Нора Робъртс
Черните хълмове (8)

8.

На Лил й трябваше малко време, за да се върне към рутината. Имаше всичко, което искаше: дома си, професията си, хора, с които мислеха по еднакъв начин и работеха заедно, животните. Отговори на натрупалите се писма и телефонни обаждания, с които най-добрият подход беше личният контакт, прекара време в изготвяне на молби за субсидии.

Парите никога не стигаха.

Трябваше й време, за да опознае новите стажанти, дошли по време на престоя й в Андите, и да прегледа докладите за животни, които бяха лекували и пуснали на свобода, ранената дива природа, приютена от тях.

Лил хранеше животните, чистеше тях и помещенията им, помагаше на Мат при лечението им. Дните й бяха запълнени докрай с чисто физическите изисквания на работата й. Вечерите прекарваше в писане: статии, документи, молби за субсидии, онзи деликатен цвят, който можеше да накара браузъра на някой уебсайт да кликне на „Дарения“.

Всяка нощ сама проверяваше околността за двата кугуара от котилото на Бейби и други котки и диви животни, на които бяха сложили опознавателни знаци.

Бяха загубили някои от тях, заради ловния сезон, заради по-големи животни или просто заради напреднала възраст или злополуки. Но понастоящем Лил имаше шест кугуара, родени тук, в Блек Хилс, снабдени с опознавателни знаци лично от нея или от някой член на персонала. Един от тях, млад мъжкар, се бе отправил към Айова, а друг към Минесота. Женската от котилото на Бейби се бе установила в югозападната част на Блек Хилс, като от време на време прескачаше до Уайоминг по време на сезона за чифтосване.

Тя отбелязваше местонахождения, изчисляваше разстояния на отдалечаване и градеше предположения за поведение и избор на територия.

Помисли си, че е време да си купи нов кон и да се отправи на проследяване. Преди настъпването на пролетния сезон имаше достатъчно време за улавяне и преценка, за слагане на опознавателни знаци и освобождаване.

Освен това искаше да прекара известно време в своята собствена територия.

— Трябва да вземеш някого от стажантите — настоя Танси.

Наистина трябваше. Обучението и тренировките бяха важни инструменти за съществуването на убежището. Но…

— Ще стане по-бързо, ако съм сама. — Лил провери един радиопредавател и го прибра в раницата си. — Чаках сезонът да напредне, за да го направя. Не искам да се туткам. Тук всичко е под контрол — добави тя. — Освен това някой трябва да провери камерата там, горе. Моментът е идеален да замина за няколко дни, да свърша тази работа и може би да хвана и освободя няколко животни.

— А ако времето те изненада?

— Няма да отивам чак толкова надалеч, Танси. Губим връзка с тази камера, така че трябва да я поправим. Ако времето се влоши, просто ще се върна или ще изчакам да се оправи.

Добави и втори предавател. Можеше да има късмет.

— Ще взема радиотелефона — продължи тя, преметна през рамо пушката, взе упойващия пистолет, завърза ремъка и сложи раницата на гърба си.

— Сега ли тръгваш?

— До вечерта има много време. С малко късмет през нощта или утре сутрин може да хвана нещо, да му сложа знак и да се върна обратно.

— Но…

— Не се тревожи. Сега ще отида да купя някой хубав кон от един бивш приятел. Ако се получи, ще тръгна направо оттам. Ще държим връзка.

Надяваше се, че бившият приятел е в града или някъде навън и дава под наем някой кон, занимава се с клиенти или каквото там правеше тези дни. Можеше да сключи сделката със Сам или Луси и да си спести неприятното преживяване да прави бизнес с Купър.

Особено след като й бе обяснил пределно ясно, че не желае тя да се бърка в работите му. Само като си помислеше, че бе направила чисто сърдечно усилие да се държи приятелски, да забравят миналото! Е, на това вече бе сложен край. Щом Купър искаше да бъде груб и тя щеше да бъде груба.

Само че искаше хубав кон. Раздразнението не значеше, че ще си позволи да поема рискове по горските пътеки, а конят, който използваше обикновено, вече бе стар за такива пътувания.

По пътя към фермата Лил си помисли, че на този поход едва ли ще успее да направи нещо повече от това да потвърди териториите на животните, както и поведението им. Можеше да види нещо интересно, но това съвсем не означаваше, че наистина ще успее да хване и маркира някое животно. Все пак си струваше да го добави към десетгодишното изследване, което й предлагаха.

