Нора Робъртс
Черните хълмове (25)

25.

Танси не носеше пръстена. Лил почувства как духът й пада, надяваше се на добри новини. Но когато Танси се втурна към мястото, където Лил и Бейби водеха сутрешния си разговор, на безименния пръст на лявата й ръка нямаше нищо.

В очите на Танси блестеше тревога. Тя обви ръце около Лил и я притисна здраво.

— Ъъъ… — започна Лил.

— Снощи започнах да набирам номера ти. Толкова бях разстроена. Но после си помислих, че и така ти се е струпало достатъчно и не е нужно и аз да те натоварвам.

— Разстроена ли? О, Танс… — Докато вече падналият й дух окончателно се сриваше, единственото, което можеше да направи Лил, бе да върне смазващата прегръдка на Танси. — Знам, че не можеш да промениш това, което чувстваш, и трябва да следваш тези чувства, но ми е противна самата мисъл, че това те е разстроило.

— Разбира се, че ме разстрои. — Танси се отдръпна и леко разтърси Лил. — „Разстроена“ е прекалено слаба дума, за да опише чувството, което изпитвам, когато заплашват най-добрата ми приятелка. Отсега нататък ще започнем да проследяваме имейлите ти. Всъщност, трябва да започнем да проследяваме имейлите на всички тук.

— Имейли ли?

— Скъпа, да не си дрогирана?

— Какво? Не! Съобщенията. Онова съобщение. Извинявай. Видях, че току-що пристигна, и мислех, че още не знаеш.

— Тогава за какво, по дяволите, мислеше, че говоря?

— Ами… — Объркана, Лил успя да се засмее немощно. — Тук ме хвана. Тази сутрин съм малко объркана. Откъде разбра толкова бързо?

— Снощи с Фарли срещнахме шерифа, след като си му си се обадила. Уили знаеше, че се безпокоиш за родителите си, и искаше Фарли да знае какво става. Така че веднага се прибра у дома.

— Фарли ли веднага се е прибрал у дома?

— Ами Фарли, разбира се! Лил, може би трябва да полежиш известно време.

„Не й е предложил — осъзна Лил, докато Танси опипваше челото й за температура. — Не е имал време да й предложи.“

— Не — поклати глава тя. — Не, добре съм. Просто ми се събра прекалено много и се опитвам да се вкопча в рутината, за да се успокоя. Мисля, че помага.

— Какво пишеше? Не — поправи се Танси и поклати глава, — сама ще го прочета. Трябваше веднага да ти кажа, че с родителите ти всичко е наред. Фарли ми се обади, преди да тръгна насам тази сутрин, за да ме успокои.

— Вече говорих с тях, но все пак благодаря. Много е сладко: ти и Фарли.

— Много е странно: аз и Фарли. Сладко и странно, предполагам. — Танси се загледа как Лил вдига яркосинята топка и я прехвърля високо над оградата в заграждението. С радостни викове Бейби и приятелите му се впуснаха в бодро състезание кой ще я стигне пръв. — Ще го намерят, Лил. Скоро ще го хванат и всичко ще свърши.

— На това разчитам. Танси, в имейла той спомена за Каролин.

— О! — тъмните очи на Танси се замъглиха. — О, Господи!

— Всеки път, щом помисля за това, ме заболява ето тук. — Лил сложи ръка на гърдите си. — И така, рутинни задачи.

Тя погледна към мястото, където Бейби и приятелите му се търкаляха и се боричкаха за топката.

— И утеха.

— Рутинни задачи никога не липсват.

— Знаеш ли какво искам, Танси? Знаеш ли какво би ми донесло тази утеха?

— Една хубава мелба с шоколадов сос?

— Това винаги действа безотказно, но не. Бих искала да съм там, навън, и да го преследвам. Щях да се почувствам по-добре, ако можех да съм сред хълмовете и да търся следите му.

— Не.

