Нора Робъртс
Черните хълмове (30)

30.

В двора цареше хаос. Когато Куп изскочи от камиона си, десетина души се втурнаха към него от различни посоки и всички говореха едновременно.

— Тихо! Ти! — посочи той към Мат. — Разказвай възможно най-сбито и побързай.

— Не можем да намерим Лил. Лина намерила телефона й в двора зад хижата, а когато аз отидох там, намерих това. — Той му показа найлоновото пликче с косата и сватбената халка на Джена. — Днес дойде един посетител, който не се харесал на Лина. Бейби също не го харесал. Никой не може да го намери. Боим се, че е отвел Лил. Мери е вътре, звъни на полицията.

— Вече им се обадих.

— Мисля, че е пръстенът на Джена. — По бузите на Танси се стичаха сълзи.

— Да, на Джена е. Отвел я е, а Лил е тръгнала да я намери. Млъкнете и слушайте! — викна той, когато всички заговориха едновременно. — Ще ми трябва всеки, който може да държи пистолет, без случайно да гръмне себе си. Лил има един час преднина, но ни оставя диря и ние ще я проследим.

— Аз мога — пристъпи напред Лина. — Мога да стрелям с ловджийска пушка. Спечелих шампионата по стрелба преди три години.

— В хижата на Лил. Пушката е в гардероба в коридора, патроните са на най-горния рафт. Тръгвай!

— Никога досега не съм стрелял — започна Мат, — но…

— Стой тук — пресече го Куп. — Чакай да дойде полицията, а после заключете навсякъде. Танси, отиди във фермата на Чанс. Ако Джоуи все още не е чул, трябва да му кажеш. Слушай: кажи му, че най-вероятно Итън е взел Джена точно оттам. Двамата с Фарли и който друг може да вземе трябва да започнат оттам. Той е учил Лил как да проследява диря. Сега ще проследи тази. Всеки от нас трябва да има радио.

Двама от стажантите се втурнаха да донесат радиоприемници за всички, а Мери се показа от хижата.

— Полицаите идват. След петнайсет минути са тук.

— Изпрати ги след нас. Няма да ги чакаме. Иди на горния етаж в спалнята, отвори най-горното ляво чекмедже на скрина и донеси трите пълнителя оттам. Чакай! — Осенен от вдъхновение, той протегна ръка и погледна към загражденията. — Трябва ми някоя дреха на Лил, нещо, което е носила.

— В кабинета има един пуловер — сети се Мери. — Чакай, идвам веднага.

— Тази котка я обича. Дали ще успее да я намери?

— Да! Господи, да! — Танси притисна ръка към устата си. — Той я проследяваше дотук всеки път, когато се опиташе да го освободи.

— Значи ще го пуснем от клетката.

— Той не е излизал от хабитата си, откакто беше на шест месеца. — Мат поклати глава. — Дори да излезе от двора, няма гаранция какво ще направи.

— Той я обича — отвърна Куп и взе пуловера, който му подаде Мери.

— Ще трябва да отделим другите. — Танси забърза заедно с него към заграждението.

— Направи каквото трябва. Действай бързо.

Той поднесе пуловера към решетките. Бейби се приближи към него и в гърлото му се надигна ръмжене. После притисна муцуна към пуловера. И измърка.

— Да, точно така. Ти я познаваш. И ще я намериш.

Стажантите подмамиха с пилета останалите кугуари да се отдалечат, докато Ерик отваряше вратата на заграждението. Бейби повдигна глава и се огледа, докато приятелите му опустошаваха храната. После се обърна и притисна муцуна към пуловера.

— Това е лудост — заяви Мат, но застана до клетката с упойващ пистолет в ръка. — Отдръпнете се! Всички да се отдръпнат! Танси!

Тя отключи клетката.

— Намери Лил, Бейби. Намери Лил.

Танси отвори вратата и се прикри зад нея.

Кугуарът бавно излезе от клетката и се отправи към неизвестността, привлечен от миризмата на Лил. Куп протегна ръка към Мат, докато котката се приближаваше към него.

— Той ме познава. Знае, че съм на Лил.

Още веднъж кугуарът се отърка в пуловера. После започна дебнешком да обикаля двора.

— Тя е навсякъде, това е проблемът. Тя е навсякъде.

Бейби скочи на верандата на Лил и нададе крясък, после още един. И отново скочи в двора и започна да обикаля.