Освен това щеше да има възможност да провери и евентуалната човешка дейност в района, ако изобщо имаше такава.

Щом пристигна, чу удари от чук и бръмчене на трион откъм старата сграда на работниците. Сред паркираните отпред камиони видя камионетката на един от местните дърводелци и любопитството я накара да се отправи нататък.

„Грешка“ — осъзна тя, когато Купър излезе от постройката.

„Бизнес — напомни си. — Просто си свърши работата.“

— Искам да купя един кон.

— Нещо е станало с твоя ли?

— Не. Трябва ми някой, който да има опит с горските пътеки. Моят остарява. Трябва ми някой, който е, да речем, между пет и осем години. Уравновесен, зрял, здрав.

— Не продаваме коне, които не са здрави. Отиваш ли някъде?

Тя наклони глава и хладно попита:

— Ще ми продадеш ли кон, или не, Купър?

— Естествено. Предполагам, че и двамата искаме да ти продам най-подходящия кон. Има разлика дали го искаш за приятна разходка по горските пътеки, или за работа.

— Работя, така че ми трябва кон за работа. И го искам днес.

— Смяташ да потегляш нанякъде днес?

— Точно така. Виж, ще се опитам да хвана и да маркирам нещо. Трябва ми кон, на който да мога да разчитам, който да може да преодолява труден терен и да има здрави нерви.

— Засичала ли си някакви котки край убежището?

— Знаеш ли, за човек, който иска да си гледам работата, изглеждаш ужасно решен да си пъхаш носа в моята.

— Говорим за моя кон — сопна се той.

— Не съм видяла нищо в убежището. Имаме една камера навън и искам да я проверя, а след като така и така съм се запътила нататък, ще заложа някоя и друга клопка и ще видя дали имам късмет. Смятам да отсъствам два дни, най-много три. Доволен ли си?

— Мислех, че когато маркираш животни, водиш екип със себе си.

— Ако това е основната цел. И преди съм го правила сама. Искам да купя кон, Купър, и то по възможност преди пролетта, ако нямаш нищо против.

— Имам един шестгодишен скопец, който може да ти свърши работа. Ще го доведа да го видиш.

Тя отвори уста, за да каже, че просто ще отиде с него, но промени решението си. Щеше да остане тук. Колкото по-малко им се налагаше да разговарят, толкова по-малко щеше да се поддаде на любопитството си и да помоли да види какво става в старата сграда.

Жребецът й хареса от пръв поглед, красив кон на кафяви и бели петна с дълъг белег надолу по носа. Ушите и очите му останаха напрегнати, когато Куп го водеше към оградата.

Здравото му тяло й подсказа, че ще носи нея и екипировката й без никакви затруднения.

Нито се отдръпна, нито отстъпи настрана, като провери краката и копитата му. При огледа на устата и зъбите му, размърда глава, но не се опита да я ухапе.

— Много е възпитан. Куражът му е малко повече, затова го даваме само на опитни ездачи. Обича да се движи. — Куп потупа жребеца. — Уравновесен е. Ако не прави нищо, му доскучава, но се тътри напред заедно с другите. Има склонност да създава неприятности. Обича да е начело.

— Какво предлагаш?

— Дошла си да купуваш кон, значи си носиш седлото. Сложи му го, качи се и пообиколете малко на около. Не бързай. Трябва да се погрижа за едно-две неща.

Тя направи точно това, което й каза Куп. Жребецът я изгледа любопитно, като че искаше да каже: „Това е много странно.“ После зачака търпеливо да го оседлае със собствените си такъми. Щом го яхна, той се размърда и затрепери нетърпеливо на място, сякаш питаше:

„Тръгваме ли? Тръгваме ли?“

Лил цъкна с език, което конят прие като знак да се впусне в бърз, радостен тръс. Тя използва звуци, коленете и петите си, ръцете си, за да провери как реагира на командите. Заключи, че е добре трениран, но тя и не очакваше друго от животните на Уилкс.

Изпита го през различните скорости и обръщания и прецени най-високата сума, която бе готова да плати, както и онази, която предпочиташе.