— Не мога да го направя. — Лил сви рамене, но погледът й остана прикован в хълмовете. — Това би изложило на риск други хора. Но това също ме кара да изпитвам болка тук вътре, че седя и чакам, докато други хора търсят човека, отговорен за всичко. — Тя въздъхна. — Ще отида да видя как са Дилайла и Борис.

— Лил! — провикна се след нея Танси. — Нали няма да направиш някоя глупост?

— Аз? И да рискувам да загубя статуса си на умно момиче? Не. Рутинни задачи — повтори тя. — Просто рутина.

 

 

Той си имаше план, прекрасен план. Вярваше, че е дошъл при него в пророческо видение и се убеди, че великият му праотец го напътства под формата на кугуар. Толкова дълго бе твърдял, че произхожда от Лудия кон, че накрая самият той го бе приел за истина. Колкото по-дълго оставаше сред хълмовете, толкова по-истинско ставаше.

Този план изискваше внимание и прецизност, но той не бе небрежен ловец.

Познаваше земята си, имаше си свое място. Сам щеше да прокара пътеката. Щеше да заложи примамката.

И когато дойдеше подходящият момент, щеше да затвори клопката.

Първо разгледа, проучи и отхвърли няколко места, преди да се спре на недълбоката пещера. Щеше да му свърши работа, поне за краткосрочната част от плана му. Разположението й бе подходящо — нещо като кръстопът за двете главни точки в плана му.

Пещерата щеше да му послужи за клетка.

Удовлетворен, той пое по един заобиколен маршрут обратно към територията на парка, където можеше да стигне до една пътека, често използвана от туристите. Носеше едно от якетата, които бе откраднал, както и пилотски слънчеви очила и каскет с емблемата на Убежище на дивия живот „Чанс“. Чудесно хрумване, поздрави се той. Тези неща и брадата, която си бе пуснал, нямаше да заблудят задълго никое ченге с поне малко наблюдателност, но изпитваше тръпка да стои на открито и да прави снимки с малкия „Канон“ на добрия стар Джим.

„Движа се сред тях, но те не ме познават.“ Дори поведе разговор с някои от другите туристи. „Просто поредният боклук — помисли си, — крачи из свещената земя, сякаш има някакво право.“

Още преди да приключи, всички щяха да знаят кой е и за какво се бори. Щеше да се превърне в легенда.

Бе започнал да разбира, че точно за това е бил роден. Досега никога не го бе виждал като основна цел в живота си, не и ясно. Никой не знаеше нито лицето, нито името му, не и през всички тези години досега. Осъзна, че това трябва да се промени, за да може да се насочи изцяло към съдбата си.

Не можеше и нямаше да продължи напред, да остави всичко зад гърба си, както в миналото, когато бе усещал горещия дъх на преследвачите си във врата си или когато се бе боял, сега можеше да признае, че наистина беше страх, че ще го заловят. Планът му трябваше да се осъществи тук, сред тези хълмове, на тази земя.

Живот или смърт.

Той беше силен, мъдър и беше прав. Вярваше, че ще оцелее. Щеше да победи и тази победа щеше да прибави името му към имената на онези преди него.

Лудия кон, Седящия бик, Червения облак.

Преди години, преди да разбере, бе принесъл жертва на тази земя. Когато се бе проляла кръвта на жената от неговата ръка, бе започнало. Не беше случайност, както вярваше тогава. Сега разбираше, че някой е водил ръката му. И кугуарът, неговият дух водач, бе благословил това жертвоприношение. Бе го приел.

Тя бе осквернила тази жертва. Лилиан Чанс. Бе дошла на земята на неговата жертва, на неговата свещена земя, където се бе превърнал в мъж, във воин, като проля кръвта на жената. Беше довела тук правителството под формата на полицията.

Беше го предала.

Сега всичко се подреждаше в ясна картина, всичко си идваше на място.

Сега трябваше да пролее нейната кръв.

