. Хайде, целуни мама.

Райън я вдигна на ръце и я накара да се засмее гърлено и щастливо.

— Патрик, Колийн, престанете веднага с джавкането си, преди да опитате опакото на ръката ми. Имаме гостенка. Джорджио, къде е доброто ти възпитание? Изключи веднага телевизора. Ремо, спри да лаеш.

Всичко беше изпълнено бързо и без коментар. Миранда веднага се досети кой всъщност е глава на семейството.

— Райън, представи ме на младата си дама.

— Слушам, госпожо. Морийн Болдари, любовта на живота ми, запознай се с доктор Миранда Джоунс. Хубава е нали, мамо?

— Да. Добре дошла у нас, Миранда.

— Много мило от ваша страна да ме приемете, госпожо Болдари.

— Възпитана е и с изискани маниери — одобри майката с бързо кимване. — Патрик, донеси ордьоврите, а ти Райън, покажи на Миранда къде може да се поосвежи.

Младият мъж я изведе от всекидневната и като минаха по къс коридор, я въведе в малка, обзаведена в бяло и розово баня. Тя сграбчи предницата на ризата му.

— Казал си им, че помежду ни има нещо!

— Вършим това заедно.

— Знаеш какво имам предвид — продължи тя със същия свиреп шепот. — Твоето момиче? Това са глупости.

— Не съм им казвал, че си моето момиче. — Понеже се забавляваше, той също шепнеше. — На тридесет и две години съм, искат да ме видят женен и с деца; затова правят подобни предположения.

— Защо не им разясни, че сме делови партньори?

— Ти си красива, самостоятелна и жена. Нямаше да ми повярват, че сме делови партньори. Какво толкова те разстройва?

— Като начало: сестра ти ме изгледа така, сякаш искаше да ми каже, че ще се разправям с нея, ако не те обожавам достатъчно; от друга страна, всичко това е измама, но това едва ли има някакво значение за теб.

— Винаги съм честен към семейството си.

— Майка ти се гордее със сина си — крадеца. Не се и съмнявам.

— Разбира се.

Тя потрепери и забрави какво се канеше да каже. Вместо това попита:

— Знае, че крадеш? Това ли искаш да ме убедиш?

— Да, естествено. Да ти прилича на глупачка? — Поклати глава. — Не лъжа майка си. Хайде, побързай. — Той я подбутна да влезе в банята. — Гладен съм.

Не остана дълго гладен. Никой не остана гладен. Имаше достатъчно храна за цяла армия.

Заради гостенката вечеряха в трапезарията: уютна стая с тапети на райе и маса от махагон. Съдовете бяха от хубав порцелан, чашите — кристални, а виното се лееше в изобилие.

Разговорите не секваха. Всъщност ако не изговориш думите си високо и бързо, никой не те чуваше. Когато забеляза, че чашата и всеки път е пълна догоре, дори след като е отпила само глътка, Миранда я остави и се зае с храната.

Райън се оказа прав по отношение на едно: лазанята на майка му беше превъзходна.

Разказаха й всичко за семейството: Майкъл, вторият син, ръководеше клона на галерия „Болдари“ в Сан Франциско. Женен беше за любовта си от колежа и имаха две деца. Последното бе съобщено от гордия дядо, който не пропусна да погледне Райън многозначително и да се ухили на Миранда.

— Обичаш ли деца? — попита я Морийн.

— Ами… Да — отвърна гостенката.

— Дават смисъл на живота ти и са израз на любовта, която свързва мъжа и жената — добави майката, като й подаде кошничка с домашно печени хлебчета, на които не можеше да се устои.

— Имате право. Вземи например моята Мери-Джо.

И Миранда изслуша разказа за добродетелите на най-голямата дъщеря, собственичка на бутик в Манхатън, която имала три деца.

А и за Бригит, която прекъснала работата като издателка, за да си стои вкъщи и да отгледа момиченцето си.

