Нора Робъртс
Черните хълмове (9)

9.

Тъй като Лил имаше повече багаж за товарене и повече неща за вършене от него, Куп изпържи бекон и направи кафе. Когато Лил затвори телефона и натовари екипировката си, той вече бе приготвил закуската и бе прибрал лагера си. Тъкмо оседлаваше коня си и тя дойде да подготви своя.

— Какво ще правиш с нея?

— Ще я обездвижа. С упойващия пистолет мога да стигна до половин метър от нея и да я поваля в безсъзнание, без да я наранявам. Ще взема проби от кръвта и козината й, ще определя теглото, възрастта, размерите й и така нататък. Ще й сложа радионашийник. Благодаря — добави тя разсеяно, когато той й подаде чаша кафе. — Ще вкарам малка доза приспивателно, но достатъчно, за да я задържа неподвижна за няколко часа, така че ще трябва да остана при нея, докато се събуди и възстанови. Ако не преодолее докрай въздействието на наркотика, ще е уязвима. Процесът ще е дълъг, но мине ли всичко добре, до обяд тя ще се е отправила по пътя си, а аз ще имам това, за което дойдох.

— И каква е ползата от всичко това за теб?

— Искаш да кажеш, освен удовлетворението?

Слънцето вече обагряше в розово върховете на хълмовете на изток и Лил се метна на седлото.

— Информация. Кугуарът е включен в списъка на видовете, които скоро може да се окажат застрашени. Повечето хора, имам предвид хората, които живеят и пътуват в територии, където има кугуари, така и не виждат нито един.

— Повечето хора не са като теб. — Куп се качи на коня и й предложи един от сандвичите с бекон, които бе направил.

— Не, наистина. — Тя погледна първо към сандвича, а после към него. — Приготвил си закуска. Сега се чувствам виновна, че се държах толкова гадно.

— Приятен страничен ефект.

— Както и да е. — Тя отхапа една хапка, докато обръщаха конете към пътеката. — Повечето от съобщенията, че са видели кугуар, се оказват фалшиви, най-често е американски рис или някой домашен любимец. Хората купуват екзотични котки, така че всеки месец ни се обажда по някой, който не знае какво да прави сега, когато Пухчо вече не е сладко малко котенце. — Отхапа отново. — Но в повечето случаи хората виждат рис и си мислят: „Проклятие, кугуар!“ И дори в редките случаи, когато наистина се оказва кугуар, не разбират, че въпросният кугуар не е тръгнал на лов за човешко месо.

— Миналата или по-миналата година имаше кугуар, който едва не се пъхнал в горещата вана при някаква жена от Дедуд.

— Да, направо беше супер. — Лил започна да заглажда със зъби краищата на сандвича. — Това, което повечето хора може да пропуснат, е, че кугуарът изобщо не се е заинтересувал от нея. Не я е нападнал. Дебнел някакъв елен и се озовал на задната веранда точно като се е киснела във ваната. Погледнал я е, вероятно си е помислил „Не става за ядене“ и си е тръгнал. Ние прекаляваме, Купър, и недей ме кара да ти изнасям природозащитна лекция за необходимостта от консервация. Но наистина го правим, затова трябва да се научим как да живеем с тях, как да опазим застрашените видове. Те не искат да се приближават до нас. Не искат да се доближават дори един до друг, освен ако не е сезон за чифтосване. Те са самотници и макар в някои хабитати да се сблъскват с други, по-силни от тях видове, след като съзреят, единствената заплаха за тях сме ние, хората.

— Ще ме накараш да се замисля следващия път, преди да си направя гореща вана.

Тя се разсмя.

— Не е много вероятно някой кугуар да те последва там. Могат да плуват, но не го обичат. Нашето момиче горе се чуди как, по дяволите, се е озовала в клетка? Като се има предвид средната продължителност на живота на женските кугуари в дивата природа, ще живее още осем-девет години. На всеки две ще се чифтосва, ще ражда котило, средно по три котенца. Две от тези три вероятно ще умрат, преди да са навършили годинка. Тя ще ги храни, ще ги брани от смъртта, ще ги научи да ловуват. Ще ги обича, докато стане време да ги пусне да тръгнат по своя път. За целия си живот може да покрие територия от сто и петдесет квадратни мили.