Той тръгна с една малка група, смесвайки се с тях, а над главите им кръжеше един хеликоптер. Знаеше, че търси него, и при тази мисъл в гърдите му се надигна гордост. Когато групата избра един от многобройните пътища покрай един тесен ручей, той им помаха за довиждане.

Време бе отново да се изплъзне.

Ако изпълнеше мисията си, правителството положително щеше да признае пред обществеността какво бе откраднало. И може би един ден истинските хора щяха да му издигнат статуя на същата тази земя, както бяха направили за Лудия кон.

Но засега ловът и кръвта сами по себе си представляваха достатъчна награда.

Той се движеше бързо, като покриваше цялата територия — възвишенията, равнинните части, високата трева, плитките поточета. Дори на човек с неговата бързина и умения му отне почти цял ден да остави фалшивата следа на запад към границата с Уайоминг, знаци, за които презрително си помисли, че може да открие и слепец. Допълни ги с портфейла на Джим Тайлър, преди да се върне назад.

Отново се запъти на изток, вдишвайки миризмата на борове, която изпълваше въздуха.

Скоро щеше да настъпи пълнолуние и под светлината на кръглата луна той щеше да тръгне на лов.

 

 

Лил засади теменужки в лехата, съседна на заграждението на Клео. Цветята щяха да понесат сланите, които бяха не само вероятни, но и неизбежни, и пролетните снегове, които бяха повече от вероятни за следващите няколко седмици.

Радваше се на възможността да зарови ръце в пръстта и изпита задоволство, когато видя ярките цветове. Тъй като ягуарът втренчено я наблюдаваше, Лил мина от другата страна на пътеката.

— Какво мислиш?

Очевидно Клео не изпитваше особено дълбоки чувства към теменужките.

— Ако все още се надяваш на някое блокче „Годайва“, боя се, че те очаква разочарование.

Котката притисна хълбока си към оградата и започна да се търка в нея. Лил изтълкува знаците и се провря под барикадата. Не сне поглед от очите на Клео, докато се приближаваше към нея, и видя как те се притварят от удоволствие, когато посегна и започна да я гали и чеше през оградата.

— Това ти липсваше, нали? Оттук нататък няма да има шоколади и пудели, но от време на време можем да ти отделяме по малко специално внимание.

— Колкото и често да те виждам да го правиш, никога не съм изпитвал и най-малко желание да повторя подвига ти.

Лил погледна назад и се усмихна на Фарли.

— Нали галиш конете.

— Конят може да ме изрита здравата, но поне няма да се опита да ми прегризе гърлото.

— Тя е свикнала да я докосват, да й говорят, свикнала е с миризмите и гласовете на хората. Не само човеците се нуждаят от физически контакт.

— Кажи го на Рой. Или на Зигфрид — на този от тях, който е имал въпросния истински контакт с тигър.

— Човек плаща за грешките си. — Тя се отдръпна и се провря обратно под бариерата, за да се присъедини към Фарли. — Дори едно котенце ще започне да хапе и драска, ако е раздразнено или отегчено. Никой, който работи с котки, не може да се размине без няколко белега. Танси ли търсиш?

— Исках да видя и теб. Просто исках да знаеш, че няма да се отдалечавам от вкъщи, така че няма защо да се тревожиш.

— Това ти провали плановете за снощната вечер.

— Надявах се, че ще успея да ги оправя, може би с един пикник. Това е романтично, нали така?

— Отговаря на десетте главни изисквания.

— Но пролетта е активен сезон и за фермата, и за вас.

— Хайде, отиди и нападни кухнята в хижата ми. Заведи я в кътчето за пикници ей там.

— Тук ли? — попита Фарли и я зяпна. — Сега?

— Залагам целия си бюджет за следващите пет години, че пръстенът е в джоба ти тук и сега.

— Не мога да направя подобен залог. Трябва да спестявам. — Той хвърли поглед назад към двора. На лицето му бе изписана смесица от въодушевление и тревога. — Мислиш ли, че мога да я попитам тук?

