Нора Робъртс
Черните хълмове (27)

27.

Измина един ден, после още един. Пристигаха сигнали, че са засекли Итън в Уайоминг, далеч на юг в Медсин Боу, на север в Шошони. Но нито един не се оказа истински.

Хората, които го търсеха край Спиърфиш, ставаха все по-малко, а клюките в града и близките ферми се насочиха към други неща: оранта и сеитбата, обагнянето, кугуара, който бяха видели разположен сред клоните на едно ябълково дърво на триста метра от центъра на Дедуд.

Над вечерния пай, над щанда в пощата, между глътки бира хората се съгласяваха, че човекът, убил онзи клетник от Сейнт Пол, е избягал.

Следата бе изстинала.

Но Лил си спомняше съня и знаеше, че грешат.

Когато хората около нея загубиха част от предпазливостта си, тя само засили своята. Започна всяка сутрин да пъха в ботуша си един нож. Тежестта му я успокояваше, макар че необходимостта да го носи я отвращаваше.

Хубавото време доведе туристи, а туристите означаваха повече дарения. Мери докладва за седем процента ръст на приходите им за първото тримесечие. Доходите за следващите три месеца също се очертаваха като стабилни. Лил знаеше, че това са хубави новини, но не можеше да реагира с необходимия ентусиазъм.

Колкото по-спокойни и обикновени ставаха дните, толкова повече се опъваха нервите й. Какво чакаше Хауи?

Задаваше си този въпрос, докато влачеше храна за животните, докато миеше загражденията, докато разтоварваше припасите. Всеки път при обиколката на хабитатите мускулите й се напрягаха в очакване на нападение.

Тя почти искаше то да дойде. Предпочиташе Итън да изскочи от дърветата, въоръжен до зъби, отколкото да чака безкрайно щракването на някой невидим капан.

Можеше да наблюдава как Борис и Дилайла се гушат един до друг или как той я води, а тя колебливо го следва през тревата и да изпита удоволствие и чувство на удовлетворение от постигнатото. Но под него се надигаха умора и стрес.

Трябваше да помага на Мери и Лусиъс да планират летния ден на отворените врати или наистина да положи усилие да помогне на Танси с подготовката за сватбата, но единственото, за което можеше да мисли, бе: „Кога? Кога щеше да дойде той? Кога най-после щеше да се свърши?“

— Това чакане ме подлудява. — Съгласно друг наскоро усвоен навик, Лил обикаляше хабитатите заедно с Куп, след като персоналът си тръгнеше.

— Трябва да чакаш.

— Но не е необходимо да ми харесва.

Тя носеше един от новите им пуловери с емблемата на Убежище на дивия живот „Чанс“ под едно от най-старите якета на Куп и сякаш не можеше да спре да си играе с ципа.

— Това не е като да седиш в джипа през половината нощ в очакване стадо лъвове да дойде до водата или дори да седиш пред компютъра и да следиш движенията на кугуар с радионашийник на врата. При тези неща човек прави нещо.

— Може би сме сгрешили. Може би наистина е отишъл на запад.

— Знаеш, че не е.

Куп сви рамене.

— Уили прави всичко по силите си, но ресурсите му са ограничени. Територията е голяма, а има много туристи, колоездачи и посетители, които оставят следи.

— Уили няма да го открие. Мисля, че и двамата го знаем.

— Късметът е от значение, Лил, и човек има по-голям шанс да извади късмет, ако е постоянен. А Уили е дяволски постоянен.

— Освен това човек има по-голям шанс да извади късмет, ако от време на време поема по някой риск. Чувствам се като затворничка тук, Куп. Още по-лошо: имам чувството, че бягам на място. Имам нужда да се движа, да действам. Трябва да отида там, горе.

— Не.

— Не те моля за разрешение. Ако реша да го направя, не можеш да ме спреш.

— Мога — отвърна той и погледна към нея. — И ще го направя.

— Не искам да спорим, нито да се караме. Ти си се качвал горе. Знам, че през последните няколко дни си водил туристи по пътеката. И двамата знаем, че с радост ще те нарани, дори и само защото това ще нарани мен.