— И ти ще проследиш всичко това с радиояката.

— Къде отива, кога и как се озовава там, колко време й отнема. Кога се чифтосва. В момента работя върху изследване на поколенията. Вече проследих две поколения чрез котенцето от котилото на Бейби и чрез един млад мъжки, който залових и белязах миналата година в каньона. С тази женска ще започна още едно.

Всеки път, щом терена позволява конете препускаха в лек тръс.

— Не смяташ ли, че вече знаеш всичко, което може да се разбере за кугуарите?

— Човек никога не може да знае всичко. Биология, поведение, екологична роля, разпространение и хабитат, та дори и митология, никога не можеш да научиш всичко. Всяко ново знание се прибавя към цялото и колкото повече познания трупаме, толкова повече ще знаем как да опазим видовете. Освен това трябва да се съобразяваме и с фондовете. Дарителите обичат да виждат и чуват за животните, да научават интересни неща. Ще дам на нашето ново момиче име, ще й направя снимка и ще я сложа на уебстраницата ни в частта „Проследете котка!“ Заради спонсорирането. И благодарение на това, че в известен смисъл ще я използвам, ще допринеса за защитата, проучването и разбирането на нея и нейния вид. Освен това искам да знам. — Тя погледна към него. — А и да си кажем истината, това е страхотно начало на сутринта.

— И по-лоши съм имал — съгласи се Куп.

— Свеж въздух, добър кон под теб, цели мили природа, за която хората плащат сумати пари, за да я видят в книги за изкуството, и интересна работа за вършене. Според мен е чудесно. — Тя наклони глава. — Дори за гражданче.

— Градът не е нито по-хубав, нито по-лош. Просто е по-различен.

— Липсва ли ти? Работатати там?

— Правя това, което искам, също като теб.

— Това има значение — да можеш да правиш това, което искаш. И те бива в него. С конете — поясни тя. — Винаги те е бивало. — Наведе се и погали врата на жребеца си. — Все още ни предстои пазарлъкът за този красавец, но беше прав. Стъпко е точно за мен. — Тя се навъси и накара коня да забави ход. — Ето го пак нашия приятел — посочи към следите. — Минал е напряко и оттук е поел по пътеката. Какво, по дяволите, е намислил? — Нещо накара сърцето й да се свие. — Тръгнал е към поляната. Към кугуара.

В мига, в който го каза, крясъкът разцепи въздуха и отекна сред хълмовете.

— Той е там. Там, горе. — Тя пришпори коня в галоп.

Крясъкът отново отекна в ушите им, пълен с ярост. А третият, висок и пронизителен, бе пресечен от плющенето на изстрел.

— Не! — Лил пришпори жребеца, без да вижда почти нищо. Дърпаше юздите, за да не се блъснат в дърветата, вкопчваше се с тях и окуражаваше коня, докато той летеше през снега.

Куп се изравни с нея и сграбчи юздите й.

— Пусни ме — изкрещя тя. — Пускай! Той я застреля. Застреля я.

— Ако е така, не можеш да промениш нищо. — Куп скъси юздите на Стъпко и заговори ниско, за да успокои конете. — Там, горе, има някого и той е въоръжен. Няма да те пусна да хукнеш нататък с риск да счупиш крака на този кон и собствения си врат. Спри се. Помисли.

— Той вече има петнайсет или двайсет минути преднина. Тя е в капан. Трябва да…

— Престани! Помисли. Използвай телефона си. Повикай помощ.

— Ако мислиш, че просто ще седя тук, докато…

— Ще се обадиш за помощ. — Гласът му бе студен и безизразен също като очите му. — И после двамата ще тръгнем по следите. Ще правим нещата едно по едно. Обади се на твоите хора, виж дали камерата все още работи. Накарай ги да съобщят за изстрела. После ще останеш зад мен, защото аз съм този, който носи истински пистолет. Това е. Действай!

Можеше да възрази на тона му, можеше да възрази и на нарежданията му. Но той беше прав за камерата. Лил извади телефона, а Куп мина пред нея.

— Имам пушка, ако ни потрябва — обади се тя.

От другата страна на телефона се чу сънливият глас на Танси.

— Здрасти, Лил. Къде…

— Провери камера номер единайсет. Тази, която оправих вчера. Провери я веднага!

