Нора Робъртс
Тиха клопка (11)

Единадесета глава

Не беше в състояние да разсъждава. Нож! В продължение на няколко кошмарни секунди беше готова да се закълне, че усеща на врата си убождането, а не силното стискане на ръцете. Тялото й се скова от ужас.

Сънува; вероятно сънува. Надушваше обаче миризмата на кожа и мъж, усещаше натиска върху шията си — едва си поемаше въздух — и ръката, притисната към устата, за да не издаде звук. Виждаше и нечий силует: главата, широките рамене.

Съзнанието и регистрира всичко това за секунди, които й се сториха часове.

Няма да се поддаде отново, обеща си тя. Никога повече.

Инстинктивно дясната й ръка се сви в юмрук. Или беше много бърз, или четеше мислите й, защото се отмести секунда преди да нанесе удара. Юмрукът и се стовари в рамото му.

— Стой мирна — просъска той заповеднически и за да е по-убедителен, леко я разтърси. — Колкото й да ми се ще да те нараня, няма да го сторя. Брат ти хърка в другата част на къщата и едва ли ще те чуе дори да изпищиш. А и ти няма да крещиш, нали? — Прокара нежно пръсти по шията й, сякаш я милваше. — Това ще накърни гордата ти природа на янки.

Тя измърмори нещо изпод ръката му. Той я премести, но продължи да я стиска за гърлото.

— Какво искаш?

— С удоволствие бих те ритал по изящния задник от тук до Чикаго. По дяволите, доктор Джоунс, ти прецака всичко!

— Представа нямам за какво говориш. — Трудно контролираше дишането си, но все пак успя. И това също бе проява на гордост. — Пусни ме. Няма да пищя.

Нямаше, защото ако Андрю я чуеше, щеше да се втурне насам. А нападателят положително беше, е въоръжен.

Е, този път и тя е въоръжена. Разбира се, ако успее да стигне до чекмеджето на нощното шкафче и да извади пистолета.

В отговор той седна на леглото до нея и без да я пуска, се пресегна към лампата. Тя примигна от ярката светлина, след което се вторачи невярващо.

— Райън?

Как допусна такава глупава, немарлива, непрофесионална грешка?

Беше облечен в черно: черни джинси, ботуши, пуловер и яке. Лицето му бе по-привлекателно от всякога, но в очите му нямаше топлина и гальовност, каквито помнеше. Сега те бяха трескави, нетърпеливи и определено опасни.

— Райън — успя да повтори, — какво правиш тук?

— Опитвам се да оправя кашата, която забърка.

— А, ясно. — Вероятно е изпаднал в психически срив. „Трябва да запазя спокойствие — напомни си тя, — да не го разтревожа.“ Внимателно хвана ръката му и я отмести от шията си. Надигна се, по-скоро по инстинкт, и придърпа якичката на пижамата. — Райън… — Дори успя да изобрази нещо подобно на усмивка. — Ти си в спалнята ми посред нощ. Как влезе?

— Както обикновено влизам в чужди къщи. Отворих си с шперц. Налага се да си сложите по-сигурни ключалки.

— Използвал си шперц? — Примигна, опита се да осмисли чутото и примигна отново. Определено не приличаше на човек, който преживява нервен срив, а по-скоро едва удържаше гнева си. — Ти си се вмъкнал в дома ми? — Звучеше й така нелепо, че тя неволно повтори: — Вмъкнал си се в дома ми?

— Точно така. — Посегна и докосна една къдрица, спуснала се на рамото й. Обожаваше косите й; те направо го влудяваха. — Обикновено това правя.

— Но ти си търговец, меценат на изкуствата. Ти… Всъщност не си изобщо Райън Болдари, нали?

— Напротив. — За пръв път на устните му се появи усмивка, а в очите му заиграха златисти, весели пламъчета. — Казвам се Райън Болдари, откакто святата ми майка ме кръсти преди тридесет и две години в Бруклин. И докато пътищата ми не се кръстосаха с твоите, това име означаваше нещо. — Усмивката изчезна, изместена от озъбване: — Разчитаха на мен, знаеше се, че всичко ще бъде извършено перфектно. А се оказа, че проклетата бронзова статуетка е фалшификат.

— Бронзовата статуетка? — Пребледня. — Ти откъде знаеш за бронзовата статуя?