— Рискът беше пресметнат предварително. Чакай! — прекъсна я той, преди да е успяла да му възрази. — Ако се опита да ме нарани, това означава да насочи пълната сила на разследването отново към този район. Отделил е от времето и е положил усилието да насочи следата на запад и от ФБР я последваха. Защо да ги връща? Второ, дори да е достатъчно глупав или импулсивен да опита подобно нещо, имам радио и съм показал на всеки от туристите как да го използва, ако стане нещо. Така че ако трябва да ме нарани, ще трябва да нарани цялата група, която развеждам. Пресметнат риск — повтори той.

— И освен това имаш възможност да яхнеш кон. Да подишаш.

Той прокара ръка по косата й в нежен, състрадателен жест.

— Вярно е.

— Знам, че се надяваш да намериш някакви следи, да откриеш нещо. Но няма да успееш. Притежаваш известни умения, но отдавна не си ги упражнявал. А и никога не си бил така добър като мен.

— Значи пак се връщаме към късмета и постоянството.

— Мога да дойда с теб, да се кача с някоя от групите ти.

— В такъв случай, ако той ни види, нас или теб, може да ме нападне. После ще може да те принуди да го последваш под заплахата на пистолет, така че когато някой от оцелелите успее да повика помощ по радиото, отдавна ще си изчезнала и ще си много далеч, ако използва конете. Чакането означава, че той ще е принуден да направи първия ход. Да се покаже пръв.

Тя закрачи напред-назад по пътеката. В своето заграждение Бейби започна да подражава на движенията й.

Устните на Куп се извиха в усмивка.

— Този кугуар е роб на любовта си към теб.

Тя погледна към клетката и слабо се усмихна на свой ред.

— Тази вечер няма да има топка, Бейби. Ще си поиграем утре сутрин.

Той нададе вик, който Куп би нарекъл скимтене, ако кугуарите можеха да скимтят.

Лил се провря под барикадата, размекната достатъчно, за да го погали през клетката, да го остави да побутне главата й и да оближе ръката й.

— Ще се ядоса ли, ако дойда?

— Не. Често те е виждал заедно с мен. Подушил те е върху мен, както и мен върху теб. Обонянието не е най-силната черта на кугуара, но Бейби познава моя мирис. Ела.

Когато Куп се присъедини към нея, Лил постави ръка върху неговата и я премести върху козината на котката.

— Той ще те свърже с мен. Знае, че не се боя и не се чувствам застрашена от теб. Освен това много обича да го галят. Потъркай чело в моето. Просто се наведи и докосни чело до моето.

— Подушва косата ти — прошепна Куп, докато изпълняваше указанията й. — Също като мене. Мирише като хълмовете, на нещо чисто и малко диво.

— Сега облегни чело на решетките. Това е предложение за приятелство. За доверие — продължи Лил.

— Доверие. — Куп се опита да не си представя какво можеха да направят тези остри зъби. — Сигурна ли си, че не е ревнив?

— Той няма да нарани нещо, на което държа.

Куп облегна чело на решетката. За миг Бейби го разгледа, а после се изправи на задните си крака и бутна с глава тази на Куп.

— Ръцете ли си стиснахме току-що, или си разменихме дълга, страстна целувка? — зачуди се Куп.

— Нещо средно между двете. На три пъти се опитах да го върна обратно сред дивата природа. Първия път, когато отведох него и другите от котилото му сред хълмовете, той ме проследи по обратния път до фермата на родителите ми. Бях им отишла на гости. Само си представи изненадата ни, когато чухме, отворихме задната врата и го видяхме да седи на верандата.

— Последвал е миризмата ти.

— На цели две мили разстояние. А не би трябвало да може, не би трябвало да иска.

— Любовта засилва способностите, както и желанието.

— Това не е научно, що… Втория път ме проследи обратно до убежището, а последния път накарах Танси и един стажант да го оставят вместо мен. Беше чисто и просто чувство на вина от моя страна. Не исках да го пусна, но мислех, че съм длъжна да опитам. Той се върна преди тях. Върна се у дома. По свой избор. Лека нощ, Бейби.

Тя тръгна по пътеката към хижата.

