Нора Робъртс
Черните хълмове (28)

28.

Лил почувства как я докосва — съвсем леко докосване, допир на рамото му до ръката й. Сякаш искаше да се увери, че тя е до него, преди да стане от леглото в предутринната тъмнина.

Тя продължи да лежи, вече будна, сред топлите завивки, в топлината, която й бе оставил той, и се заслуша в шума на душа, в съскането на водата срещу плочките.

Помисли си дали и тя да не стане и да го посрещне за началото на деня с чаша кафе. Но имаше нещо толкова утешително, толкова сладко и приятно в това просто да остане на мястото си и да слуша шума на водата в банята.

Тръбите издрънчаха остро и Лил се усмихна, когато дочу сподавеното му проклятие от другата страна на вратата. Куп обичаше дългите душове и това естествено караше малкия бойлер да протестира.

Сега щеше да се обръсне или не, в зависимост от настроението си. Да си измие зъбите, застанал пред умивалника с кърпа около хълбоците и все още мокра коса, по която щеше да прокара кърпата бързо и нетърпеливо. Може би щеше да я оправи с пръсти един-два пъти.

О, какво вълшебство трябва да е да имаш коса, която не се нуждае от много време и постоянни грижи! Но суетата и бездруго не бе присъща на Куп. Докато се занимаваше с косата си, мисълта му вече щеше да се е насочила към задачите, които трябваше да свърши днес, и с какво да започне най-напред.

„Нагърбил се е с много неща, разсъждаваше тя. С фермата, с бизнеса, а освен това, понеже такъв му е характерът, и с отговорността да намери начини да държи баба си и дядо си ангажирани с ежедневната програма, без да допуска да се преуморяват.“

А после бе добавил и нея, не само да се опитва да я спечели отново, но и да й помогне да се справи с реалната заплаха за нея самата и за това, което беше нейно. Това добавяше във всекидневието му допълнителни часове, допълнителна тревога, допълнителна работа.

Освен това й носеше цветя.

Той се върна в спалнята. Движеше се безшумно, нещо, което Лил знаеше, че е както вродено умение, така и елементарно съобразяване с другия от негова страна. Тихо, защото внимаваше да не я събуди, той се облече в полумрака. Не си сложи ботушите.

Лил усещаше мириса на сапун и вода, който се излъчваше от тялото му, и откри в него нов източник на утеха. Чу как Куп отваря едно чекмедже и отново го затваря.

„По-късно — помисли си тя, — когато сляза долу, ще ме посрещне миризмата на кафе, на другарство.“ Някого го беше грижа за нея достатъчно, за да помисли за удобството й. Вероятно Куп щеше вече да е запалил огън, за да прогони студа от къщата, въпреки че самият той щеше да я напусне.

Ако имаше нужда от него, можеше да му се обади по всяко време на деня. Той щеше да намери начин да й помогне.

Куп се върна до леглото, наведе се и я целуна по бузата. Лил понечи да заговори, но почувства, че думите ще развалят мига, ще я отвлекат от онова, което се случваше вътре в нея. Не каза нищо и той тихо излезе от стаята.

Миналата вечер бе излязъл на верандата, за да я посрещне. Беше изял малкото останала храна в къщата и бе отишъл да напазарува. Бе вървял с нея по време на вечерната й проверка на хабитатите.

„Чака ме“-принудена бе да признае Лил. Но какво чакаше тя самата.

Обещания, гаранции, уверения? Той бе разбил сърцето й и я бе оставил неизразимо самотна. Нямаше значение, че го бе направил с добри намерения, така или иначе й беше причинил болка. Която все още съществуваше. Боеше се от нея почти толкова, колкото от Итън.

Куп бе единственият мъж, който някога бе притежавал силата да разбие сърцето й или да я кара да се чувства уплашена. Искаше ли тя да живее без този риск? Защото никога нямаше да преодолее този страх, не и с Куп. Точно както никога нямаше да може да се чувства така сигурна, щастлива и развълнувана с никой друг.