— Фарли, виж какъв прекрасен следобед е. Тя обича това място също толкова, колкото и аз, така че да, мисля, че можеш да я попиташ тук. Ще се погрижа никой да не ви смущава.

— Не можеш да им кажеш причината.

— Имай ми доверие.

Той имаше доверие на Лил и колкото повече мислеше, толкова повече му се струваше, че точно така трябва да постъпи. В крайна сметка с Танси се бяха опознали точно тук, в убежището. Той се бе влюбил в нея тук, както и тя в него — нещо, което Фарли мислеше, че вече е готова да признае.

Лил нямаше почти никаква храна за пикник, но той все пак намери достатъчно продукти за два сандвича. Взе ябълки, едно пликче чипс и две диетични кока-коли, тъй като това бе всичко, което тя имаше.

После убеди Танси да го придружи до една маса за пикник.

— Нямам време за дълга почивка.

— И аз нямам, но колкото и да е кратка, искам да я прекарам с теб.

Тя омекна.

— Фарли, направо ме убиваш.

— Липсваше ми снощи. — Той вдигна лицето й нагоре за целувка, преди да й посочи да седне на пейката, която вече бе избърсал.

Тя въздъхна.

— И ти на мен. Наистина. Но се радвам, че се върна. Така беше правилно. Всички се опитваме да не се стряскаме и това ме напряга още повече. Прекарвам голяма част от времето си в нещо, което много хора считат за опасна зона. И, естествено, съществува риск. Но той е пресметнат и осъзнаван. Просто не мога да разбера нищо от това, което се случва сега. Според мен човекът е най-непредвидимият от всички животински видове.

— Имаш рана тук. — Той посегна и проследи с пръст белега на горната част на ръката й.

— От един гепард, който реши, че го застрашавам. Вината беше повече моя, отколкото негова. Но нищо от това, което става сега, не е по вина на Лил. Нищичко.

— Няма да позволим да й се случи нищо. Нито пък на теб.

— Той не се интересува от мен. — Танси постави ръка върху неговата. — Ето че развалям нашия импровизиран пикник. Какво имаме? — Тя взе един сандвич и се разсмя. — Фъстъчено масло и желе?

— Изборът у Лил не беше голям.

— Тя яде само такива сандвичи — обясни му Танси и отхапа. — Как вървят нещата във фермата?

— Заети сме. Скоро ще дойде време за оран. Освен това трябва да превърнем едно-две жребчета в кончета.

— Да ги превърнете в… О! — Тя вдигна ръка и имитира с пръст движение на ножица. — Клъц, клъц?

— Да. Това винаги ми причинява малко болка.

— Не толкова, колкото го боли кончето.

Той се усмихна.

— Това е едно от нещата, които трябва да се направят. Животът във ферма много прилича на живота тук. Свикваш да виждаш нещата такива, каквито са. Трябва да работиш на открито, да се чувстваш като част от нещата. Ще ти хареса да живееш във ферма.

— Може би. Когато дойдох тук да помогна на Лил, наистина си мислех, че ще е само временно. Смятах да й помогна да изгради убежището и да започне да го управлява, да обуча част от екипа и после да отида да работя за някоя от големите клечки. Да си създам име. Но това място не ме пуска да си тръгна.

— Сега това е твоят дом.

— Така изглежда.

Той извади пръстена от джоба си.

— Създай дом с мен, Танси.

— Фарли! О! — Тя вдигна едната си ръка и притисна другата към сърцето си. — Не мога да дишам. Не мога да дишам!

Той разреши проблема, като я завъртя, а после натисна главата й между коленете.

— Успокой се.

— Това е лудост. — Дишането й секваше и отново се възобновяваше.

— Само вдишай и издишай няколко пъти.

— Фарли, какво си направил? Какво си направил?

— Купих пръстен за жената, за която ще се оженя. Още няколко пъти. Вдишай, издишай.

— Бракът е нещо сериозно! Много сериозно. Ние се срещаме съвсем отскоро.