— По-предната нощ сънувах, че ме преследват. Сънувах, че тичам, без да спирам. И когато знаех, че с мен е свършено, когато трябваше да се обърна и да се боря, от тревата изскочи един кугуар и се хвърли към гърлото ми.

Куп обгърна раменете й и тя се наклони към него.

— Никога не съм сънувала, че ме напада котка. Никога. Дори и след като ме ухапеха или след като се измъкнех от някоя напечена ситуация. Но това се оказа последната капка. Не мога да продължа да се страхувам. Не мога да продължа да стоя заключена тук.

— Има и други начини да излезеш.

— Какви? Да отида в града на пазар?

— Градът е навън.

— Говориш като майка ми. Ще ми се отрази добре, ще ме разсее, това при положение, че не съм принудена да слушам как Танси иска най-добрата й приятелка и главна шаферка да е с нея, когато си избира сватбената рокля.

— Значи отиваш.

— Разбира се, че отивам — отвърна тя с въздишка. — Майката на Танси пристигна днес, а утре всички се отправяме на пътешествието си из магазините. Чувствам се виновна, че това ме дразни.

— Може да си купиш ново секси бельо.

Тя го стрелна с поглед.

— Мисълта ти върви само в една посока.

— Да. По този начин обикновено се достига до финалната права.

— Имам нужда от хълмовете, Куп. — Пръстите й отново започнаха да дърпат и извиват ципа на качулката на пуловера. — Колко време мога да го оставя да ми ги отнема?

Този път той се наведе и притисна устни до нейните.

— Ще заведем конете долу до Кастър. Цял ден ще яздим срез хълмовете.

Искаше й се да каже, че това не са нейните хълмове, но щеше да прозвучи като капризна хлапачка.

Погледна към очертанията на Блек Хилс, пусти и тъмни на фона на нощното небе. Скоро, помисли си. Трябваше да стане скоро.

Лил отново си напомни, че обича да пазарува. Географията и обстоятелствата й налагаха да прави повечето от покупките си по интернет, затова, когато й се удадеше възможност наистина да се зарови в реални цветове, форми, платове и миризми, тя го правеше с ентусиазъм.

Освен това обичаше женска компания, особено компанията на тези три жени. Сюан Спърдж притежаваше чар и чувство за хумор и с Джена и Луси мигновено си бяха допаднали.

Освен това обичаше и града. Приятно й бе да потъне в един по-различен ритъм, други гледки, да види магазините и тълпите. Още от детските й години пътуването до Рапид Сити представляваше специално изкушение, ден на смях и оживена дейност.

Но сега шумът я дразнеше, хората просто й се пречкаха и единственото, което искаше, бе да се върне в убежището, където предишната нощ бе започнала да се чувства като в затвор.

Седеше в красивата пробна на бутика за булчински рокли, отпиваше газирана вода, гарнирана с тънко резенче лимон, и си мислеше за пътеките, по които щеше да поеме, ако й се удадеше възможността да подгони Итън.

Щеше да започне от равната местност, където бе изключил камерата. Претърсването бе покрило тази територия, но това нямаше значение. Можеше да са пропуснали нещо. Той бе извършил там поне две убийства, на човешко същество и на нейния кугуар. Това място бе част от ловната му територия.

Оттам щеше да покрие района до пътеката към връх Кроу, където най-вероятно бе срещнал Джеймс Тайлър. След това щеше да тръгне към реката, където бяха открили тялото, а после…

— Лил!

Тя подскочи толкова бързо, че едва не разля водата в скута си.

— Какво?

— Роклята. — Танси разпери ръце, за да демонстрира произведението от коприна и дантела с голи рамене.

— Изглеждаш страхотно.

— Всички булки изглеждат страхотно. — В гласа на Танси се прокрадна нотка на нетърпение. — В момента обсъждаме роклята.

— Ъъъ…

— Обожавам я! — Сюан притисна сплетените си ръце към сърцето си, а очите й се навлажниха. — Скъпа, приличаш на принцеса.

— Цветът много ти отива, Танси — обади се и Джена. — Това топло бяло.

