Нора Робъртс
Черните хълмове (3)

3.

Блек Хилс, юни 1997

Лил водеше коня си през утринната мъгла по пътеката. Двамата минаха през високата трева, пресякоха искрящите води на един тесен поток, където се виеха лозите на отровен бръшлян, преди да започнат да се изкачват. Въздухът ухаеше на бор, на вода и трева, а бледата зора хвърляше първите си отблясъци.

Птиците крякаха и цвърчаха. Лил дочу неравната песен на планинската синя птица, дрезгавия писък на щиглеца в полет, раздразненото предупреждение на сойката.

Гората сякаш оживяваше около нея, разбудена от потоците и лъчите блещукаща светлина, които се промъкваха между короните на дърветата.

Не би искала да бъде на никое друго място по света.

Проследяваше дири, обикновен елен или лос, и ги описваше на глас, за да ги запише на миниатюрния касетофон в джоба на якето й. По-рано бе намерила следи от див бик, както и, разбира се, многобройни дири, оставени от стадото на баща й.

Но въпреки че екскурзията й бе продължила цели три дни, така и не бе успяла да намери дирите на котката.

Беше я чула предната нощ. Крясъкът бе прорязал тъмнината, звездите и лунната светлина.

Тук съм.

Яката кобила се катереше нагоре, а Лил оглеждаше храстите, заслушана в птичите звуци, които се носеха през листата на боровете. От клоните на една дива череша се стрелна малка катеричка, притича по земята и чевръсто се изкатери по дънера на един бор, погледна нагоре и видя ястреб, който правеше в кръгове сутрешната си разходка.

Тази гледка, също като величествения изглед от върховете на скалите, също като огромните водопади, громолящи в каньоните, бе причината Лил да вярва, че Черните хълмове са свещени.

Според Лил ако човек не почувстваше магията тук, значи нямаше да може да я почувства никъде.

За нея бе достатъчно да бъде тук, да се занимава със следене, да изучава природата. Скоро щеше да се озове в аудиторията на колежа като заек (Боже Господи!), далеч от всичко познато. И макар че бе жадна за учене, нищо не би могло да замени гледките, звуците, миризмите на дома.

От време на време през годините бе забелязвала кугуар. Но не беше същият. Би било много странно да е кугуарът, който с Куп бяха видели онова лято, преди осем години. Бе съзряла кугуар, скрит сред клоните на едно дърво, друг, който скачаше върху гладката повърхност на една скала, а веднъж, като яздеше заедно с баща си, бе забелязала през далекогледа си как един кугуар разкъсва млад лос.

През целия си живот не бе виждала нещо по-могъщо, по-истинско.

Обърна внимание и на растителността, ярките незабравки, деликатния ирис на Скалистите планини, слънчевия блясък на жълтите детелини. В крайна сметка всичко това бе част от околната среда, звено от хранителната верига. Зайците, елените, лосовете ядяха тревите, листата, ягодите и цветовете, а сивият вълк и котките на Лил ядяха зайците, елените и лосовете.

Червената катеричка можеше да се превърне в обяд на кръжащия в небето ястреб.

Пътечката се изравни и се преля в поляна, вече покрита с избуяла зелена трева и диви цветя. Там пасеше малко стадо бизони, така че Лил добави мъжкия, четирите женски и двете малки към веригата си.

Едно от бизончетата се наведе и зарови с муцуна в земята, а после се изправи с глава, увенчана с цветя и стръкове трева. Лил се ухили, спря, извади фотоапарата си и направи няколко снимки, които смяташе да прибави към архивите си.

Можеше да нарече бизончето „Празнуващото животно“.

Може би щеше да го изпрати на Куп заедно с копия на няколко от другите снимки, направени на пътеката. Старият й приятел беше казал, че може да дойде това лято, но не бе отговорил на писмото, което му бе изпратила преди три седмици.

Но пък на него по принцип не можеше да се разчита да поддържа редовна кореспонденция с писма и имейли. Особено откакто започна да излиза с онази студентка от колежа.

„Сиси — помисли си Лил и завъртя очи. — Ама че глупаво име!“ Знаеше, че Куп спи с нея. Не че й го бе казал изрично, всъщност той много старателно избягваше да го спомене. Но Лил не беше глупава и го знаеше, точно както беше сигурна или почти сигурна, че е спал с онова момиче, за което говореше в гимназията.