— Да, естествено. Наблюдавам я, откакто се обади. Проверих животните и доведох Ерик с мен, за да… По дяволите, пак се е повредила. Ти…

— Слушай ме. С Купър сме на двайсет минути от мястото. Някой беше там. Имаше изстрел.

— Господи! Нали не мислиш, че…

— Трябва да се обадиш на полицията и на пазача на входа. След двайсет минути ще разберем. Повикай Мат. Ако е ранена, трябва да я доведа в убежището. Може да ни трябва самолет.

— Добре. Дръж връзка, Лил, и внимавай.

Линията изщрака, преди Лил да успее да отговори.

— Можем да се движим и по-бързо — настоя тя.

— Да, и да се окажем точно пред мерника му. Не това е начинът, по който искам да прекарам сутринта. Не знаем кой е горе или какво си е наумил. Знаем само, че има оръжие и достатъчно време да избяга или да се скрие някъде и да ни чака.

„Или може да се е върнал надолу — помисли си Куп — и в същия този миг да се подготвя за стрелба по човешко същество.“ Не можеше да е сигурен, така че нямаше как да се подчини на желанието си да зашемети Лил и да я завърже за някое проклето дърво, за да продължи без нея.

— По-добре оттук да тръгнем пеша. — Той обърна глава и срещна погледа й. — Така ще се движим по-безшумно, а и ще представляваме по-дребни мишени. Вземи ножа си, пистолета и телефона. Ако нещо се случи, каквото и да е, бягаш. Познаваш местността по-добре от всеки друг. Махни се, позвъни за помощ и не се показвай, преди да пристигне. Ясно?

— Това не ти е Ню Йорк и ти вече не си ченге.

Той я смрази с поглед.

— Това вече не е хващане и маркиране. Колко време искаш да загубиш в спор с някого, който е по-едър от теб?

Куп имаше право, затова Лил слезе от коня и взе малка раница с това, което й се струваше необходимо. Пистолетът остана в ръката й.

— Зад мен — нареди Куп. — Един по един.

Той се движеше бързо, а тя не изоставаше, точно както очакваше Куп. Той спря, извади бинокъла си и използвайки храстите за прикритие, огледа поляната пред тях.

— Виждаш ли клетката?

— Чакай.

Виждаше изпотъпкания сняг, редицата дървета, изпъкналите камъни. Безброй възможности за прикритие.

Огледа поляната. Ъгълът му бе съвсем малък, но успя да види части от клетката и тялото на котката. И кръвта на снега.

— Оттук не виждам много добре. Но е повалена.

За миг Лил затвори очи, но дори и така Куп видя мъката, която премина по лицето й.

— Ще минем напряко и ще излезем зад клетката. Тя е по-добро прикритие.

— Добре.

Отне им известно време. Единственият начин да се придвижат напред бе да се преборят със склона, с дълбокия до колене сняг и неравната хлъзгава земя.

Лил си проправи път през храстите, като приемаше помощта на Купър всеки път, когато имаше нужда.

И в свежия остър въздух подуши кръвта. Подуши смъртта.

— Отивам при нея. — В гласа й звучеше единствено спокойствие. — Ако е бил тук, значи ни е чул да идваме. Имал е достатъчно време да се скрие и да ни очисти, ако това е искал. Той е застрелял животно в клетка. Значи е страхливец. Не, не е останал тук. Отишъл си е.

— Можеш ли да й помогнеш?

— Не вярвам, но ще отида при нея. Могъл е да те простреля снощи, в мига, когато си излязъл от палатката.

— Аз отивам пръв. Не подлежи на обсъждане.

— Не ме е грижа. Давай. Трябва да стигна до нея.

Чиста глупост, помисли си Купър. Да поемат риск, от който нямаше никаква полза. Но после си спомни как бе помогнал на Лил да издигне клетката, как бе наблюдавал заедно с нея щракването на капана.

Не можеше да остави котката там.

— Може би трябва да изстреляш няколко куршума, за да разбере, че и ние имаме оръжие.

— Може да го възприеме като предизвикателство. — Куп погледна към нея. — Мислиш, че е по-лесно да убиеш животно в клетка, изобщо животно, отколкото човешко същество. Само че грешиш. Зависи кой държи оръжието. Не мърдай и стой ниско приведена, докато не ти кажа да се изправиш.