— Познаваме се отдавна и в последно време редовно спим заедно. Влюбен съм в теб. — Той разтри гърба й с малко грубичка ласка, за да й помогне да се успокои. — А ако ти не беше влюбена в мен, нямаше да седиш с глава между коленете.

— Това ли е мерилото ти за любов? Че съм замаяна и не ми стига въздух?

— Това е добър знак. А сега, готова ли си отново да се изправиш и да погледнеш пръстена? Лил ми помогна да го избера.

— Лил? — Тя рязко се надигна и седна. — Тя знае за това? Кой още знае?

— Ами, трябваше да кажа на Джоуи и Джена. Те са мои родители във всеки един смисъл. И на Ела от бижутерията. Не можех да купя пръстен, без тя да го разбере. Това са всички. Исках да те изненадам.

— Наистина ме изненада. Много. Но…

— Харесва ли ти?

Може би имаше жени, които биха били способни да устоят и да не разгледат пръстена по-подробно, но Танси не беше от тях.

— Прекрасен е. Направо е… направо е великолепен. Наистина. Но…

— Също като теб. Не бих могъл да те помоля да носиш пръстен, който не е такъв. Розово злато, така че е малко различен. Ти не си като никой друг, затова исках да ти подаря нещо специално.

— Фарли, съвсем честно мога да заявя, че и ти не си като никой друг.

— Точно затова си подхождаме. Просто ме изслушай, преди да кажеш нещо. Аз умея да работя, знам как да си осигурявам прилично съществувание. Ти също. И двамата правим това, в което сме добри и което обичаме. Смятам, че това е важно. Това е нашето място, твоето и моето. Това също е важно. Но най-важното от всичко е, че те обичам.

Той улови ръката й и задържа очите си, толкова ясни и сериозни в този миг, върху нейните.

— Никой никога няма да те обича така, както те обичам аз. Джоуи и Джена ме превърнаха в мъж. Всеки път, когато те погледна, разбирам защо. Това, което искам най-силно на света, Танси, е да изградя добър живот с теб и да те правя щастлива през всеки отделен ден от него. Или почти всеки ден, защото понякога ще ми се ядосваш. Искам да създам дом и семейство с теб. Мисля, че ще съм добър в това. Мога да чакам, ако все още не си готова да носиш пръстена. Стига да знаеш тези неща.

— Главата ми е пълна с аргументи. Рационални, разумни аргументи. И когато те погледна, когато ме погледнеш ти, всички те изглеждат съвсем неубедителни. Просто извинения. Ти не би трябвало да бъдеш мъжът за мен, Фарли. Не знам защо си ти. Но фактът е, че си.

— Обичаш ли ме, Танси?

— Да, Фарли, обичам те.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да. — От устните й се изтръгна бърз, удивен смях. — Да, ще се омъжа за теб.

Тя протегна ръка и той сложи пръстена на пръста й.

— Стана ми — прошепна тя с дрезгав, разтреперан глас.

Зашеметен, той се взря първо в пръстена, а после в нея.

— Сгодени сме.

— Да. — Сега тя се разсмя с цяло гърло и го прегърна бурно. — Да, да!

 

 

Лил се бе постарала да ограничи максимално работата на персонала от тази страна на двора. Наложи се да промени собствената си позиция, за да може да държи масата за пикник под око, докато стажантите развеждаха една група покрай хабитатите.

Каза си, че това изобщо не е шпиониране. Просто ги държеше под око. И когато видя как Танси се хвърля в прегръдките на Фарли, не успя да приглуши докрай радостния си вик.

— Извинявай, какво? — попита Брик.

— Нищо, нищо. Ааа, би ли проверил дали всичко е готово за ученическата група утре сутрин? В образователния център. Вземи и още двама стажанти.

— Разбира се. Мат е запланувал този следобед да прегледа новия тигър. Надявах се, че мога да присъствам, може би дори да му асистирам.

— Ако Мат е съгласен.

— Говори се, че се каниш да свалиш барикадата между загражденията.