„Става — реши тя. — Ще ми свърши идеална работа.“

Накара го да забави ход, когато видя Купър да се връща, повел една вече оседлана кобила.

— Жребецът има ли си име?

— Наричаме го Стъпко. Защото не спира да върви.

Тя се разсмя.

— Върши ми работа. Колко искаш?

Той назова цена, която бе точно на границата на възможностите й, а после тръгна към къщата, за да вземе от верандата една предварително оставена раница.

— Вижда ми се малко скъпо.

— Можем да се пазарим по пътя.

— Давам ти… какво?

— Идвам с теб.

Смаяна, тя едва изпелтечи:

— Не идваш.

— Това е моят кон.

— Слушай, Купър… — започна тя, спря и си пое дъх. — Защо смяташ, впрочем погрешно, че ще дойдеш с мен?

— На баба ми и дядо ми ще им дойде добре известно време да не им се мотая в краката. Дойде ми до гуша от тези трясъци. Точно сега забавяме ритъма, така че Гъл спокойно може да поеме нещата за един-два дни. Освен това ми се ходи на лагер.

— Тогава отиди на лагер някъде другаде.

— Ще тръгна с този кон. Сваляй си нещата от него.

Тя слезе от жребеца и завърза поводите за оградата.

— Ще ти дам добра цена за него. След което вече ще е мой.

— Ще ми дадеш добрата цена, когато се върнем. Смятай го за проба. Ако не останеш доволна от него, няма да ми плащаш за екскурзията.

— Искам да съм сама.

— Аз няма да съм с теб. Просто вървя заедно с коня.

Тя изруга и ядно избута шапката си назад. Осъзна, че колкото по-дълго продължава препирнята им, толкова повече иска проклетия кон.

— Добре. Само че или ще следваш моя ритъм, или те оставям, без да му мисля. И по-добре си вземи палатка, такъми и храна, защото няма да ти дам и да припариш до моите. И внимавай с ръцете си, защото това не е разходка по пътеката на спомените.

— Идеално ме устройва.

 

 

Той не знаеше защо го прави. Всички причини, които й изтъкна, бяха верни, но не те бяха истинските му подбуди. Простичкият факт бе, че нямаше особено желание да прекара с нея дори един час, камо ли ден-два, беше по-лесно да стои настрана.

Но още по-малко му допадаше мисълта да я остави да тръгне сама.

Глупава причина, призна той, докато двамата яздеха мълчаливо. Лил можеше да ходи където си поиска и когато си поиска. И можеше да тръгне, без той да разбере, а ако той не бе разбрал, нямаше и да се тревожи. И се зачуди дали Лил е добре.

Затова, ако погледнеше от този ъгъл, бе по-лесно да тръгне, отколкото да остане.

Във всеки случай това импулсивно пътуване си имаше едно очевидно предимство, а именно благословената тишина. Куп можеше да чуе шепота на вятъра през дърветата, ударите на копитата по заснежената земя и пращенето на кожа.

За един-два дни нямаше да му се налага да мисли за ведомости, режийни разноски, тимарене, хранене, здравето на дядо си, киселото настроение на баба си.

Можеше да направи това, за което нямаше време, а може би и желание, откакто се бе върнал в Южна Дакота.

Просто да бъде.

Двамата яздиха цял час, без да продумат, преди Лил да спре и Куп да застане до нея.

— Това е глупаво. Ти си глупав. Махай се.

— Толкова ли не можеш да дишаш същия въздух като мен?

— Можеш да дишаш всичкия въздух, колкото си искаш. — Тя описа кръгово движение с ръка. — Има цели мили въздух. Но не виждам смисъла.

— Няма смисъл. Просто отиваме в една и съща посока.

— Ти изобщо не знаеш къде отивам.

— Отиваш на поляните, където си видяла кугуара да убива бизончето. Горе-долу същото място, на което намерихме тялото.

Погледът й се втвърди.

— Откъде знаеш това?

— Хората говорят с мен независимо дали искам, или не. Говорят ми за теб независимо дали искам, или не. Когато си сама, обикновено отиваш на онова място.

Тя се размърда, сякаш се бореше със себе си.

— Ти връщал ли си се там?

— Да.

Тя цъкна с език на Стъпко, за да го накара отново да тръгне.

— Предполагам, знаеш, че така и не се разбра кой я е убил.