Зоуи.

Боже Господи, какво се бе случило с нормалните имена?

Струваше й се, че мъжете през цялото време мислят само за секс. Но пък, призна си тя, самата тя напоследък често си мислеше за това.

Най-вероятно, защото така и не бе правила секс.

Тя просто не се интересуваше от момчетата или поне от тези, които познаваше. Може би в колежа през есента.

Не че искаше да си остане девствена, но не виждаше смисъл да си прави труда, ако момчето не й харесва. А ако не можеше да я накара да почувства замайваща топлина, щеше да бъде само един вид упражнение, нали така?

Просто нещо, което да зачертае в списъка на задължителните неща.

Искаше, мислеше си, че иска, нещо повече от това.

Тя сви рамене и насочи мисълта си в друга посока, прибра фотоапарата, извади манерката и отпи. По всяка вероятност в колежа щеше да е прекалено заета с работа и учене, за да й остава време за секс. Освен това сега приоритетът й беше лятото, да отбелязва пътеките, по които минава, и хабитатите, на които се натъква, да работи по моделите и документите си. И да убеди баща си да отдели няколко акра земя за убежището на дивия живот, което се надяваше да основе един ден.

Убежище на дивия живот „Чанс“. Името й харесваше, не само защото беше нейното собствено, но и защото в това убежище животните щяха да имат шанс. И хората щяха да имат шанса да ги виждат, да ги изучават, да се грижат за тях.

„Някой ден“ — каза си тя. Но преди това трябваше да научи толкова много неща, а за да ги научи, трябваше да напусне това, което най-много обичаше.

Надяваше се, че Куп ще дойде, дори и само за няколко седмици, преди самата тя да е заминала за колежа. Той щеше да се върне, също като нейния кугуар. Не всяко лято, но достатъчно често. За две седмици през годината след първото си идване, после за цялото страхотно лято другата година, когато родителите му се разведоха.

Единия път няколко седмици, другия цял месец. Така двамата винаги успяваха да продължат оттам, откъдето бяха спрели. Въпреки всичките му приказки за момичетата у дома. Но от последното му посещение бяха минали цели две години.

Куп просто трябваше да дойде това лято.

Тя въздъхна тихичко и затвори манерката си.

Всичко се случи много бързо.

Лил почувства как кобилата се разтрепери и започна да се дърпа настрана. Още докато момичето стискаше юздите по-здраво, котката изскочи от високата трева. Кугуарът се стрелна досущ като неясно петно, бързина, мускули, безмълвна смърт, повали бизончето с украса от цветя на главата. Малкото стадо се разпръсна, а майката нададе рев. Лил напрегна всичките си сили, за да удържи кобилата, а в същия момент мъжкият бизон подгони котката.

Женският кугуар нададе предизвикателен крясък и се надигна, за да защити плячката си. Лил сключи крака под корема на кобилата, стисна юздите с една ръка и с другата извади отново фотоапарата си.

Проблеснаха лапи. От отсрещния край на полянката Лил усети мирис на кръв. Кобилата също го надуши и започна да се върти панически.

— Стига, успокой се! Ние не я интересуваме. Тя получи това, което искаше.

По хълбока на бизона зейнаха рани. Изтрещяха копита, чу се мучене, което зазвуча като тъжни писъци. После ехото замря и останаха само котката и нейната плячка във високата трева.

Звукът, който издаде кугуарът, приличаше на мъркане, на високо ръмжене, на триумф. Над тревата очите му срещнаха погледа на Лил и го задържаха. Ръката на момичето затрепери, но не можеше да рискува да пусне юздата, за да хване фотоапарата по-здраво. Докато той се тресеше в ръката й, тя направи няколко снимки на котката, на отъпканата, окървавена трева, на жертвата.

С предупредително съскане котката завлече трупа в храстите, под сенките на боровете и брезите.

— Има малки, които трябва да нахрани — досети се Лил и гласът й прозвуча слабо и дрезгаво в утринния въздух. — Мамка му!

Тя извади касетофона си и едва не го изпусна.

