Нора Робъртс
Черните хълмове (29)

29.

Тя усети как ръката му обгръща кръста й, навярно за да я държи неподвижна, както и за да прикрие въжето, подаващо се изпод якето. Помоли се Бог да пази този, който идваше насреща им, и същевременно се молеше този човек да почувства, че нещо не е наред. Не смееше да му даде знак, но той би трябвало да усети страха й, да усети лудостта на мъжа, който я притискаше към себе си.

Тази лудост се четеше в погледа му. Как някой можеше да не види убийството и лудостта в очите му?

Минувачът можеше да повика помощ. Имаше възможност да я спасят. И тогава Итън нямаше да се добере до Лил.

— Добро утро!

Тя чу бодрия поздрав и рискува да вдигне очи на няколко сантиметра. Пулсът й се ускори, щом видя ботушите и униформените панталони. „Не е турист — помисли си тя, — лесничей е.“

И със сигурност беше въоръжен.

— Добро утро! — провикна се Итън в отговор. — Нали е прекрасно?

— Идеален ден за излет. Малко сте се отклонили от пътеката.

— Така ли? Разглеждаме околността. Видяхме няколко елена и за известно време май ще вървим след тях.

— Не се отдалечавайте прекалено. Човек лесно се загубва, ако се отклони от пътеките. Решили сте да прекарате деня тук, така ли?

— Да, сър.

„Не чуваш ли лудостта? Не я ли чуваш в тази прекомерна веселост? Долавя се във всяка дума.“

— Вие наистина сте се отдалечили. Ако ще продължавате напред, да знаете, че е доста стръмно, но гледките си заслужават.

— Затова сме тук.

— Ще останете по-доволни, ако се върнете на маркираната пътека.

— Ще го направим, да. Благодаря.

— Пожелавам ви приятен ден и хубаво време. Просто минете… — лесничеят се поколеба. — Джена? Джена Чанс?

Тя затаи дъх и поклати глава.

— Какво, за Бога, правиш навън…

Тя го почувства — мига, в който Итън настръхна. Инстинктът я накара да вдигне глава и да блъсне силно тялото си в Итън. Но още преди да е довършила движението, той изстреля стрелата, скрита зад гърба му.

Джена изкрещя и се опита да се хвърли напред. Но той беше прав, стрелата се движеше далеч по-бързо от нея. Тя проследи с поглед как улучва целта и силата й събаря лесничея по гръб.

— Не, не, не!

— Ти си виновна. — Ръката му блъсна Джена в гърба и я накара да падне на земята. — Погледни какво направи, тъпа кучка такава! Виж бъркотията, която трябва да разчиствам. Не ти ли казах да си държиш устата затворена?

Ритна я и ботушът се заби в кръста й с такава сила, че тя се завъртя и се сви на топка, за да се защити.

— Не съм казала нищо. Нищо не съм казала. Боже мой, о, Боже, той има жена и деца!

— Тогава трябваше да си гледа собствената работа. Боклук. Те всички са боклуци.

Той се отправи с гневни крачки, за да прибере стрелата от трупа. Джена започна да повръща.

— Гледай. Поне да научиш нещо от това. — Той извади пистолета от кобура на мъртвия и го размаха. — Военен трофей.

Преобърна тялото и започна да рови в портфейла на лесничея. Напъха пистолета обратно в кобура, разкопча го и го прикрепи към колана си, преди да метне портфейла в раницата си.

— Ставай, помогни ми да го махна оттук.

— Не.

Той тръгна към нея, отново извади пистолета и притисна дулото до главата й.

— Ставай или ще се присъединиш към него. И двамата ще се превърнете в примамка за вълците. Живей или умри, Джена. Решавай.

„Ще живея“ — изстена безмълвно тя. Искаше да живее. Опита се да се пребори с гаденето, останала без дъх от болката в гърба и лицето си, и се изправи на крака. Може би лесничеят не беше мъртъв. Може би някой щеше да го намери, да му помогне. Казваше се Дерик Морганстън. Жена му беше Кати. Имаше две деца, Брент и Лорна.

Тя си повтаряше неговото име и имената на близките му, докато изпълняваше заповедите, хващаше го за краката и го влачеше настрани от пътеката.

Не каза нищо, когато Итън я завърза за едно дърво, за да може необезпокоявано да вземе радиото на Дерик и да пребърка джобовете му за всичко, което можеше се окаже полезно.

Не каза нищо, когато отново тръгнаха. „Няма какво повече да кажа“, помисли си тя. Бе се опитала да намери някаква част от него, към която да се обърне, и не бе успяла. У него нямаше нищо. Нямаше какво да достигне.