— Вероятно доста се гордеете с тях.

— Добри са ми децата. Образовани. — Усмихна се лъчезарно на Райън. — Всичките ми деца са ходили в колеж. Патрик сега е първа година. Знае всичко за компютрите.

— Наистина ли? — Темата й се стори по-безобидна и тя се обърна към него с усмивка: — Тази област е доста привлекателна.

— Все едно да си изкарваш прехраната, като си играеш. О, Рай, събрах онези данни, които искаше от мен.

— Страхотен си.

— Какви данни? — попита сестра им, отмести изучаващия си поглед от Миранда и впи присвитите си очи в Райън.

— Имам да свърша една работа, скъпа. — Той стисна ръката й. — Мамо, ти надмина себе си тази вечер.

— Не сменяй темата, Райън!

— Колийн — тонът на Морийн беше благ, но решителен, — имаме гости. Помогни ми да раздигна масата. Направила съм любимия ти десерт, Рай.

— Ще обсъдим този въпрос — процеди Колийн през зъби, но се надигна и послушно помогна да отнесат чиниите.

— Дайте и аз да помогна — предложи Миранда и се накани да стане, но домакинята й направи знак да остане.

— Гостите не раздигат. Стой си тук.

— Не се притеснявай от Колийн — подхвърли Патрик в момента, когато сестра му излезе. — Ние ще се справим с нея.

— Млъквай, Патрик. — Макар Райън да се усмихна на Миранда, тя забеляза тревожния му поглед. — Май не споменахме с какво се занимава Колийн.

— Прав си, не сме.

— Работи в полицията. — Въздъхна и се надигна. — Ще им помогна да направят кафето.

— О, чудесно — пророни Миранда и неусетно посегна към чашата с вино.

 

 

Като се съобрази с правилата на къщата, след кафето и десерта Миранда се оттегли във всекидневната. Джорджио не преставаше да я разпитва с какво се занимава, защо не е омъжена и какво ли още не. Изглежда, никой не обръщаше внимание на гневните гласове в кухнята.

Колийн влезе бясна и Патрик вдигна нагоре очи.

— Пак ще започне.

— Ти обеща, Рай. Даде дума.

— И я спазвам. — С раздразнение, прокара ръка през косите си. — Просто довършвам нещо започнато, скъпа. След това — край.

— А тя какво общо има? — не се предаваше сестра му и насочи пръст към Миранда.

— Колийн, не е прилично да се сочат така хора — упрекна я Джорджио.

— О, по дяволите! — тросна се тя и измърморвайки нещо на италиански, напусна къщата.

— По дяволите! — Райън въздъхна, усмихна се извинително на Миранда и обяви: — Ей сега ще се върна.

— Ъъъ… — Тя поседя няколко секунди смутена от вторачените погледи на Джорджио и Патрик и успя да измърмори: — Ще отида да проверя дали госпожа Болдари все пак няма нужда от помощ.

Избяга там, където се надяваше да попадне в що-годе нормална атмосфера. Кухнята беше просторна и ухаеше на различни подправки. С боядисаните си в ярки цветове полици и искрящо чист бял под беше като извадена от журнал.

Десетки неразбираеми картинки с пастели украсяваха лицевата страна на хладилника. На масата имаше купа с пресни плодове, на прозорците — дантелени перденца.

„Тук всичко е нормално“ — прецени Миранда.

— Надявам се да отстъпите от правилото си и да ми разрешите да ви помогна.

— Седни — Морийн посочи към масата. — Да си говорим на „ти“. Да пийнем кафе. Скоро ще свършат с кавгата. После ще им се накарам, загдето правят сцени пред гости. Моите деца! — Отиде до машината за кафе и започна да приготвя капучино. — Те са темпераментни, умни и упорити като магарета. В това отношение приличат на баща си.

— Мислиш ли? Забелязвам доста от теб у Райън.

Беше казала най-подходящото нещо. Очите на майката се изпълниха с топлота и любов.