— Знам, защото аз я откраднах. — Наклони глава и продължи: — Или си мислиш за бронзовата статуетка във Флоренция? Онази, с която също се изложи? Вчера научих за случилото се. След като клиентът ми ме направи на нищо, защото съм му пробутал фалшификат. Фалшификат, за бога, разбираш ли?

Прекалено възбуден да седи, той се изправи и закрачи напред-назад.

— Двадесет години с безупречна репутация и изведнъж — това! И то само защото ти се доверих!

— Доверил си ми се? — Тя сви колене и стисна зъби. Гневът така силно я завладя, че забрави за страха и ужаса. — Та ти открадна от мен, кучи сине!

— И какво от това? Взетото едва ли струва повече от стотина долара. — Отново пристъпи към нея ядосан, че златистите оттенъци в очите й и зачервените й от гняв страни му се струват толкова привлекателни. — Колко други боклуци излагате в музея си?

Без да се замисли, тя скочи от леглото и се блъсна в него. Не беше чак толкова беззащитна и Райън усети силата на нейната добре поддържана физика и нестихналия й гняв. Доброто му отношение към жените накара тялото му инстинктивно да поеме удара й, за да не се нарани тя, когато падне на пода — жест, за който съжали, щом се озоваха на земята. Той се обърна и я притисна към килима.

— Ти открадна от мен! — Тя риташе, въртеше се, но не успя да го отмести. — Използва ме, кучи сине!

О, и нещо по-лошо — ухажва я, ласка я и я въвлече в изкушението.

— Това, последното, за което си го мислиш, беше между другото. — Задържа ръцете й, за да й попречи да го удари. — Ти си страшно привлекателна. Не ми костваше никакви усилия да го направя.

— Ти си крадец! Долен крадец!

— Ако смяташ, че това ме обижда, дълбоко грешиш. Аз съм един много изкусен крадец. Сега можем да седнем и да обсъдим какво ще правим, или предпочиташ да продължим да лежим тук и да се боричкаме. Но държа да те предупредя, че дори в тази невероятно грозна пижама си много привлекателна. Решавай, Миранда.

Тя застина и той се загледа с неохотно възхищение как очите й стават ледени.

— Махни се! По дяволите, остави ме да стана!

— Добре.

Той се изправи и й предложи ръка, но тя я отблъсна.

— Ако си наранил Андрю…

— Защо, по дяволите, ми е притрябвало да наранявам Андрю? Ти се занимаваш с бронзовата статуетка.

— А ти я открадна. — Грабна робата от таблата на леглото. — Какво ще правиш сега? Ще ме застреляш и ще се измъкнеш от къщата ли?

— Аз не стрелям по хората. Аз съм крадец, а не убиец.

— Тогава си невероятно глупав. Какво мислиш, че ще направя, щом изчезнеш? — подхвърли, докато препасваше робата. — Ще вдигна телефона, ще се обадя на детектив Кук и ще му съобщя кой е извършил обира в института.

Той спокойно я наблюдаваше. Реши, че робата й е не по-малко неизкушаваща от пижамата. Не разбираше защо изпитва толкова силно желание да свали всичките тези дрехи и да я докосне.

— Ако се обадиш на ченгетата, ще заприличаш на глупачка. Първо, защото никой няма да ти повярва. Та аз дори не съм тук, Миранда. Аз съм в Ню Йорк. — Усмивката му стана още по-широка, самоуверена и нагла. — И няколко души с удоволствие ще го потвърдят под клетва.

— Криминални типове.

— Не бива така да говориш за приятелите и роднините ми. Особено след като не ги познаваш. Второ — продължи, а тя неволно стисна зъби, — ще се наложи да обясниш на полицията защо откраднатият експонат е застрахован за сума, възлизаща на шестцифрено число, при положение че струва грошове.

— Лъжеш. Лично изследвах статуетката. От XVI век е.

— Да, и статуята във Флоренция е дело на Микеланджело. Ухили й се подигравателно. Виждам, че това те накара да замълчиш. Ако обичаш, седни и ще ти кажа какво ще направим.

— Искам да си вървиш. — Вирна брадичка. — Напусни незабавно къщата.

— А иначе — какво?

Беше импулсивно, безразсъдно, но тя се довери на инстинкта си. Спусна се светкавично, отвори чекмеджето и пръстите й докоснаха пистолета. В този момент ръката му беше върху китката й и той тихичко прокълна, докато го взимаше. С другата си ръка я бутна обратно на леглото.

