Нора Робъртс
Тиха клопка (12)

Дванадесета глава

В шест сутринта Миранда се озова в кафене за шофьори на камиони по шосе №1. Реши да го приеме като ден за ненормално поведение.

Сервитьорката им донесе каничка кафе, две дебели порцеланови чаши и поставени в прозрачен плик менюта.

— Какво правим тук?

Райън помириса кафето, отпи и въздъхна:

— Кафето е добро.

— Болдари, какво правим тук?

— Ще закусваме.

Облегна се назад и се зачете в листа.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Часът е шест сутринта. Нощта беше тежка и съм уморена. Трябва да обмисля сериозно някои неща. Нямам време да седя в крайпътно кафене и да си разменям остроумия с някакъв крадец.

— До този момент не беше кой знае колко остроумна. Но си права, че изкара тежка нощ. Тук ще попаднеш ли на някой познат?

— Естествено, не.

— Точно това имах предвид. Трябва да хапнем и да поговорим. — Остави менюто и се усмихна на сервитьорката, която се появи с бележник в ръка. — Ще взема топло хлебче, пържени яйца и бекон, ако обичаш.

— Разбрах, началство. А за теб, мила?

— Аз… — Миранда се предаде и хвърли поглед на листа да избере нещо, от което да не се отрови. — Само овесена каша. Имате ли обезмаслено мляко за нея?

— Ще видя к’во мога да напрая и ей сега ида.

— Добре, хайде да обмислим ситуацията — подхвана Райън. — Преди три години сте се сдобили с малка бронзова статуя на „Давид“. Според информацията ми баща ти я е открил при частни разкопки около Рим.

— Информацията ти е точна. Повечето от находките бяха дарени на Националния музей в Рим. Той донесе „Давид“ за института — да го изследваме и да го изложим в експозицията.

— И ти го изследва?

— Да.

— Кой работеше заедно с теб?

— Без бележките ми е трудно да се сетя.

— Опитай се да си припомниш.

— Беше преди три години. — Посегна към кафето. — Андрю, разбира се — отбеляза. — Той много хареса творбата. Допадаше му. Мисля, че дори я скицира. Татко непрекъснато влизаше и излизаше от лабораторията, за да следи хода на работата. Беше доволен от резултатите. Джон Картър — добави, като разтри чело — започваше да я боли глава. — Той е началникът на лабораторията.

— Значи и той е имал достъп до статуетката. Кой още?

— Почти всеки, който е имал работа в лабораторията по онова време.

— Колко души работят в лабораторията?

— Между дванадесет и петнадесет. Зависи.

— И всеки от тях има достъп до папките, така ли?

— Не. — Направи пауза, докато им сервираха закуската. — Не всички асистенти и лаборанти имат ключове.

— Повярвай ми, Миранда, ключовете не са никаква пречка. — Усмихна й се широко и й наля още кафе. — Да допуснем, че всеки служител от лабораторията е имал достъп до папките. Трябва да се сдобиеш със списък на персонала.

— Защо?

— Нали искаш да откриеш статуетката? От времето, когато си изследвала творбата, докато аз те освободих от фалшификата, са минали три години — обясни той. — Който е извършил подмяната, е имал достъп до оригинала, за да направи копие. Най-умният и прост начин е от силиконова отливка да възпроизведе восъчна репродукция.

— Положително знаеш всичко за фалшификатите — отбеляза тя.

— Само толкова, колкото е нужно на човек в моя бранш да знае. Оригиналът е необходим, за да направиш отливка — продължи той, така очевидно незасегнат, че тя се зачуди защо въобще си дава труд да го иронизира. — Най-лесно е да стане, докато бронзовата статуетка е още в лабораторията. След като я изложат в залата, ще трябва да се справиш и с охраната, а вашата си я бива.

— Благодаря ти. Млякото не е обезмаслено — оплака се тя, като се намръщи на малката каничка, която келнерката донесе с овесената каша.

— Живей опасно. — Той посоли яйцата. — Ето как виждам нещата. По онова време някой в лабораторията е забелязал накъде водят резултатите ти. Статуетката си я бива. Колекционер би платил добри пари за нея. Затова този човек — може да е дължал пари, да е имал зъб на теб или на някого от семейството ти просто е решил да си опита късмета. Прави отливката някоя нощ. Не е особено сложна работа, а и разполага с лабораторията. Нищо по-лесно. Дори сам да не знае как се прави отливка, неминуемо познава някого, който разбира от това. И още нещо — знае как да придаде на бронзовата повърхност старинен вид. Когато е готов, извършва подмяната. Най-вероятно преди статуетката да е изложена в залата.