— Успокой се, просто се успокой. Добре, записвам. Добре. Забелязах женски кугуар, дълъг около два метра. Боже, сигурно тежеше около четирийсет килограма. Типична жълто-кафява окраска. Нападна от засада жертвите си. Повали едно бизонче от стадо от седем бизона, което пасеше във високата трева. Защити плячката си от мъжкия. Завлече трупа в храстите, може би заради моето присъствие, макар че ако има котило, котенцата вероятно са твърде малки, за да придружават майка си на лов. Тя занесе закуска на децата си, те сигурно все още не са напълно отбити. Инцидентът е документиран в седем часа и двайсет и пет минути сутринта, на дванайсети юни. Ау!

Колкото и да й се искаше да тръгне след котката, знаеше, че не бива. Ако имаше малки, кугуарът можеше да нападне кобилата и ездачката, за да ги защити.

— Нищо повече не можем да направим — реши тя. — Май е време да се връщаме.

Избра най-краткия маршрут, нямаше търпение да стигне до дома си и да запише бележките си. Въпреки това стана следобед, когато видя баща си и Джей, който от време на време работеше за него, да поправят една ограда до пасището.

Животните се разпръснаха, докато кобилата минаваше помежду им. Лил я спря пред очукания стар джип.

— Ето го моето момиче. — Джо се запъти към нея и потупа първо крака й, а после кобилата. — Значи се върна от дивата пустош.

— Жива и здрава, точно както обещах. Здрасти, Джей.

Джей, който не виждаше смисъл да произнася две думи, когато и една щеше да свърши работа, докосна шапката си вместо отговор.

— Трябва ли ти помощ? — обърна се Лил към баща си.

— Не, вече свършихме. Един лос беше минал през нея.

— И аз видях няколко стада, а също и бизони. Видях как един кугуар уби бизонче в една от високите ливади.

— Котка?

Тя хвърли поглед към Джей. Знаеше какво означава изражението му. Кугуар означаваше напаст за добитъка, хищник.

— На половин ден езда оттук. Има достатъчно плячка, а и котило, така че предполагам, че се е нахранила. Няма причина да слиза долу и да напада добитъка ни.

— Добре ли си?

— Изобщо не ми обърна внимание — увери баща си тя. — Спомни си, умението да разпознава плячката е вродено у кугуара. Хората не са плячка.

— Котката ще изяде всичко, достатъчно лакома е — измърмори Джей. — Коварни копелета.

— Да, водачът на стадото бизони сигурно ще се съгласи. Но по обратния път не видях никакви следи от нея. Няма признаци, че е разширила територията си чак толкова надолу.

Джей просто повдигна едното си рамо и се върна към работата си. Лил се усмихна на баща си.

— Е, щом не ти трябвам, ще влизам вътре. Искам да се изкъпя и да пийна нещо студено.

— Кажи на майка си, че ще се забавим още един-два часа.

След като почисти и нахрани кобилата и изпи две чаши чай от киснати на слънце билки, Лил отиде при майка си в зеленчуковата градина, взе мотиката от ръцете й и се захвана за работа.

— Сигурно се повтарям, но никога не съм виждала нещо по-удивително от начина, по който се движеше. Знам, че са потайни, че се прокрадват незабележимо, но един Господ знае от колко време се е спотайвала и е дебнела това стадо, избирала е плячката си и мига за нападение. Изобщо не я забелязах. Гледах, а не видях нищо. Трябва да стана по-умела.

— Изобщо ли не те притесни това, че я виждаш да убива?

— Беше толкова яростно и бързо. Чисто. Тя просто си вършеше работата, разбираш ли? Може би ако го бях очаквала, ако бях имала време да помисля за това, щях да реагирам по различен начин.

Тя въздъхна лекичко и докосна периферията на шапката си.

— Бизончето беше толкова сладко, по дяволите, с тези цветя на главата. Но само за миг премина от живота към смъртта. Беше… знам, че звучи странно, но беше някак религиозно.

Тя млъкна и избърса потното си чело.

— Това, че бях там, че присъствах на този миг, ме направи още по-сигурна какво искам да правя и какво трябва да науча, за да мога да го правя. Направих снимки. Преди лова, по време на него и след това.

— Скъпа, може да ти прозвучи странно, като се има предвид, че идва от устата на фермер, който отглежда телета, но не мисля, че бих искала да видя как този кугуар разкъсва на парчета бизончето и го изяжда.

Лил се усмихна и отново се зае с копаенето.

