Нора Робъртс
Черните хълмове (5)

5.

Те играха в потока, къпаха се в хладната вода, пръскаха се, закачаха се и се докосваха, докато останаха без дъх.

Мокри и полуголи, двамата се нахвърлиха на храната, която бе донесла Лил, като прегладнели вълци. Завързаните коне дремеха, а Лил и Куп надянаха две леки раници за кратка екскурзия малко по-нататък по дивата пътека.

Сега всичко й се струваше по-ярко, по-чисто и по-силно.

Под заслона на боровете тя спря и посочи към следите на земята.

— Глутница вълци. Котките се състезават с тях за плячка. Обикновено не се закачат един друг. Има много дребни животни, така че…

Той я мушна в корема.

— Трябваше да знам, че е имало причина да избереш този път.

— Чудя се дали женската, която видях, покрива тази територия. Вероятно е по̀ на запад, но районът е добър, както биха могли да ти кажат вълците. Трябва да построим убежище.

— За какво?

— За всички тях. За застрашените, ранените и измъчваните. За тези, които хората купуват или улавят за екзотични любимци, а после осъзнават, че не могат да ги задържат. Все още уговарям баща си, но ще го направя.

— Тук ли? В хълмовете?

Тя решително кимна.

— Паха Сапа, това е лакотското име на Черните хълмове, е свещено място. Струва ми се правилно. Особено за това, което искам да направя.

— Това е твоето място — съгласи се Куп, — така че да, наистина изглежда правилно. Но ми се струва, че иска доста работа.

— Знам. Правила съм проучвания как са построени някои други убежища, как са основани, как се управляват, какво им трябва. Имам да уча още много. Отчасти се припокриваме с Националния парк и това може да се окаже в наша полза. Ще ни трябва някакво финансиране, план, известна помощ. Вероятно много помощ — поправи се тя.

Стояха на пътеката в свят, който и двамата познаваха, но на Куп изведнъж му се стори, че стоят на кръстопът.

— Много си мислила за това.

— Да. Ще работя върху него в колежа. Надявам се да успея да изградя модел. Да науча достатъчно, за да го осъществя. Точно това искам да правя. Искам да участвам в защитата на всичко това, да се уча и да образовам другите. Татко знае, че от мен никога няма да излезе фермерка. Предполагам, че винаги го е знаел.

— Имаш голям късмет в това отношение.

— Знам. — Тя плъзна длан надолу по ръката му и пръстите им се сплетоха. — Ако решиш, че да си един от най-добрите в Ню Йорк не ти харесва, винаги можеш да се върнеш и да ни помогнеш за убежището.

Той поклати глава.

— Или да стана шериф на Дедуд.

— Не искам да те загубя, Купър — сгуши се в ръце те му тя.

Значи и тя го чувстваше, осъзна Купър и само я притисна по-силно.

— Не би могла.

— Не искам да съм с никой друг, освен с теб. Не искам никого, освен теб.

Той обърна глава, за да положи буза върху главата й, и погледна към следите, които бяха оставили по пътя си.

— Ще се върна. Винаги се връщам.

В този миг тя го имаше и се опита да се вкопчи в тази мисъл толкова здраво, колкото се бе вкопчила в него. Ако се наложеше, щеше да пожелае толкова силно той да се върне, че да се случи. Да се върне при нея, да се върне там, където бе щастлив.

Някой ден, след години, двамата отново щяха да вървят през тази гора. Заедно.

На връщане към лагера тя изтласка от ума си всичко между сегашния миг и този от бъдещето.

Тази нощ, докато звездите прогаряха небето над главите им, тя лежа в прегръдките му и чу крясъка на кугуара.

„Моят талисман — помисли си тя. — Моето заклинание за късмет.“

Не можеше да разбере защо й се доплака, затова зарови лице в рамото му и продължи да лежи тихо, докато най-сетне заспа.

 

 

Джени гледаше навън, през прозореца. Непоносимо жежкият ден предвещаваше буря, а на изток на небето вече се сгъстяваха пурпурни облаци като рани. „Ще има и други бури, и други рани“, обзе я тревожно предчувствие, когато видя как момичето й и момчето, което обичаше, се връщаха на конете си от проверката на оградите заедно с Джоуи и Сам.