— Това не е направено импулсивно. Нужно е време, планиране.

— Не казвам, че е било импулсивно, но не е било нужно и кой знае колко време. Колко дълго остана статуетката в лабораторията?

— Не помня със сигурност. Две-три седмици.

— Предостатъчно. На твое място бих изследвал повторно и някои други творби.

— Други? — Не разбираше как сама не се досети за това. — Господи!

— Направил го е веднъж, при това успешно. Защо да не опита отново? Не бъди така съкрушена, скъпа. Аз ще ти помогна.

— Ще ми помогнеш? — Разтърка уморените си очи. — Защо?

— Защото искам бронзовата статуетка. Все пак съм я обещал на клиента си.

Тя отпусна ръце.

— Ще ми помогнеш да я възстановя, за да я откраднеш отново?

— Имам интерес да го направя. Хайде, приключвай със закуската. Чака ни работа. — Взе си кафето и й се ухили. — Партньорке.

 

 

Партньорка! Думата я накара да потрепери. Вероятно е прекалено изморена, за да разсъждава ясно, но в момента не виждаше как би могла да възстанови собствеността си без негова помощ.

Беше я използвал, припомни си тя, докато отключваше вратата на къщата. Сега тя ще го използва. После ще се погрижи следващите двадесет години да взима душ в обща баня във федерален затвор.

— Очакваш ли някого днес: чистачка, телефонен техник, от сервиза да оправя някои домакински уред?

— Не. Хората от фирмата за чистене идват във вторник и петък.

— Фирма за чистене? — Той си свали сакото. — Няма да получиш домашно сготвена яхния или мъдър съвет от хората от такава фирма. Нужна ти е икономка, която да се казва Мейбъл, да носи бяла престилка и ниски обувки.

— Хората от фирмата си вършат работата, без да се натрапват.

— Жалко, че така мислиш. Андрю вече трябва да е тръгнал за работа. — Погледна часовника си, беше осем и петнадесет. — По кое време идва асистентката ти?

— Лори пристига в девет. Обикновено — по-рано.

— Ще й се обадиш. Знаеш ли домашния й телефон?

— Да, но…

— Обади й се да й съобщиш, че днес няма да ходиш на работа.

— Разбира се, че ще отида. Имам съвещания.

— Ще ги отложиш. — Влезе във всекидневната и свойски се залови да запали огъня в камината. — Кажи й да изготви списък на хората, работили в лабораторията през последните три години. Най-добре е да започнем с това. Нека ти го изпрати тук.

Запали съчките и след секунди огънят се разгоря. Не каза нищо, когато той подбра две цепеници от сандъчето и сръчно ги постави върху лумналите пламъци.

Надигна се и като се обърна, срещна саркастичната й усмивка:

— Още нещо да свърша?

— Скъпа, приемай нарежданията малко по-весело. Все някой трябва да е начело.

— И това ще си ти?

— Точно така. — Пристъпи към нея и я хвана за раменете. — Знам много повече от теб за кражбите.

— Повечето хора не биха приели това като предимство за един водач.

— Повечето хора не са се заели да хващат крадец.

Погледът му се насочи към устните й.

— Не си и помисляй дори!

— Никога не цензурирам мислите си. От това се хваща язва. Бихме могли да се насладим на нашия… съюз много повече, ако се държиш малко по-дружелюбно.

— По-дружелюбно?

— Добре — по-гъвкаво. — Той я притегли към себе си. — По отношение на някои неща.

Остави тялото си да се докосна до неговото.

— Като например?

— Ами, като начало…

Сведе глава, вдъхна аромата й и предусети вкуса. В следващия миг дъхът му секна и болката от юмрука й, забил се в корема му, премина по тялото му.

— Казах ти да си държиш ръцете настрани от мен.

— Вярно. — Кимна и разтърка удареното място. Още няколко сантиметра по-надолу и юмрукът й щеше да го лиши от мъжественост. — Имаш здрав и силен удар, доктор Джоунс.

— Бъди благодарен, че го смекчих, Болдари. Иначе щеше да си на четири крака и да се мъчиш да си поемеш дъх. Смятам, че сме наясно по този въпрос.

— Напълно. Хайде, обади се, Миранда. И да се хващаме на работа.

Постъпи според желанието му, защото й се стори разумно. Единственият начин беше да се започне, а за да се започне, е нужна отправна точка.