Той не прикриваше следите им и тя се запита какво ли означава това. Запита се дали ще преживее този ден, този тъй красив пролетен ден. Дали ще види отново съпруга си. Дали ще прегърне децата си. Щеше ли отново да поговори с приятелите си, да обуе новите си обувки?

Миеше тенджерата, когато целият й живот се промени. Дали някога отново щеше да изпържи бекон?

Гърлото й гореше, краката й пулсираха от болка. Дланите й пареха там, където ги бе одрала на кората на дървото. Но тези неудобства означаваха, че е жива. Все още жива.

Ако й се удадеше възможност да го убие и да избяга, щеше ли да го направи? Да, щеше да го убие, за да оцелее. Щеше да се окъпе в кръвта му, ако това означаваше да защити Лил.

Само ако успееше да вземе ножа му, пистолета или някой камък. Ако можеше да намери начин да използва голите си ръце.

Съсредоточи се върху тази мисъл, върху посоката, ъгъла на слънцето, знаците на пейзажа. „Ето — окуражаваше се тя, — погледни тези храбри съсънки, които цъфтят ей тук. Крехки, но изпълнени с надежда. И живи.“

Тя щеше да стане съсънка. Да изглежда крехка, да е смела.

Продължи да върви, да мести крак след крак, навела глава. Но очите и тялото й бяха нащрек, търсеха някаква възможност за бягство.

— Вече сме у дома — оповести Итън.

Объркана, Джена примигна, за да прогони потта от очите си. Едва съзря входа на пещерата, толкова нисък и тесен, като присвито око. Приличаше на смъртта.

Тя се завъртя и се хвърли върху него, готова за битка. Почувства болка и удовлетворение, когато юмрукът й се удари в лицето му. Изкрещя и се нахвърли върху него с нокти и зъби, драскаше и хапеше като животно. И щом вкуси кръвта му, изпита триумф.

Но юмрукът му се заби в корема й и тя остана без дъх. После се стовари в лицето й, а слънцето изчезна в мъгла от тъмночервено.

— Кучка! Кучка и курва!

Сякаш много отдалеч тя чу високото хриптене на дъха му. Беше го наранила. Това все пак беше нещо. Беше го накарала да изпита болка.

Той стисна въжето и я повлече по неравната земя към тъмнината.

Спря и започна да завързва ръцете и краката й, но Джена започна неистово да крещи, да плюе и ругае, докато най-накрая той запуши устата й. Запали един малък фенер и със свободната си ръка я завлече по-навътре в пещерата.

— Мога да те убия. Да те насека на парчета и да й ги изпратя едно по едно. Как ти се струва?

„Белязах те“ — бе единственото, за което можеше да мисли тя. Кръвта му бликаше и капеше от раните, които бе оставила по лицето му и ръцете му.

А той й се усмихна, широко и безумно, и тя си спомни, че трябва да се бои.

— Хълмовете са пълни с пещери. Има няколко, които използвам редовно. Тази тук е твоя.

Угаси фенерчето, извади ножа си и коленичи. Обърна острието така, че меката светлина да затанцува по ръба му.

— Трябват ми няколко неща от теб.

„Джоуи — простена беззвучно тя. — Джоуи. Лил. Моето бебче.“

И затвори очи.

 

 

Отне му повече време, отколкото очакваше, но все пак се движеше в границата, която си бе определил. Бързането, случайното убийство, неочакваната борба на майката кучка само засилваха очакването му. Най-приятната част бе влизането в убежището като всеки друг посетител. Това бе най-големият риск и най-несравнимата тръпка.

Но изобщо не се съмняваше, че Лил ще му осигури достойно продължение и на едното, и на другото.

Той се усмихна на хубавата стажантка през брадата, която си бе пуснал. Тя скриваше повечето драскотини, оставени от майката кучка. Стари ръкавици за езда скриваха пресните рани по ръцете му.

— Нещо не е наред с лъва ли?

— Не, нищо й няма. Почистват й зъбите. Специално котките се нуждаят от редовни зъболекарски прегледи, защото често губят зъби.

— Понеже са затворени в клетка.

— В действителност в убежището те запазват зъбите си по-дълго, отколкото в дивата природа. Веднъж седмично им осигуряваме кости, важен елемент от денталната хигиена. Устите на котките задържат много бактерии, но с редовно почистване, правилна диета и седмичните кости, можем да им помогнем да запазят тази усмивка — самата тя се усмихна, когато го изрече. — Нашият ветеринар и асистентът му се грижат зъбите на Шеба да останат здрави.

