Нора Робъртс
Тиха клопка (13)

Тринадесета глава

Човек с три сестри знае всичко за женските сълзи. Това са бавните, прекрасни сълзи, които предпазливо се спускат подобно на диаманти и са в състояние да накарат един мъж да прости какво ли не. Това са и горещите, сърдите сълзи, които се леят от женските очи като огън и предупреждават умния мъж да бяга. Има и сълзи, така дълбоко скрити в сърцето, че, изригвайки, предизвикват нетърпима болка у мъж, който ги зърне.

Затова я остави насаме, свита на най-долното стъпало на стълбището, докато бликащите от сърцето й сълзи се лееха. Можеше единствено да чака.

Най-сетне силните ридания позаглъхнаха; той пое по коридора, намери някакво яке в дрешника и се върна.

— Вземи — подкани я. — Да отидем да подишаме чист въздух.

Тя го погледна със зачервени и объркани очи. Очевидно съвсем бе забравила за присъствието му.

— Какво?

— Хайде да отидем да глътнем малко въздух — повтори той и понеже тя продължаваше да седи безпомощно, протегна ръка и я изправи.

Помогна й да облече якето, обърна я към себе си и го закопча.

— Предпочитам да съм сама — пророни тя и усети болка в гърлото.

— Прекалено дълго прекара сама — отбеляза той, посегна към сакото си, облече го и я поведе към входната врата.

Вятърът духаше, а слънцето не проявяваше никаква милост към и без това изстрадалите й очи. Започна да се чувства и малко унизена. „Сълзите и без това не утешават — помисли си тя, — но поне когато човек е сам, са нещо лично и никой не вижда провала ти.“

— Тук наистина е страхотно — подхвана той, макар да усети, че ръката й е готова да се отскубне от неговата. — Уединено място, прекрасна гледка и дъх на море. Бих добавил само, че земята около къщата се нуждае от малко повече грижи.

Представителите на семейство Джоунс, помисли си той, просто не прекарват достатъчно време извън къщата. В края на моравата стърчаха две стари дървета, които плачеха за опънат хамак между тях. Съмняваше се дали Миранда някога се е излягала в хамак през летен следобед.

Виждаха се и храсти, оголени от зимата, които вероятно цъфтяха великолепно през пролетта, моравата, също се нуждаеше от грижи.

Макар че беше градско чедо, природата винаги го възхищаваше.

— Не се грижиш както трябва за собствеността си — отбеляза той. — Изненадваш ме, Миранда. Предполагах, че жена с твоята практична натура би поддържала имота си, особено ако е така впечатляващ като този.

— Е, къща като къща.

— Да, но е редно да е дом. Тук ли израсна?

— Не. — Искаше да се върне вътре, да глътне аспирин и да легне в затъмнена стая. Но не събра достатъчно сили и се остави да я поведе към пътеката до скалите. — Някога принадлежеше на баба ми.

— А, това обяснява нещата. Някак не си представях, че баща ти би предпочел да живее в подобна къща. Въобще не би му подхождало.

— Та ти не познаваш баща ми.

— Как да не го познавам? — Вятърът ги пронизваше, докато се катереха по скалите. Бяха гладки и обли и проблясваха като олово на слънчевата светлина. — Надут, арогантен. Има онзи ограничен мироглед, който го прави брилянтен в неговата тясна област, но е егоист. Той не слуша какво му се говори — добави, когато пристигнаха на площадката над морето, — защото не знае как да изслушва другия.

— А ти очевидно владееш това изкуство. — Решително изтегли ръката си от неговата и обгърна тялото си. — Не разбирам защо се изненадвам, че човек, който краде собствеността на другите и така се препитава, би се поколебал да не подслушва чужди разговори.

— И аз не знам. Но истината е, че ти си оставена да те брули вятърът. Какво ще направиш по този въпрос?

— Какво да направя? Какъвто и авторитет да съм си изградила в института, всичко се свежда до това, че работя за родителите си. Временно съм отстранена и не мога да предприема нищо.

— Нищо не можеш да предприемеш само ако не го желаеш.

— Ти въобще не разбираш. — Рязко се извърна към него и той забеляза, че самосъжалението в погледа й сега се замени с гняв. — Те командват парада и винаги са го правили. Както и да представяш нещата, аз върша онова, което ми наредят. Ръководя института заедно с Андрю, защото на тях двамата не им се занимава с него. А винаги са знаели, че щом решат, могат да изтеглят килима изпод краката ни. Е, сега направиха точно това.

— И ти ще се примириш? Отвърни на удара, Миранда. Покажи им какво можеш. Институтът не е единственото място, където би блеснала с талантите си.

— Да не мислиш, че има известен музей или лаборатория, които ще ме наемат след случилото се? Бронзовата статуетка на Фиесоле ме провали. Ще ми се никога да не я бях зървала.

Почувства се победена, седна на скалата и се загледа към мястото, където фарът се открояваше като бял мрамор на фона на суровото синьо небе.