— И линиите. — Луси плъзна ръка нагоре-надолу по гърба на Сюан. — Толкова са романтични.

— Разкошна рокля — най-после успя да изломоти Лил.

— За провинциална венчавка на открито. Никой друг ли не мисли, че наистина е разкошна, но не е подходяща за обикновена сватба в провинцията?

— Да, но ти все пак ще си звездата — настоя Сюан.

— Мамо, знам, че искаш да ме облечеш като принцеса и те обичам заради това. И роклята много ми харесва. Но не това си представям за сватбата си.

— О! Добре. — Очевидно обезсърчена, Сюан все пак успя да се усмихне. — Трябва да е твоята рокля.

— Защо не поразгледаме още? — предложи Луси. — Лил може да й помогне да съблече тази и да облече някоя от другите, които сме донесли. Но може би сме пропуснали идеалната.

— Страхотна идея. Хайде, Сюан. — Джена улови майката на булката за ръката и я измъкна навън.

— Много ми харесва. Наистина. — Танси се завъртя пред тройното огледало. — Какво има за нехаресване? Ако сватбата беше по-официална, щях да я грабна, без да му мисля, но… Лил!

— Хмм. По дяволите! Съжалявам. Съжалявам. — Лил остави чашата настрана и стана, за да разкопчае копчетата на гърба на роклята. — Аз съм ужасна приятелка. Аз съм най-ужасната главна шаферка в историята на света. Заслужавам да нося червеникавокафяв органдин с две дузини воланчета и буфан ръкави. Моля те, не ме карай да обличам подобно нещо.

— Пазя го в резерва — предупреди я Танси с мрачен тон, — така че внимавай. Знам, че днес не ти се идваше.

— Не е това. Просто така и не можах да се съсредоточа върху роклите. Но сега вече да. Цялата съм тук, кълна се.

— Тогава ми помогни да облека роклята, която скрих зад онази с огромната пола. Знам, че мама иска да ме види в дълга бяла рокля и ще е още по-доволна, ако нося петметров шлейф и шест милиона пайети. Но аз видях тази и веднага ми допадна. Мисля, че е точно тя.

Роклята бе с цвета на топъл, богат мед. Сърцевидното й деколте бе обточено с малки, деликатни перли. Силуетът се стесняваше към талията и после леко се разширяваше в деликатната извивка на полата. На гърба се кръстосваха панделки, които се спускаха надолу към дългата фльонга, започваща от талията.

— О, Танси, изглеждаш… да те схруска човек! Ако не беше Фарли, щях аз да се оженя за теб.

— Аз сияя. — Танси се завъртя пред огледалото. Лицето й грееше. — Точно това искам. Да сияя отвън така, както отвътре.

— Наистина сияеш. Тази рокля не е просто разкошна. Тя е зашеметяваща и толкова ти отива.

— Това е моята сватбена рокля. Трябва да ми помогнеш да убедя майка си. Не искам да я разочаровам, но това е моята рокля.

— Мисля, че…

Лил млъкна, когато Сюан отново влетя в пробната начело на групата. Тя се взря в дъщеря си, а после притисна ръце към устата си. От очите й бликнаха сълзи.

— О, скъпа! О, хубавото ми момиченце.

— Не мисля, че има нужда от убеждаване — усмихна се Лил.

 

 

Пазаруването наистина я отвлече от проблемите, когато му позволи. Освен това нищо не можеше да се сравни с удоволствието на цял ден, прекаран в женска компания в магазините. Накупиха безброй красиви рокли, хубави обувки и страхотни чанти без капка угризение. Благодарение на сватбата на Танси.

По време на почивката си поръчаха великолепен обяд, който по настояване на Сюан прокараха с бутилка шампанско, а после, бълбукащи от добро настроение също като виното, се върнаха към задачите си и започнаха да бродят из цветарниците и пекарните в търсене на идеи.

Накрая триумфиращи, се натовариха в джипа на Джена заедно с цяла планина пазарски чанти. Когато най-после оставиха Танси и майка й в Дедуд, уличните лампи вече светеха.

— Кълна се, че извървяхме поне двайсет мили. — С тих стон Луси изпъна краката си. — Ще завърша деня с продължително киснене във ваната.