Дори от това разстояние личеше какви са. Сега двамата бяха любовници, толкова млади, толкова невинни. Единственото, което виждаха, бе синевата на лятното небе, а не идващите бури.

— Той ще разбие сърцето й.

— Иска ми се да можех да ти кажа противното. — Застаналата зад Джена Луси положи ръка на рамото й и я загледа как не откъсва поглед от тях.

— Тя си мисли, че всичко ще се подреди така, както го иска, както го планира. Че нещата завинаги ще бъдат такива, каквито са сега. Не мога да й кажа, че ще стане другояче. Няма да ми повярва.

— Той я обича.

— О, знам, знам. Но ще си тръгне, точно както и тя. Трябва да го направят. И тогава тя никога няма да бъде същата. Това също няма начин да го предотвратим.

— Със Сам се надявахме, че той ще остане. Когато ни каза, че няма да се върне в колежа, си помислих: „Добре, дори много добре. Ще останеш тук и един ден ще поемеш фермата.“ Тъкмо се чудех как можем да му помогнем, така че обучението в колежа да му хареса повече, ако баща му не го бе притиснал толкова силно, и той ни каза какво е решил.

— Полицейската академия. — Джена се извърна настрана от прозореца и погледна въпросително приятелката си. — Какво мислиш за това, Луси?

— Не мога да отрека, че малко се страхувам. Но се надявам, че ще намери почва под краката си и ще направи нещо, което да го накара да се гордее със себе си. Не мога да го предпазя повече, отколкото ти можеш да предпазиш Лил.

— Най-много се боя, че ще я помоли да отиде на изток с него и че тя ще го направи. Млада е, влюбена и е безстрашна. Такива са всички на тази възраст. — Джена отиде да извади каната с лимонада, за да даде на ръцете си някакво занимание. — Просто ще се остави сърцето й да я води, а това е толкова далеч. Нямам предвид само разстоянието.

— Знам. Помня как се чувствах, когато моята Миси побягна оттук, сякаш нещо гореше под краката й. — Чувствайки се в кухнята на Джена също толкова удобно, колкото в своята, Луси отиде до шкафа за чашите. — Той не е като майка си, съвсем не. И твоето момиче не е такова. Миси никога не е мислила за някой друг, освен за себе си. Сякаш просто се е родила такава. Нито е зла, нито дори сурова, просто не я е грижа. Беше готова да живее навсякъде другаде, само не тук.

Тя занесе чашата си обратно до прозореца и започна да отпива, загледана навън.

— Тези двамата може да искат различни неща, но животът тук е част от тях. Твоето момиче има планове, Джена. А моето момче? То сега се опитва да ги изгради.

— Не знам дали човек наистина може да преодолее първата си любов, Джоуи беше моята, така че не ми се наложи да разбера. Просто ненавиждам мисълта, че Лил ще е наранена. И двамата ще са наранени.

— Никога няма да се освободят един от друг, не и изцяло. Твърде много са преживели заедно. Но междувременно ние не можем да направим нищо, освен да сме тук. На хоризонта се събират бури.

— Знам.

Вятърът плющеше високо и силно, изпреварвайки дъжда. Светкавица проряза небето над хълмовете в искри от зловещо синьо и ослепително бяло, удари една канадска топола на близката поляна и я разсече като че с брадва. Озонът изгори въздуха като отварата на някой магьосник.

— От лошите е. — Лил стоеше на задната веранда и душеше въздуха. В кухнята кучетата виеха и тя предположи, че са се сгушили едно в друго под масата.

Знаеше, че бурята може да отмине също тъй бързо, както бе дошла. Или пък можеше да продължи да вилнее, да удря, да блъска и да сее опустошение. Да стовари градушка върху посевите и добитъка, да извие ветрове, за да го разпръсне. В хълмовете и в каньоните животните щяха да потърсят убежище в бърлоги и леговища, в пещери, гъсталаци и високи треви. Точно както хората го търсеха в къщи и коли.

Хранителната верига не означаваше нищо за природата.

Оръдейният изстрел на гръмотевицата изтрещя, отекна и разтърси долината.

— В Ню Йорк не можеш да видиш подобно нещо.

— И на изток има гръмотевични бури.