— Да. Щом Мат приключи с прегледа. Тя все още е в клетка, Брик. По-голяма и по-чиста клетка, в която е в безопасност. След като свалим барикадата, Дилайла ще може да общува с представител на собствения си вид и когато е готова, ще може да обикаля хабитата си, да крачи из тревата, да тича, може би и да играе, така поне се надявам.

— Исках да се уверя, че не е само слух. Това, което са й причинили, е отвратително. Клео беше по-различна. Толкова добре гледана и арогантна. Но Дилайла просто изглеждаше тъжна и уморена. Жал ми е за нея.

— Точно затова ставаш все по-добър в работата си, защото ти е жал за тях.

Очите му светнаха.

— Благодаря.

„Била ли съм и аз някога толкова млада?“ — запита се Лил. Дали някой комплимент от инструктор или треньор бе извиквал същия поглед в нейните очи, пружинирането в походката й? Предполагаше, че е била.

Но тя беше толкова съсредоточена, така абсолютно решена да успее. Не само заради самата цел, а за да компенсира това, което бе загубила. Да компенсира Куп.

Тя си пое дълбоко дъх и огледа двора. В крайна сметка нещата бяха проработили за нея. Сега от нейното решение, от нейния избор зависеше дали ще отвори вратата към миналото, дали ще вземе обратно това, което бе загубила.

Тя дочу зад гърба си бавни стъпки по чакъла и се завъртя, готова да се защитава. Мат отстъпи назад толкова бързо, че се подхлъзна и едва не падна.

— Боже Господи, Лил!

— Извинявай, извинявай. — „Целия ден ли съм така напрегната? — запита се тя.“. — Просто ме стресна.

— А ти ми скъси живота с пет години, така че резултатът е повече от равен. Искам да започна подготовката за прегледа на женския тигър.

— Добре. Ерик пожела да ти асистира.

— Хубаво. — Мат я потупа съвсем леко по рамото. Лил знаеше, че този жест е равносилен на прегръдка от всеки друг.

— Има много писмена работа. Можеш да се заемеш с нея.

— Той трябва да ме вижда. Ако ни наблюдава, ако е там някъде, трябва да ме вижда, да знае, че правя точно това, което правя винаги. Става въпрос за власт. — Тя си припомни какво й бе казал Куп. — Колкото повече се крия, толкова повече власт му давам. Освен това, по дяволите, Мат — добави тя, когато видя Фарли и Танси да си разменят целувка до камиона му, — денят е чудесен.

— Така ли?

— Само почакай малко.

Тя пъхна ръце в задните джобове на дънките си и тръгна към Танси, докато камионът на Фарли се отдалечаваше.

Танси се обърна, пое си дълбоко дъх и раменете й подскочиха нагоре и после надолу. После се запъти към Лил.

— Знаела си.

— Дай да видя как ти стои. — Лил сграбчи ръката на Танси. — Приказно! Идеално! О, страшно съм добра! Макар че той всъщност го избра сам… освен ако внушението ми „Този! Този!“ наистина е подействало.

— Затова бърбореше така тази сутрин. Мислела си, че имам предвид предложението на Фарли, а не имейла.

— За миг наистина се пообърках — отстъпи Лил, — но не съм бърборила.

— Той ми каза току-що как планирал да ми направи предложение снощи. Бил купил свещи и бутилка шампанско. Щял да подреди сцената за романтично предложение в моя апартамент.

— А вместо това е отишъл да се погрижи за семейството си.

— Точно така. — Очите на Танси се навлажниха. — Той просто е такъв и това е една от причините сега да нося този пръстен. Най-после го разбрах. И тъй, той е по-млад и по-бял от мен. Той е добър, много добър човек. Той е човекът за мен. Лил? Ще се омъжа за Фарли.

Лил нададе радостен писък, засмя се, сграбчи Танси и двете затанцуваха в кръг.

— Какво става, по дяволите? — поиска да разбере Мат.

— Казах ти, че денят е чудесен.