— Първородното ми дете. Колкото и деца да имаш, само едно е първородното. Обичаш ги всичките — така силно, че е странно как сърцето ти не се пръска, но само едно е първородно. Сама ще се убедиш един ден.

— Хммм… — Миранда се отказа да коментира. — Сигурно е тревожно, когато детето ти постъпи на работа в силите на реда.

— Колийн винаги знае какво иска. И винаги върви само напред. Един ден ще стане капитан. Ще видиш. Сега е сърдита на Райън — продължи тя, като постави чашата пред нея. — Той ще успее да я очарова и тя ще му прости.

— Не се и съмнявам, че ще успее. Много е чаровен.

— Момичетата винаги са го преследвали. Но моят Райън е доста особен. Хвърлил е око на теб.

Миранда реши, че е време да изясни нещата:

— Госпожо Болдари, сигурно Райън не ви е обяснил. Ние просто сме делови партньори.

— Смяташ ли? — попита тя спокойно и се залови да пълни съдомиялната машина. — Не ти се струва достатъчно привлекателен, така ли?

— О, той е много привлекателен.

— Или защото е израсъл в Бруклин, а не на Парк Авеню, не е подходящ за човек с научна степен?

— Не, нищо такова. Просто… Просто сме делови партньори.

— Не те ли е целувал?

— Той… Аз… — объркана, грабна чашата с горещото ароматно капучино и отпи.

— Така си и помислих. Щях да се тревожа за това момче, ако не е целунал жена, която изглежда като теб. Той цени и интелигентността. Никак не е повърхностен. Но може би не ти харесва как се целува. Това има значение — уточни тя, докато младата жена се взираше в чашата. — Ако мъжът не накара кръвта ти да закипи, когато те целува, връзката ви няма да е щастлива. Сексът е важен. Който твърди противното, просто никога не е правил добър секс.

„Господи, какво става!“ бе единственото, което мина през ума на Миранда.

— Какво си мислиш? Не знам, че момчето ми води полов живот, така ли?

— Не съм се любила с Райън.

— Защо не?

— Защо не ли? — Миранда успя само да примигне, а Морийн затвори съдомиялната и продължи да шета. — Та аз едва го познавам. — Не можеше да повярва, че наистина води този разговор. — Не спя с всеки привлекателен мъж, когото срещна.

— Това е добре. Не искам момчето ми да ходи с лесни жени.

— Госпожо Болдари — зачуди се дали ще й помогне, ако удари глава в масата, — ние не ходим със сина ти. Ние просто сме делови партньори.

— Райън не води вкъщи деловите си партньори да опитат лазанята ми.

Миранда нищо не й отговори. Погледна с облекчение, когато Райън и сестра му се появиха на прага.

Беше успял да очарова Колийн и тя очевидно вече не му се сърдеше. Двамата се усмихваха и се бяха прегърнали през кръста. За пръв път Колийн погледна гостенката дружелюбно.

— Извинявай. Трябваше да уточним някои неща.

— Няма проблеми.

— И така… — Колийн седна до масата и вдигна крака на срещуположния стол. — Имаш ли някакво силно усещане кой може да е откраднал оригиналната бронзова статуя?

Миранда примигна.

— Моля?

— Райън ми разказа какво се е случило. Може да успея да ви помогна за разгадаване на случая.

— Преди шест месеца завърши академията и вече е истински Шерлок Холмс. — Райън се наведе и я целуна по косите. — Да избърша ли тенджерите, мамо?

— Не. Ред е на Патрик. — Тя се огледа. — Някои е откраднал нещо от дамата ти, така ли?

— Аз го направих — подхвърли тон нехайно. — Оказа се фалшификат. Опитваме се да разплетем случая.

— Браво.

— Почакайте. Почакайте за момент. — Миранда вдигна ръце. — Браво? Това ли е всичко? Браво? Искате да кажете, че знаете, че синът ви краде?