— На моите години ти знаела ли си какво искаш да правиш, каква искаш да станеш?

— Представа си нямах. — Джена се наведе и започна да скубе плевелите около зелената папрат на морковите. Ръцете й бяха бързи и чевръсти, тялото високо и стройно като на дъщеря й. — Но година по-късно се появи баща ти, изгледа ме самонадеяно и аз разбрах, че го искам и че няма да му оставя избор.

— Ами ако беше поискал да се върне обратно на изток?

— Тогава и аз щях да отида на изток. Не земята обичах, не и тогава. Обичах него и предполагам, че двамата заедно се влюбихме в това място. — Джена избута шапката си назад, погледна над редовете моркови и фасул, над младите домати, още по-нататък към полята с пшеница и соя, а оттам към пасищата. — Мисля, че ти я обикна още от мига, в който си пое въздух.

— Не знам къде ще отида. Толкова неща искам да науча и да видя. Но винаги ще се връщам.

— Разчитам на това. — Джена се изправи. — А сега ми дай тази мотика и иди се измий. След малко се връщам и тогава можеш да ми помогнеш с вечерята.

Лил пое напряко към къщата, свали шапката си и удари с нея по панталона си, за да отърси поне част от праха, преди да влезе. Мисълта за един дълъг, горещ душ бе повече от съблазнителна. След като помогнеше на майка си в кухнята, щеше да отдели малко време да запише бележките и наблюденията си. А утре трябваше да занесе филма да го проявят в града.

В списъка й от неща, за които спестяваше, бе една от онези нови дигитални камери. „И лаптоп“ — помисли си тя. Бе спечелила стипендия и това щеше да й помогне с разноските за колежа, но нямаше да покрие всичко.

Обучение, квартира, такси за лаборатория, за книги, за транспорт. Всичко се трупаше.

Почти бе стигнала до къщата, когато чу рева на мотор. Прецени, че е на тяхната земя, и то близо, затова, вместо да влезе в къщата, тя я заобиколи, искаше да види кой идва с такъв шум и трясък.

Видя мотоциклета, който с рев се носеше по пътя към фермата, и сложи ръце на хълбоците си. Из района често кръстосваха мотоциклетисти, особено през лятото. От време на време някой от тях се отбиваше, за да го упътят или да потърси работа за няколко дни. Повечето обаче се приближаваха малко по-внимателно, докато този летеше право към къщата, сякаш…

Каската скриваше косата и по-голямата част от лицето му. Но усмивката му грейна за миг и Лил я позна. От устните й се изтръгна нещо средно между писък и смях и тя се втурна напред. Той спря мотоциклета зад камиона на баща й и започна да сваля каската. Остави я на седалката и се обърна точно навреме, за да я улови в скока й.

— Куп! — Тя го стискаше здраво, докато той я въртеше в кръг. — Ти дойде!

— Нали казах, че ще дойда.

— Каза, че може да дойдеш. — Както го притискаше към себе си, в нея се раздвижи някаква тънка струйка топлина. Той беше някак по-различен. По-твърд. По-суров по начин, който я накара да го възприеме повече като мъж, отколкото като момче.

— „Може“ се превърна във факт. — Куп я пусна на земята и все още усмихнат, погледна към нея. — Станала си по-висока.

— Малко. Мисля, че повече няма да раста. И ти си станал по-висок.

По-висок и по-корав, а наболата брада, която не бе бръснал от ден или два, отсъди тя, го правеше и секси. Косата му, по-дълга от последния път, кога то го бе видяла, се къдреше около лицето му и правеше студените му сини очи да изглеждат още по-ясни, още по-остри.

Тънката струйка в тялото й стана по-гореща.

Той улови ръката й и се обърна да разгледа къщата.

— Изглежда същата. Боята на кепенците е нова, но иначе всичко си е същото.

„Ти не си същият“ — помисли си тя.

— Кога се върна? Никой не ни каза, че си тук.

— Преди около десет секунди. Когато стигнах до Сиукс Фолс, се обадих на баба и дядо, но ги помолих да не казват на никого. — Той пусна ръката й, но само за да обвие своята около раменете й. — Исках да те изненадам.

— Наистина ме изненада.

— Отбих се първо тук, преди да отида при тях.