Започна да му се гади. Побесня от гняв. Да мият зъбите на диво животно, сякаш е дете, изяло прекалено много сладкиши! Искаше да сграбчи ухиленото момиче, да го завлече настрана и да забие ножа си в корема му.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Чудесно. Мислех, че целта на това място е опазването на природата. Защо не позволявате на нещата да следват естествения си ход?

— Част от отговорността ни към животните тук е да им осигурим добри и редовни медицински грижи, а това включва и зъбите им. Почти всички животни в „Чанс“ са били жертва на злоупотреба или сме ги взели, когато са били болни или ранени.

— Те са затворени в клетки. Като престъпници.

— Вярно е, че се намират зад решетки, но сме положили всички усилия да им осигурим хабитат, присъщ на техните нужди и начина им на живот. Крайно необичайно би било някое от животните тук да оцелее сред дивата природа.

Той забеляза тревогата и дори подозрение в очите й. Осъзна, че е отишъл твърде далеч. Не затова бе дошъл.

— Разбира се. Вие знаете по-добре.

— С удоволствие ще отговоря на всеки ваш въпрос за убежището или за животните ни. Също така можете да посетите образователния ни център. Имаме видеофилм с историята на убежището и работата на доктор Чанс.

— Може би ще го направя — и се отдалечи, преди да е казал нещо, което да я разтревожи достатъчно, за да повика някого да й помогне. Или преди да се поддаде на желанието си да я пребие.

Разбираше този подтик. Беше се измил внимателно, но все още можеше да помирише кръвта на лесничея. И на майката кучка. Тази тук беше по-сладка и сладостта искаше да го подтикне към действие.

Трябваше да направи това, заради което бе дошъл, и да си тръгне, преди да е допуснал някоя грешка.

Той започна да се разхожда по пътеките, като спираше пред всяка клетка и чувстваше как негодуванието го изгаря. Когато стигна до кугуарите, очакваше отново да намери центъра си, да погледне в очите на духовния си водач и да види одобрение. Благословия.

Вместо това котката изръмжа, оголи нокти и започна да кръжи нервно из клетката си.

— Прекалено дълго си живял затворен, братко. Един ден ще се върна за теб. Обещавам.

При тези думи кугуарът нададе предупредителен крясък и се хвърли срещу оградата, привличайки вниманието и на гостите, и на персонала в двора. Итън бързо продължи нататък, а зад гърба му котката започна да врещи.

Покварила го е, помисли си той, целият разтърсван от ярост. Лил бе превърнала кугуара в домашен любимец. Сега дивото животно не беше по-добро от най-обикновено куче пазач. Кугуарът беше негов, но се бе приближил към него като враг.

Още един грях, за който Лил щеше да си плати, и то скоро.

 

 

Ерик бързаше през двора, за да провери какво става с Бейби. Обикновено игривият кугуар продължаваше да кръстосва из заграждението си. Скочи на дървото си, метна се на покрива на леговището си, отново се хвърли на земята и се изправи на задните си крака на портата в задната част на клетката.

— Стига, Бейби, стига, успокой се. Какво те възбуди толкова? Не мога да ти позволя да излезеш да потичаш навън. Първо трябва да прегледаме зъбите ти.

— Заради онзи мъж е. — Лина дотича до Ерик. — Кълна се, че е заради онзи мъж.

— Какъв мъж?

— Онзи там. Онзи, който отива към образователния център. Виждаш ли го? Бейзболна шапка, дълга коса, брада. Цялото му лице е издраскано. Оттук не можеш да го видиш, но той наистина има много гадни драскотини под тази грозна брада. Преди няколко минути говорих с него… и не знам, у него имаше нещо зловещо. Нещо в очите му.

— Ще го държа под око.

— Може би трябва да кажем на Лил.

— Какво да й кажем? Че някакъв посетител със зловещи очи разглежда убежището? Просто ще го държа под око.

— Внимавай.

— Второто ми име е „предпазливост“. — Той се обърна и тръгна назад. — В центъра има няколко групи, а и неколцина от нашите хора също са там. Не мисля, че твоят тип със зловещия поглед ще създаде неприятности.

 

 

Итън не отиде в центъра, а сви и заобиколи хижата, за да остави подаръка, който носеше, на масата на задната веранда на Лил.

Когато Ерик пресече двора, Итън вече се бе скрил между дърветата. Оттам започна да се движи бързо. Следващата част от играта можеше да започне. След като стигна до наблюдателния си пост, той извади бинокъла си, прокара зърнената закуска с вода и си поигра с клетъчния телефон на Джена.