— Може да е убил и други.

— Какво? Какви други?

— Две в Уайоминг, една в Айдахо. Туристки, които обикаляли сами. Вторият път е бил две години след Мелинда Барет. След тринайсет месеца пак. А последното убийство, шест месеца по-късно.

— Откъде знаеш?

— Не забравяй, че бях ченге. — Куп сви рамене. — Поразрових се. Проверих престъпленията, които приличаха на нашето, поработих върху съпоставките. Удар в главата, намушкване, отдалечени райони. Взема раниците им, личните карти, бижутата, а после ги оставя на животните. Другите случаи също не са разрешени. А после просто спря. След четири убийства изведнъж спря. Което означава, че или се е прехвърлил към друг тип убийства, или са го закопчали за нещо и е в затвора. Или е умрял.

— Четири — замисли се Лил. — Четири жени. Трябва да е имало заподозрени или следи.

— Нищо, което да е убедително или доказуемо. Мисля, че или е в затвора, или е умрял. Прекалено дълго време мина без смъртни случаи, които да отговарят на неговия почерк.

— А хората не се променят толкова много. Не и за основните неща — добави тя, когато Куп погледна към нея. — Убийството е точно такова. Ако убиецът е един и същ, мотивът му не може да е бил свързан с това, че познава жертвата, нали така? Не и отблизо. По-скоро познава типа й и навярно я възприема като плячка. Сама жена в специфичен район. Територията му може и да се променя, но плячката му — не. Когато ловът е успешен, хищникът просто продължава да ловува.

За миг тя млъкна и продължи да язди безмълвно, но когато Куп не отговори, продължи:

— Мислех си, или пък успях да убедя сама себе си, че убийството на Мелинда Барет е било случайност или някакъв инцидент. Някой, когото е познавала или който е познавал нея, я е набелязал и я е проследил дотук.

— Поставила си маркер на мястото, където я намерихме.

— Струваше ми се, че трябва да има. Трябва да има нещо. Отбелязах един млад самец там преди четири години. После той се премести в Уайоминг. Точно там се намира камерата, която се повреди преди няколко дни. Тя е с инфрачервени лъчи, за да показва движението. Натъкваме се на много интересни неща. Камерите за следене на животните и в резервата, и на открито се радват на голям успех в уебсайта.

Почувства, че е сбъркала. Не възнамеряваше да завързва разговор с него. Не че това беше истински разговор, по-скоро приличаше на монолог.

— С годините си станал страшно бъбрив — отбеляза тя.

— Нали каза, че искаш да си сама.

— Исках. И все още искам. Но ти си тук.

Така че Куп направи опит.

— Камерите често ли се повреждат?

— Изискват редовна поддръжка. Времето, дивата природа и случайните туристи направо им разказват играта.

Тя млъкна, когато стигнаха до потока. Снегът бе натрупал високи преспи, по които личаха следите от животни, дошли да ловуват или да пият вода.

— Това не е разходка по пътеката на спомените — повтори тя. — Просто удобно място за лагер. Ще разтоваря, преди да продължим нагоре.

Малко по-нагоре, по течението на реката, се намираше мястото, където едно време често си устройваха пикници. Където бяха станали любовници. Той не го спомена, тя го знаеше. Лилиан Чанс познаваше всеки сантиметър от тази територия така добре, както други жени познаваха съдържанието на гардероба си. Навярно дори по-добре. Той последва примера й, разтовари нещата си и бързо сглоби палатката си на пет метра от мястото, където тя бе издигнала своята.

Може би тази предумишлено избрана дистанция бе причината за усмивката й, но Куп не каза нищо.

— И така, как върви ремонтът? — попита тя, когато отново се качиха на конете. — Или това попада в онази част, която не ми влиза в работата?

— Върви добре. Съвсем скоро ще мога да се нанеса там.

— Твой собствен апартамент в долината, а?

— Всеки има нужда от свое кътче, това е всичко.

— Напълно те разбирам. Преди да построим хижата, всеки път, когато се връщах у дома да поспя, ми се струваше, че отново съм на шестнайсет. Все едно колко много пространство ти дават, след определена възраст е просто странно да живееш с родителите си или с баба си и дядо си.

— Това, което е странно, е да чуваш скърцането на леглото и да знаеш, че баба ти и дядо ти правят секс.