И сега, осъзна Лил, всичко, което искаше и обичаше най-много, беше тук.

— Влизай. Има чай. Кога си си купил това нещо?

Той погледна назад към мотоциклета.

— Почти преди година. Помислих си, че ако се върна тук за лятото, ще е страхотно да прекося страната на мотор.

Той се спря в основата на стълбите и наклони глава настрана, загледан в лицето й.

— Какво?

— Изглеждаш добре.

— Не изглеждам. — Тя избута назад косата си, оплетена на възли под шапката. — Току-що се върнах от проследяване. Ако беше дошъл само половин час по-късно, щях да съм се измила.

Куп просто продължи да се взира в лицето й.

— Изглеждаш добре. Липсваше ми, Лил.

— Знаех, че ще се върнеш. — Лил се предаде, отново се сгуши в прегръдката му и затвори очи. — Трябваше да се досетя, че ще е днес, когато видях кугуара.

— Какво?

— Ще ти разкажа. Влизай, Куп. Добре дошъл у дома.

Веднага щом родителите й дойдоха, поздравиха Куп и седнаха с него, Лил се втурна към горния етаж. Дългият горещ душ от мечтите й се превърна в най-краткия душ в историята. С бързината на светкавица тя извади малкия си запас от гримове. „Нищо прекалено очевидно“, заповяда си и леко докосна бузите си с руж, добави спирала и само на мек за червило. Тъй като щеше да й отнеме цяла вечност да изсуши косата си, я прибра на опашка, както си беше мокра.

Помисли си дали да не си сложи обеци, но си каза, че прекалено ще бият на очи. „Чисти дънки, реши тя, и нова риза. Естествено, всекидневно.“

Сърцето й биеше като цял оркестър.

Беше необяснимо, странно, неочаквано. Беше си паднала по най-добрия си приятел.

Той изглеждаше толкова променен, все същият, но променен. Хлътналите му бузи бяха нови и очарователни. Косата му бе разрошена и секси, тъмно кафявото тъкмо бе започнало да се изпъстря с по-светли кичури от слънцето. Вече бе започнал да хваща тен й Лил си спомни как ставаше съвсем кафяв на слънцето. А очите му, студеносини като ледник, просто проникваха в някаква непозната територия вътре в нея.

Прииска й се да го беше целунала, просто приятелска целувка за „добре дошъл“. Тогава щеше да знае какво е, да разбере какво е чувството тези устни да срещнат нейните.

„Успокой се!“ — нареди си тя. Ако Куп разбереше какво си мисли, щеше да умре от смях. Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти и бавно слезе по стълбите.

Можеше да ги чуе от кухнята, смеха на майка си, шеговития тон на баща си. И гласа на Куп. Не беше ли по-дълбок, отколкото преди?

Наложи й се да спре, за да може да си поеме дъх. После, изписала на лицето си приятелска усмивка, се върна в кухнята.

Той млъкна по средата на изречението и се загледа в нея. Примигна. Този кратък миг, изненадата, проблеснала в очите му, накараха кожата й да настръхне.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита Лил.

— Тъкмо го убеждавахме да остане. Но Луси и Сам го чакат. В неделя — оповести Джена и размаха пръст. — В неделя всички ще се съберем тук на пикник.

— Непременно. Още си спомням първия. Може и да се поупражняваме по бейзбол.

— Басирам се, че все още хвърлям по-добре от теб. — Тя се облегна на кухненския плот и се усмихна по начин, който отново го накара да примигне.

— Ще видим.

— Надявах се да ме повозиш на тази играчка, която си донесъл.

— „Харли“ — сериозно заяви Купър — не е ничия играчка.

— Защо не ми покажеш какво може?

— Разбира се. В неделя. Ще…

— Мислех си за сега. Нали няма проблем? — Лил се обърна към майка си. — Само за половин час?

— Ами… Имаш ли каски, Купър?

— Аха. Купих втора, защото си помислих, че… Да.

— Колко предизвестия за глоби си получил с това нещо? — попита Джоуи.

— През последните четири месеца нито едно — ухили се Купър.

— Върни момичето ми такова, каквото го вземаш.

— Обещавам. Благодаря за чая. — Куп стана. — Ще се видим в неделя.

Джена ги проследи с поглед как излизат, а после се обърна към съпруга си.

— О! — възкликна тя.