— Приготвих ти торба — каза Мери и я пъхна в ръцете на Куп. — Някои основни неща. Прибери пуловера в тази найлонова торба, иначе Бейби ще се обърка. Върни я, Купър.

— Ще я върна. — Той проследи как котката прекосява двора и се напряга, за да се втурне сред дърветата. — Да тръгваме.

 

 

Лил изчисляваше времето си, като мислено планираше възможни маршрути, седнала на камъка в светлината на умиращия ден заедно с мъжа, който искаше да я убие.

С всяка минута нервите й се успокояваха. Всеки изминал миг отвеждаше майка й по-далеч, а Куп по-близо. Колкото по-дълго успееше да задържи Итън тук, толкова по-големи ставаха шансовете й.

— Баща ти ли те е научил да убиваш? — Гласът й звучеше дружелюбно, а погледът й бе насочен на запад, към залязващото слънце.

— Да ловувам.

— Наречи го както искаш, Итън. Ти си убил Мелинда Барет и си я оставил на животните.

— Дойде един кугуар. Това беше поличба. Моят кугуар.

— Кугуарите не ловуват заради спорта.

Той сви рамене.

— Аз съм човек.

— Къде си оставил Каролин?

Той се усмихна.

— Плячка за гризлитата. Отначало тя ми предложи добра игра. Мисля, че ти ще ми предложиш още по-добра. Може да издържиш почти до сутринта.

— И после къде ще отидеш?

— Ще последвам вятъра. После ще се върна. Ще убия родителите ти и ще сравня фермата им със земята. Ще направя същото и с твоята зоологическа градина. Ще ловувам из тези хълмове и ще живея свободно така, както моето племе е трябвало да живее свободно.

— Чудя се каква част от мнението ти за сиуксите отговаря на истината и каква на изопаченията, които ти е разправял баща ти.

Бузите му пламнаха и това я предупреди да не отива прекалено далеч.

— Баща ми не беше изопачен.

— Не това имах предвид. Смяташ ли, че лакота биха одобрили това, което правиш? Начинът, по който преследваш и убиваш невинни хора?

— Те не бяха невинни.

— Какво е направил Джеймс Тайлър, за да заслужи смъртта си?

— Той дойде тук. Неговите хора са убивали моите. Откраднали са от тях.

— Той беше агент по недвижими имоти от Сейнт Пол. Тук сме само ти и аз, Итън, така че няма защо да се преструваш, че действията ти са нещо повече от това, което са в действителност. Ти обичаш да убиваш. Обичаш да плашиш хората, да ги дебнеш. Харесва ти да усещаш топлата кръв по ръцете си. Затова използваш нож. Ако не беше така, тези приказки как си убил Тайлър заради нарушените договори, лъжите, безчестието и алчността на хора, които са умрели преди повече от сто години, щяха да означават чиста лудост. Ти не си луд, нали, Итън?

През погледа му премина нещо, неприкрито коварство и изчезна. Той оголи зъби.

— Те са дошли тук. Убивали са. Сега кръвта им напоява земята, както някога я е напоявала нашата. Ставай!

През тялото й отново премина вълна от студ, един-единствен леден полъх. „Десет минути — напомни си Лил, — ако се придържа към собствените си правила.“ За десет минути можеше да измине доста път. Тя се изправи на крака.

— Тичай.

Краката й започнаха да се подгъват.

— За да можеш да видиш накъде отивам? Така ли проследяваш дири? Аз пък мислех, че наистина го умееш.

Той се усмихна.

— Десет минути — отсече и влезе в пещерата.

Тя не загуби нито миг: Сега на първо място бяха бързината и разстоянието. Хитростта трябваше да почака. Фермата се намираше по-близо, но трябваше да го отдалечи от майка си. Куп щеше да дойде от изток. Тя се смъкна надолу по склона и си напомни да не жертва сигурността заради бързината, иначе можеше да си счупи глезена. Страхът я подтикваше да поеме по най-краткия, най-прекия път към убежището, но си спомни за арбалета. Ако тръгнеше нататък, Итън щеше да я открие съвсем лесно и можеше да я обезвреди отдалеч.

Освен това каквато и диря да оставеше за Куп, Итън можеше да я последва.

Тя се обърна на север и хукна с всички сили, преди да се е стъмнило съвсем.