Самият той никога не бе притежавал мобилен телефон, никога не бе искал да има. Но се бе упражнявал с други, които бе откраднал или взел от труповете на жертвите си. Натиска и плъзга клавиши и списъци, докато намери списъка с контактите, и се усмихна, щом достигна до обозначения като „Лил“.

„Съвсем скоро — усмихна се той. — Тя ще получи обаждане, което няма да забрави до края на живота си.“

 

 

В кабинета си Лил отговори на последното електронно съобщение от списъка си. Искаше да отиде до стола и да се увери, че месото е складирано както трябва, преди да провери докъде е стигнал Мат. Погледна към часовника и с изненада установи, че часът е почти три.

Бе помолила Мат да отложи прегледа на Бейби и другите кугуари, докато се освободи, за да му помогне. Бейби ненавиждаше деня за зъболекарски преглед. Значи щеше първо да отиде при Мат, реши тя.

Тъкмо стана и Лина почука на вратата й.

— Извинявай, че те безпокоя, Лил. Просто… Бейби е много възбуден.

— По всяка вероятност знае, че ще го упоят и ще почистят зъбите му.

— Може би, но… Дойде един мъж. Беше наистина странен. Точно тогава Бейби започна да се държи особено. Брик отиде в центъра, за да го държи под око. Аз обаче имам лошо предчувствие и исках да те предупредя.

— В какъв смисъл странен? — попита Лил, вече тръгнала към вратата.

— Зловещ, поне на мен ми се стори така. Приказваше как сме държали животните в клетка като затворници.

— Понякога идват и такива. Как изглеждаше?

— Дълга коса, брада. Бейзболна шапка, дънково яке. Имаше пресни драскотини по лицето. Усмихваше се, но от тази негова усмивка просто ме полазиха тръпки.

— Всичко е наред. Ще отида в центъра, просто за всеки случай. Ще ми направиш ли една услуга? Кажи на Мат с какво съм заета и че веднага щом свърша, ще отида да му помогна с Бейби и останалите.

— Добре. Най-вероятно няма нищо. Просто той се изкачи на най-високата скала по моя термометър на зловещото.

Двете се разделиха и Лил тръгна към образователния център. Мобилният й телефон иззвъня и тя разсеяно го извади от джоба си. На екрана светеше номерът на майка й и тя натисна бутона за приемане.

— Здрасти, мамо, може ли да ти се обадя по-късно? Трябва да…

— Тя не може да се обади точно сега.

По гръбнака й полази студена тръпка. С треперещи пръсти стисна телефона по-здраво.

— Здравей, Итън.

— Странно, и тя каза същото. Каквато майката, такава и дъщерята.

Ужасен страх я накара да се разтрепери цялата, сякаш се бе хвърлила в ледена река. Но направи усилие да запази гласа си равен и спокоен. „Спокойствие — наложи си тя, — запази спокойствие, както би направила с някое диво животно.“

— Искам да говоря с нея.

— Не, искаш да спреш на място. Ако направиш още една крачка към сградата, ще отрежа един от пръстите й.

Тя застина на място.

— Добро момиче. Не забравяй, мога да те виждам. Облечена си с червена риза и гледаш на изток. Само едно погрешно движение и тя загубва пръст. Ясно?

— Да.

— Тръгни към кабинета си. Мини отзад, заобиколи сградата. Ако някой се приближи към теб, разкарай го. Заета си.

— Добре. Но откъде да знам, че просто не си откраднал телефона на майка ми? Трябва да ми дадеш нещо повече, Итън. Позволи ми да говоря с нея.

— Казах, че точно сега не може да говори. Но ти продължавай да вървиш. Оставил съм ти нещо на задната веранда. Там, на масата. Да, точно така. Бягай.

Тя се втурна напред, заобиколи хижата, изкачи тичешком няколкото стъпала. За един кошмарен миг всичко в нея спря да функционира — сърце, дробове, мозък. А после се застави да вземе малката найлонова торбичка.

Вътре имаше един кичур от косата на майка й. И сватбената й халка. Златното кръгче бе изцапано с кръв.

— Предполагам, че ги познаваш, така че ти е ясно, че не те будалкам.

Треперещите й крака поддадоха и тя се отпусна на верандата.

— Позволи ми да говоря с нея. Трябва да ми позволиш да говоря с майка си, проклет да си!

— Не.

— Откъде да знам, че още е жива?