Тя се задави от смях.

— Боже! Много ти благодаря.

— Поправителен секс.

— Добре, добре, стига. — Тя хвърли поглед към него и широката й усмивка се заби право в корема му.

— Този път беше истинска.

— Кое? Това, че спрях?

— Усмивката. Досега я сдържаше.

— Може би. — Тя отклони погледа си и впери тъмните си, съблазнителни очи право напред. — Бих казала, че откакто се върнахме, ние, двамата, не знаем как да се държим един с друг. Кратките посещения са съвсем различно нещо, а и от десет години почти не сме се засичали по едно и също време на едно и също място. Сега обаче и двамата живеем тук и общуваме с едни и същи хора. Не съм свикнала да живея и работя толкова близо до някой от бившите си.

— Много бивши ли имаш?

Тя го стрелна с бърз студен поглед изпод периферията на шапката си.

— Отговорът на този въпрос попада в графата „гледай си работата“.

— Може би трябва да направим списък.

— Да, може би наистина трябва.

Двамата си проправиха път сред боровете и брезите, както преди години. Сега обаче въздухът бе свеж и хапещо студен и те си мислеха за миналото, а не за бъдещето.

— Оттук е минала котка.

Лил спря коня си, както преди години. Купър изпита чувството, че наблюдава нещо познато, Лил в червена риза и дънки, с коса, разпусната под шапката. Ръката й, която посяга към неговата, докато яздят един до друг.

Тази Лил с дългата плитка и якето от овча кожа не посегна към него. Вместо това се наведе и започна да разглежда земята. Купър обаче долови аромата на косата й, мирис на дива гора.

— А също и елен. Тя ловува.

— Наистина си добра, но все пак не можеш да определиш пола на котката само по следите.

— Просто залагам на по-вероятното. — Внезапно превключила на строго професионална вълна, тя се изправи на седлото и внимателно започна да се оглежда наоколо. — По дърветата има много следи от нокти. Това е нейният район. На няколко пъти я видяхме на камерата, преди да се повреди. Млада е. Мисля, че все още не е имала сезон за съвкупление.

— Значи се мъчим да проследим девствен кугуар.

— Най-вероятно е на около една година. — Лил отново подкара коня, но вече бавно. — Млад екземпляр е и едва започва да обикаля сама, без майка си. Няма опит. Може да извадя късмет с нея. Търсех точно нещо такова. Може да е потомка на онзи, който видях преди толкова много години. Може да е братовчедка на Бейби.

— Бейби ли?

— Кугуарът в убежището. Намерих го заедно с още две котенца от котилото тук, в този район. Интересно ще е да се разбере дали майките им са били от едно и също котило.

— Сигурен съм, че има семейна прилика.

— ДНК, Купър, също като това, което използват ченгетата. Интересувам се от тези неща. Как обикалят, срещат се, съвкупяват се. Как женските могат да бъдат привлечени от старите си леговища, към родните си места. Интересно е.

Тя отново спря. Вече бе стигнала до началото на поляната.

— Елени, лосове, бизони. Абсолютен миш-маш — отсъди тя и махна с ръка към следите в снега. — Точно затова може да ми излезе късметът.

Тя преметна крак през седлото, скочи на земята и се приближи към една груба дървена кутия. Куп завързваше коня си и я чу как мърмори и проклина.

— Камерата не е повредена. — Тя извади от снега един счупен катинар. — И не е било нито времето, нито животно. Някой майтапчия е решил да се направи на много умен. — Натика катинара в джоба си и клекна да отвори кутията.

— Някой ни прави номера. Разбил е ключалката и е изключил камерата.

Купър огледа кутията и камерата вътре.

— По колко вървят?

— Тази ли? Около шестстотин. И не, не знам защо не я е взел. Просто е искал да създава неприятности.

„Може би — поклати глава Куп. — Но това я бе довело чак тук, горе, и ако не бе решил импулсивно да тръгне с нея, тя щеше да се озове тук съвсем сама.“

Докато тя отново включваше камерата и се свързваше със своите хора по радиотелефона, той започна да обикаля наоколо.

Не можеше да проследява дири или да разчита знаци с нейното умение и нямаше смисъл да се преструва, че може. Но виждаше с просто око отпечатъците от ботуши, водещи към поляната и обратно. Пресичаха я и продължаваха към дърветата от другата страна.