— Не знаеш ли колко нещастни случая има само защото хората държат заредени оръжия по домовете си?

Беше по-силен, отколкото си мислеше. И по-бърз.

— Това нямаше да е нещастен случай.

— Можеше да се нараниш — промърмори той и внимателно извади пълнителя. Прибра го в джоба и хвърли пистолета обратно в чекмеджето. — Сега…

Тя понечи да се надигне, но той сложи ръката си върху лицето й и я бутна назад.

— Седни. Почакай. Изслушай ме. Ти си ми длъжница, Миранда.

— Аз… — Едва не се задави. — Аз да съм ти длъжница?

— Репутацията ми беше безупречна. Всеки път, когато приемах определена поръчка, удовлетворявах клиента си. А този беше последният ми удар, по дяволите! Не мога да повярвам, че накрая някаква си червенокоса умница провали всичко. Наложи се да дам на клиента експонат от личната си колекция и да върна изплатената ми сума, за да го успокоя, че договорът е изпълнен.

— Репутация? Клиент? Договор? — Едва се въздържаше да не започне да дърпа косите си и да закрещи. — Та ти си крадец, по дяволите! Не си човек, който се занимава с покупко-продажба на произведения на изкуството.

— Няма да водя семантични спорове с теб — отвърна той спокойно. Говореше като човек, който напълно владее положението. — Искам онази малка „Венера“ на Донатело.

— Извинявай, не разбрах какво искаш.

— Малката статуетка на Венера, която е изложена в същата витрина с фалшивия „Давид“. Мога да се вмъкна и да я взема, но това не би заличило вината ти. Искам ти да я вземеш, да ми я дадеш и ако е автентична, ще приемем, че въпросът е приключил.

Загледа го смаяна, после констатира:

— Ти си се побъркал.

— Ако не го направиш, ще уредя „Давид“ да се появи на пазара отново. Когато застрахователната компания го прибере и направи нужните изследвания, каквато е практиката, всички ще разберат колко си некомпетентна. — Наклони глава и по свъсените й вежди се досети, че внимателно го слуша. — Това и неотдавнашното ти премеждие във Флоренция ще сложат край на кариерата ти, доктор Джоунс. Желая да ти спестя неудобството, макар да нямам представа защо го правя.

— Не си въобразявай, че ще ми оказваш някаква услуга! Няма да ме изнудиш да ти дам творбата на Донатело или която и да е друга. Бронзовата статуетка не е никакъв фалшификат, а ти ще отидеш в затвора.

— Не си в състояние да признаеш, че си допуснала грешка, така ли?

„Беше толкова уверена, нали? А излиза, че си сбъркала. Как ще го обясниш?“ Тя потрепери.

— Когато допусна грешка, ще призная.

— Както постъпи във Флоренция ли? — парира я той и видя как очите и притъмняха. — Новината за гафа се разпространява сред артистичния свят. Мненията са по равно: или не ти си правила тестовете, или не си никакъв специалист.

— Не ме интересува какви са мненията — отвърна тя не особено убедително и разтърка ръце, за да се стопли.

— Ако бях научил за случката няколко дни по-рано, нямаше да рискувам да задигна нещо, което ти си изследвала.

— Не е възможно да съм допуснала грешка. — Неволно затвори очи, защото тази мисъл и се стори много по-ужасна от факта, че той я бе използвал, за да осъществи кражбата си. — Не съм допуснала подобна грешка. Няма начин.

Когато долови отчаянието в гласа й, тя му се стори така крехка и невероятно изморена.

— Всеки допуска грешки, Миранда.

— Не го правя в работата си. — Сълзите напираха в очите и. — Не допускам грешки в работата си. Прекалено съм предпазлива и внимателна. Не правя прибързани заключения. Аз…

Гласът и секна, едва си поемаше дъх. Притисна ръка към гърдите, за да спре горещите сълзи, готови всеки момент да рукнат.

— Почакай! Не се поддавай на емоции!

— Няма да заплача. Няма! — повтаряше го отново и отново. Като молитва.

— Има и добра новина. Става въпрос за бизнес, Миранда. — Огромните сини очи бяха влажни и искрящи. И го разсейваха.