— Не можеш, но ти гарантирам, че след два часа няма да бъде, ако не я намериш. Тръгни на запад. Оставил съм ти следа. Ако я последваш, ще я намериш. Ако ли не… Но кажеш ли на някого, или се опиташ да доведеш помощ, тя ще умре. Сега хвърли телефона в двора. Веднага!

„Вижда ме — досети се тя, — ала парапетът на верандата представлява частично прикритие.“

Тя се сви на топка, извивайки тялото си в посока към къщата.

— Моля те, не я наранявай. Не наранявай майка ми. Моля те, моля те, ще направя всичко, което кажеш, всичко, което искаш. Само недей да…

Тя натисна бутона и прекъсна обаждането.

— Моля те, Господи! — прошепна тя и натисна номера на Куп. Залюля се, накара раменете си да започнат да треперят, позволи на сълзите да се отронят. — Отговори, отговори, отговори!

Стисна очи, когато сигналът на телефона превключи на гласова поща.

— Той държи майка ми. Тръгвам на запад от задната част на хижата си. Той ме вижда и разполагам само с няколко секунди. Даде ми два часа да я намеря. Ще ти оставя следа. Последвай ме. Господи! Последвай ме!

Тя прекъсна връзката и се надигна от пода. Обърна се с лице към запад с надеждата, че Итън вижда сълзите, страха й. И захвърли телефона настрана. После побягна.

Намери следата незабавно — смачкани храсти, счупени клонки, отпечатъци в меката почва. Не иска да се заблудя, помисли си Лил. Може би я водеше на цели мили разстояние от мястото, където държеше майка й, но нямаше друг избор, освен да следва дирята.

Сватбената халка, изцапана с кръв. Отрязаният кичур от прекрасната й коса.

Лил се застави да се движи по-бавно, да си поеме дъх. Ако избързаше, можеше да пропусне някоя следа или да тръгне по фалшива. Итън можеше все още да я наблюдава, така че трябваше да внимава за знаците, които оставяше за Куп.

Беше й дал два часа. Дали бе отвлякъл майка й от къщата? Този сценарий изглеждаше най-логичен: да изчака, докато Джена остане сама, а после да я отведе. Пеша или на кон?

Най-вероятно пеша. По-лесно бе да контролираш пленник, който върви, отколкото на кон. Освен ако не я бе качил в колата и… „Не, не, не мисли по този начин! — заповяда си Лил, докато паниката се надигаше в гърлото й. — Придържай се към простото. При цялата сложност на плана си Итън е елементарен.“

Държи я на два часа път от хижата й. Той би искал да я притисне, да я преследва отблизо. Лил начерта в съзнанието си карта на околността. Някое достъпно и уединено място, достатъчно далеч и от хижата, и от фермата. Ако Джена беше жива… да, беше жива, трябваше да бъде. Итън е трябвало да я скрие някъде, най-добре в някоя пещера. Лил спря и разгледа дирите, небрежно изпотъпканите диви цветя. Итън се бе върнал назад. Тя си пое дъх веднъж, втори път, за да успокои нервите си. Пое обратно и намери мястото, откъдето започваше фалшивата диря.

Тя утъпка отпечатъците му и направи разрез с джобното си ножче в кората на едно дърво, за да не допусне Куп същата грешка. Отново тръгна по следата и се забърза. Досещаше се къде я води Итън и знаеше, че ще има нужда от почти цялото време, което й бе определил.

 

 

Джена се гърчеше и въртеше. Бе загубила всякакво чувство за ориентация и можеше само да се моли, че сантиметър по сантиметър се приближава към входа на пещерата. Преди да излезе, Итън бе завързал очите й, така че я обгръщаше абсолютна тъмнина. Когато трябваше да си почине, тя оставаше да лежи неподвижно и се мъчеше да прецени дали въздухът е станал по-свеж. Но единственото, което подушваше, беше кал, собствената си пот и собствената си кръв.

Чу го как се връща и изкрещя в парцала в устата си, замята се във въжето.

— Само се виж, Джена. На нищо не приличаш. Водя ти компания.

Той махна превръзката и светлината на фенерчето проряза болезнено очите й.

— Тя ще дойде скоро, не се тревожи. Ще поразчистя малко.

Итън седна с кръстосани крака на пода на пещерата и с бръснач и счупено парче от огледало в ръка започна да се бръсне.

 

 

В убежището Лина помаха на Брик.

— Хей! Какво си помисли за оня, зловещия?

— Изобщо не го видях. Сигурно е минал направо през центъра или си е променил намеренията.