— Затова ли пищите и подскачате?

— Да. — Танси се втурна към него и го прегърна с такава сила, че едва не го повали по гръб. — Сгодена съм. Виж, виж, погледни пръстена ми!

— Много е хубав. — Той я избута назад, извън личното си пространство, и се усмихна. — Поздравления.

— О! Трябва да го покажа на Мери. И на Лусиъс. Добре де, най-вече на Мери.

Тя побягна към хижата, а Лил се ухили на Мат.

— Виждаш ли? Чудесен ден.

 

 

„Семейството е на първо място“ — напомни си Лил и се опита да не се тревожи, докато седеше на масата в трапезарията на родителите си. Майка й настояваше да отпразнуват случая със семейна вечеря, така че мястото на Лил беше тук, с тях: с родителите си, с Фарли и Танси, с Луси и Сам, които се бяха превърнали в неофициални баба и дядо на Фарли. И, разбира се, с Куп.

Но мисълта й продължаваше да се връща обратно към убежището. Осигурителната система работи безотказно и е включена, напомни си тя. Мат и Лусиъс са там заедно с двама от стажантите.

Всичко беше наред. Животните й бяха в безопасност. Но ако, докато отсъстваше, се случеше нещо…

Разговорът около нея продължаваше, когато Куп се наведе и прошепна в ухото й.

— Спри да се тревожиш.

— Опитвам се.

— Опитай пак.

Тя вдигна чашата си с вино и се постара да изобрази усмивка на лицето си.

Венчавка в края на лятото. Сега Лил се заслуша в разговора. Беше вече април, така че трябваше да се свършат толкова неща. Започна дебат за мястото на церемонията, дали да се състои във фермата, или в убежището, за времето — следобед или вечерта.

„Дали знае, че не съм там? — запита се Лил. — Щеше ли да нарани някого само за да докаже, че може?“

Под масата Куп хвана ръката й и я стисна, не подкрепящо и с любов, а сякаш искаше да каже: „Стига, престани!“

Тя го ритна, но се овладя.

— Ако имам право на глас, бих предпочела да е тук, във фермата, следобед. Така ще можем да празнуваме цялата вечер. Ще затворим убежището за целия ден. Тук има повече място и ако времето ни изиграе някой номер…

— Пепел ти на устата — прекъсна я Джена.

— Е, в къщата ще е далеч по-удобно, отколкото в хижите.

— Да затворим за целия ден? — Вниманието на Танси бе приковано единствено върху тази подробност. — Наистина ли?

— Стига, Танс! Не всеки ден се случва най-добрата ми приятелка да се омъжва.

— О, трябва да отидем на пазар! — възкликна Джена и намигна на Луси. — Дрехи, цветя, храна, торта…

— Мислехме да е нещо съвсем просто — обади се Фарли.

— Желая ти късмет, синко — измърмори Джоуи.

— Не е проблем да е просто. Но все пак трябва да е красиво и съвършено. — Джена подчерта думите си, като заби пръст в ръката на Джоуи. — Надявам се майка ти да успее да дойде скоро, Танси, за да започнем да умуваме заедно.

— Няма сила, която да я спре. Откакто й казах, се обади три пъти и вече се е запасила с цял куп булчински списания.

— Само да дойде и ще си устроим излизане по женски. О, ще е страхотно! Луси, трябва да си направим сафари из магазините.

— Смятай, че вече съм тръгнала. Джена, помниш ли цветята на сватбата на дъщерята на Уенди Рийдър? Можем да ги надминем.

— Съвсем простичко — отбеляза Сам и завъртя очи към Фарли. — Преди вие, жените, да се отнесете прекалено далеч и да започнете да правите планове за сто гълъба и шест бели коня…

— Коне! — прекъсна съпруга си Джена и радостно плесна с ръце. — О, можем да вземем кон и каляска! Можем да…

— Успокой топката, Джена. Виж колко е пребледнял Фарли.