От големината на обувката и дължината на крачките Куп прецени, че шегаджията, ако наистина беше шегаджия е висок около метър и осемдесет и носи обувки между десети и дванайсети номер. Но му трябваше нещо повече от просто око, за да е сигурен, че изчисленията му са дори приблизително верни.

Той огледа земята, дърветата, храстите и скалите. Знаеше, че Блек Хилс е обширна територия, части от която бяха включени в паркове, а други бяха частна собственост. Имаше много места, където човек можеше да пренощува, без да го види никой.

Котките не бяха единствените, които дебнеха плячката си и я нападаха от засада.

— Камерата отново е в изправност — оповести Лил и заоглежда следите, точно както бе направил Купър. — Очевидно се чувства у дома си тук — заключи тя, обърна се и се запъти към един обрулен от ветровете зелен брезент, прикован с колове към земята. — Надявам се, че не е пипал клетката.

Откачи брезента и го отметна настрана. Клетката бе недокосната, липсваше й само вратата, която Лил бе натоварила на коня на тръгване.

— Ако тук няма никого, махаме вратата, за да не се опита някой да я вземе или някое животно се окаже дотолкова любопитно, че да влезе, а после не може да излезе. Оставям брезента тук, защото в този район късметът ми е най-голям. Така е по-лесно, отколкото всеки път да влачим клетката. През зимата оттук почти не минават хора.

Тя вирна брадичка.

— Дошъл е по същия път като нас и е вървял пеша поне през последната половин миля.

— Досетих се. Дошъл е иззад камерата.

— Предполагам, че е срамежлив. Щом така и така си тук, помогни ми да наместя вратата.

Той задържа клетката неподвижна, докато тя влачеше вратата. Застанал на ръба на поляната, проследи с поглед как я закрепя с бързи, отработени движения. Лил провери клопката няколко пъти, а после заложи примамката — кървави парчета телешко.

Отбеляза времето и кимна.

— До свечеряване остават малко повече от два часа. Ако ловува наблизо, примамката би трябвало да я доведе право тук.

Избърса със сняг кръвта от ръцете си и си сложи ръкавиците.

— Можем да наблюдаваме от лагера.

— Можем ли?

Тя се ухили.

— Разполагам с необходимото оборудване.

Двамата се запътиха обратно към мястото, където бяха издигнали палатките, но точно както подозираше Куп, Лил се отклони, за да проследи човешките дири.

— Влиза в парка — забеляза тя. — Ако продължи да върви в тази посока, ще стигне до пътеката. Сам е и върви пеша.

— Можем да го проследим, но в края на краищата ще загубиш следите сред останалите човешки стъпки.

— И без това няма смисъл. Не се е върнал по този път. Продължил е напред. Вероятно е някой от онези сървайвъри или любител на екстремния туризъм. Татко ми каза, че тази зима от службите за извънредни ситуации са измъкнали две малки групи от хълмовете. Хората си въобразяват, че знаят какво е дивата пустош през зимата. Но не е така. Повечето от тях просто нямат представа. Мисля обаче, че той знае. Виж колко равни са крачките му и колко стабилна е походката. Знае.

— Трябва да съобщиш за камерата.

— Какво да съобщя? „Господин полицай, някой е счупил десетдоларовата ми ключалка и е изключил камерата ми. Моля ви, организирайте хайка.“

— Не е зле да го има записано.

— Прекалено дълго те е нямало. По времето, когато се прибера, екипът ми ще е казал на разносвача на храна и на доброволците, които ще го съобщят на шефовете си, на съседите, на колегите и така нататък. Вече е документирано. Така стават нещата в Южна Дакота.

Но все пак се извърна на седлото и погледна назад към пътя, по който бяха дошли.

Като се върнаха в лагера, тя разопакова един малък лаптоп, седна на сгъваемото си столче и се залови за работа. Куп остана в своята част на поляната, включи преносимата си печка и направи кафе. Бе забравил това малко удоволствие, какво е да свари кафе на лагерна печка, допълнителното въздействие на напитката. Седеше, наслаждаваше се на горещото кафе и наблюдаваше как водата в потока се блъска в скалите и леда и си проправя път сред тях.