— Тогава организирай своя лаборатория.

— Това са нереални мечти.

— Мнозина ми казваха същото, когато се канех да отворя галерията в Ню Йорк — подхвърли той и се настани до нея.

Тя се изсмя горчиво.

— Изглежда, разликата между нас е, че не възнамерявам да крада, за да започна свой бизнес.

— Всеки от нас прави онова, което може най-добре — отбеляза той. Извади пура и я запали. — Нали имаш лични връзки? Умна си. Разполагаш със средства.

— Имам ум и пари. Що се отнася до връзките… — Сви рамене. — В момента не мога да разчитам на тях. Обожавам работата си — продължи и сама се изненада от казаното. — Обожавам етапите, откритието. За мнозина науката е скучна работа, но грешат. Тя е като разпръсната мозайка и не всички парчета се наместват, но успееш ли да сглобиш няколко, да попаднеш на някои отговори, усещането е изключително. Не искам да загубя всичко това.

— Няма, стига да не се предадеш.

— В мига, когато видях бронзовата статуя и разбрах каква е задачата, останах омаяна от разкриващите се възможности. Знам, че донякъде се водех от егоистични подбуди. Щях да я изследвам, да докажа колко съм умна и добра и майка ми щеше да ме похвали. Както правят майките, когато децата им играят в училищна пиеса: със сантиментален ентусиазъм и гордост. — Отпусна глава върху коленете си. — Колко трогателно!

— Не си права. Повечето хора израстват с желанието да направят нещо за родителите си, надяват се да чуят похвалите им.

Извърна глава и се вгледа в него.

— Ами ти?

— Все още помня откриването на галерията в Ню Йорк, моментът, когато родителите ми влязоха. Баща ми беше облечен в официалния си костюм — онзи, с който неизменно ходеше на сватби и погребения — а майка ми беше с нова синя рокля и с прическа. Помня лицата им: сантиментално въодушевени и горди. — Лекичко се засмя. — И малко шокирани. За мен всичко това имаше огромно значение.

Тя извърна глава, подпряла брадичката на ръцете си, и се загледа към морето, където вълните връхлитаха силни и студени.

— Помня как ме отстрани майка ми от проекта във Флоренция. — Въздъхна. — Щях да понеса по-леко едно разочарование или съжаление, отколкото студеното презрение.

— Забрави за статуята.

— Как? Всичко тръгна наопаки от нея. Ако можех да отида във Флоренция и да видя къде точно съм допуснала грешка… — Притисна очи с ръка. — Да я изследвам отново, както постъпих с „Давид“. — Бавно отпусна ръце. Дланите й бяха влажни. — Както постъпих с „Давид“ — повтори шепнешком. — Господи!

Така рязко се изправи, че за миг Райън се изплаши, да не би да иска да скочи във водата.

— Чакай малко. — И той се изправи, и здраво я стисна за ръката. — Прекалено близко си до ръба.

— Същото е като с „Давид“! — Понечи да се отдръпне, но внезапно го сграбчи за якето. — Направих същите, изследвания. Знам какво държах в ръцете си. — Отново го подбутна. — Направих всичко както трябва. Спазих всички процедури. Разполагам с размерите, формулите, данните за нивото на корозия. Някой я е подменил!

— Подменил я е?

— Както е направено с „Давид“. — Удари го с юмрук по рамото, сякаш да му внуши истината. — Точно както е станало с „Давид“. В лабораторията на Понти са изследвали фалшификат. Това не е статуята, която аз изследвах, а копие. Няма начин да не е било копие.

— Правиш доста смело предположение, доктор Джоунс — отбеляза той, докато трескаво разсъждаваше. — Но и интересно.

— Така нещата идват на мястото си. Има логика. Само така е станало.

— Защо? — Веждите му се стрелнаха нагоре. — Защо да не е по-логично ти да си допуснала грешка.

— Защото не съм! О, яд ме е, че се оставих да бъда подведена. — Прокара ръце през косите си и притисна юмруци към слепоочията. — Просто не разсъждавах трезво. Повтарят ли ти достатъчно често и ясно, че грешиш, започваш да го вярваш. Дори когато не си допуснал грешка. — Тръгна решително към къщи, кръвта й закипя.

— И щях да продължа да го вярвам, ако не беше случаят с „Давид“.

— Значи е добре, че го откраднах.

Хвърли му бегъл поглед. Крачеше редом до нея, сякаш се наслаждаваше на приятна разходка във ветровит следобед.

— Така излиза — промърмори тя. — А ти защо открадна именно тази статуетка?

— Нали ти казах — имах клиент.

— Кой е?

Устните му се свиха насмешливо.

— Миранда, някои неща са тайна.

— Нещата може да са свързани.

— Моят „Давид“ и твоята дама? Увличаш се.

— Моят „Давид“ и моята дама, и никак не се увличам. И двете творби са направени от бронз, и двете са от епохата на Ренесанса. „Станджо“ и институтът са свързани и съм работила и по двете. Такива са фактите. И двете бяха истински и очевидно са подменени с копия.