Зората вече нахлуваше през прозорците и тя го чу как си тръгва. Вратата се затвори зад него и броени мигове по-късно се разнесе ревът на камиона му.

Лил стана, отиде до скрина си и отвори най-долното чекмедже. Изпод няколко пласта бельо и клинове извади кугуара, който той й бе издялкал, когато бяха деца.

Седна на пода с кръстосани крака и прокара пръсти по извивките на фигурката, както бе правила без брой пъти през годините. Вярно, че го беше прибрала така, че да не се вижда. Но го вземаше със себе си по време на пътуванията си, държеше го в чекмеджето, когато си беше у дома. Нейният талисман. Частица от Куп, която така и не се бе насилила да изхвърли.

Чрез този грубо издялан символ Куп я бе придружавал в Перу, в Аляска, в Африка и Флорида, в Индия. Беше неин спътник във всяко теренно проучване.

Двайсет години. Бяха изминали почти двайсет години, откакто бе взел късче дърво и бе изваял образа на това, което още тогава знаеше, че тя цени.

Как би могла да живее без това? Защо би избрала такъв живот?

Тя стана, сложи кугуара върху скрина и отвори друго чекмедже.

Изпита болка заради Жан-Пол. Надяваше се, че е добре и е щастлив. Пожела му да намери любовта, която заслужаваше. А после изпразни чекмеджето.

Занесе бельото на долния етаж. В камината пращеше огън, а въздухът бе изпълнен с миризмата на кафе. В кухнята тя сложи бельото в една торба и с едва доловима усмивка я остави в пералното помещение.

„Ще почака, докато Куп се върне у дома“ — реши тя. Да, сега хижата беше дом. И за двама им. Ако човек извади късмет, домът е там, където обича някого. Където някой някому разпалва огъня и го посреща, когато се прибира.

Домът е там, където човек държи най-ценните си притежания — бейзболна бухалка, дървен кугуар.

Тя си наля чаша кафе и се качи с нея на горния етаж, за да се облече за деня. „Хубав ден е този — каза си тя, — когато се отваряш за радостите и рисковете на любовта.“

 

 

Тази сутрин Куп работи в конюшните, докато се обля в пот. Трябваше да ги изрине и почисти. За днес имаха три групови резервации, две от които с водач, така че се налагаше да натовари още няколко коня и да се върне в офиса за писмената работа, а също така да уреди да дойдат ветеринарят и ковачът и в конюшните, и във фермата. Освен това трябваше да провери и уебсайта за бъдещи резервации.

А и му бе нужен поне един час, без никой да го прекъсва, за да има време да разгледа папките, бележките си, картата и да се опита да намери нов метод, който да им помогне при търсенето на Итън Хауи.

Там беше, сигурен беше, че е някъде там. Но някак си го пропускаше. Десетина души не можеха да покрият стотиците акри хълмове, гори, пещери, равнини. Кучетата не можеха да проследят миризмата, ако нямаха нищо, което да им дадат за ориентир.

Трябваше им някаква примамка, нещо, което да накара Итън да се покаже, само толкова, колкото да му заложат капан. Но тъй като единственото, достатъчно силно да го изкуши, беше Лил, трябваше да намери някакъв друг начин.

Друг подход.

Куп хвърли в количката още мръсно сено и се облегна на лопатата, щом видя дядо си да влиза. Забеляза, че куцането му вече почти е изчезнало, въпреки че обикновено ставаше по-подчертано, останеше ли Сам на крака повече от няколко часа.

Имаше един-единствен метод за разрешаването на този проблем: да накара дядо си да прави редовни почивки, без да изглеждат като почивки.

— Точно теб исках да видя. — Куп помръдна и застана между Сам и количката, преди на дядо му да му хрумне лично да я изкара навън при голямата купчина тор. — Направи ми една услуга, а? Трябва да се уговорим с ветеринаря и ковача да дойдат и тук, и във фермата. Ако успееш да го уредиш, ще ми спестиш време.