— Умирам от глад. Пазаруването винаги ме кара да огладнявам. Освен това ме болят краката — призна Джена. — Чудя се какво ли мога да си взема за ядене във ваната.

— Защото излезе от магазина с новите си обувки.

— Не можах да устоя. — Джена сви и отпусна парещите пръсти на краката си. — Не мога да повярвам, че купих наведнъж три чифта обувки. Влияеш ми зле.

— Те бяха на промоция.

— Само един чифт беше на промоция.

— Да, но ти спести от него, така че все едно не си го купила.

— Така ли?

— Точно така — заяви Луси с категоричен тон. — Ти спести от него. Така че погледни на нещата по следния начин: купила си само два чифта. Освен това единият е за сватбата. Него беше длъжна да го купиш. В действителност, всъщност си купила само един чифт.

— Логиката ти е мъдра. И объркваща.

От задната седалка Лил слушаше как двете стари приятелки се наслаждават на компанията си.

Съжали, че не е отделила достатъчно време за това, просто да седи и да слуша гласа на майка си, да бъде с нея, с Луси. Бе позволила на онова копеле да й отнеме дори и тези малки мигове на удоволствие.

Това щеше да се промени.

— Хайде да си организираме ден за спа.

Джена хвърли поглед към дъщеря си в огледалото за обратно виждане.

— Какво?

— Ден за спа. Не са ми правили процедури за лице или маникюр отпреди да замина за Южна Америка. Хайде да видим кога всички можем да се освободим за един ден и да си запазим часове за безбожни процедури в някой спа център.

— Луси, на задната седалка има някого, който се преструва на Лил.

Лил се наведе напред и побутна майка си по рамото.

— Ще накарам Мери да се обади и да ни запише час веднага щом проверя програмата си и тази на Танси, така че й се обадете за някой ден през следващата седмица, а ако не ви е удобен, толкова по-зле за вас.

— Мисля, че ще успея да освободя програмата си. А ти, Луси?

— Може да се наложи да разместя някои неща, но вярвам, че ще успея. Ще си изкараме страхотно. — Тя се обърна назад, за да се усмихне на Лил.

— Да. Ще е страхотно. — „И доста закъсняло.“

Спряха пред дома на Луси и Лил излезе, за да се разтъпче и да мине на предната седалка.

— Дай да ти помогна с торбите.

— Аз ги купих, така че мога да си ги нося — отвърна Луси.

На задната седалка на „СУВ“ трите започнаха да разпределят чантите.

— Това е мое — посочи Луси. — А това, на майка ти. Това тук… да, мое е. И това там. И, о, Боже, май наистина съм се поувлякла.

Тя се засмя и целуна Джена по бузата.

— Не помня кога за последен път съм се забавлявала толкова. Лека нощ, скъпа — добави тя с целувка за Лил. — Сега ще изслушам как Сам ме пита защо са ми още едни обувки, когато имам само два крака, а после ще напъхам старите си кости във ваната.

— Утре ще ти се обадя — провикна се Джена и изчака Луси да влезе в къщата, преди да тръгне по фермерския път.

— Ами ти? Вана или храна?

— Мисля да си събуя обувките, да си вдигна краката високо и да изям един голям, мазен сандвич.

— Днес изкара един хубав ден и ще бъдеш прекрасна главна шаферка.

— Роклята е невероятна. — Лил въздъхна и облегна глава на седалката. — Не съм била на такъв маратон по магазините от години. Буквално години.

— Знам, че не ти беше лесно да си вземеш цял ден отпуск. А сега планираш ден в спа център. Ти си добра приятелка.

— Тя би направила същото за мен. Освен това как мога да устоя? Разкошна рокля, приказни обувки и куп други аксесоари, от които наистина нямах никаква нужда.

— По-забавно е, когато нямаш нужда от тях.

— Вярно е. — Лил се заигра с новите си обеци, с които също като майка си и обувките бе излязла от магазина. — На какво се дължи?