— Аз не си затварям очите. — Морийн внимателно избърса ръцете си, преди да ги постави на кръста. — Разбира се, че знам.

— Нали ти казах, че знае — подхвърли Райън.

— Да, но… — Просто не можеше да повярва. Смаяна, тя се взря в хубавото лице на Морийн. — И не възразявате? Смятате, че е редно? А ти… — Посочи с пръст Колийн. — Ти си полицейски офицер. Брат ти краде. Как съчетаваш двете?

— Той се оттегля от занаята — сви рамене сестра му и добави: — Малко по-късно от предвиденото.

— Нищо не разбирам. Ти си негова майка. Как така го насърчаваш да нарушава закона?

— Да го насърчавам? — Тя отново се засмя с гърления си смях. — Не се налагаше някой да го окуражава. — Неочаквано попита гостенката си: — Вярваш ли в Бога?

— Какво? Това какво общо има?

— Недей да спориш, а ми отговори. Вярваш ли в Бога?

Седнал до Миранда, Райън се ухили. Тя нямаше от къде да го знае, но когато майка му говореше с този тон, значи те е приела.

— Добре. Вярвам.

— Когато Господ те дари с дарба, е грехота да не я използваш.

Миранда затвори за миг очи.

— Искаш да кажеш, че Господ е дал талант на Райън и ще е грехота, ако той не се промъква в сградите и не задига каквото реши?

— Господ не го е дарил с музикален талант, както е постъпил с Мери Джо. Тя свири като ангел. Вместо това му е дал тази дарба.

— Госпожо Болдари…

— Недей да спориш — промърмори Райън.

Тя се обърна към него и му се намръщи, след това направи втори опит:

— Госпожо Болдари, уважавам предаността към сина ти, но…

— И знаеш ли какво прави той с тази дарба?

— Да.

— Купува къща за семейството си, защото старият квартал вече не е достатъчно безопасен. — Направи широк жест с ръка. — Осигурява образование за братята и сестрите си, като ги изпраща в колеж. Иначе нямаше да имаме всичко това. Колкото и да се трудехме с Джорджио, нямаше да успеем да изпратим шест деца в колеж с учителските си заплати. А Господ му е дал тази дарба — повтори тя отново и сложи ръка върху рамото на Райън. — С Бога ли ще спориш?

 

 

Райън отново се оказа прав: главата я заболя. На връщане към Манхатън беше твърде мълчалива. В момента не знаеше кое повече я озадачава: това че Морийн защитаваше сина си или топлите прегръдки, с които я изпратиха всички членове на семейството.

Райън също не наруши мълчанието. Пред жилищната сграда подаде ключовете на портиера.

— Здравей, Джак. Уреди, моля те, връщането на тази взета под наем кола и се погрижи за чантите на доктор Джоунс.

— Разчитайте на мен, господин Болдари. И добре дошли вкъщи. — Двадесетачката, пусната дискретно в ръката му, го накара да се усмихне още по-широко. — Приятна вечер.

— Определено не разбирам начина ти на живот — подхвана Миранда, докато той я придружаваше през елегантното фоайе, украсено с антики и произведения на изкуството.

— Няма значение. И аз не разбирам твоя. — Влезе в асансьора и използва ключ, за да го програмира до най-горния етаж. — Вероятно си уморена. Джак ще донесе нещата ти след минута. Ще се разположиш.

— Майка ти искаше да знае защо не съм спала с теб.

— И аз това се чудя през цялото време.

Вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха в просторна дневна, мебелирана в ярки сини и зелени тонове. Широки врати водеха към просторна тераса с великолепен изглед към Ню Йорк.

Явно се заобикаляше с изящни предмети, прецени тя. Зачуди се колко ли от тях е откраднал.

— Всички са закупени съвсем законно — обади се той, отгатнал мислите й, както винаги. — Е, онази лампа там е крадена, но когато я зърнах на пазара, не й устоях. Искаш ли по едно питие преди лягане?