— Да, да, как не. Казах ти, че аз ще се погрижа за изриването.

— Вярно. Забравил съм. Е, вече почти свърших.

— Момче, ти никога нищо не забравяш. Сега ми дай тази лопата.

— Да, сър.

— В случай, че се опитваш да измислиш други начини да ме държиш далеч от всякакви усилия и по възможност прикован към стола, ще те успокоя. — С плавни движения, резултат от дълъг опит, Сам се зае да чисти последната клетка. — Днес Джоуи и Фарли ще ми помогнат да проверя оградите. Ще наема момчето на Хосинджър да върши някои неща, преди и след училище. Ако се получи, ще го задържа и през лятото. Набил си е в главата, че иска да работи с коне. Ще му позволим да опита.

— Добре.

— Има здрав гръб и не е глупак. Вчера говорих с Боб Браун. Каза ми, че внучката му си търси работа. Умее да язди и смята да те попита дали не ти трябва още един екскурзовод.

— Наистина ще ми дойде добре, особено когато започне сезонът. Познава ли пътеките?

— Боб казва, че да, а освен това момичето има глава на раменете си. Говори с нея и реши.

— Добре.

Сам изду бузи.

— Джеси Климп преподава в началното училище и си търси лятна работа. Може да искаш да поговориш с нея. Целия си живот е прекарала край конете и има подход към децата. Може да се окаже добра за тези разходки на пони, които ще добавим към програмата.

Куп се усмихна. Очевидно баба му и дядо му бяха обсъдили промените и допълненията, които бе предложил.

— Ще говоря с нея.

— Новите компютри и всичко около тях оставям на теб и Луси. Не искам да се занимавам с тях и един миг повече, отколкото е необходимо.

— При първа възможност ще се погрижим.

— Колкото до картичките, може да поговоря с Куинт да измисли нещо. Говорих с Мери Блънт за магазинчето и тя ми каза, че при Лил много се харчат пощенските картички и такива неща.

— Много работа си свършил.

— Вчера бях при доктора. Казва, че съм здрав като скала. Кракът е напълно зараснал — за да го докаже, Сам се плесна по бедрото. — На моята възраст ще се наложи да му угаждам малко, но мога да вървя, мога да стоя прав и мога да яздя кон. Така че отново ще поема някои от обиколките с туристи. Ти не си тук, за да грохнеш от работа и не това искаме ние с баба ти.

— Още не съм тръгнал да грохвам.

Също като Куп преди малко и Сам се облегна на лопатата.

— Бях се заинатил, че няма да наемаме още хора. Не обичам промените. Но нещата се променят, независимо дали ни харесва, или не, и фактът е, че бизнесът ни с туристическите групи върви добре, по-добре, отколкото си бяхме представяли. И за него ни трябват още хора. Трябва ни работна ръка и за фермата, така че да можеш да правиш това, заради което дойде, и ако това е добавянето на новости и промяна във вече съществуващото, значи така трябва да бъде.

— Гордостта ми няма да пострада от присъствието на помощници, но аз правя това, заради което дойдох, независимо дали добавяме, или променяме някои неща.

— Ти дойде, за да помогнеш на клетия си осакатял дядо. — Сам подскочи и ритна с крак във въздуха. Куп се разсмя. — Изглеждам ли ти сакат?

— Не, но не изглеждаш и като Фред Астер.

Сам размърда лопатата.

— Върна се, за да започнеш да разкопаваш корените, които засади като момче. За да управляваш бизнеса с коне и да ни помагаш с фермата.

— Както казах, правя това, заради което дойдох.

— Съвсем не — този път Сам насочи пръст към него. — Женен ли си за това момиче? Да не би просто да си забравил да ме поканиш на сватбата?