Той излезе на открито.

За миг кожата му настръхна, а мускулите му се стегнаха в напрежение. Веднъж го бяха простреляли и нямаше желание да го изпита пак.

Над главите им закръжи ястреб и нададе крясък. Куп наблюдаваше дърветата. Мярна движение, което го накара да вдигне пистолета си. Един черноопашат елен пробиваше път през снега за стадото, което го следваше.

Куп се обърна и се отправи към клетката.

Не беше очаквал Лил да остане на мястото си, след като самият той бе тръгнал към кугуара и, разбира се, тя не го направи. Настигна го, заобиколи го и коленичи на замръзналата земя.

— Ще включиш ли камерата? Ако не я е счупил, имам предвид. Трябва да документираме ставащото.

В клетката котката лежеше на една страна. Земята бе просмукана от прясна кръв и съсиреци от горещината на изстрела. Лил потисна желанието си да отвори клетката, да погали козината на кугуара и да заплаче. Вместо това се свърза с базата.

— Танси, връщаме камерата в изправност. Женската е простреляна. В главата. Мъртва е.

— О, Лил!

— Обади се на когото трябва и направи копие на видеото. Трябва да повикаме властите, а също така и транспорт, за да я изнесем оттук.

— Още сега ще се заема. Толкова съжалявам, Лил.

— Да, и аз.

Тя затвори телефона и погледна към Куп.

— Камерата?

— Просто е изключена, както преди.

— Ловният сезон за кугуарите е много кратък. Сега не е ловен сезон. А освен това тази земя е частна собственост. Нямал е никакво право.

Въпреки че гласът й бе равен и твърд, тя бе така пребледняла, че очите й светеха като две черни езера.

— Дори котката да не беше в клетката, дори да не беше беззащитна, пак не е имал никакво право. Мога да разбера лова за храна, за спорт, аргументите за екологическото равновесие при усвояването на все повече и повече хабитати. Но това не беше ловуване. Това беше убийство. Той простреля животно в клетка. И аз бях тази, която я постави в клетката. Аз я затворих там.

— Не бъди глупава. Не обвинявай себе си.

— Не. — Сега в тези очи гореше само ярост. — Обвинявам копелето, което е отишло до клетката и е пуснало куршум в главата й. Но аз съм фактор. Аз му дадох възможност да го направи.

Тя се отпусна назад на колене и си пое дъх.

— Изглежда е дошъл по пътеката, отишъл е до камерата и я е изключил. Заобиколил е клетката, погледнал е котката и я е раздразнил. Тя е надала предупредителния си вик. Той е продължил да я дразни. Може би така му се е струвало по-вълнуващо, кой знае? А после я е застрелял. Предполагам, че е било отблизо, но не знам със сигурност. Не мога да разбера. Ще направим аутопсия и ще извадим куршума. Полицията ще го вземе и ще ни каже какъв е бил пистолетът.

— Като съдя по звука, мисля, че е от тези, които могат да се използват с една ръка. От вида на раната бих казал, че е с малък калибър.

— Да, ти си по-запознат с тези неща.

Куп не й каза, че не трябва да пипа нищо на местопрестъплението, когато тя отвори клетката. Лил положи ръка върху превърнатата в каша глава на младата женска, която по нейна преценка бе живяла само една година. Която се бе научила да ловува и да скита свободно. Която живееше в тайните си места и избягваше компания.

Лил я погали. И когато раменете й се разтресоха, тя стана, за да излезе от обхвата на камерата. Единственото, което можеше да й предложи Куп, бе да отиде при нея и да я вземе в прегръдките си, когато тя заплака.

 

 

Лил посрещна полицията със сухи очи и професионално поведение. Куп познаваше областния шериф само бегло, но предположи, че Лил го познава от малка.

Прецени, че трябва да е в началото на трийсетте. Тялото му беше стегнато, лицето сурово, стъпваше сигурно в ботушите си „Улвърин“. Казваше се Уилям Йохансен, но както повечето му познати, и Лил го наричаше Уили.

Докато шерифът разговаряше с Лил, Куп проследи с поглед как един от заместниците му прави снимки на местопрестъплението, на клетката и на следите. Видя как Уили поставя ръка на рамото на Лил и го потупва, преди да отстъпи и да се отправи към Куп.