— Бизнес? — Тя прокара опакото на ръката си през устата: абсурдните му думи възпряха сълзите й. — Добре, господин Болдари. Бизнес. Твърдиш, че бронзовата статуетка е фалшификат. Аз твърдя, че не е. Казваш, че няма да съобщя на полицията. Аз казвам, че ще го направя. Как ще постъпиш?

Той я изучава в продължение на няколко секунди. В своята сфера на дейност — и двете дейности — се налагаше бързо и точно да преценява хората. Ясно виждаше, че няма да отстъпи относно резултатите от изследванията и е готова да се свърже с полицията. Второто не го безпокоеше особено, но вероятно щеше да му създаде известни неудобства.

— Добре, обличай се.

— Защо?

— Отиваме в лабораторията. Ще направиш нови изследвания пред мен, за да уредим първата част от бизнеса.

— Но сега е два след полунощ.

— Значи никой няма да ни безпокои. Ако не възнамеряваш да тръгнеш по пижама, иди си сложи някакви дрехи.

— Не мога да изследвам нещо, което нямам.

— В мен е. — Посочи към кожената чанта, оставена до вратата. — Донесох я с мисълта да ти я навра в гърлото. Но здравият разум надделя. Облечи се топло — посъветва я той, настанявайки се удобно в креслото. — Температурата спадна.

— Няма да те въведа в института.

— Ти си жена, която разсъждава логично. Не изневерявай на себе си. Бронзовата статуетка е у мен и репутацията ти е в мои ръце. Имаш шанс да си получиш първото обратно и да спасиш второто. Аз ти предоставям тази възможност. Ще ти дам достатъчно време да я изследваш, но ще бъда неотлъчно до теб. Това е предложението ми, доктор Джоунс. Постъпи разумно и го приеми.

Нужно й беше да знае дали наистина е така. Да бъде сигурна. И когато се убеди, ще го предаде на полицията, преди да има възможност да мигне с хубавите си очи.

Ще успее да се справи с него, прецени тя. Гордостта й повеляваше да приеме предложението.

— Няма да се преоблека пред теб.

— Доктор Джоунс, ако мислех за секс, щяхме да го направим още докато бяхме на пода. Става въпрос за бизнес — повтори той. — Не възнамерявам да те изпускам от очи, докато не приключим.

— Ненавиждам те.

Изрече го с такава омраза, че не можеше да не й вярва. Но се усмихна, когато тя се вмъкна в дрешника и се чу подрънкването на закачалки.

 

 

Тя е учен, образована жена с добро възпитание и неопетнена репутация. Има публикувани статии в десетина важни специализирани списания. „Нюзуик“ писа за нея. Изнася лекции в Харвард и прекара три месеца като гост-професор в Оксфорд.

Как така шофира в хладната нощ с крадец до себе си, и то с намерението да проникне в собствената си лаборатория, където да проведе тайни изследвания на открадната бронзова статуетка?

Тя натисна спирачките и отби колата встрани.

— Няма да го направя. Глупаво е, да не говорим, че е и незаконно. Ще се обадя в полицията.

— Прекрасно. — Райън небрежно сви рамене, докато тя посягаше към телефона в колата. — Направи го, скъпа. И им обясни какво правиш с нищо неструващо парче метал, което си се опитала да пробуташ за произведение на изкуството. След това обясни на застрахователната компания — нали вече подаде жалба — как си очаквала от тях да ти изплатят петстотин хиляди за фалшификат, който лично си изследвала.

— Не е фалшификат — процеди тя през зъби, но не се обади в полицията.

— Докажи го. — Ухили се широко и зъбите му проблеснаха в мрака. — На мен, доктор Джоунс, и на себе си. Ако го направиш, ще преговаряме.

— Няма да преговаряме. Ти ще отидеш в затвора — заяви тя и се извърна на седалката, така че се изгледаха очи в очи. — Ще се погрижа за това.

— Да караме поред. — Развеселен, той пресегна и приятелски я щипна по брадичката. — Обади се на охраната си. Кажи им, че двамата с брат си ще поработите в лабораторията.

— Няма да намесвам Андрю.

— Той вече е намесен. Хайде, обади се. Измисли каквото искаш обяснение. Не си могла да спиш й си решила да отметнете малко работа на спокойствие. Хайде, Миранда. Нали искаш да узнаеш каква е истината?

— Знам истината. Ти не би я различил, ако се изправи пред теб и си удариш главата в нея.