— Не съм дошъл, за да се женя за Лил. Мислех, че ще се омъжва за друг.

— Ако беше така, десет минути след като си я зърнал отново, щеше да обмисляш как да я спечелиш обратно и да разкараш оня французин от картинката.

— Може би.

Удовлетворен, Сам кимна.

— Да, точно това щеше да направиш. Както и да е, ще наемем още хора и ще разширим бизнеса. С баба ти вече го решихме.

— Добре. Ще направя така, че да се получи, дядо, заради вас.

— Направи така, че да се получи, заради себе си. Предполагам, че ще се получи и за нас. И освен това ще имаш време да направиш всичко, заради което дойде. Аз ще довърша тук. Ти иди и убеди баба си да ти даде закуска, преди да тръгнеш. Днес си е наумила да започне с пролетното почистване, така че Бог да ми е на помощ. Ще намериш имената и адресите на хората, за които ти споменах, в кухнята.

— Първо ще изхвърля тази тор.

— Мислиш ли, че вече нямам достатъчно мускули, за да го направя сам?

— Дядо, предполагам, че можеш да го направиш не един, а два пъти, но просто ми е на път.

Куп забута количката към вратата, а Сам избухна в смях. Също с усмивка на уста, Куп се насочи към голямата купчина тор.

 

 

В кухнята на семейство Чанс беше време за закуска. Фарли атакуваше палачинките, зашеметен от късмета си. Освен тях имаше наденички и картофки — истинска царска закуска в средата на седмицата.

— В момента си пълним стомасите, защото вчера Джена е изпразнила портфейла ми докрай.

Джена бутна с лакът Джо по рамото, доля му кафе и се опита да успокои чувството си за вина заради дупката, която бе прогорила в кредитната им карта.

— Това е нашият портфейл, господине.

— Пак е празен.

Тя се разсмя и седна да провери описа със зеленчуците за купуване, списъците за магазина за фураж и другите задачи.

— Днес е пазарен ден, така че ще пробия нова дупка в консервната кутия с резервни пари, която си заровил отвън.

— Едно време наистина си мислех, че имаш такава кутия — обади се Фарли между две хапки.

— Кое те кара да мислиш, че нямам? Приеми един съвет, Фарли, вземи и ти една консервна кутия и я зарови дълбоко. Един женен мъж винаги трябва да има резервни пари.

Очите на Джена проблеснаха весело.

— Знам къде е заровено всяко отделно нещо в тази къща. Освен това знам къде да заровя теб, така че никой никога да не намери тялото, ако не внимаваш.

— Жена, която може да те заплаши с убийство, преди дори да си свършил със закуската, е от единствените, които си струва да имаш — обърна се Джоуи към Фарли.

— Имам си такава. Голям съм късметлия.

— Вие, двамата късметлии, по-добре приключвайте и изчезвайте оттук, ако искате да свършите първо своята работа, а после да имате време и да помогнете на Сам.

— Няма да ни има почти целия ден. Ще вземем радиото в случай, че имаш нужда от нещо.

— И моят ден ще е натоварен. Луси ще ви опакова обяд, така че няма да умрете от глад и няма да се налага да се връщате, преди да сте свършили. По-късно ще отида в града и на връщане ще се отбия при Луси. Тя е започнала пролетното чистене, така че ще й взема каквото иска от пазара.

— Ще се отбиеш ли в железарията? Имам нужда от някои неща.

— Сложи ги в списъка.

Джоуи записа нещата, от които имаше нужда, докато си допиваше кафето.

— Можем да повикаме кучетата да влязат, ако искаш.

— След няколко часа излизам. По-добре ги вземете да потичат с вас. Тук ли ще си за вечеря, Фарли?

— Ами, майката на Танси днес заминава, така че си мислех…

— Знам какво си мислиш. Значи ще се видим утре. — Тя добави още една точка в списъка си, а Фарли се зае да почисти масата.

— Ще ида да натоваря инструментите — предложи после той. — Благодаря за закуската, Джена.