— Господин Съливан. — Уили направи пауза, застана до Куп и погледна към мъртвата котка. — Каква ужасна и страхлива постъпка. Вие ловувате ли?

— Не. Никога не ми е харесвало.

— Всеки сезон убивам по някой елен. Обичам да съм на открито, да си премеря силите с техните инстинкти. Жена ми прави страхотно еленско задушено. Но никога не съм преследвал кугуари. Баща ми ловува заради месото и ме е научил на същото. Не ми допада мисълта да ям кугуар. Е, тук е адски студено. Страшно духа. Лил казва, че конете ви чакат ей там.

— Да. Ще ми се да се върна при тях.

— Ще сляза с вас донякъде. Лил каза, че се е обадила на баща си и той е тръгнал да ви пресрещне там, където сте спали снощи. Да ви помогне да натоварите багажа.

— Тя трябва да тръгне с кугуара.

— Да — кимна Уили. — Ще повървя малко с вас. Така ще можете да ми кажете в най-общи линии какво се е случило. Ако ми трябват още подробности, ще ви се обадя по-късно, като се приберете и постоплите.

— Добре. Дайте ми една минута.

Без да чака шерифът да се съгласи, Куп се върна при Лил. За разлика от Уили, не я потупа успокоително по рамото. Сухите й очи срещнаха неговите, безизразни и малко далечни.

— Ще взема конете и ще се срещна с Джоуи при лагера. Ще свалим и твоя багаж.

— Благодаря, Куп. Не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл с мен.

— Щеше да овладееш положението. По-късно ще се отбия при теб.

— Не е нужно да…

— По-късно ще се отбия при теб.

С тези думи той се отдалечи и Уили тръгна редом с него.

— Разбрах, че на изток сте били полицай.

— Да.

— Но сте се насочили към частните разследвания?

— Точно така.

— Спомням си как идвахте като момче на гости на баба си и дядо си. Те са добри хора.

— Вярно е.

Устните на Уили потръпнаха. Крачките му по пътеката бяха уверени.

— Чух как един ден Гъл Нодок, който сега работи за вас, ви дал тютюн и вие сте си изповръщали вътрешностите.

Устните на Куп трепнаха в едва доловима усмивка.

— Гъл никога не се уморява да разказва тази история.

— Понеже е хубава. Защо просто не ми разкажете нещата в най-общи линии, господин Съливан? Щом сте били в полицията, не е нужно да ви казвам какво трябва да знам.

— Купър или Куп. Двамата с Лил тръгнахме на сам вчера сутринта. Около осем, може би съвсем малко по-късно. Разтоварихме част от нещата си на мястото край потока, което си бяхме избрали за лагеруване, и дойдохме тук преди единайсет. Мисля, че беше малко преди това.

— За кратко време сте стигнали.

— Конете ни са добри, а освен това Лил познава пътеката. Тук е сложила една камера. Някой е счупил ключалката на кутията й и я е изключил. Лил каза, че се е повредила преди няколко дни. Отново я включи. Видяхме следите, оставени от този, който го е направил. Носи номер единайсет, бих казал.

Уили кимна и намести шапката си „Стетсън“.

— Ще го проверим.

— Нагласихме клетката, заложихме примамката и в два часа вече бяхме обратно в лагера. Тя работи, аз четох, вечеряхме и си легнахме. В пет и двайсет и пет тази сутрин чух някой да се движи навън. Взех пистолета си. Когато излязох от палатката, човекът вече беше побягнал. По-скоро го чух, отколкото видях, но все пак го зърнах. Висок около метър и осемдесет, мъж. Предположих, че е мъж от начина, по който се движеше, и общите очертания на фигурата. Носеше раница и каскет. С козирка. Не мога да ви кажа възрастта му, расата или цвета на косата. Успях само да хвърля поглед върху фигурата, докато тичаше, а после се изгуби сред дърветата. Тичаше бързо.

— Сутринта по това време цари непрогледна тъмнина.

— Да. Може би е имал инфрачервени очила. Видях го само отзад, но се движеше като газела, по дяволите! Бързо, плавно. Тогава се събуди Лил. Малко след това получи сигнал, че капанът е щракнал. Трябваха ни трийсет минути, може би четирийсет, за да натоварим нещата си и тя да се свърже с базата си. Освен това известно време гледахме котката на компютъра й. Той имаше голяма преднина. Нито на мен, нито на Лил ни хрумна, че може да тръгне нагоре, да направи подобно нещо.