— Купуваш ли това, от което имаш нужда, това е резултат от усърдна работа. Когато купуваш неща, от които нямаш нужда, това е наградата за усърдната работа. Ти наистина работи усърдно, скъпа. Радвам се, че отдели време за себе си. Нали беше много приятно да гледаш колко щастлива и развълнувана е Сюан? Не може да спре да възхвалява Фарли.

— Това те кара да се чувстваш горда.

— Права си. Толкова е удовлетворяващо другите хора да ти казват колко добър човек е детето ти. Чувствам се толкова щастлива да знам колко ще го обичат в това семейство. И ти ще си щастлива тя да остане да живее така близо.

— Обзалагам се, че татко и Фарли са забравили за шаха и са прекарали цялата вечер в обмисляне на планове за новата къща.

— Няма спор. Вероятно ще съжаляват, като се прибера.

Пристигнаха до портата на убежището и Джена спря, за да може Лил да прекара картата и ключа си през кодиращата система.

— Не мога да изразя колко по-спокойна се чувствам, задето си сложи тази система, почти толкова, колкото при мисълта, че не се прибираш в празна къща.

— Ситуацията е странна, нали? Това, че Куп е тук, имам предвид. Искам да е тук, но същевременно се опитвам да не свиквам прекалено.

— Готова си да се сепнеш при всяка промяна.

— Така е. Част от мен чувства, че може би го наказвам заради нещо, което е или не е направил, което е или не е казал, когато бях на двайсет. Не искам да го правя. Друга част от мен се чуди дали не сме заедно заради обърканата ситуация, защото съм в беда и той иска да ми помогне.

— Съмняваш ли се, че те обича?

— Не, не се съмнявам.

— Но?

— Но ако не успея да задържа част от себе си далеч от него и той отново си тръгне, не знам как ще го преживея.

— Не мога да ти кажа какво да направиш. Е, бих могла, но няма. Просто ще ти кажа, че нищо на този свят не идва с гаранция. С хората, с любовта обещанието трябва да е достатъчно. Щом стане достатъчно за теб, ще свалиш защитата си.

— Трудно е да разсъждавам или да чувствам нормално, при положение че над главата ми е надвиснал този облак. Не искам да вземам решение или да правя подобна крачка, когато всичко около мен е толкова объркано.

— Много разумно от твоя страна.

Лил изгледа майка си с присвити очи, докато Джена спираше колата пред хижата.

— И грешно?

— Не съм казала това.

— Напротив, каза го. Просто не на глас.

— Лил, ти си ми дъщеря. Моята блестяща звезда. — Джена посегна, повдигна един кичур от косата на Лил и го остави да се плъзне между пръстите й. — Искам да си в безопасност и да си щастлива. Не мога да се успокоя, преди и двете да са се превърнали в реалност. Обичам Купър и ще съм във възторг, ако и той е част от процеса. Но безопасността и щастието ти са това, което искам най-много, каквото и да решиш. Засега ми е приятно да виждам камиона му там и че в хижата ти светят лампи. И… приятно ми е да го виждам как излиза на верандата, за да те посрещне, когато се прибираш.

Джена слезе от колата.

— Здравей, Куп.

— Дами. — Той тръгна към тях. — Как мина?

— Ще разбереш, като видиш колко чанти имаме в багажника. Мислехме да вземем под наем някой камион, за да ги натоварим, но все пак успяхме да натъпчем и тях, и себе си в колата. Едва-едва.

Тя отвори багажника и започна да подава чантите на Куп.

— Оставихте ли нещо за останалите жители на щата?

— Постарахме се да не го допускаме. Ето, това беше. Останалите са мои, всички до една. — Тя се обърна и прегърна Лил. — Не го правим достатъчно често.

— Ако го правим по-често, ще трябва да си вдигна заплатата.

— Обади ми се утре.

— Добре.

— Грижи се за моето момиче, Купър.

— Това е на първо място в списъка.

Лил помаха на майка си за довиждане и проследи с поглед как задните фарове се стопяват в мрака.

— Тук всичко наред ли е?

— Да.

— Трябва да проверя дали някой не ми е оставил някакви съобщения.

— Мат и Лусиъс все още бяха тук, когато се прибрах. Казаха да ти предам, че нещата са вървели идеално и без теб, въпреки че нямало да ти е приятно да го чуеш.