Джоуи намигна на жена си, когато останаха сами.

— Значи тази вечер къщата ще е изцяло на наше разположение, така че си мислех…

Тя се разсмя.

— Знам и ти какво си мислиш. — Наклони се, за да го целуне. — Тръгвай, за да можеш да се върнеш. И не работи чак толкова много, че да ти остане сила за това, за което мислиш.

— За него винаги си оставям по нещичко.

Тя се усмихна над списъците си в тишината на кухнята, защото това беше самата истина.

 

 

Лил помогна да почистят и измият загражденията, преди да отиде в сградата с кабинетите. Днес бе денят за зъбна хигиена на животните, така че Мат и неколцина стажанти щяха да имат много работа, трябваше да упоят животните и да почистят зъбите им. Освен това тази сутрин очакваха пратка с пилета, която стажантите трябваше да разтоварят и да приберат в склада. Вратата на хабитата на Шеба бе заскърцала застрашително, когато я бе отворила, за да почистят и дезинфекцират клетката й. „Трябва да запиша поправката в списъка със задачите — помисли си Лил — и да се моля да не се налага да я сменяме.“

Може би един ден щеше да може да си позволи хидравлична система, но не и сега.

— Тази сутрин направо сияеш — отбеляза Мери.

— Така ли?

— Да. Добри новини ли?

— Никакви новини, но това, предполагам, че е добра новина. Днес температурата ще стигне до двайсет и един градуса, същинска топлинна вълна. Според синоптиците ще се задържи така през целия ден утре, преди да падне с пет-шест градуса. Трябва ни още храна за питомните животни.

— Вчера я поръчах.

— Имам новини. — Лусиъс размаха червената захар на пръчка, която държеше. — Току-що проверих уебсайта. Събрали сме пет хиляди долара от дарения заради Дилайла. Хората много се вълнуват от лъвицата и са във възторг заради нея и Борис. Мисля, че ги запленява точно любовната история.

— Ако е така, ще трябва да уредим роман за всяко животно тук.

— За тях имаше повече посещения, отколкото за всички други на уебкамерата, както и повече коментари. Мислех си, че можем да обновим биографиите на всички животни, да ги направим по-пикантни. Няма да е зле също така да сменим някои от снимките, може би и да запишем няколко видеофилма.

— Това е добра идея. И знаеш ли какво, Лусиъс? Може да направиш няколко записа с Мат и стажантите му, докато работят върху зъбите им. Не е секси, знам, но показва какви грижи им осигуряваме, колко много работа вършим. Ще бъде образователно, а освен това може и да подтикне към дарения някои от хората, които не осъзнават колко много усилия са необходими, за да поддържаме здравето им.

— Разбира се, но ще се получи още по-добре, ако напишеш някоя малка статия за това. Нещо смешно в духа на как хората мразят да ходят на зъболекар и тъй нататък.

— Ще измисля нещо.

Тя отиде в кабинета си, за да поработи върху статия за спасяването на Дилайла, за която се надяваше да им осигури още дарения. Щеше да подсили ударението с романтичната история с Борис, реши тя. Здравословната храна, подходящите грижи и осигуряването на дом имаха значение, но връзката с друго същество от нейния вид бе това, което правеше живота й пълен.

Лил кимна, седна и се зае да го напише, защото романтиката със сигурност витаеше във въздуха.

 

 

Той бе готов, напълно подготвен. Бе му отнело часове, но усещаше, че всичко, което иска и от което има нужда, е на мястото си. Невъзможно бе да изчисли времето и това беше рисков фактор, но наградата си заслужаваше. Всъщност неизвестността дори щеше да направи всичко още по-вълнуващо, още по-важно.

Беше готов да убие веднага и на място и да поеме и този риск. Но докато наблюдаваше от укритието си, той свали арбалета. Можеше да не му се наложи да убива, за да се сдобие с примамката. По-добре щеше да е, ако действа чисто, да загуби по-малко време, по-малко енергия.