Той й се усмихна немощно.

— Аз се канех да кажа: „О, мамка му!“

Навън Лил разгледа каската, която Куп й подаде.

— Ще ме научиш ли как да карам това нещо?

— Може би.

Тя си сложи каската, без да откъсва поглед от Купър, докато я закопчаваше.

— Ще се справя.

— Да, обзалагам се, че можеш. — Той се качи на мотоциклета — помислих си да купя по-удобна седалка, но…

— Не съм глезла — подхвърли Лил и преметна крак зад него. Намести се зад него и обви ръце около кръста му. Зачуди се дали той усеща биенето на сърцето й. — Дай пълна газ, Куп!

Когато той потегли с бясна скорост и мотоциклетът профуча по пътя на фермата, Лил изпищя от радост.

— Това е почти толкова хубаво, колкото да яздиш кон! — изкрещя тя.

— На магистралата е още по-хубаво. Навеждай се на завоите — посъветва я Купър — и се дръж здраво за мен.

Зад гърба му тя се усмихна. Изобщо не възнамеряваше да го пуска.

 

 

Куп отмерваше зърното. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца на плевника и той дочуваше как баба му си тананика, докато хранеше пилетата, под акомпанимента на птичия хор. В оборите конете пръхтяха и преживяха.

Странно бе как всичко се връщаше при него: миризмите, звуците, оттенъците на светлината и сянката. Две години бяха изминали, откакто за последен път бе хранил или чистил кон, откакто бе седял на голяма кухненска маса призори пред чиния с палачинки.

Сякаш беше вчера.

Предполагаше, че постоянството е утеха, когато толкова много неща в живота му непрекъснато се променяха. Спомни си как преди години двамата с Лил бяха лежали на една плоска скала край потока и как още тогава тя знаеше какво иска. И сега знаеше.

Той все още нямаше представа.

Къщата, полята, хълмовете бяха точно такива, каквито ги бе оставил. И баба си и дядо си. Наистина ли преди години му се бяха сторили стари? Сега му се струваха толкова здрави и сигурни, сякаш последните осем години изобщо не ги бяха докоснали.

Но със сигурност бяха докоснали Лил.

Кога бе разцъфтяла така?

Дори само преди две години тя все още си беше просто Лил. Да, беше хубава, тя открай време си беше хубава. Но по онова време той почти не си мислеше за нея като за момиче.

Момиче с извивки, устни и очи, които накараха кръвта му да забушува само като го погледна.

Навярно не биваше да мисли за нея по този начин. Те бяха приятели, най-добри приятели. От него не се очакваше да забелязва, че Лил има гърди, а още по-малко да се отдава на мисли за обзелите го чувства, докато тези гърди се бяха притискали към гърба му, когато мотоциклетът му се носеше с рев по пътя.

Твърди, податливи и прекрасни.

С абсолютна сигурност знаеше, че от него не се очакваше да сънува еротичен сън, в който поставяше ръце върху тези гърди, както и върху останалата част от тялото й.

Но го беше сънувал. Два пъти.

Куп сложи поводите на една едногодишна кобилка, както го беше помолил дядо му, и я изведе навън на ограденото място, където щеше да поработи с нея.

След като бе нахранила и напоила добитъка и бе прибрала яйцата, Луси се приближи към Куп, седна на оградата и се загледа.

— Доста е нахакана — обади се тя, когато кобилата хвърли къч със задните си крака.

— Просто има прекалено много енергия. — Куп смени стъпките и я поведе в кръг.

— Избра ли й вече име?

Куп се усмихна. От Джоунс насам се бе превърнало в традиция всеки сезон да избира име на някой едногодишен кон, независимо дали беше във фермата, или не.

— Кожата й е прекрасна с тези петна. Мисля да я нарека Луничка.

— Подхожда й. Имаш подход с имената, Куп, и с конете. Винаги е било така.

— Липсват ми, когато се върна на изток.

— А когато си тук, ти липсва изтокът. Това е на пълно естествено — продължи тя, след като той не каза нищо. — Млад си и все още не си улегнал.

— Аз съм почти на двайсет, бабо. Имам чувство то, че би трябвало да знам какво искам. По дяволите, на моите години ти вече си била омъжена за дядо!