Лил просто поклати глава, докато наблюдаваше представлението.

— Не и по този начин. В града бурите са само неудобство. Това тук е драма и приключение.

— Опитай се да хванеш такси в центъра по време на буря. Скъпа, това е истинско приключение. — Но Куп все пак се разсмя и я хвана за ръката. — Но имаш право. Това тук направо плаче за билет.

— А сега идва дъждът.

Той се изсипа изведнъж, на бързо движещи се завеси. Тя наблюдаваше как водната стена се стоварва надолу и светът полудява. Грохот, тътен и свистене се сляха в един-единствен титаничен рев.

Тя се обърна към него, сключи ръце около тялото му и завладя устата му с не по-малка ярост и сила от бурята. Дъждът ги мокреше, а вятърът навяваше твърди камъчета под покрива на верандата. Някъде се стовари гръмотевица и ушите им писнаха. Воят на вятъра и звънците за вечеря се сблъскаха и се извисиха в безумна мелодия.

Тя се отдръпна, но не и преди да добави едно бързо закачливо ухапване.

— Сега всеки път, когато чуеш гръмотевица, ще си спомняш за това.

— Трябва да остана насаме с теб. Някъде. Където и да е.

Тя погледна към прозореца на кухнята. Родителите й и семейство Уилкс стояха и гледаха от предната веранда, докато тя и Куп бяха предпочели задната.

— Бързо. Тичай! — Засмяна, тя го повлече вън от верандата, насред свирепия дъжд и вятър. Измокрени до кости, само след миг двамата се втурнаха към обора.

Светкавица разцепи небето, придружена от свистене на електричество. С общи сили Лил и Куп отвориха вратата и влетяха вътре, задъхани и мокри. Конете неспокойно мърдаха в клетките си, дъждът неспирно се сипеше, а гръмотевиците продължаваха да трещят.

В сеновала Лил и Куп смъкнаха мокрите си дрехи и жадно се вкопчиха един в друг.

 

 

Това щеше да е последният им ден заедно. Той щеше да се сбогува с Джоуи и Джена, а после някак си и с Лил.

И преди се бяха сбогували, но знаеше, че този път ще е по-трудно, повече от когато и да било. Двамата стояха на кръстопът и поемаха по различни посоки.

Куп и Лил подкараха конете ходом, както бяха правили толкова често, към мястото, което бе станало тяхно, към бързите води на потока с боровете, където танцуваха дивите теменуги.

— Да продължим нататък. Пак ще се върнем — помоли Лил, — но когато спрем, ще е за последен път, затова нека продължим още малко.

— Може да успея да се върна за Деня на благодарността. Това не е чак толкова далеч.

— Наистина не е.

— За Коледа със сигурност.

— За Коледа със сигурност. След осем дни заминавам.

Не беше започнала да опакова багажа си, все още не. Искаше да изчака Куп да си тръгне. Това беше нещо като символ за нея. Докато той беше тук, всичко си оставаше на мястото. Всичко бе солидно и познато.

— Все още ли си нервна? Заради колежа?

— Не, не нервна. По-скоро любопитна, предполагам. Част от мен иска да тръгне, да започне, да разбере, а другата част иска всичко да спре. Не искам да мисля за това днес. Нека просто се оставим на течението.

Тя посегна и за миг хвана ръката му. Продължиха напред в мълчание, изпълнено с въпроси, на които никой от тях не знаеше отговора.

Минаха покрай малък водопад, набъбнал от летните бури, и пресякоха едно пасище, наситенозелено от лятото. Решена да не изпада в мрачно настроение, Лил извади фотоапарата си.

— Хей!

Куп се ухили, щом тя насочи обектива към него. После, докато конете им вървяха плътно един до друг, тя се наведе и протегна фотоапарата.

— Най-вероятно си отрязала главите ни.

— На бас, че не съм. Ще ти изпратя снимка. Куп и Лил сред дивата природа. Какво ли ще си помислят за това новите ти приятели ченгета?

— Ще ти хвърлят само един поглед и ще решат, че съм късметлия.

Двамата поеха по една странична пътека, сред високи дървета и големи речни камъни. Пред очите им се простираха гледки, които нямаха край. Лил ускори крачка.

— Оттук е минал кугуар. Дъждът е заличил повечето следи, но има следи по дърветата.