— Разбира се, че ми е приятно.

— Тогава защо се мръщиш? Да знаеш, че го приемам много навътре.

— Просто не съм свикнала да отсъствам по цял ден. — И сега, когато се беше върнала, се зачуди какво я бе накарало да предложи още един ден отсъствие.

— Нали прекара шест месеца в Перу.

— Това е различно. Не ме интересува дали е нелогично, различно е. Трябва да обиколя хабитатите.

— Вече го направих. — Той остави чантите в основата на стълбището. — С Бейби се разбрахме чудесно.

— О! Това също е хубаво. Предполагам, че няма нищо за Итън, изобщо нищо в тази област.

— Щях да ти кажа, ако имаше. — Той се наведе и я целуна. — Защо не се отпуснеш? Нали разграбването на цялата налична стока в магазините уж трябвало да кара жените да се отпускат?

— Това е крайно сексистко изказване. И абсолютно вярно. Умирам от глад.

— Аз изядох всичко, което ни беше останало.

— Искам сандвич. Огромен сандвич.

— Добре, че и аз отидох на пазар — подхвърли Куп, докато двамата вървяха към кухнята. — Защото ти се беше свършил хлябът и всичко друго, освен фъстъченото масло, което би ставало за пълнеж.

— О! Е, благодаря. — Тя отвори хладилника и застина на място с разширени очи. — Ау! Това е много храна.

— Не и ако двама души действително ядат по няколко пъти на ден.

Лил сви рамене и извади няколко пакета с месни деликатеси.

— Поръчахме си изискан обяд, тоест салати. Изискани салати. Едва не поисках да ми донесат един сандвич „Рубен“, но поради някаква причина не ми се стори правилно, особено при положение, че пиехме шампанско. Просто не смятам, че шампанското върви с „Рубен“.

Той седна на пейката и я загледа.

— Прекарала си приятно. Личи си.

— Да. Трябваше ми известно време, за да превключа на друга вълна, да се зарадвам, каквото и да е. Но за щастие успях и няма да нося червеникавокафяв органдин и воланчета на сватбата на Танси.

Той наклони глава настрана.

— Какво е червеникавокафяв органдин?

— Най-големият кошмар на всяка шаферка. Намерихме на Танси най-фантастичната рокля на света. Направо убиец, а моята се съчетава идеално с нея. А после обувките. Не можеш да си представиш колко образователно и вълнуващо е да гледаш Луси и майка ми на щандовете за обувки. В сравнение с тях аз съм само една жалка аматьорка. След това ръчните чанти.

Тя продължи да бъбри за чантичките, после превключи на цветарниците, съживявайки с разказа си малки късчета от изминалия ден, докато наливаше чаша мляко.

— Минавахме през магазините като стадо гладни елени. Мисля, че в края на деня чух немощната въздишка на кредитната си карта. — Тя занесе сандвича на масата и седна, за да си го изяде. — Боже, краката ми!

Още при първата хапка започна да изритва обувките си.

— Знаеш ли, сафарито из магазините си е физическа работа също като изриването на оборите.

— Аха. — Той вдигна краката й в скута си и започна да ги разтрива, плъзгайки кокалчетата на пръстите си по свода на ходилото й.

Лил почувства как очите й се завъртат.

— О! Това трябва да е раят: огромен сандвич, чаша студено мляко и масаж на краката.

— Много евтино излизаш, Лил.

Тя се усмихна и отново отхапа.

— Каква част от приключенията ми по магазините действително чу?

— Изключих на щандовете за обувки.

— Точно както подозирах. За твое щастие, правиш страхотни масажи.

По-късно, като закачаше новата си рокля в гардероба, тя си помисли, че е прекарала невероятен ден — без стрес, след като веднъж бе успяла да го прогони от съзнанието си, и обагрен от мигове на истинска радост и вълшебна глупост.

Освен това майка й беше права. Осъзна го, докато слушаше как Куп търси по радиото станция, по която да съобщават резултатите по бейзбол. Наистина бе приятно да има някого, който да излиза на верандата, за да те посрещне.