— Бяха други времена и друго място. В някои отношения сегашните двайсетгодишни са по-млади от някогашните, а в други по-възрастни. Имаш време да улегнеш.

Той отново погледна към нея, яка, с по-къса, леко чуплива коса, с по-дълбоки линии около очите, но все пак си беше същата. Точно както бе същото това, че можеше да каже какво е в ума и сърцето му и да знае, че тя ще го изслуша.

— Иска ли ти се да си имала повече? Повече време?

— Не, защото сега съм тук, седнала на тази ограда, и наблюдавам как внукът ми тренира тази хубава кобилка. Но аз не съм ти. Аз се омъжих на осемнайсет, родих първото си бебе, преди да навърша двайсет, и през целия си живот почти не съм ходила по на изток от Мисисипи. Това не е за теб, Купър.

— Не знам кое е за мен. Първото? — Той отново погледна към нея. — Ти каза „първото си бебе“.

— След майка ти загубихме две. Беше ни много тежко. Все още е. Мисля, че точно затова с Джена се сближихме толкова бързо. Тя имаше едно мъртвородено дете, а после и помятане след Лил.

— Не знаех.

— Такива неща се случват и човек просто продължава. Това е всичко. Ако имаш късмет, можеш да спечелиш нещо от цялата работа. Аз имам теб, нали така? А Джена и Джосая имат Лил.

— Лил определено изглежда сигурна какво иска.

— Да, наистина е насочила поглед напред.

— И така… — Постара се гласът му да прозвучи небрежно. — Среща ли се с някого? С някое момче, имам предвид.

— Разбрах какво имаш предвид — отвърна сухо Луси. — Не съм чувала за някой по-специален. Момчето на Нодок доста души в тази посока, но Лил май не се интересува много.

— Нодок? Гъл? Боже мили, та той е на двайсет и две-три. Прекалено е стар да се усуква около Лил.

— Не Гъл, а Джес. Брат му. Той е по-малък. Някъде на твоите години. Ти смяташ ли да започнеш да душиш в тази посока, Купър?

— Аз? Лил? Не. — „Глупости — помисли си той. — Просто глупости.“. — Ние сме приятели, това е всичко. Тя ми е на практика като сестра.

С безизразно лице Луси потропа по оградата с тока на ботуша си.

— И ние с дядо ти бяхме приятели, когато започнахме да се харесваме. Но не си спомням някога да е мислил за мен като за сестра. Все пак тази Лил е устремила поглед напред, както вече казах. Момичето си има планове.

— Винаги е била такава.

Приключиха с работата за деня и Куп си помисли дали да не оседлае един от конете за дълга, лудешка езда. Искаше му се да можеше да вземе Джоунс, но младият жребец, който някога бе помогнал да обучат, се бе превърнал в една от звездите на туристическите обиколки, предлагани от дядо му и баба му.

Куп обмисли вариантите, с които разполагаше, и тъкмо се бе спрял на шарения скопен кон Тик, когато видя Лил да се приближава към ограденото място.

Почувства се унизен да го признае, но устата му пресъхна.

Тя носеше дънки, яркочервена риза, изтъркани ботуши и износена шапка с широка периферия, под която дългата й черна коса се вееше свободно.

Лил стигна до оградата и потупа чантата за седло, преметната през рамото й.

— Нося храна за пикник и съм готова да я споделя с някого. Има ли желаещи?

— Може и да има.

— Работата е там, че ми трябва кон. Заменям това студено пържено пиле за една езда.

— Избирай.

Лил наклони глава и посочи с брадичка.

— Харесва ми тази шарена кобила.

— Ще ти донеса седло и ще кажа на баба и дядо.

— Аз вече се отбих в къщата. Няма проблеми. Все още имаме достатъчно време, пред да се стъмни, така че можем да се възползваме. — Тя окачи чантата на оградата. — Знам къде е седлото.

— Давай, оседлай си коня.

Приятели или не, нямаше нищо лошо да я погледа как се отдалечава или да забележи начина, по който дънките й се опъваха при движението.

Двамата се заловиха за работа в ритъм, познат и на двама им. Когато вдигна чантата на Лил, Куп потръпна.

— Това пиле трябва да е много голямо.