— О! Какво каза Лил?

— За кое?

— За него. Когато дойде при вас.

— И нея не я видях.

— Но… Тя се беше запътила към вас. Не, как може да не си я забелязал?

— Може би просто са я задържали някъде — сви рамене Брик, без да се безпокои особено. — Изкаше да помогне на Мат, когато стигне до кугуарите. Трябва да се връщам в…

Лина сграбчи ръкава на тениската му.

— Идвам точно от Мат. Тя не е там и той я чака.

— Значи е някъде тук. Добре, слушай, дай да я потърсим. Аз ще проверя в стола, ти виж в къщата й.

— Тя знае, че Мат я чака — настоя Лина, но все пак забърза към хижата. Почука и когато не чу отговор, отвори вратата и се провикна. — Лил? Лил?

Отново никой не й отговори. Объркана, тя прекоси къщата и излезе на задната веранда. „Може да е в кабинета си“ — помисли си тя.

Втурна се тичешком надолу по стълбите, но чу звъна на телефона и с облекчение погледна назад в очакване да види как Лил минава през двора, притиснала мобилния до ухото си. Но нямаше никого. Лина се обърна и хукна в посоката, от която идваше звъненето.

Грабна телефона от земята и бързо го отвори.

— Хей, Лил, току-що изпратих майка и…

— Танси! Танси, Лина е. Мисля, че нещо не е наред. — Момичето хукна към сградата с кабинетите. — Мисля, че трябва да позвъним в полицията.

 

 

На една отсечка от пътя между фермата и конюшните Куп затегна болтовете на резервната гума на един миниван. Двете деца вътре отпиваха от бебешките си чашки и го наблюдаваха, ококорили очи като сови.

— Наистина оценявам помощта ви. Можех да я сменя и сама, но…

— Вие си имате достатъчно работа. — Той кимна към прозорците. — Няма проблем.

— Спестихте ми много ругатни — усмихна му се младата майка. — Освен това я сменихте два пъти по-бързо, отколкото бих успяла аз, като не смятаме времето, прекарано в потушаване на войните вътре. Цял ден тичаме напред-назад, така че не са спали на обед. — Очите й заблестяха весело. — Боже, и на мен толкова ми се спи, че две не виждам.

Куп намигна на децата и изтъркаля спуканата гума до багажника на вана, за да я натовари вътре. Жената му предложи десетдоларова банкнота и той поклати глава.

— Не, но благодаря.

Тя се наведе към багажника и започна да рови в торбите с покупки.

— Банан тогава?

Той се засмя.

— Ще го приема с удоволствие. — Върна инструментите на мястото им, отдаде на децата чест с банана, с което разсмя и двете, и затвори вратичката. — Можете да тръгвате.

— Отново благодаря.

Той се върна при камиона си, изчака жената да потегли и едва тогава направи обратен завой, за да се върне в посоката, в която се бе запътил, преди да види вана, спрял отстрани на пътя. Половин миля по-късно телефонът му иззвъня: гласово съобщение.

— Да, купих торбите ти за боклук, бабо — промърмори Куп. — И онази огромна бутилка антисептик.

Все пак натисна бутона, за да чуе съобщението.

„Той държи майка ми.“

Куп натисна спирачките с всичка сила и отби встрани от пътя.

След като отмина първата гореща вълна, всичко в него се вледени. Натисна газта и включи бързия бутон за свързване с шерифа.

— Свържете ме с него. Веднага!

— Шериф Йохансен не е в офиса.

— Свържете ме с него, където и да е, по дяволите! Тук е Купър Съливан.

— Куп, тук е Ки. Не съм упълномощен да…

— Слушай! Итън Хауи държи Джена Чанс.

— Какво? Какво?

— Може вече да е хванал и Лил. Намери Уили и го докарай в убежището. Веднага, мамка му!

— Ще го намеря, Куп. Боже Господи, ще го намеря! Какво да…

— Тръгвам към убежището. Искам Уили да дойде с толкова хора, колкото може да намери. Без претърсване от въздуха — бързо добави той, опитвайки се да се съсредоточи върху най-важните неща. — Хауи просто ще ги убие, ако види хеликоптери. Лил каза, че ще ми остави следа, така му кажи. Ще тръгна по нея. Действай!

Той прекъсна връзката и камионът му погълна оставащите мили, които го деляха от убежището на Лил.

 

 

Лил го видя да седи с кръстосани крака на входа на пещерата. Арбалетът беше в скута му. Лицето му беше разранено, белязано от жестоките одрасквания под цветовете на войната, в които го бе боядисал. Тя си помисли за брадатия мъж, който бе събудил бдителността на Лина.