И да направи истинския лов и истинското убийство още по-удовлетворяващи.

„Само ги вижте — помисли си той, — само ги вижте как тичат напред-назад, улисани в безполезната си дейност, без да подозират, че съм наблизо.“ Изобщо нямаха представа, че някой ги наблюдава.

Щеше да е толкова лесно да ги убие. Също толкова лесно, ако не и повече, от това да застреля елен на брега на потока.

Но тя нямаше ли да се опита да тича по-бързо, да се бори по-яростно, ако той пощадеше техния безполезен живот? Прекалено много кръв и тя можеше да загуби кураж.

Не биваше да го допусне. Прекалено дълго бе чакал, прекалено много бе работил.

Затова стоеше и ги наблюдаваше как преглеждат оградата. Шибани фермери, които превръщаха земята в къщи. Неговата земя. Как затваряха безполезния си добитък — животни, недостойни за ловна плячка.

„Давайте, продължавайте! — подкани ги той и стисна зъби, когато гласовете и смехът им достигнаха до ушите му. — Давайте! Като се върнете, всичко ще е различно.“ Да, по-добре беше да ги остави да живеят, да ги накара да страдат, щом осъзнаят какво е направил точно под носа им.

Сълзите им щяха да бъдат по-сладки от кръвта им.

Той се усмихна при вида на кучетата, които тичаха напред-назад и скачаха в очакване. Беше се примирил с необходимостта да убие и тях, но изпитваше съжаление. Сега дори и тази кръв нямаше нужда да пролива.

Те се отдалечиха на конете си във весело надбягване. И малката ферма в долината под хълмовете утихна. Той обаче продължи да чака. Искаше да се отдалечат достатъчно, така че да не могат нито да видят, нито да чуят нещо, когато излезе от укритието си.

Многократно бе наблюдавал жените и бе разучил обичайния ритъм на живота във фермата, както би направил с всяко стадо, което преследва. Жената беше силна, а той знаеше, че държат оръжия в къщата. Когато я отведеше, трябваше да го направи много бързо.

Той заобиколи иззад плевнята, движеше се бързо и безшумно. В съзнанието си носеше дрехи от еленова кожа и мокасини. Лицето му бе изрисувано с воински символи.

Птиците пееха, а някои от кравите мучаха. Той чу писукането на пилетата и като наближи към къщата, до слуха му достигна и гласът на жената, която пееше нещо.

Неговата майка не беше пяла. Тя се стараеше да е незабележима и почти никога не говореше. Правеше това, което й се каже, или ядеше бой. Накрая баща му нямаше друг избор, освен да я убие. Както му бе обяснил, тя бе откраднала от него. Бе задържала тайно бакшишите си. Бе кътала пари. Бе го излъгала.

„Безполезна бяла кучка — беше му обяснил баща му, докато я заравяха дълбоко в земята. — Грешка.“ От жените нямаше никаква полза, а белите жени бяха най-лоши от всички.

Това беше важен урок за усвояване.

Той забави стъпките си и се прокрадна до страничния прозорец, припомняйки си разположението на кухнята от всички пъти, в които бе наблюдавал къщата. Чуваше тракане и дрънчене. „Мие съдовете“ — реши той, погледна и със задоволство установи, че е обърната с гръб към него и зарежда миялнята. На плота бяха наредени тенджери и тигани, а хълбоците й се поклащаха в такт с песента.

Той се зачуди какво ли ще е да я изнасили, но отхвърли идеята. Изнасилването беше под достойнството му, също както и тя бе недостойна за него. Нямаше да се омърсява с нея.

Тя беше само примамка. Нищо повече.

Водата течеше в мивката, а съдовете тракаха. Под прикритието на кухненските шумове той леко пристъпи към задната врата.