— Взех касетофона и фотоапарата си и други неща. Знаеш, че обичам да документирам, когато съм сред природата. Помислих си, че може да тръгнем към потока, а после по някоя от пътеките на животните през гората. Ще се порадваме на хубав галоп по пътя, а пейзажът там е много красив.

Той я погледна разбиращо.

— Територията на кугуарите?

— Двойката, която проследих тази година, наистина покрива тази територия. Но не това е причината. — Лил се усмихна и се метна на седлото. — Просто ездата ще е приятна, а има и поток там, където се отваря гората. Мястото е идеално за пикник. Пътят обаче е повече от час, така че може да предпочетеш да отидем някъде по-близо.

— За един час ще огладнея здравата. — Той яхна коня и нагласи шапката по-здраво на главата си. — Накъде?

— Югозапад.

— Ще те изпреваря.

Куп леко ритна жребеца и двамата с Лил препуснаха през двора на фермата и навън, през полята.

„Едно време, спомни си тя, яздех по-добре от него, и то много.“ Сега трябваше да признае, че са равни. Леката и бърза кобила беше нейно предимство, така че с диво развявана от вятъра коса Лил стигна до тънката редица дървета една дължина пред него.

Замаяна, с блеснали очи, тя се наведе напред и потупа кобилата победоносно по врата.

— Къде ходиш на езда в Ню Йорк?

— Никъде.

Тя се изправи на седлото.

— Искаш да кажеш, че не си се качвал на кон от две години?

Куп сви рамене.

— То е като да караш колело, не се забравя.

— Не, това е като яздене на кон. Как… — започна тя, млъкна, поклати глава и подкара коня ходом сред боровете.

— Какво как?

— Как можеш да издържиш, без да правиш нещо, което обичаш?

— Правя други неща.

— Например?

— Карам мотоциклет, мотая се насам-натам, слушам музика.

— Тичаш след момичета.

Той й се ухили.

— Те не бягат много бързо.

Тя се разсмя.

— Обзалагам се, че не. Какво мисли Сиси, задето ще прекараш цялото лято тук?

Той отново сви рамене, докато прекосяваха една равна поляна, обградена от дървета и големи камъни.

— Това помежду ни не е сериозно. Тя си има свои занимания. Аз си имам мои.

— Мислех, че сте хлътнали здравата.

— Не особено. Чух, че ти излизаш с Джес Нодок.

— Боже Господи, не! — Лил отметна глава назад и се разсмя. — Той е голям симпатяга, но е малко тъпичък. Освен това иска само да се боричка.

— Да се боричка ли? Защо? — В погледа му се промъкна тъмна сянка. — Искаш да кажеш, с теб? Ти го правиш с Нодок?

— Не. Няколко пъти излязох с него. Не ми харесва как целува, малко е лигаво за моя вкус. Трябва да поработи върху техниката си.

— Много ли знаеш за тези техники?

Тя го стрелна с поглед и бавно се усмихна.

— Провеждам неофициално проучване. Виж.

Както яздеха един до друг, тя посегна и докосна ръката му, после посочи напред. Сред най-далечните дървета се виждаше стадо елени, което спря, за да погледне към тях. Лил измъкна касетофона си.

— Шест белоопашковци, четири кошути, две малки. Не са ли сладки? Оттук е минал и един мъжки, немного отдавна.

— Откъде знаеш, Тонто^[1]?

— Виж кората на дърветата. Има следи там, където е търкал рогата си. Някои от тях са пресни, господин Ню Йорк.

Това също му бе познато, да язди с нея, да я слуша как посочва една или друга следа, дивата пустош, знаците. Беше му липсвало.

— Какво още виждаш?

— Следи от мармот и черноопашат елен. На това дърво има червена катеричка. И ти си имаш очи.

— Не като твоите.

— Котката е минала оттук, но отдавна.

Той гледаше нея, само нея. Не можеше да се спре, не и когато слънчевата светлина танцуваше по лицето й, а тези тъмни очи бяха толкова живи, толкова напрегнати.

— Добре, откъде знаеш?

— Виждаш ли тези следи от нокти? Те са от кугуар, но са стари, вероятно от мъжки, който е маркирал територията си миналия сезон за съвкупление. Продължил е нататък, поне засега. Кугуарите не остават само с една женска или със семейството, те чукат и бягат. Истински мъже.

— За това неофициално проучване.

Тя се засмя и цъкна с език на кобилата.