— Твоята женска ли?

— Може би. Намираме се недалеч от мястото, където я видях онзи ден. — „Преди два месеца — помисли си тя. — Малките вече трябва да са заякнали и да са пораснали достатъчно, та майка им да ги взема със себе си, когато ловува.“

— Искаш да се опиташ да я проследиш.

— Само малко. Така или иначе не съм сигурна, че ще мога. Последните няколко дни валя много. Но ако това е нейна територия, може да е в района, където я видях за първи път. Това ще е на добро — изведнъж реши тя. — Да я видим заедно през последния ти ден тук, както я видях през първия.

Той имаше пушка, в случай че му потрябваше, макар че не й го спомена. Лил нямаше да го одобри.

— Да тръгваме.

Тя пое първа, внимателно се оглеждаше за знаци, а конете ту ускоряваха ход, ту започваха да се движат по-бавно.

— Иска ми се да бях по-добра в следенето.

— Сега си също толкова добра, колкото баща си. Може би дори повече.

— Не знам. Бях решила това лято да се упражнявам много повече. Но се разсеях. — Тя го озари с усмивка. — Храстите, скалите. Щеше да се държи към тях, ако ловуваше. А не съм сигурна. — Тя спря и насочи коня си надясно. — Изпражнения. Кугуар е.

— Мисля, че всеки, който може да различи една купчина лайна от друга, го бива в следенето.

— Направо проследяване с машина. Не е прясно. От вчера или от онзи ден е. Но този район е част от територията й. Или ако не е нейна, навярно е на някоя друга женска. Понякога териториите им се застъпват.

— Защо да не е някой мъжки?

— Те обикновено стоят настрана от женските, освен ако не е сезонът за чифтосване. После става нещо като „Хей, скъпа, знаеш, че го искаш. Разбира се, че те обичам. Да. На сутринта ще те уважа. Проумей го и дай да те оправя.“

Той присви очи към ухиленото й лице.

— Ти май не изпитваш никакво уважение към представителите на нашия пол.

— О, не знам. Сред вас има и някои свестни. Освен това ти ме обичаш. — В мига, в който думите излязоха от устата й, тя седна по-изправена на седлото. Осъзна, че не може да ги вземе назад, затова се извъртя, за да го погледне в очите. — Нали?

— Никога не съм изпитвал към друга това, което изпитвам към теб. — Той й се усмихна небрежно. — А и винаги те уважавам на сутринта.

Някъде в крайчеца на ума й заседна мисълта, че не е достатъчно. Искаше думите, просто силата на тези думи. Но проклета да е, ако помоли за тях.

Продължи да язди, устремена към обраслата с висока трева издатина, където бе видяла котката да поваля бизончето. Намери други следи, още драскотини. Кугуар и мъжки бизон. Храсти, изпотъпкани от стадо черноопашати елени.

Стигнаха до издатината, но не видяха никакви следи от газене или от пасене.

— Хубаво местенце — отбеляза Куп. — Това все още ли е твоята земя?

— Аха — отвърна тя, докато оглеждаше местността.

Отправи се през тревата към дърветата, където бе видяла кугуара да завлича плячката си.

— Майка ми каза, че някога тук имало мечки, но хората или ги избили, или са ги прогонили. Кугуарите и вълците все още са тук, но трябва да гледаш много внимателно, ако искаш да ги намериш. От биологическа гледна точка хълмовете са купа с разнородна смес. Тук има видове, характерни за райони във всяка посока.

— Като бар за самотници.

Тя се засмя.

— За това ще повярвам на думата ти. Но така или иначе сме загубили мечките. Само ако можехме… Това е кръв.

— Къде?

— На това дърво. И на земята също. Изглежда суха.

Тя преметна крак от другата страна на седлото.

— Чакай! Ако е убила плячката си тук, може да е някъде наблизо. Ако има малки, няма да ти се зарадва.

— Защо кръвта е на дървото? И то толкова високо. — Лил извади фотоапарата и се приближи. — Предполагам, че може да е убила някой лос или елен и ако се е съпротивлявал или се е ударил в дървото… Но просто не ми прилича на това.

— Значи знаеш как би изглеждало мястото в такъв случай?