Около главата му бе увита кожена ивица със сплетени краища с втъкнато в нея ястребово перо. На краката си носеше меки кожени ботуши до коляното, а на врата си бе окачил огърлица от мечи зъби.

При други обстоятелства този нескопосан опит да се направи на индианец щеше да изглежда смешен, мина й през ума. Но тя знаеше колко убийствено сериозен е Итън.

Той вдигна ръка в знак на поздрав и влезе обратно в пещерата. Лил измина остатъка от пътя, затаи дъх и го последва вътре.

След първия метър пещерата се разширяваше, ала таванът си остана толкова нисък, че се принуди да се наведе. Но е дълбока, прецени Лил, отправила поглед към бледата светлина на фенера.

На нея видя Итън, седнал на пода с нож в ръка — нож, притиснат към гърлото на майка й.

— Тук съм, Итън. Няма нужда да я нараняваш. Ако я нараниш, няма да получиш нищо от мен.

— Заповядай, Лил, седни. Сега ще ти обясня какво ще се случи.

Тя седна. Искаше й се да затрепери. Лицето и ръцете на майка й бяха покрити с рани и натъртвания. Кръв оставяше червени петна по въжето около китките и глезените й.

— Махни този нож от гърлото й. Направих това, което поиска, и ще продължа да го правя, но не и ако я нараниш повече, отколкото вече си я наранил.

— Тя сама си причини повечето от тези неща. Не е ли така, Джена?

Очите на Джена казваха всичко. „Бягай! Бягай! Обичам те.“

— Моля те да свалиш този нож от гърлото на майка ми. Не ти трябва. Тук съм и съм сама. Нали това искаше?

— Това е само началото. — Но все пак отдръпна ножа, макар и само със сантиметър. — Всичко друго беше само началото. Сега е краят. Ти и аз.

— Ти и аз — съгласи се Лил. — Така че я пусни.

— Не ставай глупава. Няма да си губя времето с тъпотии. Ще ти дам десет минути. Това е добра преднина за човек, който познава хълмовете. После ще започна да те преследвам.

— Десет минути. Ще ми дадеш ли оръжие?

— Ти си плячка.

— Кугуарът, вълкът имат зъби и нокти.

Той се усмихна.

— И ти имаш зъби, ако се приближиш достатъчно, за да ги използваш.

Тя посочи към арбалета.

— Накланяш солидно правилата в своя полза.

— Това е моята игра, по моите правила.

Тя опита друг подход.

— Така ли един сиукски воин доказва честта и смелостта си? Като преследва жени?

— Ти си повече от жена. А тази… — Хвана косата на Джена и грубо вдигна главата й. Лил се подготви да скочи отгоре му. — Нечистокръвна женска. Сега е моя по право. Аз я взех в плен, също както предците ни са залавяли бели пленнички и са ги превръщали в робини. Може да я задържа известно време. Или пък…

„Колко малко знае за хората, които твърди, че са негово племе“ — осъзна Лил.

— Сиуксите са ловували бизони, елени и мечки. Ловували са, за да имат храна и дрехи. Какво уважение към кръвта ти е това да убиеш една завързана, беззащитна жена?

— Искаш ли да я оставя жива? Тогава ние с теб ще играем на лов.

— Ами ако победя аз?

— Няма. — Той се наведе напред. — Ти опозори кръвта си, опозори духа си. Заслужаваш да умреш. Но ще ти окажа честта да те преследвам. Ще умреш на свещена земя. Ако играеш добре, може да оставя майка ти жива.

Лил поклати глава.

— Изобщо няма да играя, ако не я пуснеш. Убивал си преди и пак ще убиеш. Такава ти е природата. Не ти вярвам, че ще я оставиш жива, все едно дали играя добре, или зле твоята игра. Така че първо трябва да я пуснеш.

Той вдигна ножа към гърлото на Джена.

— Тогава просто ще я убия на място.

— В такъв случай ще трябва да убиеш и мен ето тук, където седим сега. Няма да играя твоята игра и няма да се придържам към твоите правила, освен ако не я пуснеш да си отиде. Което означава, че ще си похабил напразно толкова време и усилия.

Отчаяно копнееше да погледне към майка си, да посегне и да я докосне, но задържа очите си вперени в лицето на Итън.

— И тогава ще си само един касапин, а не воин. Духът на Лудия кон ще се отвърне от теб.

— Жените не струват нищо. По-малко от кучета.