— Това са предположения, не факти.

— Логични предположения — поправи го тя — и достатъчна база за първоначални умозаключения.

— Познавам този клиент от няколко години. Повярвай ми, не се интересува от сложни заговори и планове. Той просто вижда нещо, то му харесва и дава заявка. Ако преценя, че е изпълнимо, го правя. Нещата са съвсем прости. И — добави той — едва ли щеше да ми заръча да открадна фалшификат.

Веждите й се свъсиха при последните му думи.

— И все пак според мен, който е подменил „Давид“ е сторил същото и със „Смуглата дама“.

— Ще се съглася, че е вероятна и любопитна възможност.

— Ще подкрепя заключението си, ако има начин да изследвам и двете творби отново и да сравня резултатите.

— Добре.

— Какво добре?

— Хайде да го направим.

Тя спря в подножието на фара.

— Какво да направим?

— Да ги сравним. Разполагаме с едната. Остава да се доберем до втората.

— Да я откраднем? Не ставай глупав!

Той я сграбчи за раменете, защото тя се канеше да се отдалечи.

— Нали искаш да разбереш истината?

— Да, искам да знам истината, но няма да отлетя за Италия, да нахълтам в държавен институт и да открадна копие без никаква стойност.

— Няма причина да не задигнем нещо, което си струва, докато сме там. Просто ми хрумна — добави той, когато тя го загледа невярващо. — Ако си права и го докажем, не само ще възстановиш репутацията си, но и тя ще порасне още повече.

Беше невъзможно. Налудничаво. Не можеше да го направи. Но видя пламъчето в очите му и се поколеба.

— Защо би си дал толкова труд? Какво печелиш ти от това?

— Ако си права, ще бъда една крачка по-близо до оригиналния „Давид“. И аз трябва да спасявам репутацията си.

И ако е права, помисли си той, и „Смуглата дама“ е истинска, ще е на крачка по-близо и до тази творба. Ще я намери. Каква прекрасна придобивка ще е тя за личната му колекция.

— Няма да нарушавам законите.

— Вече го направи. Стоиш тук с мен. Ти си съучастник, доктор Джоунс. — Прегърна я през раменете. — Не съм те заплашвал с нож или пистолет. Ти сама ме въведе през охраната в института — продължи той, докато вървяха към къщата. — Прекара деня с мен, макар да знаеше, че притежавах крадена вещ. Вече си загазила. — Целуна я приятелски по тила. — Затова нека поне да свършим нещата докрай.

Погледна часовника си.

— Ще се прибереш и ще стегнеш багажа си. Първо се налага да минем през Ню Йорк. Имам да се погрижа за някои неща там, да си взема необходимите дрехи и инструменти.

— Инструменти? — Отмести разпилените по лицето си коси. По-добре да не знае какви точно, прецени тя и затова смени темата: — Не мога просто ей така да отлетя за Италия. Трябва да поговоря с Андрю, да му обясня.

— Остави му бележка — предложи Райън и отвори задната врата. — Спомени, че вероятно ще отсъстваш две седмици. Така ще му спестиш неприятности, ако полицията започне да му досажда.

— Полицията… Ако тръгна внезапно, преди разследването да е приключило, те ще решат, че съм замесена.

— Ще засили вълнението, не смяташ ли? По-добре не се обаждай по телефона — посъветва я. — Винаги има вероятност да направят проверка. Ще взема моя от чантата, за да се обадя на братовчед си Джой.

Главата й се въртеше.

— Братовчед ти Джой?

— Той е служител в пътническа агенция. Върви да си приготвиш багажа — повтори. — Ще уреди да заминем с първия възможен полет. Не забравяй паспорта си… И портативния компютър. Остава ни да приключим със списъците на служителите.

Опита се да си поеме дълбоко дъх.

— Още нещо да трябва да взема?

— Добър апетит. — Той измъкна мобифона от чантата. — Ще бъдем в Ню Йорк за вечеря. Страшно ще ти хареса лазанята на майка ми.

 

 

Андрю успя да се прибере едва към шест. Опита се най-малко пет пъти да се свърже с Миранда, но му отговаряше телефонният секретар. Не беше сигурен в какво състояние ще я завари — полудяла от нерви или наранена и огорчена. Надяваше се да има сили да се справи и с едното, и с другото или и с двете.

Ала завари бележка на хладилника.

„Андрю, знаеш, че ми наредиха да си взема отпуска от института. Съжалявам за това, че те зарязвам в такъв момент. Не казвам, че нямам избор, но понеже не съм в състояние да ти помогна, ще направя нещо, което единствено би ми помогнало. Ще отсъствам две седмици. Моля те, не се тревожи. Ще ти се обадя при първа възможност.

Не забравяй да изхвърляш боклука. Има останало достатъчно печено месо от неделя, за да хапнеш още един-два пъти. Храни се.

С обич:

Миранда“

— По дяволите! — Отново прочете бележката. — Къде си?