— Представям си го. — Тя хвърли поглед назад и видя, че Куп е извадил пушката. — Не искам да я убиваш.

— И аз не искам. — Досега бе стрелял единствено по мишени и нямаше желание да застрелва живо същество, особено пък котката на Лил.

Навъсено, момичето отново се обърна към дървото и го огледа, разгледа и земята.

— Май е влачила плячката оттук. Виждаш ли как изглежда този храст? Освен това има още кръв. — Тя приклекна и пипна земята. — Кръв по земята, кръв по храстите. Мислех, че е довлякла бизончето в онази посока, по̀ на изток. Може би е била принудена да премести леговището си, а може и да е някоя друга котка. Продължавай да говориш и бъди нащрек. Стига да не я изненадаме или да не застрашим нея или малките й, изобщо няма да ни обърне внимание.

Тя продължи да напредва крачка по крачка, като се опитваше да разгадае знаците. Както бе казала, тук пътеката ставаше стръмна и камениста. Лил не се изненада, когато видя следи от туристи, и се зачуди дали котката не се е преместила, за да избегне срещата с тях.

— Още изпражнения. По-пресни. — Тя ги огледа отблизо и буквално засия. — По следата й сме.

— Ура.

— Ако успея да я снимам заедно с малките й… — Тя спря и подуши въздуха. — Усещаш ли?

— Сега да. Някаква леш. — Лил тръгна напред, но той я хвана за ръката. — Оттук мога да я проследя и аз. Ти стой зад мен.

— Аз…

— Зад мен и зад пушката или се връщаме. По-силен съм от теб, Лил, така че ми повярвай, когато ти казвам, че ще се върнем.

— Е, щом ще се правиш на мъжага.

— Предполагам, че съм. — Куп мина напред, следвайки вонята.

— На запад — насочи го тя, — още малко на запад. Не е на пътеката. — Докато вървяха, тя оглеждаше храстите, дърветата, скалите. — Господи, да се чуди човек как котката успява да преглътне нещо, което вони така. Може би са изоставили плячката, нахранили са се и са продължили нататък. Нищо прясно не може да мирише така. Кръвта ми изглежда доста много, а има и още в храстите.

Тя пристъпи напред. Не мина пред Куп, а застана до него. Не беше тя виновна, че знаците бяха от нейната страна.

— Виждам нещо там. Определено има нещо. — Напрегна зрението си. — Ако котката все още смята, че това е нейна територия и ако все още е наоколо, няма да закъснее да ни го обясни. Не мога да видя какво е. Ти можеш ли?

— Мъртво е, ето какво е.

— Да, но каква е била плячката? Искам да знам какво… О, Боже мой! Купър! О, Господи!

Той го видя едновременно с нея. Плячката е била човешка.

 

 

Лил не се гордееше с реакцията си, как коленете й се подгънаха, как главата й се замая. По дяволите, едва не припадна и положително щеше да се строполи на земята, ако Куп не я беше подхванал.

Успя да му помогне да отбележи мястото, но само защото той й нареди да стои назад. Насили се да погледне и запомни какво е било сторено, преди да се върне при коня си и да отпие голяма глътка от манерката.

След малко се поуспокои и започна да мисли достатъчно ясно, за да е в състояние да маркира пътеката за тези, които трябваше да дойдат за останките. Куп държа пушката вдигната през цялото време, докато яздеха обратно към къщи.

Нямаше да имат последно рандеву край потока.

— Можеш да свалиш тая пушка. Не го е убила котка.

— Нея, струва ми се — поправи я Куп. — По големината и модела на ботушите, и това, което е останало от косата, съдя, че е жена. Значи мислиш за вълци?

— Не, не видях никакви следи от вълци там. Това е територия на кугуара и те не са посмели да го закачат. Не я е убило животно.

— Лил, ти видя същото, което видях и аз.

— Да. — Гледката щеше да остане завинаги запечатана в съзнанието й. — Но това е било после. Те са яли от нея, след като вече е била мъртва. Но кръвта по дървото беше на високо, а наоколо нямаше никакви следи от котка. Те започват чак на десетина метра оттам. Мисля, че някой я е убил, Куп. Убил я е и я е оставил там. Тогава са дошли животните.

— Каквото и да е станало, тя е мъртва. Трябва да се върнем вкъщи.