— Губиш малко от достойнството си на дама от висшето общество, когато си вкисната, не смяташ ли? — Наведе се и леко я целуна, преди тя да успее да се отдръпне. — Харесва ми.

— Дръж си ръцете настрани от мен!

— Това не бяха ръцете ми. — Пресегна се, сложи длани върху раменете й и ги погали. — Това са ръцете ми. Хайде, обади се.

Отблъсна го с лакът и натисна бутоните. Камерите са включени, сети се тя. Никого няма да заблуди, че е Андрю, така че ще приключат, преди да започнат. Началникът на охраната веднага ще позвъни в полицията. От нея се иска единствено да разкаже историята и Райън Болдари ще е с белезници, зад решетките и извън живота й.

— Обажда се доктор Миранда Джоунс. — Плесна Райън, когато той одобрително я потупа по коляното. — С брат ми сме на път към института. Да, ще поработим. Заради грижите през последните дни поизостанах с лабораторните изследвания. Ще бъдем при вас след десетина минути. Ще използваме главния вход. Благодаря.

Изключи и подсмръкна. Сега вече го хвана, реши тя, а той сам влезе в капана.

— Очакват ни и ще изключат алармата, когато пристигна.

— Чудесно. — Той протегна крака напред, когато тя отново подкара. — Правя всичко това за теб, да знаеш.

— Нямам думи да изразя колко високо го оценявам.

— Не е нужно да ми благодариш. — Махна пренебрежително с ръка и се ухили, когато тя изсумтя. — Независимо от всичките неприятности, които ми причини, те харесвам.

— Поласкана съм, няма що.

— Ето, виждаш ли? Имаш стил, да не говорим за устата, която жадува да бъде вкусвана дълго в тъмнината. Наистина съжалявам, че нямах повече време за устата ти.

Ръцете й стиснаха кормилото. Задушаваше се от гняв.

— Ще разполагаш с повече време, Райън — увери го тя любезно. — Устата ми ще те схруска, ще те направи на парченца и ще те изплюе, преди да приключим.

— Очаквам го с нетърпение. Хубаво е тук — отбеляза, докато тя следваше крайбрежия път към града. — Брулени от вятъра скали, изпълнени с драматизъм, но и самотни, и същевременно — съвсем наблизо — култура и цивилизация. Подхожда ти. Предполагам, че къщата винаги е принадлежала на рода ви.

Тя не отвърна. Колкото и нелепи да бяха постъпките й в момента, не възнамеряваше да добавя към тях и приятелски разговор с него.

— Неизбежно е — продължи той, без да се засяга. — Наследство, пари… Но и името, разбира се. Родът Джоунс от Мейн. Просто класа.

— Не е като рода Болдари от Бруклин — промърмори тя, но с това само го разсмя.

— О, ние притежаваме други неща. Семейството ми ще ти хареса. Не е възможно да не ти допадне. Но се чудя как ли ще те преценят те, доктор Джоунс.

— Вероятно ще ги видя по време на процеса.

— Все още си решила да ме изправиш пред съда, както виждам. — Профилът й го възхищаваше почти толкова много, колкото назъбените скали и мяркащото се между тях тъмно море. — В тази игра съм от двадесет години, скъпа. Нямам никакво намерение да направя погрешна стъпка в навечерието на оттеглянето си.

— Крадецът винаги си остава крадец.

— Да, по душа остава, съгласен съм. Но по дела… — Въздъхна дълбоко. — Да изчистя името си и приключвам. Ако ти не беше оплела конците, сега щях да прекарвам добре заслужена ваканция на някой карибски остров.

— Колко трагично са се стекли обстоятелствата за теб.

— Да, така е. — Отново сви рамене. — Но все още имам възможност да открадна няколко дни.

Разкопча предпазния колан и се извърна да вземе чантата, която остави на задната седалка.

— Какво правиш?

— Почти стигнахме.

Подсвиркваше си тихичко, докато вадеше скиорската шапка и я нахлузи ниско на челото. После се появи дълъг черен кашмирен шал, който омота около врата си и през устата.