— Защо да ви хрумне?

Вече бяха стигнали до конете и Уили приятелски потупа кобилата на Куп.

— По онова време вече беше станало светло, но не бързахме. А после Лил забеляза следите. Бяхме приблизително на половината път между лагера и клетката, когато ги видя.

— Лил има набито око за такива неща — отбеляза спокойно Уили.

— Той е направил кръг, върнал се е обратно на пътеката и се е отправил нагоре. Чухме котката да крещи, нали знаете какви звуци издават.

— Трябва да е било ужасен звук.

— По време на третия крясък чухме изстрела — продължи Купър и оттук нататък описа всичко с подробности, включително и времето, когато бяха стигнали горе и бяха видели кугуара.

— Няма изходна рана — добави той. — Пистолетът е бил малък. Може би нещо за една ръка, трийсет и втори калибър или нещо подобно. От онези, които спокойно можеш да носиш под якето си. Няма да му пречи да върви, няма да се вижда, ако срещне някого по пътеката. Просто човек, който е излязъл на открито сред природата.

— Тези неща тук ги приемаме сериозно. Можеш да разчиташ на това. Ако трябва отново да говоря с теб, знам къде да те намеря. Внимавай по пътя на долу, Куп.

— Можеш да разчиташ на това.

Куп яхна кобилата си и взе от Уили юздите на коня на Лил.

Самотният обратен път към лагера му даде време да помисли.

Не беше съвпадение, че бяха изключили камерата, че натрапникът бе избрал техния лагер, че кугуарът, който бе уловила Лил, беше застрелян.

Свързващият фактор? Лилиан Чанс.

Трябваше да й го каже дума по дума и да се увери, че е взела всички възможни предпазни мерки.

Лил смяташе, че е по-лесно да убиеш затворено в клетка животно, отколкото човек.

Куп не беше съгласен.

Не познаваше добре Уилям Йохансен и досега никога не го бе виждал в професионална светлина. Но първото му впечатление бе, че е компетентен и хладнокръвен. Вярваше, че шерифът ще направи всичко, което може и трябва за разследването.

Освен това смяташе, че освен ако не извади невероятен късмет, Уили няма да стигне доникъде.

Убиецът на кугуара на Лил знаеше точно какво прави и как да го направи. Въпросът бе защо.

Някой, който изпитва омраза лично към Лил или към убежището като цяло? Може би и двете, тъй като за повечето хора Лил и убежището бяха едно и също. Екстремист от едната или от другата страна на проблема за опазването и консервацията на природата представляваше определена възможност.

Някой, който познаваше района, знаеше как да живее сред дивата пустош за дълго време, как да остава незабелязан. Може би някой от местните, разсъждаваше Купър, или поне някой, който има връзки с някой местен.

Може би нямаше да е зле самият той да се обади на няколко познати и да види дали през последните години е имало подобни инциденти. Или, рече си той, можеше просто да попита Лил. Тя без съмнение знаеше или можеше да разбере по-бързо от него.

Разбира се, това пращаше по дяволите цялата идея за това как ще стои далеч от нея. Но си призна, че още когато бе настоял да дойде с нея на това пътуване, вече бе пратил идеята по дяволите. Така че кого заблуждаваше?

Нямаше да стои настрана от нея. Колкото и да се бе опитвал да го отрича, го знаеше още от мига, в който бе отворила вратата на онази хижа. Мигът, когато я бе зърнал отново.

Може би ставаше дума просто за довеждане на нещо до завършека му. Куп не обичаше да оставя зад себе си неразрешени неща. Лил беше като увиснало въже, реши той. Щом не можеше да го отсече, трябваше да го развърже. Майната му на онзи тип, за когото не беше точно сгодена.

Между тях двамата, все още съществуваше нещо. Бе го почувствал да се излъчва от нея. Бе го видял в очите й. Колкото и време да бе изминало, откакто за последен път бяха заедно, познаваше очите й.

Сънуваше ги.

Знаеше какво бе видял в тях тази сутрин в палатката й, докато на екрана на компютъра младият кугуар съскаше в клетката. Ако тогава я бе докоснал, щеше да я вземе. Всичко бе съвсем просто.