 

 

Във фермата Чанс Джоуи пъхна в джобовете си допълнителни патронници.

— Губим светлината. Докато изгрее луната, ще използваме фенерчета.

— Искам да дойда с вас, Джоуи. — Сам го сграбчи за рамото. — Но само ще ви забавя.

— Ще останем при радиото — заяви Луси и му подаде една лека чанта. — Ще чакаме новини. Доведете ги у дома.

Джоуи кимна и излезе от къщата, последван от Фарли.

— Пази се. — Танси обви ръце около Фарли и го стисна в силна и кратка прегръдка. — Внимавай.

— Не се тревожи.

Навън Фарли тръгна редом с Джоуи пред тримата въоръжени мъже, които щяха да ги придружат в търсенето. Кучетата, вече надушили следата, виеха.

— Ако я нарани — обърна се Джоуи с тих глас към Фарли, — ако нарани някоя от тях, ще го убия.

— Двамата ще го убием.

 

 

На цели мили разстояние от тях Куп оглеждаше знаците, които му бе оставила Лил. Не беше виждал кугуара, откакто побягна в гората. Придружаваха го две от колежанчетата, а здрачът бързо се превръщаше в тъмнина.

„Трябваше да дойда сам — укори се сега той. — Не биваше да губя дори минутите, които ми трябваха, за да приготвя торбата и да освободя котката.“

Останалите бяха на десет или повече минути след него. Някои се бяха насочили на север, други на юг. От връзката по радиото знаеше, че Джоуи е повел друга група, която идваше от запад.

И все пак им оставаха безброй километри, които нямаше как да покрият.

— Вие, двамата, останете тук и чакайте другите.

— Боиш се, че ще объркаме нещо или ще пострадаме. Няма. — Лина погледна към спътника си. — Нали, Чък?

Очите на Чък бяха станали огромни, но той кимна.

— Няма.

— Ако изостанете, върнете се назад. Предай новата ни посока по радиото — нареди Куп на Чък и се устреми на югозапад.

Лил ми е оставила ясни знаци, установи той и се застави да не се впуска в бяг, да не поема риска да пропусне някой от тях. Тя разчиташе на него. Ако не беше спрял да се прави на добрия самарянин, щеше да отговори на обаждането й, да я убеди да изчака, докато стигне до нея. Щеше да…

От това нямаше полза, никаква полза. Щеше да я намери.

Помисли си за Дори. Добро ченге, добра приятелка. И за онези непоносимо дълги секунди, които му бе отнело да извади оръжието си.

Нямаше да закъснее, не и този път. Не и за Лил.

 

 

Тя остави следа, която водеше към един поток, и се върна обратно. Със залеза на слънцето въздухът стана леден. Въпреки потта, избила от изтощение и страх, Лил усещаше пронизващ студ. Представи си топлия пуловер, който бе съблякла в кабинета си този следобед, заедно с ботушите и чорапите си.

Тя прикри следите си, върна се при потока, стисна зъби и навлезе в ледената вода. Фалшивата следа можеше да го заблуди, а можеше и да не успее. Но рискът си заслужаваше. Тя измина десет метра надолу по течението, а после още десет, преди да започне да оглежда бреговете. Краката й вече бяха станали без чувствени, когато видя купчината скали. Те щяха да свършат работа.

Лил излезе от потока, обу си чорапите и обувките и мина по скалите, докато не отстъпиха място на мека земя. Тогава побягна, отдалечи се от водата и се опита да заобиколи храсталака, но се оказа, че все пак трябва да мине през него. Ботушите й издаваха тих звук, като се изтласкваше нагоре по един склон.

Отново потърси заслона на дървета, за да си отдъхне, да се заслуша.

Луната се издигна над хълмовете като прожектор. Светлината й щеше да помогне на Лил да не се препъва в корени или камъни по пътя си.

Пресметна, че досега майка й би трябвало да е изминала половината път до фермата и от тази посока щеше да дойде помощ. Трябваше да вярва, че Джена ще стигне дотам и ще насочи помощта към високия район, който си бе избрала.

Отново се наложи да завие на изток. Тя разтри замръзналите си ръце, без да обръща внимание на паренето от резките и ожулванията, получени по време на тичането. Ако маневрата й в потока бе успяла да й осигури малко време, значи бе набрала достатъчно преднина, за да стигне до целта си. Сега й бе нужна само физическа издръжливост.