— Можеш да се опиташ да предупредиш охраната — подхвана той, като оглеждаше резултата в огледалото. — Но сториш ли го, никога повече няма да видиш нито бронзовата статуетка, нито мен. Ако ще играеш честно, ще влезеш, ще тръгнеш към лабораторията, както би направила при нормални обстоятелства, и всичко ще е наред. Андрю е малко по-висок от мен — прецени той, докато разгъваше дълго черно палто, — но не би трябвало да има някакво значение. Те ще видят каквото очакват да видят. Хората винаги постъпват така.

Когато спря на паркинга, се принуди да признае пред себе си, че той има право. Беше толкова анонимен в топлите зимни дрехи, че никой нямаше да го погледне втори път. Излязоха от колата и се насочиха към главния вход; даде си сметка, че дори тя би го сбъркала с Андрю.

Езикът на тялото, походката, леко приведените рамене бяха еднакви.

Прокара магнитната карта през процепа с раздразнение. След пауза натисна номера на личния си код. Представи си как прави гримаси към камерата, обръща се към Райън, удря го с юмрук по самодоволното лице и охраната се втурва към тях. Вместо това леко почукваше с картата по дланта си и чакаше сигнала, че вратата е отключена.

Райън лично натисна дръжката и сложи ръка на раменете й. Държеше главата си приведена и й шепнеше, докато влизаха:

— Никакви отклонения, доктор Джоунс. Нямаш нужда от главоболията и шума, който ще се вдигне в пресата.

— Нужна ми е единствено бронзовата статуетка.

— Ще я получиш. Поне временно.

Задържа ръката си върху раменете й и я насочи по коридора, после по стълбището и вратата на лабораторията. Тя отново използва картата си, за да влязат.

— Няма да излезеш оттук с нещо, което ми принадлежи.

Той запали осветлението.

— Проведи си тестовете — предложи й, като събличаше палтото си. Остана с ръкавици, за да извади статуетката и да й я подаде. — Отчасти знам как се провеждат изследванията, доктор Джоунс, и ще те следя.

И това, помисли си той, е един от най-големите рискове, който поемаше през живота си: да дойде тук с нея. Сам се напъха в капана, без да може да си обясни защо.

Вадя я как извади очила от чекмеджето и си ги сложи. Сексапилна жена-учен — за това се оказа прав, прецени той и се настани удобно, за да наблюдава как отнася статуетката към работния плот.

Репутацията и гордостта му — а те бяха едно и също — бяха заложени.

Ударът, който трябваше да е чист и последен в кариерата му, му донесе много повече главоболия, загуба на пари и вреда.

Но онова, което трябваше да направи, което възнамеряваше да направи, бе да се изправи пред нея, да я заплаши и шантажира, за да му покрие загубите и да си тръгне.

Не устоя на изкушението да не я надхитри. Несъмнено тя ще се опита да го убеди, че статуетката е истинска. И когато постъпи така, ще си плати.

Пресметна, че творбата на Челини ще е добра отплата. Институтът, реши той, докато я наблюдаваше как работи, е на път да направи щедро дарение на галерия „Болдари“.

Това ще я довърши.

Със свъсени вежди вдигна глава от микроскопа. Чувстваше стомаха си свит на топка, но това нямаше вече нищо общо с гнева, изпитан преди малко, или с принудителното ставане. Не изрече нито дума, но трескаво записваше нещо.

Взе още една стърготина от статуетката и започна да изследва патината и метала. С пребледняло лицето постави статуетката на везните и отново си записа нещо.

— Трябва да проверя нивото на корозия и да направя рентгенови снимки, за да изследвам инструментите, с които е правена.

— Добре. Действай.

Следваше я из лабораторията и си представяше къде точно ще постави творбата на Челини. Малката „Венера“, която също ще му даде, ще е за личната му колекция, но Челини ще е за галерията, там, където всички ще я видят, и ще придаде престиж на бизнеса му.

Измъкна тънка пура от джоба и посегна към запалката.

— Тук не се пуши — рязко го предупреди тя.

— Извикай полиция — предложи той, а после попита: — Какво ще кажеш за малко кафе?

— Остави ме на мира. Млъкни.

Стомахът и се сви още повече. Правеше изследването като по учебник. Но вече знаеше.

Нагорещи глината, изчака, молеше се да проблеснат кристалчетата. Хапеше устни, за да не му достави удоволствието да изстене.

Но когато вдигна рентгеновата снимка, за да я разгледа, и видя, че предположението й се потвърждава, пръстите й замръзнаха.