В девет и половина седеше в кабинета в дома си и извикваше данните на компютъра си.

Стаята бе делова, както и кабинетът й в института, но все пак малко по-уютна. И тук Райън запали огън в камината въпреки възражението и, че не се налага да го прави, защото не е толкова студено. Пламъците играеха весело в каменната камина, а късното зимно слънце проникваше през прозорците.

Седяха един до друг зад бюрото и преглеждаха имената.

— Изглежда сте имали доста голямо движение на персонала преди осемнадесет месеца — посочи той.

— Да. По онова време майка ми реорганизира лабораторията във Флоренция. Прехвърли някои от хората ни там, други дойдоха тук.

— Изненадан съм, че не си се възползвала от тази възможност.

— Коя?

— Да се преместиш във Флоренция.

Пусна списъка да се разпечата. Ако разполага с разпечатка, не е нужно да седи така близо до него.

— Нямаше подобна възможност. Андрю и аз ръководим института. Майка ми ръководи „Станджо“.

— Ясно. — Той се престори, че разбира. — Да няма търкания между теб и мама?

— Семейните ми отношения не са твоя работа.

— Повече от търкания май. А баща ти?

— Моля?

— Не си ли момиченцето на татко?

Не успя да се сдържи и се засмя. После стана, за да вземе разпечатката.

— Никога не съм била ничие момиченце.

— Съжалявам — призна той искрено.

— В момента не сме се събрали да се занимаваме със семейството ми.

Тя се настани на малкия, покрит с малинова дамаска диван и се опита да се съсредоточи върху списъка, който танцуваше пред изморените й очи.

— А защо? Нали ръководите бизнеса си семейно. Ами ако някои е искал да си отмъсти на семейството ви, като открадне бронзовата статуетка?

— Това е от италианския ти корен — отбеляза тя сухо, с което го накара да се усмихне.

— Ирландският ми корен е също толкова заинтересован да си отмъсти, скъпа. Разкажи ми за хората от списъка.

— Джон Картър — началник на лабораторията. Има докторат. От шестнадесет години работи при нас. Най-много го вълнува ориенталското изкуство.

— Не, интересува ме нещо по-лично: женен ли е, трябва ли да плаща издръжка, играе ли комар, пие ли, облича ли се в женски дрехи събота вечер?

— Не ставай глупав. — Сви крака под себе си. — Женен е, не се е развеждал. Има две деца. Мисля, че по-голямото постъпи вече в колеж.

— Доста пари трябват, за да отгледаш деца и да ги пратиш в колеж. — Премести поглед и се спря на графата за годишния доход. — Изкарва прилични пари, но това невинаги е достатъчно.

— Съпругата му е адвокат и сигурно печели повече от него. Парите не са проблем за тях.

— Парите са винаги проблем. Каква кола кара?

— Представа нямам.

— Как се облича?

Накани се да въздъхне, но изведнъж й хрумна накъде всъщност бие той.

— Стари сака и глупави вратовръзки — започна тя, затваряйки очи — опита се да си представи началника на лабораторията. — Нищо скъпо, макар съпругата му да му подари часовник „Ролекс“ за двадесетата годишнина от сватбата им. — Потисна прозявката си. — Носи едни и същи обувки всеки ден. „Хъш Пъпис“. Преди да се разпаднат, си купува други.

— Я подремни малко, Миранда.

— Добре съм. Кой е следващият? — С усилие отвори очи. — О, Илис — бившата съпруга на брат ми.

— Имаше ли грозни сцени при развода?

— Въпреки развода тя винаги се е държала добре към него. Тук беше заместничка на Джон, а после я прехвърлиха във Флоренция. Сега е началник на лаборатория при майка ми. Срещнаха се с Андрю тук, в института. Всъщност аз ги запознах. Той беше като зашеметен. Шест месеца по-късно се ожениха.

— Колко време продължи бракът?

— Две години. През по-голямата част от времето изглеждаха доста щастливи, а после започнаха да се отчуждават.

— Тя какво искаше? Скъпи дрехи, ваканции в Европа, голяма, представителна къща?

— Искаше вниманието му — промърмори Миранда и отпусна глава на дивана. — Искаше да не се напива и да се съсредоточи върху брака им. Такова е проклятието на семейство Джоунс. Ние просто не можем да се справим. Вечно объркваме нещо във връзките си. Трябва да оставя очите си да си починат минутка.

— Разбира се.