— Един истински воин уважава майката, защото целият живот произлиза от нея. Пусни моята да си иде. Няма да довършиш делото си, Итън. Никога няма да го довършиш, освен ако двамата с теб не започнем състезание. Не е ли така? Ти нямаш нужда от нея. Аз обаче имам, за да мога да играя играта достойно. Ще ти дам такъв лов, за какъвто си мечтал през целия си живот. Заклевам се.

Обещанието й накара очите му да заблестят.

— От нея и бездруго няма никаква полза.

— Тогава я пусни и нека останем само ти и аз. Точно както искаш. Това е уговорка, достойна за воин, достойна за кръвта на велик вожд.

Той преряза въжетата, които стягаха китките на Джена, Тя простена, докато се опитваше да вдигне пулсиращите си от болка ръце към парцала на устата си.

— Лил. Не, Лил! Няма да те оставя.

— Колко трогателно! — подигра се той и преряза въжетата на глезените й. — Тая кучка вероятно дори няма да може да ходи.

— Ще ходи.

— Няма. Няма да те оставя на неговите прищевки. Скъпа…

— Всичко е наред. — Лил нежно привлече Джена към себе си. — Сега вече всичко е наред. Отстъпи назад от нея! — изсъска тя на Итън. — Тя се бои от теб. Отстъпи назад, за да я успокоя и да се сбогувам с нея. Ние сме само жени. И сме невъоръжени. Не е възможно да се страхуваш от нас.

— Трийсет секунди. — Итън направи три крачки назад.

— Лил, не! Не мога да те оставя.

— Идва помощ — прошепна Лил в ухото на майка си. — Трябва да тръгнеш. Трябва да знам, че си в безопасност или няма да мога да мисля, че ще спечеля тази игра. Зная какво да направя. Трябва да тръгнеш или той ще убие и двете ни. Дай й малко вода! — обърна се Лил отвратена към Итън. — Що за чест е това да пребиеш една жена, да й откажеш вода?

— Да пие слюнката си.

— Вода за майка ми и можеш да намалиш преднината ми с пет минути.

Той ритна към тях една бутилка с вода.

— Не ми трябват твоите пет минути, за да те победя.

Лил махна капачката и поднесе бутилката до устните на майка си.

— Бавно, бавно, по малко. Можеш ли да стигнеш до къщи?

— Аз… Лил!

— Можеш ли?

— Да. Да, мисля, че мога.

— Това няма да ти помогне. По времето, когато стигне там, ако изобщо стигне и започнат да те търсят, вече ще си мъртва. А аз ще съм се изпарил.

— Вземи водата и тръгвай.

— Лил!

— Ако не го направиш, ще ни убие и двете. Единственият ми шанс да оцелея е ти да тръгнеш. Трябва да ми имаш доверие. Дай ми този шанс. Ще й помогна да излезе от тази пещера, Итън. Ако искаш, можеш да ме държиш под прицела на арбалета. Няма да побягна.

Тя помогна на майка си да се изправи на крака и изруга, когато Джена проплака от болка и мъка. Превита на две под ниския покрив, й помогна да стигне до изхода.

— Идва помощ — отново прошепна тя. — Мога да го задържа настрани от себе си, докато пристигнат. Тръгни към къщи колкото се може по-бързо. Обещай ми.

— Лил! О, Боже, Лил!

Джена я прегърна силно, под слънцето, което се спускаше над хълмовете.

— Ще го поведа към пасището над реката. — Лил зарови лице в косата на майка си, сякаш от мъка, и прошепна в ухото й. — Там, където видях кугуара. Запомни това. Изпрати помощ там.

— Затваряй си устата! Ти млъквай, а тя да тръгва, иначе умира на място, а ти след нея.

— Тръгвай, мамо. — Лил отдели от себе си покритите с драскотини и синини ръце на Джена. — Тръгвай или той ще ме убие.

— Скъпа. Обичам те, Лил.

— И аз те обичам.

Тя проследи с поглед как майка й куца и се препъва, видя агонията по израненото й лице, когато Джена погледна назад. „Дори и само заради това — зарече се тя — ще го накарам да си плати. Каквото и да ми струва.“

— Започвай да бягаш — нареди Итън.

— Не. Ловът няма да започне, преди да съм се убедила, че майка ми се е отдалечила. Преди да се уверя, че няма да се втурнеш след нея, преди да тръгнеш да гониш мен. Закъде бързаш, Итън? — Тя демонстративно се отпусна на един камък. — Чакал си толкова време. Можеш да почакаш още малко.