Доколкото можеше да види, в територията на Лил цареше съвсем делова атмосфера. Тя проведе един разговор по телефона, работейки с някого над координати и данни.

— Ако ми дадеш малко от това кафе, за да не ми се налага да си правя точно сега, ще ти дам от телешката си яхния. — Тя погледна към него. — Не е от консерва. Мама я е приготвила.

Той отпи от кафето си, погледна я и не каза нищо.

— Знам какво казах, но е глупаво. Освен това вече не ти се сърдя, поне засега.

Тя стана, постави лаптопа на стола и отиде до дисагите си за запечатаната торбичка яхния.

— Замяната е изгодна.

Куп не можеше да не се съгласи. Във всеки случай искаше да види какво прави Лил на компютъра. Наля втора чаша кафе, подслади го така, както помнеше, че го пие тя, и тръгна към нейната половина от лагера.

Застанали на заснежения бряг на потока, двамата започнаха да отпиват от кафето.

— Компютърът е свързан с камерата. Ако се активира, ще получа сигнал.

— Адски находчиво.

— Лусиъс го разработи. Той е нашият луд учен. Може да изпрати съобщение до баба ти и дядо ти, ако искаш да се увериш, че са добре. Но му казах да им се обади по телефона или да накара Танси, за да им каже, че сме на лагер. Времето не се влошава, така че всичко ще е наред.

Тя обърна глава. Очите им се срещнаха и погледите им се задържаха. Нещо заблъска силно и шумно в сърцето му в мига, преди Лил да се извърне настрана.

— Кафето е хубаво — рече тя. — Ще ида да се погрижа за коня си, а после ще притопля яхнията.

Отдалечи се и го остави сам край потока.

 

 

Не искаше да се чувства по този начин. Неспособността й да възпре това, което не искаше да чувства, просто да го отреже, я дразнеше, разстройваше я.

Какво у него я караше да изпитва такива чувства? Онази смесица от тъга и гняв, която все още долавяше у него, все още усещаше под повърхността, я привличаше неудържимо.

Чувствата си бяха нейни, напомни си тя. Проблемът също.

Така ли се е чувствал Жан-Пол, зачуди се тя. Дали бе изпитвал същото желание, същата нужда, така и без да получи в отговор нещо истинско? Някой трябваше да изрита всеки квадратен сантиметър от кожата й, задето бе накарала друг човек да се чувства толкова безпомощен.

Може би ясното съзнание, че все още бе влюбена в Купър Съливан, представляваше нейното заслужено наказание. Господ й бе свидетел, че болеше.

Жалко, че нямаше възможността, от която се бе възползвал Жан-Пол, да си тръгне, просто да се махне. Целият й живот, корените й, работата й, сърцето й бяха тук. Не можеше да си тръгне, така че просто трябваше да се справи със ситуацията.

Нахрани и напои коня си и стопли яхнията.

По времето, когато занесе чинията на Куп, вече се бе спуснал здрач.

— Мисля, че е достатъчно топла. Имам работа и…

— Добре. Благодаря.

Той взе чинията и отново се върна към книгата, която четеше на угасващата дневна светлина и на пламъка на печката си.

В здрача по-надолу по течението към потока се приближиха черноопашати елени за водопой. Лил виждаше движенията и сенките им, чуваше шума и ударите на копитата им. Тя хвърли поглед към компютъра, но на поляната с камерата все още нямаше никакво движение.

Когато изгря луната, тя седна пред компютъра в палатката. Сама, с Куп се чувстваше по-самотна, отколкото ако беше сама. Заслуша се в звуците на нощта, на пустошта. С тази музика на нощта дойдоха викът на ловеца, крясъкът на преследвания. Лил чу как конят й изпръхтява и изцвилва леко към кобилата на Куп.

„Въздухът е изпълнен със звуци“ — помисли си тя. Но двамата човеци на поляната не си размениха дори една-единствена дума.

 

 

Лил се събуди малко преди зазоряване, убедена, че компютърът, е дал сигнал. Но когато погледна към него, видя само празен екран. Бавно седна, наострила уши. Отвън, пред палатката си, долови движение, предпазливо и човешко. В тъмнината Лил потърси с поглед упойващия пистолет и пушката. Светкавично взела решение, тя посегна към пистолета.