Веднага щом пътеката се разшири достатъчно, двамата препуснаха в галоп.

 

 

Баща й им даде уиски, само по глътка на всеки. Алкохолът прогори път право до буцата в стомаха й. Когато пристигна полицията, вече знаеше, че няма да повърне.

— Маркирах пътеката.

Лил седеше заедно с Куп и родителите си и един окръжен заместник-шериф на име Бейтс. Използва картата, която бе донесъл, за да очертае пътя.

— Оттам ли минахте?

— Не, ние избрахме по-живописния. — Тя му го показа. — Не бързахме за никъде. Но се върнахме по този път. Видях кръвта на едно дърво ето тук — отбеляза го на картата. — Следи от влачене, още кръв. Голяма част вероятно е била отмита от дъжда, но беше останала достатъчно, за да се види, че има кръв. Който и да я е убил, го е направил там, до дървото, защото кръвта е на височина поне метър и петдесет от земята, почти метър и седемдесет. После я е завлякъл настрани от пътеката, ето насам. И тук я е намерил кугуарът. Котката трябва да я е влачила от тук нататък, личи си от следите.

Полицаят си водеше бележки и кимна. Лицето му беше набраздено от годините, изражението му беше кротко, почти успокояващо.

— Имате ли причина да вярвате, че е била убита, госпожице Чанс? По начина, по който ми го описвате, прилича на нападение на кугуар.

— Кога за последен път кугуар е нападал човек в тази област? — попита Лил.

— Случва се.

— Котките захапват за гърлото.

Погледът на Бейтс се премести от Лил към Куп.

— Не е ли така, Лил?

— Да, обичайният им похват за убиване е захапване за врата. Това поваля жертвата и често счупва врата й. Бързо и чисто.

— Ако разпориш гърлото на някого, трябва да изтече река от кръв във всички посоки. Струята трябва да е много силна, нали така? А приличаше само на зацапване. Не беше разплискана.

Бейтс повдигна вежди.

— Значи си имаме експерт по кугуарите и специалист по съдебна медицина. — Изрече го с усмивка и думите му прозвучаха приятелски. — Оценявам забележките ви. Сега ще тръгваме и ще видим за какво става въпрос.

— Трябва да направите аутопсия, да определите причината за смъртта.

— Точно така — обърна се Бейтс към Куп. — Ако е било нападение на кугуар, ще се справим. Ако не е, пак ще се справим. Не се тревожете.

— Лил казва, че не я е убил кугуар. Значи не е било кугуар.

— Има ли случай на изчезнала жена? През последните няколко дни? — попита Лил.

— Може и да има. — Бейтс се изправи. — Сега ще тръгваме. Ще трябва отново да поговоря с вас.

Лил остана да седи мълчаливо, когато Бейтс и двамата членове на екипа му се отправиха към указаното място.

— Той смята, че грешим, че сме видели останките на някой черноопашат елен или нещо такова и сме откачили.

— Скоро ще разбере, че е сбъркал.

— Не му каза, че заминаваш утре сутрин.

— Мога да остана още един ден. За един ден, може би два, трябва да разберат коя е тя и какво й се е случило.

— Можете ли да хапнете нещо? — попита Джена.

Лил поклати глава и майка й я обгърна с ръка и я помилва по главата. Лил се обърна и притисна лице към гърдите й.

— Беше ужасно, толкова ужасно. Да я оставят така. Да е само месо, нищо друго.

— Да се качим за малко горе. Ще ти приготвя една гореща вана. Хайде, ела с мен.

Джоуи ги изчака да излязат, а после стана и наля две чаши кафе. После седна и погледна Купър в очите.

— Днес си се погрижил за момичето ми. Знам, че може да се грижи добре за себе си, но разбрах, че днес си й помогнал. Върна я тук. Няма да го забравя.

— Не исках тя да го вижда. Никога не съм се сблъсквал с нещо подобно и се надявам никога повече да не ми се случи. Но не можах да я спра.

Джоуи кимна.

— Направил си това, което си могъл, и то е достатъчно. Искам да те помоля за нещо, Купър. Трябва да те помоля да не й даваш никакви обещания, ако не си сигурен, че можеш да ги изпълниш. Моето момиче може да се грижи за себе си, но не искам да се надява на обещание, което може да бъде нарушено.