— Е? — обади се той и вдигна вежди в очакване да чуе лъжата.

— Тази бронзова статуетка е фалшификат. — Останала без сили, тя се отпусна на стола и не забеляза изненадата в очите му. — Формулата, доколкото мога да съдя от предварителния тест, е правилна. Но патината е поставена наскоро и нивото на корозия не е достатъчно за статуетка от XVI век. И инструментите не отговарят на използваните по онова време. Изработката е добра — продължи тя, — но не е истинска.

— Доктор Джоунс — пророни той, — изненадваш ме.

— Това не е бронзовата статуетка, която изследвах преди три години.

— Изложила си се, Миранда. Ще трябва да го признаеш.

— Това не е същата статуетка — повтори тя. — Не знам какво си искал да докажеш, като ми донесе този фалшификат и ме накара да участвам в целия маскарад.

— Това е бронзовата статуетка, която взех от Южната галерия — повтори той с равен тон. — Хайде, престани с глупостите и свали картите си.

— Нямам никакви карти за сваляне. — Грабна статуетката и я тикна в ръцете му. — Ако си въобразяваш, че можеш да нахълташ в дома ми и да се опиташ да ми пробуташ очевиден фалшификат като нещо, което съм притежавала, за да ти дам друго произведение на изкуството, значи си луд.

— Откраднах тази статуетка, вярвайки на твърдението ти, че е истинска.

— О, господи… Ще извикам охраната.

Сграбчи я за ръката и я притисна грубо към плота.

— Виж, скъпа. Хванах се на тази игричка против здравия си разум. Сега вече всичко свърши. Може и да не си се опитала да пробуташ фалшификат. Може да е била неволна грешка, но…

— Не съм направила грешка. Не правя грешки.

— Бронзовата статуя на Фиесоле говорили ти нещо?

Гневната руменина изчезна от лицето й. Очите й станаха като стъклени. За миг той си помисли, че ще се изплъзне от ръцете му като вода. Ако се преструваше така умело на разстроена, даде си сметка той, значи я е подценил.

— Не съм направила грешка — повтори тя, но гласът й трепереше. — Ще го докажа. Разполагам с бележките си, докладите, рентгеновите снимки от изследванията на оригиналната статуетка.

Уязвимостта й го смути и й позволи да се измъкне. Поклати невярващо глава и я последва до стаята с картотеката.

— Има разлика и в теглото — говореше тя забързано, докато трескаво търсеше ключа за шкафа. — Разбрах грешката, щом я взех в ръце. По-тежка е, но… Къде, по дяволите, е папката?

— Миранда…

— Прекалено тежка е. Патината е почти докарана, но не съвсем. Ала дори и това да те подведе, няма начин да сгрешиш с нивото на корозията.

Сега вече говореше съвсем неразбираемо и отключваше чекмедже след чекмедже.

— Няма я. Папките са изчезнали. — Помъчи се да се успокои. — Снимките, докладите, всичко за „Давид“ е изчезнало. Ти си ги взел.

— С каква цел? — попита той с известно нетърпение. Вярно, след като успях да се вмъкна тук и да задигна фалшификат, можех да взема и каквото друго си поискам, но за какво ми е да взимам папките, Миранда?

— Трябва да помисля. Млъкни, ако обичаш. Трябва да помисля.

Притисна ръка към устните си и закрачи напред-назад. „Разсъждавай логично — заповяда си тя. — Логично. Прецени фактите.“

Той беше откраднал бронзовата статуетка, а тя се оказа фалшива. Какъв смисъл има да откраднеш фалшификат и после да го връщаш? Никакъв. Ако статуетката е истинска, защо той ще е тук? Нямаше да се появи. Следователно абсурдната история, която й беше разказал, беше истинска.

Тя направи изследванията и се съгласи със заключенията му.

Дали беше допуснала грешка? Господи, беше ли сгрешила?

Не. Никакви емоции. Само логика, напомни си тя. Спря се и застана съвършено неподвижно.

Логиката, когато се прилага правилно, е учудващо проста.

— Някой те е изпреварил — пророни тя тихо. — Някой те е изпреварил и е оставил фалшификата.

Извърна се към него и по израза на лицето му се убеди, че и той е стигнал до същото заключение.

— Е, доктор Джоунс, май и двамата ни ритнаха по задника. — Наклони глава, за да я види по-добре. — Какво ще правим сега?