Нямаше да успеят да навлязат в този нов етап от живота си, каквото и, по дяволите, да означаваше това, преди да са преодолели старите чувства, старата връзка, старите желания. Може би тогава щяха да могат отново да станат приятели. А може би не. Но стоенето на едно място нямаше да разреши проблема.

Освен това Лил беше в беда. Тя може и да не го вярваше или признаваше, но някой искаше да я нарани. Каквото и да бяха те, двамата, един за друг, каквото и да не бяха, Куп нямаше да позволи това да се случи.

Лагерът изникна пред очите му и Куп накара коня да тръгне по-бавно, отметна назад палтото си и постави ръка на пистолета.

По дължината и на двете палатки се спускаха дълги, прецизни разрези. Прогизналите завивки лежаха в ледения поток заедно с готварската печка, на която тази сутрин Куп бе направил бекон и кафе. Ризата, която Лил бе носила предния ден, бе разтворена върху снега. Куп бе готов да се обзаложи, че кръвта, с която бе изцапана, е на кугуара.

Той слезе от кобилата, завърза и двата коня и отвори чантата, прикрепена към седлото на Лил, за да извади камерата, която я бе видял да пъха вътре сутринта.

Направи снимки на мястото от различни ъгли и няколко по-близки на ризата, палатките, предметите в потока и отпечатъците от ботуши, които не бяха нито негови, нито на Лил.

„Да направим всичко възможно“ — помисли си той и извади от джоба си пластмасова торба, която щеше да му послужи за събиране на доказателства. Сложи си ръкавиците и прибра в торбата ризата на Лил, след което я затвори и си пожела да имаше химикал или маркер, за да отбележи деня, часа и инициалите си.

Чу тропота на приближаващ кон и се досети, че е Джоуи. Натъпка ризата в чантата на седлото си и отново сложи ръка върху пистолета. Отпусна я, когато конят и ездачът навлязоха в полезрението му.

— Добре е — провикна се пръв Куп. — С областния шериф е. Добре е, Джоуи.

— Хубаво. — Все още на седлото, Джоуи огледа лагера. — Предполагам, че не сте се напили и развилнели тук?

— Върнал се е тук, пак е минал в кръг, докато ние се качвахме нагоре. Бърза работа. Гадна и мръсна. Да са му трябвали най-много десет минути.

— Защо?

— Това е въпросът.

— Това те питам, Купър. — Джоуи слезе от коня си стиснал юздите в ръка с побелели под ръкавиците кокалчета. — Не съм идеалист. Знам, че хората вършат шибани простотии. Но това не го разбирам. Ти трябва да знаеш по-добре. Мислил си за това.

Куп знаеше, че лъжите често пъти са полезни. Той обаче нямаше да излъже Джоуи.

— Някой е вдигнал мерника на Лил, но не знам защо. Ти сигурно ще имаш по-добра представа. Или тя. Отдавна не съм част от живота й. Не знам какво става с нея, не и под повърхността.

— Но ще разбереш.

— Полицията се е заела с това, Джо. Уили ми се струва човек, който си върши работата както трябва. Направих снимки и ще ги предам на властите. — Куп си помисли за окървавената риза, но реши да запази тази част за себе си. На един, вече уплашен, поболял се от тревога баща не му трябваха още тревоги.

— Уили ще си свърши работата, при това ще направи всичко по силите си. Но няма да мисли за това и за Лил всеки ден, всяка минута. Моля теб, Куп. Моля те да ми помогнеш. Да помогнеш на Лил. Да я пазиш.

— Ще говоря с нея. Ще направя всичко, което мога.

Джо кимна удовлетворен.

— Е, май ще е по-добре да започнем да разчистваме това място.

— Не. Ще се обадим на полицията и няма да пипаме нищо. По всяка вероятност този тип не е оставил никакви следи, но трябва да дадем възможност на ченгетата да проверят всичко.

— Ти знаеш по-добре. — Джо си пое пресекливо дъх, свали шапката от главата си и прекара облечената си с ръкавица ръка през косата си веднъж, втори път. — Боже Господи, Куп! Боже Господи. Тревожа се за момичето си.

„И аз — въздъхна Куп. — И аз.“