Поклати глава с неясно разочарование, когато установи, че е отключена. Беше си представял как я избива с ритник и изненадата и ужаса по лицето на жената. Вместо това просто я отвори и влезе.

Тя рязко се завъртя, стиснала тиган в ръка. Вдигна го високо, за да го удари или да го хвърли по него, но той просто повдигна арбалета си.

— На твое място не бих го направил, но ако искаш да ти пусна една стрела в корема, давай.

Тя бе пребледняла, очите й светеха още по-черни на фона на кожата й. Спомни си, че във вените й тече и от неговата кръв. Но беше допуснала да се омърси. Бе обърнала гръб на наследството си.

Тя бавно остави тигана.

— Здравей, Джена — ухили се той.

Наблюдаваше как гърлото й потрепва, преди да заговори. Наслаждаваше се на страха й.

— Здравей, Итън.

— Излез навън. — Той извади кабела на клетъчния й телефон от контакта на плота и го напъха в задния си джоб.

Тя не помръдна.

— Мога да ти пусна една стрела в крака и да те влача — говореше спокойно той. — От теб зависи.

Тя тръгна към вратата, като се движеше колкото се може по-далеч от него, и излезе на верандата. Той затвори вратата след тях.

— Продължавай да се движиш. Ще правиш точно това, което ти кажа, когато ти кажа. Ако побегнеш, ще разбереш, че стрелата е далеч по-бърза от теб.

— Къде отиваме?

— Ще разбереш, когато стигнем.

Той я блъсна напред, решил, че не се движи достатъчно бързо.

— Итън, полицията те търси. Рано или късно ще те намерят.

— Те са идиоти. Никой няма да ме намери, ако аз не искам.

Застави я да прекоси двора на фермата и да тръгне към дърветата.

— Защо го правиш?

Той наблюдаваше как главата й се върти наляво и надясно и знаеше, че се опитва да намери място, където да избяга, че преценява шансовете си. Почти си пожела тя да рискува. Както бе направила Каролин. О, това бе интересно преживяване.

— Защото съм такъв. Това правя.

— Убиваш?

— Ловувам. Убийството е краят на играта. Застани до дървото, с лице към него. — Той я блъсна напред. Тя протегна ръце, за да запази равновесие, и кората на дънера одра дланите й. — Само мръдни и ще пострадаш.

— Какво сме направили? — Опита се да разсъждава, да намери начин да се измъкне, но страхът задушаваше всяка способност за трезва мисъл. Ужасът пълзеше в нея, обхващаше кожата й, докато накрая не остави място за нищо друго. — Какво сме ти направи ли?

— Това е свещена земя. — Той завърза около кръста й едно въже и го стегна толкова здраво, че й изкара дъха. — Тя е моя. А ти, ти си най-лоша от всички. Във вените ти тече сиукска кръв.

— Аз обичам тази земя. — „Мисли, мисли, мисли!“. — Аз… семейството ми винаги я е почитало и уважавало.

— Лъжкиня! — Той притисна лицето й към дървото толкова силно, че кожата й се разцепи, потече кръв. — Сложи си това и го закопчай. — Напъха в ръцете й непромокаемо тъмносиньо яке. — И спусни качулката. Отиваме на излет, Джена. Сега ме слушай внимателно. Ако попаднем на някого, когото познаваш, ще си държиш устата затворена, а главата наведена и ще правиш това, което ти кажа. Ако направиш дори едно движение, ако се опиташ да повикаш помощ, ще убия този, с когото говориш. И тогава смъртта му ще тежи на твоята съвест. Ясно ли е?

— Да. Защо не ме убиеш сега?

Итън се усмихна широко.

— Трябва да отидем на едно-две места и да видим някои хора.

— Искаш да ме използваш, за да се добереш до Лил, но няма да ти позволя.

Той я хвана за косата и я дръпна така, че Джена видя звезди посред бял ден.