Стиснала зъби, тя се изправи на крака и наклони глава, когато чу тихо плискане.

„Малко време“ — помисли си тя, докато се обръщаше на изток. Но не толкова, колкото се бе надявала.

Той се приближаваше. И скъсяваше разстоянието помежду им.

 

 

Куп отново спря. Видя пресния разрез на кората на един бор. Знак от Лил. Но той разгледа отпечатъците от стъпки — от стъпките на кугуар. Едните сочеха на запад, а другите на изток.

„Нищо не доказва, че това е нейният кугуар“ — въздъхна Куп. Освен това бе очевидно, че бе отишла на запад. Тя бе последвала дирята на Итън, за да намери майка си. Но след това Итън щеше да иска лов. Щеше да иска тръпка.

Главата на Куп му казваше да отиде на запад, но сърцето…

— Тръгнете на запад. Движете се бавно и тихо. Следвайте разрезите на дърветата. Свържете се с тях по радиото, кажете им, че съм тръгнал на север.

— Но защо? — попита Лина. — Къде отиваш?

— Тръгвам след котката.

Лил няма ли да отведе Итън по-далеч от майка си? — запита се Куп. Сърцето му спираше да бие всеки път, когато си помислеше, че е загубил дирята. Какво го караше да вярва, че би могъл да проследи кугуар? Та той беше градски човек, нюйоркчанин, да го вземат дяволите! Сега Лил нямаше да оставя следи. Повече нямаше да има умели разрези върху дърветата или знаци по купчини камъни. Не можеше да оставя следи, защото по това време Итън вече бе започнал да я преследва.

„Тръгни след мен“ — бе го помолила тя. Куп можеше само да се надява, че върви след нея.

На два пъти загуби следата и отчаянието и ужасът караха потта избива по кожата му. И стомахът му се свиваше всеки път, когато отново я намереше.

Тогава видя отпечатъци от ботуши. Бяха на Лил. Наведе се и докосна следата, оставена от нея, и цяло то му тяло потрепери. Жива. Все още беше жива и се движеше. Видя мястото, където други отпечатъци пресичаха нейните. Итън я следваше, но тя все още имаше преднина. А котката ги следваше и двамата.

Куп тръгна напред. Когато чу шепота на вода по камъни, отново забърза. Тя със сигурност се бе отправила към водата, за да накара Итън да загуби дирите й.

Щом стигна до потока, Куп се спря озадачен. Нейните следи водеха към водата, докато тези на Итън минаваха напред, после назад и отново описваха кръг. Куп затвори очи и се опита да прочисти съзнанието си и да мисли логично.

Какво би направила Лил?

Фалшиви следи, заобикаляне. Куп изобщо не го биваше в това. Ако Лил бе влязла във водата, можеше да е излязла къде ли не. Котката също беше влязла вътре, това беше повече от ясно. Може би просто бе поискала да пресече потока, а може би се бе опитала да проследи Лил. По кой път би тръгнала?

Ръцете му се свиха в юмруци до тялото, докато се опитваше да види, да погледне земята така, както би го направила тя. Ако бе продължила нагоре по течението и бе излязла от отсрещната страна на потока, можеше да се е отправила към фермата на баба му и дядо му или към други къщи. Пътят беше дълъг, но тя можеше да се справи. Надолу и от отсрещната страна означаваше фермата на родителите й. Тя беше по-близо.

Лил със сигурност знаеше, че от тази посока ще дойде помощ.

Той понечи да влезе във водата, готов да последва този инстинкт. А после се спря.

Надолу по течението, а после на изток. Пасището. Нейното убежище. Нейното място.

Той се обърна обратно и хукна. Сега не следваше дири, а мислите и моделите на жената, която познаваше и обичаше още от детските си години.

 

 

Джоуи се взираше надолу към кръвта, обагрила земята. На лунната светлина петното изглеждаше не червено, а черно. Главата му се замая, краката му омекнаха и той коленичи и сложи ръка върху петното. Единствената му мисъл бе: „Джена.“

— Насам! — провикна се един от полицаите. — Дерик Морганстън е. По дяволите, Дерик! Мъртъв е.

Не Джена. Не неговата Джена. По-късно, в някой по-сетен миг, може би щеше да почувства тъга, че изобщо не бе помислил нито за мъжа, нито за семейството му, а само за своето собствено. Но сега нова ярост и страх го накараха да се изправи на крака.