Той продължи да изучава списъка. В момента за него това бяха само имена върху лист хартия. Възнамеряваше да станат нещо много по-познато. Преди да приключи, ще знае всички интимни подробности: банковите сметки, пороците, навиците.

Към списъка прибави още три имена: Андрю Джоунс, Чарлз Джоунс и Елизабет Станфорд-Джоунс.

Надигна се, наведе се да й свали очилата и ги постави на близката масичка. В съня си не приличаше на невинно момиче, а на изтощена жена.

Реши да я остави да поспи час-два.

Отговорите бяха някъде у нея; беше сигурен в това. Тя беше свързващото звено.

Докато Миранда спеше, позвъни в Ню Йорк. Каква полза да имаш брат, компютърен гений, и да не го използваш от време на време?

— Патрик? Райън се обажда. — Отпусна се на стола и се загледа в заспалата жена. — Захванал съм се с няколко работи и не ми достига времето. Интересува ли те? — Засмя се. — Да, разбира се, срещу заплащане.

 

 

Ехтяха църковни камбани. Музиката им се носеше над покривите с червени керемиди и поемаше към хълмовете. Въздухът беше топъл, небето — синьо.

Но в тъмното мазе на вилата сенките бяха плътни. Неволно потрепери, като погледна надолу по стълбите. Там беше; знаеше, че е там.

Чакаше я.

Дървеното стъпало под нея поддаде. Бързай. Бързай! Въздухът не й достигаше; по гърба й се стичаше неприятна пот. Ръцете й трепереха, когато посегна да го вземе, извади фенерчето си и насочи лъча му към чертите на лицето.

Вдигнати нагоре ръце, щедри гърди, съблазнително разпилени коси. Бронзовата статуетка беше лъскава, а не покрита със синьо-зелена патина. Прокарваше пръсти по нея и усещаше хладината на метала.

Отнякъде долетя музика на арфа и нежен женски смях. Очите на статуетката оживяха, бронзовите устни се усмихнаха и изрекоха името й.

Миранда.

Събуди се; сърцето й биеше лудо. За миг бе готова да се закълне, че усеща аромата на парфюм силен, с дъх на цветя. И чуваше далечното ехо на струни от арфа.

Всъщност беше звънецът на външната врата; настойчив и някак нетърпелив. Още замаяна, тя отметна завивката и бързо излезе от стаята.

— Татко! — Прочисти гърлото си, за да отпъди сънливостта от гласа си и направи втори опит: — Здравей. Не знаех, че ще идваш в Мейн.

— Току-що пристигам.

Беше висок, строен мъж, силно загорял от слънцето. Гъстата му коса лъщеше като стомана. Имаше добре оформена брадичка и мустаци.

Очите му — наситено сини като на дъщеря му — се взираха през стъклата на очилата с тънка телена рамка и изучаваха Райън.

— Виждам, че не си сама. Надявам се, че не преча.

Запазвайки самообладание, младият мъж протегна ръка.

— Доктор Джоунс, какво удоволствие. Родни Дж. Петбоун. Колега съм — а и надявам се приятел на дъщеря ви. Току-що пристигам от Лондон — продължи той, отстъпи назад и елегантно поведе Чарлз със себе си. Хвърли й бегъл поглед, а тя продължаваше да стои на мястото си и го зяпаше, сякаш изведнъж му бяха поникнали две глави. — Миранда любезно се съгласи да ми отдели известно време, докато съм тук. Хайде, Миранда, мила — подкани я той, протегна й ръка и я дари с чаровна усмивка.

Не знаеше кое я смайва повече: преданата му усмивка или акцентът на английски аристократ, който се лееше от устата му, сякаш беше роден със синя кръв.

— Петбоун? — Баща й свъси вежди, а тя продължаваше да стои неподвижна като някоя от бронзовите си статуи. — Да не би да сте момчето на Роджър?

— Не, той ми е чичо.

— Чичо? Не знаех, че има брат.

— Полубрат. Кларънс — моят баща. Да ви помогна ли с палтото, доктор Джоунс?

— Да, благодаря. Миранда, идвам от института. Казаха, че днес не се чувстваш добре.

— Бях… Боли ме главата. Нищо сериозно.

— Хванаха ни, мила. — Райън се насочи към нея и така силно стисна ръката й, че я заболя. — Сигурен съм, че баща ти ще разбере.

— Не — отхвърли решително Миранда, — няма да разбере.