Купър впери поглед в кафето си.

— Не знам какво мога да й обещая. Имам достатъчно пари, за да си наема за няколко месеца апартамент, стига да е евтин. Ще се опитам да изкарам колкото се може по-добри бележки в академията, но дори и да успея, ченгетата не печелят много. Ще получа известна сума, щом навърша двайсет и една. Парите от някакъв тръст. Ще получа повече, когато стана на двайсет и пет, на трийсет и така на татък. Баща ми може да създава спънки и заплаши да го направи, като навърша четирийсет.

Джоуи се поусмихна.

— А дотогава има цяла вечност.

— Е, за известно време ще живея доста скромно, но няма проблеми. — Куп отново вдигна поглед и срещна очите на Джоуи. — Не мога да я помоля да дойде в Ню Йорк. Много мислих за това. Там не мога да й дам нищо, но ще й отнема това, което иска. Нямам какво да й обещая. Не е защото тя не е важна за мен.

— Не, бих казал, че е точно защото е важна. Това ми стига. Имал си ужасен ден, а?

— Струва ми се, че се разпадам на части и не знам как ще ги събера. Тя искаше да види кугуара, двамата да го видим заедно. За късмет. Точно в този момент май нямаме съвсем никакъв. Но която и да е онази клетница горе, тя е далеч по-зле от нас.

 

 

Казваше се Мелинда Барет. Двайсетгодишна, студентка отправила се на излет към Блек Хилс, лятна награда за самата нея. Искала да стане парков надзирател. Беше от Орегон.

Родителите й бяха съобщили за изчезването й в същия ден, в който я бяха открили, защото цели два дни не им се обадила, че е пристигнала.

Преди кугуарът да се докопа до нея, някой бе разбил черепа й, а после я бе пробол с такава сила, че да пробие ребрата й с острието. Раницата й, часовникът, компасът, който й бе дал баща й, не бяха открити.

Понеже Лил го бе помолила, призори Куп отиде с мотоциклета си до началото на пътя към фермата на семейство Чанс. Убиецът на Мелинда Барет бе отложил с два дни постъпването му в академията и той не можеше да отлага повече.

Видя я в ранната утринна светлина. Кучетата се въртяха около нея, а зад гърба й се простираха хълмовете. Щеше да запомни тази гледка, помисли си той. Щеше да запомни Лил така, докато я види отново.

Когато спря и слезе от мотоциклета, кучетата се втурнаха към него и скочиха отгоре му. Лил просто се отпусна в прегръдките му.

— Ще ми се обадиш ли, щом пристигнеш в Ню Йорк?

— Да. Добре ли си?

— Просто ми идва прекалено много. Мислех, че ще имаме повече време заедно. Само ние, двамата. Тогава я намерихме. Нямат представа кой й е причинил това или ако имат, не казват. Тя просто е вървяла по онази пътека и някой я е убил. Заради раницата й ли? Заради часовника? Без никаква причина? Не мога да си го избия от главата, а освен това така и не получихме своето време заедно. — Тя повдигна лице нагоре и докосна устните му в целувка. — Това е само за малко.

— Само за малко.

— Знам, че трябва да тръгваш, но ял ли си? Имаш ли нужда от нещо? — Опита се да се усмихне, макар сълзите да давеха гърлото й. — Виж ме как печеля време.

— Ядох палачинки. Баба знае, че са ми слабост. Дадоха ми пет хиляди долара, Лил. Не ми позволиха да откажа.

— Добре. — Тя отново го целуна. — Хубаво. Сега няма да се тревожа, че ще умреш от глад в някоя канавка. Ще ми липсваш. Боже, вече ми липсваш. Тръгвай. Трябва да вървиш.

— Ще ти се обадя. Ще ми липсваш.

— Размажи ги в академията, Куп.

Той се качи на мотоциклета и й отправи един последен дълъг поглед.

— Ще се върна.

— При мен — прошепна тя. — Върни се при мен. — Остана да гледа след него, докато се загуби от погледа й, докато се увери, че си е отишъл. В меката светлина на ранното утро тя седна на земята, притисна кучетата към себе си и заплака, а сърцето й се късаше.