Отново тръгна напред, като се оглеждаше за следи. И тогава тя изплува като видение от сенките и лунната светлина. Олюля се и падна, докато той тичаше към нея.

Джоуи отново падна на колене, вдигна я, залюля я, заплака. Пръстите му погалиха израненото й лице.

— Джена.

— Пасището — едва успя да изрече тя. Дрезгавият й глас прозвуча като грачене.

— Ето, вода. Мамо, ето вода.

Фарли поднесе бутилката към устните й и в ъгълчетата на очите му се появиха сълзи.

Тя отпи, за да успокои ужасната жажда, докато Фарли я милваше по косата, а Джоуи я люлееше в прегръдките си.

— Пасището — повтори тя.

— Какво? — Джоуи взе бутилката от Фарли. — Пийни още малко. Ранена си. Наранил те е.

— Не. Лил. Пасищата. Тя го води натам. Нейното място. Намери я, Джоуи. Намери бебчето ни.

 

 

Досега вече трябваше да е разбрал накъде е тръгнала, но нямаше начин да го избегне. Трябваше само да се мерне в обхвата на камерата и да разчита, че някой ще я забележи. А после трябваше да се скрие. Можеше да го направи в тази висока трева.

Имаше нож в ботуша си. Той не подозираше за това. Не беше беззащитна. Тя взе един камък и здраво го стисна. По дяволите, не беше беззащитна!

Господи, трябваше да си почине. Да си поеме дъх. Беше готова да продаде безсмъртната си душа за една-единствена глътка вода. Пожела си луната да се скрие зад облаците, само за няколко минути. Сега можеше да намери пътя си дори в тъмнината, а мракът щеше да я скрие.

Мускулите на краката й нададоха негодуващ вой при изкачването по следващия склон. Пръстите й, стиснали камъка, се бяха вцепенили от студ. Дъхът й излизаше на бели ивици пара — малки призраци, които я придружаваха в задъхания й бяг към ръба на издръжливостта.

Малко остана да се препъне и тя се възневидя заради слабостта си, опря ръка на едно дърво и стоя така, докато успя да си възвърне равновесието.

Стрелата се заби в кората, само на сантиметър от пръстите й. Тя се хвърли на земята и се претърколи зад дървото.

— Можех да те прикова там като пеперуда!

Свежият въздух разнасяше гласа му надалеч. Колко близо беше той? Колко близо? Невъзможно бе да се определи. Лил скочи напред и започна да притичва от едно дърво към друго, снишена колкото може по-ниско над земята. Теренът стана равен, но тя се насили да затича още по-бързо. Представи си шока и болката, които щеше да изпита, ако някоя от тези стрели се забиеше в гърба й, и прокле тази мисъл. Беше стигнала чак дотук, оставаше й още съвсем малко. Дробовете й горяха и изтласкваха със свистене въздуха нагоре, докато тя си проправяше път сред храсталаците и замръзналата й кожа се съживяваше от все нови и нови одрасквания.

Сега Итън щеше да подуши кръвта й.

Тя изскочи на полянката, отправила безмълвна молба някой да я види как профучава през обхвата на камерата. После се хвърли в тревата, стисна зъби и извади ножа от ботуша си. Лежеше със затаен дъх, а сърцето й биеше лудо. Чакаше.

Такава тишина, такава неподвижност. Въздухът почти не раздвижваше тревата. През шумящата кръв в главата си Лил дочу звуците на нощта — тихите писукания, ленивия вик на една сова. После чу Итън, който идваше откъм храстите.

„По-близо — молеше се Лил, — ела по-близо.“

Стрелата профуча през тревата на двайсет сантиметра от мястото, където лежеше тя. Лил потисна вика, напиращ в гърлото й, и запази самообладание.

— Добра си. Знаех, че ще е така. Най-добрата от всички досега. Съжалявам, че играта трябва да свърши. Мисля си дали да не ти дам още един шанс. Искаш ли още един шанс, Лил? Имаш ли останали някакви шансове? Тичай!

Следващата стрела се закова в тревата, вдясно от нея.

— Имаш време, докато презаредя. Да речем, трийсет секунди.

Не беше достатъчно близо до нея, не и за да използва ножа.

— Какво казваш? Започват сега. Трийсет, двайсет и девет…

Лил скочи, завъртя се назад и сграбчи камъка с ентусиазма на момиче, вярвало, че един ден може да играе в Голямата лига. Улучи го по челото с трясък на камък върху строшена кост.