— Вината е изцяло моя, доктор Джоунс. Тук съм само за няколко дни. — Подсили думите си, като целуна пръстите на младата жена. — Опасявам се, че аз убедих дъщеря ви да си вземе свободен ден. Помага ми в изследването на фламандските художници от XVII век. Доникъде нямаше да стигна без нея.

— Разбирам. — Неодобрението проблесна в очите на Чарлз. — Страхувам се, че…

— Тъкмо се канех да направя чай — прекъсна го Миранда. Нужно й бе време да събере мислите си. — Нали ще ни извиниш за момент, татко? Защо не ни изчакаш във всекидневната? Няма да се бавим. Родни, нали ще ми помогнеш?

— С удоволствие.

Той се усмихна лъчезарно, когато тя на свой ред стисна силно ръката му.

— Да не си полудял? — изсъска тя, когато вратата на кухнята се затвори зад тях. — Родни Дж. Петбоун! Кой, по дяволите, е той?

— В момента това съм аз. Нали не съм тук. Не помниш ли? — попита я и стисна брадичката й.

— Остави у баща ми впечатление, че съм избягала от работа. — Грабна чайника и го отнесе до мивката. — И не само това, ами и че си прекарваме славно.

— Наистина славно — съгласи се той и понеже не издържа на изкушението, застана зад нея и я прегърна през кръста. — Толкова си сладка, Миранда.

— Не съм сладка и тази глупава лъжа никак не е по вкуса ми.

— Е, предполагам, нямаше как да го уведомя, че съм откраднал бронзовата статуетка. Щеше да се наложи да му съобщим, че е фалшификат и че в момента институтът здравата мами застрахователната компания. В тази ситуация някак ми се струва, че е далеч по-приемливо да си прекарваш славно с един английски аристократ.

Тя стисна зъби и сложи чайника на печката.

— И защо точно с английски аристократ, по дяволите?

— Така ми хрумна, а и ми се струва, че това е твоят тип мъж. — Усмихна й се приветливо, когато тя му хвърли сърдит поглед. — Важното е, Миранда, че баща ти е тук, бил е в института и сега очаква някои отговори. Ти ще трябва да решиш какво да му кажеш.

— Знам. За толкова глупава ли ме смяташ?

— Не, но си непоправимо честен човек. Да се лъже, е истинско изкуство. Сега ще му кажеш всичко, което знаеш до момента, преди да се появя при теб днес в сутрешните часове.

— И сама щях да се досетя да постъпя така, Родни.

Но стомахът й вече се свиваше от току-що изречената лъжа.

— Спала си по-малко от три часа. Станала си някак по-бавна. Къде са ти чашите? — попита той и пресегна да отвори шкафа.

— Не, недей да вадиш всекидневния сервиз. Извади сервиза от фин порцелан в шкафа в трапезарията.

Той вдигна озадачено вежди. Фините сервизи се пазеха за гости, не за членове на семейството. Това добави още един щрих към образа, който градеше за Миранда Джоунс.

— Ще извадя две чаши. Родни има чувството, че баща ти би искал да поговори насаме с теб.

— Страхливец — процеди тя през зъби.

Нареди чайника, чашите и чинийките върху таблата и се опита да потисне раздразнението, че Райън се измъкна през задното стълбище и я остави да се оправя сама. Изправи рамене, взе таблата и я отнесе във всекидневната, където баща й стоеше пред камината и четеше нещо от малък бележник.

„Толкова е привлекателен“ бе единственото, което й мина през ума. Висок, строен, със загар и лъскави коси. Когато беше малка, го възприемаше като герой от приказките. Не принц или рицар, а вълшебник; беше така мъдър и изпълнен с достойнство.

Толкова отчаяно бе копняла да я обича, да я носи на рамене, да я прегръща, да я слага да спи вечер и да й разказва приказки. Вместо това трябваше да се задоволи с бегло и често разсеяно внимание.

Въздъхна и влезе в стаята.

— Помолих Родни да ни остави за малко насаме — подхвана тя. — Предполагам, искаш да ме разпиташ за обира.

— Да, Миранда. Новината доста ме разстрои.

— Всички се чувстваме така. — Остави подноса, седна и наля, както бяха я учили. — Полицията започна разследване на случая. Надяваме се да си възвърнем бронзовата статуетка.

— Но междувременно шумът около случилото се вреди на института. Майка ти е доста притеснена, а и на мен ми се наложи да зарежа разкопките на важен етап, за да се появя тук.

— Нямаше нужда да идваш. — С нетрепващи ръце му поднесе чашата чай. — Прави се всичко необходимо.

— Очевидно охраната ни не е на нужното ниво. Брат ти отговаря за това.