— Не, не желая.

Върху лъснатия дървен под лежеше един от най-красивите ориенталски килими, които беше виждала. По стените висяха разнообразни картини. Сред тях забеляза пейзаж от Ирландия.

— Майка ти ли го е рисувала?

— Да. Добра е, нали?

— Много. Обърква ме, но е добра художничка.

— Хареса те.

Миранда въздъхна и се насочи към прозореца.

— И аз я харесвам.

Нейната майка никога не я бе прегръщала; баща й никога не й се беше усмихвал с игриви пламъчета в очите, както стори бащата на Райън.

 

 

Зачуди се как, независимо от всичко неговото семейство изглежда толкова по-нормално от нейното.

— Явно чантите ти пристигнаха.

Когато чу звънеца, Райън провери по вътрешния телефон и отиде да освободи асансьора. Предаването на багажа стана срещу още една банкнота. Вратите повторно се затвориха, той остави чантите и отиде при Миранда.

— Напрегната си — прошепна и започна да масажира раменете й. — Надявах се една вечер с моето семейство да те отпусне.

— Как може човек да се отпусне, когато излъчват толкова енергия? — Не искаше, но не издържа на приятното усещане от ръцете му и се остави да я масажира. — Детството ти трябва да е било интересно.

— Страхотно беше. — Очевидно далеч не така привилегировано като нейното, но изпълнено с много повече обич. — Дълъг ден беше днешният — пророни той и усетил, че тя започва да се отпуска, се наведе и гальовно ухапа ухото й.

— Да. И не прави така.

— Готвех се да си прокарам път… насам.

Обърна я към себе си, впи устни в нейните и я остави без дъх.

Майка му каза, че от целувките кръвта трябва да закипи. Нейната кипеше и нахлуваше в главата й.

— Недей — помоли тя отново, но слабият й протест бе пренебрегнат и от двамата.

Той долавяше как желанието се заражда у нея. Без значение, че не бе насочено специално към него. Нямаше да допусне това да окаже влияние. Желаеше я. Искаше да преодолее поставените прегради и да открие вулкана, който беше убеден, че дреме в нея. Тя го привличаше силно.

— Позволи ми да те докосна. — Още докато изричаше думите, прекара ръка по гърдите й. — Позволи ми да те имам.

„О, да! — помисли си тя. — Докосни ме. Имай ме. Господи, не ме карай да мисля!“

— Не — изрече рязко. — Нищо няма да се получи.

— Аз получих доста. — Прегърна я през кръста и я притисна по-близо. — И смея да твърдя, че и ти получи доста.

— Няма да допусна да ме съблазниш, Райън. Няма да допусна да ме имат. Ако ще довеждаме до успешен край започнатата лудост, ще се придържаме единствено към делови отношения.

— Не ми допада това условие.

— Това е сделката и не подлежи на обжалване.

— Езикът ти никога ли не замръзва, когато говориш с такива ледени нотки? — попита той и ядосано пъхна ръце в джобовете. — Дадено, доктор Джоунс. Ще ти покажа стаята ти.

Отиде да вземе чантите й и я поведе по тясно, извито стълбище, сякаш покрито с патина. Остави багажа в една стая и кимна.

— Надявам се тук да се чувстваш достатъчно уютно. И уединено. Летим утре вечер. Така ще имам възможност да довърша някои неща тук. Приятни сънища. — Затвори вратата.

Тя се накани да вдигне рамене в знак на безразличие, но очите й се разшириха, когато чу, че ключът да се превърта. В следващия миг вече натискаше дръжката.

— Кучи син, такъв. Не можеш да ме заключваш!

— Предпазна мярка, доктор Джоунс — гласът от другата страна на вратата прозвуча мек като коприна. — Просто за да съм сигурен, че ще си тук утре.

Тръгна си, като си подсвиркваше, а тя тропаше по вратата и обещаваше да си отмъсти.