Когато той се олюля и арбалетът падна от ръцете му, тя изкрещя и се хвърли напред.

Той извади пистолета, който бе взел от лесничея, и заби един куршум в земята пред краката й.

— На колене, кучко!

Олюляваше се и от раната му течеше кръв, но пистолетът не трепваше.

— Ако ще ме застреляш, просто го направи, проклет да си!

— Може и да го направя. В ръката, в крака. Не смъртоносен изстрел. — Той извади ножа от ножницата. — Знаеш как ще стане. Но ти се справи добре. Дори пусна първата капка кръв.

Той забърса кръвта с опакото на ръката, в която държеше ножа, и погледна надолу към петното.

— Ще изпея песен в твоя чест. Ти ни доведе тук, където е редно да свършиш. Съдба. Твоята и моята. Пълен кръг, Лил. Ти го разбираше през цялото време. Заслужаваш да умреш чисто.

Той тръгна към нея.

— Стой на място! Свали пистолета. Дръпни се от него, Лил — изкрещя Куп, застанал в края на пасището.

Изненадата накара ръката на Итън с пистолета да подскочи. Но дулото остана насочено към Лил.

— Ако мръдне, ще я гръмна. Ако ме гръмнеш, пак ще я гръмна. Ти си другият, онзи другият. — Направи пауза и кимна. — Да, правилно е, че и ти си тук.

— Сваляй тоя шибан пистолет или ще те убия на място.

— Той е насочен към корема й. Мога да изстрелям един, може би два куршума. Искаш ли я гледаш как кърви? Отдръпни се! Отдръпни се, мамка ти. Ще го наречем безизходно положение. Ще има и друг път. Ако не свалиш този пистолет, ще пробия дупка в нея. Свали го и ще я пусна. Ще я оставя да живее.

— Лъже! — Беше го видяла. Онова коварство отново се бе прокраднало в очите му. — Просто застреляй това копеле. Предпочитам да умра, отколкото да го гледам как си отива ненаказан.

— Можеш ли да живееш с това? — попита Итън. — Да я гледаш как умира?

— Лил — започна Куп, като разчиташе тя да разгадае в погледа му какво иска да й каже, да разбере. Пръстът му потръпна, докато сваляше пистолета с няколко сантиметра.

Котката изскочи от храстите — петно от злато, от проблясващи нокти и зъби на лунната светлина. Крясъкът й разцепи нощта като острието на сребърен меч. Итън я зяпна със замаяни очи и увиснала челюст.

После изкрещя той, когато зъбите на кугуара потънаха в гърлото му и го накараха да падне на земята.

Лил се запрепъва назад.

— Не тичай, не тичай! — викна тя на Куп. — Може да се нахвърли върху теб. Спри!

Но той продължи да се приближава. „Идва към мен“ — помисли си неясно тя, докато всичко през очите й се замъгляваше. Продължаваше да се приближава, за да я улови в мига, в който коленете й най-после поддадоха.

— Намерихме те. — Той започна да целува устните й, лицето й, косата й. — Намерихме те.

— Трябва да се махнем. Прекалено близо сме до плячката.

— Това е Бейби.

— Какво? Не.

Тя видя как големите очи на котката, седнала в тревата, проблясват към нея. Видя кръвта по муцуната й. А после кугуарът тръгна към нея и притисна глава към ръката й. И измърка.

— Той уби. — „Заради мен — потръпна Лил. — Заради мен.“. — Но не започна да се храни. Това не е… той не би трябвало да…

— Можеш да напишеш статия за това по-късно. — Куп извади радиото си. — Тя е с мен.

После поднесе ръката й към устните си.

— С мен си.

— Майка ми. Тя е…

— В безопасност. И двете сте в безопасност. Сега ще те заведем у дома. Искам да седнеш тук, докато проверя как е Итън.

— Бейби се хвърли към гърлото му. — Тя притисна лице към коленете си. — Инстинкт. Той последва инстинкта.

— Лил, последва теб.

 

 

По-късно, когато най-лошото бе отминало, тя седна на дивана пред горящия огън. Беше взела гореща вана, беше изпила чаша бренди. И все пак не можеше да се стопли.

— Трябва да видя майка си. Трябва.