— Андрю няма никаква вина.

— Поверихме института в неговите ръце, а и в твоите — напомни той и отпи от чая.

— Справя се великолепно. Посещенията в курсовете ни се увеличиха с десет процента, придобивките ни през последните пет години са невероятни.

Така я болеше да се защитава и оправдава пред мъжа, който пренебрегна задълженията си към института със същата лекота, с която се оттегли от отговорностите към семейството си.

— За теб институтът никога не е бил от голямо значение — отбеляза тя предпазливо, понеже знаеше, че ще предизвика гнева му. — Винаги си предпочитал разкопките. Двамата с Андрю посвещаваме на института цялото си време и енергия.

— И в този момент ни сполетя първия обир от поколение насам. Това не може да се пренебрегне, Миранда.

— А времето, усилената работа и подобренията, които направихме, могат, така ли?

— Никой не ви укорява за ентусиазма ви. Но се налага да се справим с възникналото положение. И като прибавим лошото впечатление, което си оставила във Флоренция, нещата се усложняват.

— Лошото впечатление — промърмори тя. — Свърших всичко, което се очакваше от мен във Флоренция. Абсолютно всичко. — Усети, че е готова да се поддаде на чувствата си, и се постара да се вземе в ръце, както се очакваше от нея. — Ако имах възможност да видя резултатите от направените след мен изследвания, щях да анализирам собствената си работа и да определя къде е допусната грешка.

— За това ще се наложи да говориш с майка си, но бих споделил, че тя е доста недоволна. Ако пресата не е била уведомена…

— Не съм говорила с никакви журналисти. — Изправи се, защото повече не бе в състояние да се преструва на спокойна. — Никога с никого извън лабораторията не съм говорила за „Смуглата дама“. По дяволите! Защо да го правя?

Той замълча и постави чашата настрана. Ненавиждаше конфликтите и обърканите чувства, които пречат на нещата да текат гладко. А ясно си даваше сметка, че дъщеря му е твърде емоционален човек.

— Вярвам ти.

— И да бъда обвинявана… Какво?

— Вярвам ти. Макар да си упорита и често вироглава според мен, никога не си била нечестна. Щом казваш, че не си говорила с журналисти по този въпрос, ти вярвам.

— Аз… Благодаря ти.

— Но това не променя особено положението. Трябва да се отклони вниманието на пресата от случая. Обстоятелствата така или иначе, поставят теб в центъра на разразилата се буря. Затова с майка ти смятаме, че ще е най-добре да излезеш в по-дълга отпуска.

— Вече обсъдихме този вариант. Заявих й, че няма да се крия. Нищо нередно не съм извършила.

— Въпросът не е какво си или не си направила. Докато не приключат и двата инцидента, присъствието ти в института е пагубно.

Изправи се.

— Смятано от днес, един месец си в отпуска. Можеш да отидеш в института, за да се погрижиш за някои неотложни неща, но е най-добре, ако го свършиш оттук, и то в следващите четиридесет и осем часа.

— Най-добре тогава да ме жигосате с едно „В“ на челото, за да обявите на всички, че съм виновна.

— Както винаги си склонна да драматизираш нещата.

— А ти както винаги се оттегляш. Е, знам, че съм сама. — Макар да й беше унизително, направи последен опит: — Не би ли могъл поне веднъж да застанеш на моя страна?

— Не става въпрос да се застане на нечия страна, Миранда. И не го приемай като укор срещу себе си. Така ще е най-добре за всички, включително и за института, и за „Станджо“.

— Но това ме наранява.

Той се прокашля и избегна да я погледне в очите.

— Като поразсъдиш малко, ще се убедиш, че най-добре е да се постъпи така. Ще бъда в хотела до утре, ако съм ти нужен за нещо.

— Май никога няма да си ми нужен за нищо — прошепна тя и по-високо добави: — Сега ще ти донеса палтото.

Понеже изпитваше известни угризения, той я последва в антрето.

— Възползвай се от предоставената ти възможност. Попътувай, събери малко слънце. Може би твоят млад приятел… ще те придружи.

— Моят какво? — Взе палтото от дрешника и хвърли поглед нагоре по стълбището. Засмя се. — А, да… — Наложи се да избърше напиращите от истеричен смях сълзи. — Бас държа, че Родни с огромно удоволствие би заминал някъде с мен.

Помаха на баща си за довиждане и като приседна на най-долното стъпало, избухна в неудържим смях, който постепенно премина в ридания.