Бавно повдигна чергилото и погледна през отвора. Дори и в тъмното разбра, че сянката е на Купър, но не свали пистолета, докато безшумно се плъзгаше вън от палатката.

— Какво има?

Той вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и й махна да се върне вътре. Вместо това тя пристъпи към него.

— Какво? — попита отново.

— Имаше някого. В тази посока.

— Може да е било животно.

— Не беше. Сигурно ме е чул как се движа в палатката, как вдигам чергилото. Омете се веднага, при това много бързо. За какво, по дяволите, служи това?

Тя сведе поглед към упойващия пистолет.

— За имунизация. В това число и на хора, ако се наложи. Чух те отвътре, но не можех да съм сигурна, че си ти.

— Можеше да е някое животно.

Дъхът излезе от устните й като съскане.

— Добре, добре, ти вероятно можеш да кажеш разликата също толкова добре, колкото и аз. За какво, по дяволите, служи това? — попита тя и посочи към деветмилиметровия пистолет в ръката му.

— За имунизация.

— Боже Господи, Купър!

Вместо да й отговори, той влезе в палатката си, излезе с фенерче в ръка и й го подаде.

— Виж следите.

Тя насочи лъча към снега.

— Добре, това си ти, вероятно си се отдалечавал от лагера, за да се облекчиш.

— Тук позна.

— А това са други стъпки, на някого, който е пресякъл потока и е дошъл насам. Тръгнал е на север тичешком или поне много бързо. — Тя изпухтя. — Може да е бил някой бракониер. Искал е да заложи капан, ала е забелязал лагера ни. Но, по дяволите, следите приличат на тези, които видяхме около клетката. И все пак може да е бракониер, който обича да създава неприятности.

— Може.

— Ти май все още разсъждаваш като ченге или като частен детектив, така че всеки е заподозрян. Вероятно си мислиш, че ако не беше дошъл с мен, щях да си навлека някоя беля.

— Ти телепат ли си станала?

— Знам как стават тези неща. Повярвай ми, наистина няма да ти хареса да те прострелям с упойваща стреличка. И можеш да ми вярваш, че умея да се владея. Правя го от дълго време. — Замълча, за да се увери, че думите й са му направили впечатление. — Но наистина знам, че като сме двама, е по-сигурно. Не съм глупачка.

— Значи се питаш как е успял да се придвижи толкова бързо в тъмнината, при това право към пътеката. Луната се скри. Сега става по-светло, но преди малко цареше непрогледна тъмнина.

— Или очите му са свикнали с тъмното, или има фенерче с инфрачервени лъчи. Ако е смятал да залага капан посред нощ, вероятно е второто. Знае какво прави. Ще съобщя в полицията, но…

Писукането, което се разнесе от палатката й, я накара да млъкне. Забравила всичко друго, Лил се втурна вътре.

— Ето го! Кучи син такъв, ти сигурно си моят талисман за късмет. Не очаквах, че ще успея да го зърна. Каква красавица — прошепна тя, докато наблюдаваше как женският кугуар души въздуха в другия край на поляната. — Куп, ела! Ела да видиш.

Премести се, за да му даде възможност да вижда компютъра. Той се отпусна до нея.

— Надушила е примамката. Дебне, внимава да остане в сенките и храстите. Умее да пази тайните си. Очите й са остри и може да вижда в тъмното. За нея клетката е нещо непознато, но това, което е вътре? Миризмата. Господи, колко е хубава! Само я погледни.

Котката се придвижваше по корем, сякаш плуваше в снега.

После изведнъж скочи и Лил затаи дъх пред скоростта и силата й. Скок, нахвърляне, сграбчване. Още преди клетката да се затвори докрай, кугуарът вече бе сграбчил примамката в челюстите си.

— Хванахме я. Хванахме я! — С победоносен смях Лил сграбчи ръката на Куп. — Видя ли как…

Обърна глава. В тясното пространство на палатката устата й почти се сблъска с неговата. Лил почувства топлината, която се излъчваше от него, видя блясъка в очите му, тези леденосини очи. За един кратък миг споменът я заля и я преизпълни.

После тя се отдръпна назад, далеч от опасната зона.

— Трябва да си взема нещата. След малко ще се зазори. Скоро ще е достатъчно светло, за да огледаме пътеката.

Тя хвана радиотелефона.

— Извини ме. Трябва да проведа един разговор.