— Лил, тя спи. Знае, че си в безопасност. Чу гласа ти по радиото. Дехидратирана е, изтощена и цялата натъртена. Остави я да спи. Ще я видиш утре.

— Трябваше да тръгна, Куп. Не можех да чакам. Трябваше да тръгна след нея.

— Знам. Не е нужно да го повтаряш.

— Знаех, че ще дойдеш след мен. — Тя притисна ръката му до бузата си и затвори очи, попивайки топлината й. — Но Мат и Танси трябва да са били полудели, за да освободят Бейби по този начин.

— Всички бяхме полудели. Но се получи, нали? Сега поглъща своето пиршество от пилета и всички го честват като герой.

— Той не би трябвало да може да ме проследи, не по този начин. Не би трябвало да може да ме намери.

— Намери те, защото те обича. Също като мен.

— Знам. — Тя обхвана лицето му в дланите си. — Знам.

И се усмихна, когато той наведе глава, за да докосне с устни нейните.

— Никъде няма да ходя. Време е да повярваш и в това.

Тя склони глава на рамото му и се загледа в огъня.

— Ако беше спечелил, един ден щеше да се върне за родителите ми. Щеше да ги убие или поне да се опита. Щеше да дойде тук и да убива. Обичаше убийствата. Преследването на хора го въодушевяваше. Караше го да се чувства важен, по-значим от другите. Всичко останало: свещената земя, отмъщението, кръвната линия, всичко това беше само претекст. Мисля, че е успял да убеди самия себе си да повярва в това или поне в части от него, но беше претекст.

— Той не спечели — напомни й Куп и се замисли колко много тела можеше никога да не бъдат открити. Никога нямаше да разберат колко души бе преследвал и убил Итън. Но за това щеше да мисли някой друг ден.

Сега Лил беше в безопасност, в прегръдките му.

— Щеше да го застреляш.

— Да.

— Наведе пистолета си достатъчно, за да го накараш да повярва, че наистина ще го свалиш, така че да обърне своя към теб. Тогава щеше да го убиеш. Беше решил, че имам достатъчно мозък да се махна от пътя.

— Да.

— Прав беше. Тъкмо щях да се хвърля на земята, когато Бейби изскочи от тревата. Аз ти повярвах и ти ми повярва. Имахме си доверие един на друг, когато животът ни зависеше от това. Това е нещо много важно. — От устните й се изтръгна продължителна въздишка. — Уморена съм, Куп.

— Така ли? Не разбирам защо.

— Просто лош ден. Ще ми направиш ли една услуга? Тази сутрин оставих боклука в пералното помещение. Ще го изнесеш ли навън?

— Точно сега ли?

— Наистина бих го оценила. Знам, че като се има предвид, че ми спаси живота, това е нещо съвсем дребно, но наистина ще го оценя.

— Добре.

Усмихната, тя го загледа как излиза от стаята. Раздразнението му бе толкова очевидно. Отново отпи от брендито и зачака.

Когато се върна, Куп се спря пред дивана и сведе поглед към нея.

— Сложила си торбата там тази сутрин?

— Да.

— Преди да ти спася живота… или поне отчасти?

— Отново да.

— Защо?

Тя отметна глава назад, така че косата й се дръпна от лицето, и го погледна в очите.

— Защото реших, че никъде няма да ходиш и след като съм те обичала почти през целия си живот, искам и двамата да не ходим никъде. Ти си най-добрият приятел, когото съм имала някога, както и единственият мъж, когото съм обичала. Защо ще искам да живея без теб само защото на двайсет години се държа като слабоумен?

— Не съм съгласен. За слабоумието, имам предвид. — Той плъзна ръка по косата й. — Ти си моя, Лил.

— Да. — Тя се изправи и леко потръпна, когато краката й докоснаха пода. — Ти също си мой — хвърли се в прегръдките му. — Точно това искам — възкликна тя. — Всичко това. Ще повървиш ли с мен? Знам, че е глупаво, но искам да се разходя на лунна светлина, в безопасност, обичана и щастлива. С теб.

— Вземи си якето — отвърна Куп. — Навън е хладно.

Луната ги огряваше, чиста и бяла, докато се разхождаха навън. В безопасност, обичани и щастливи.

Сред спокойствието на природата, сред студа на ранната пролет, над долината отекна викът на кугуар. И се понесе към хълмовете, които се извисяваха черни на фона на нощното небе.