— Мога да те използвам мъртва също така, както и жива. По-забавно ще е, ако си жива, но и мъртва пак вършиш работа. — Погали ножа, окачен на колана му. — Смяташ ли, че ще разпознае ръката ти, ако я отрежа и й я изпратя? Можем да пробваме по този начин. Какво мислиш?

— Не. — По бузите й потекоха сълзи от безпомощност и болка. — Моля те.

— Тогава прави това, което ти казвам. Сложи я на гърба си. — Той й подаде една опърпана раница. — Сега сме просто двама туристи. — Дръпна въжето. — И единият от нас е на каишка. Тръгвай! Давай или ще си платиш.

Той избягваше пътеките колкото бе възможно повече и поддържаше бързо темпо по неравния терен. Ако Джена се препънеше, той дърпаше въжето или я влачеше. И тъй като това сякаш му харесваше, тя се отказа от опитите си да го забави.

Знаеше, че минават по края на земята на дъщеря й и сърцето й се блъскаше в гърдите с гръмотевични удари.

— Защо искаш да нараниш Лил? Виж всичко, което е направила. Тя защитава земята, дава дом на животните и се грижи за тях. Ти си сиукс. Уважаваш животните.

— Тя ги слага в клетки, така че хората да ги зяпат. За пари.

— Не, тя е посветила живота си на това да ги спасява, да образова хората.

— Храни ги като домашни любимци. — Отново я блъсна, когато тя спря да върви. — Пленява тези, които би трябвало да са свободни, и ги затваря в клетки. Точно това искат да направят с мен, да ме затворят в клетка, задето правя това, за което съм роден.

— Всичко, което прави тя, е за опазването на дивите животни и земята.

— Това не е нейната земя! Животните не са нейни! Когато приключа с нея, ще ги освободя всичките и те ще ловуват също като мен. Ще изгоря нейното място до основи, после твоето и накрая всички останали.

Лицето му грееше от лудост и решителност.

— Ще ги пречистя.

— Тогава защо уби другите? Джеймс Тайлър? Защо?

— Заради лова. Когато ловувам, за да имам какво да ям, това е уважение. Останалите? Заради спорта. Но с Лил имам и двете. Тя има моето уважение. Ние с нея сме свързани по кръв и по съдба. Тя намери първата ми жертва. Още тогава разбрах, че един ден ние с нея ще се състезаваме.

— Итън, тогава си бил още момче. Можем да…

— Бях мъж. Отначало си помислих, че е случайност. Харесвах я. Исках да поговоря с нея, да я докосна. Но тя ме отблъсна. Прати ме по дяволите. Удари ме. Нямаше никакво право.

Той дръпна въжето толкова силно, че Джена залитна и за малко не падна отгоре му.

— Никакво право нямаше.

— Не. — Със замряло сърце Джена кимна. — Никакво право.

— А после кръвта й остана по ръцете ми и аз се уплаших. Признавам го. Уплаших се. Но бях мъж и знаех какво трябва да направя. Оставих я като жертвоприношение на дивите животни и този, който дойде за нея, бе кугуарът. Моят духовен водач. И беше красиво. Върнах на земята това, което й бе отнето. Точно тогава станах свободен.

— Итън, трябва да си почина. Трябва да ме оставиш да си почина.

— Ще почиваш, когато аз кажа.

— Не съм толкова силна, колкото теб. Боже! Та аз съм достатъчно стара да съм ти майка. Не мога повече.

Той се спря и Джена видя колебанието, изписано на лицето му. Преглътна с усилие, въпреки че гърлото й беше пресъхнало.

— Какво се е случило с майка ти, Итън?

— Тя си получи заслуженото.

— Липсва ли ти? Ти…

— Млъквай! Просто недей да говориш за нея. Нямах нужда от нея. Аз съм мъж.

— Дори и мъжете някога са били момчета и…

Гласът й секна, когато Итън затисна устата й с ръка. Погледът му претърсваше дърветата.

— Идва някой. Дръж си главата наведена, а устата затворена.