— Единственото, което се иска от него, е църквата. Всичко друго остави на нас — обърна се Джена към Фарли.

— Междувременно — започна Джоуи и вдигна пръст към жена си, за да я накара да млъкне — аз и Джена обсъдихме някои практични неща. Вие, двамата, може да имате наум нещо друго, а може и изобщо да не сте се замисляли за това. Но ние с Джена искаме да ви дадем три акра земя, достатъчно, за да си построите къща, да имате свое място. Достатъчно близо, за да можете и двамата да стигате лесно до работа, ако смятате да останете тук: Фарли да продължи да работи във фермата, а Танси при Лил.

Фарли го погледна стъписан.

— Но… Земята по право би трябвало да отиде при Лил.

— Не изглупявай, Фарли — скара му се тя.

— Аз не знам какво да кажа или как да го кажа.

— Това е нещо, което трябва да обсъдиш с булката си — напомни Джо. — Земята е ваша, ако решите, че я искате. И няма да се сърдим, ако решите, че не искате.

— Булката иска да каже нещо. — Танси се изправи и се приближи първо към Джоуи, а после и към Джена, за да целуне и двамата. — Благодаря ви. Отнасяте се с мен като с член на семейството, още откакто с Лил бяхме съквартирантки в колежа. Сега наистина съм част от семейството. Не мога да си представя друго място, където повече бих желала да си създам дом, отколкото тук, близо до вас, близо до Лил. — Тя се усмихна на Фарли. — Аз съм най-голямата късметлийка на света.

— Значи е уредено. — Джоуи посегна и сложи длан върху ръката, която Танси бе поставила на рамото му. — При първия удобен случай ще отидем да изберем тези акри.

Прекалено развълнуван, за да проговори, Фарли само кимна и прочисти гърлото си.

— Просто ще… — той не довърши, стана и отиде в кухнята.

— Сега имаме нещо интересно, за което да си говорим. — Сам потри ръце. — Имаме да строим къща.

Джена и Танси се спогледаха, а после Джена се изправи и последва Фарли.

Той бе излязъл навън и стоеше на верандата, подпрял ръце на парапета. Дъждът, който Лил бе подушила сутринта, трополеше по земята и напояваше чакащите оран поля. Щом Джена сложи ръка на рамото му, Фарли се изправи, обърна се и я прегърна. Силно.

— Мамо.

Тя развълнувано прошепна нещо и го притисна здраво към себе си. Той рядко я наричаше така, а когато го правеше, то обикновено беше шеговито. Но сега тази единствена дума изразяваше всичко.

— Милото ми момче.

— Не знам какво да правя с цялото това щастие. Ти ми казваше: „Намери щастието си, Фарли, и не го изпускай.“ Сега е толкова голямо, че дори не мога да го уловя цялото. Просто не знам как да ти благодаря.

— Току-що го направи. По най-добрия начин.

— Като бях малък, ми повтаряха, че никога няма да имам нищо, че няма да струвам нищо, че няма да стана нищо. Не беше трудно да им повярвам. По-трудно беше да повярвам в това, което ми казвахте ти и Джоуи, Което не спирахте да ми повтаряте. Че мога да стана всичко, което искам. Че мога да имам всичко, ако си го спечеля. Но вие ме накарахте да повярвам в това.

— Танси каза, че е най-голямата късметлийка на света, и наистина е такава. Но аз почти я настигам. И двете ми деца са близо до мен. Мога да ги гледам как изграждат живота си. И имам възможността да подготвя сватба. — Тя се отдръпна и го потупа по бузите. — Да знаеш, че до деня на венчавката вече ще ви е писнало от мен.

Той се ухили.

— Нямам търпение да започне.

— Така казваш сега. Само почакай, докато започна да те командвам така, че да ти изкарам акъла. Готов ли си да се върнем вътре? Ако се забавиш, Сам и Джоуи вече ще са начертали плана за къщата ти, преди да си се усетил.

— Как се чувствам сега ли? — Той обгърна раменете й с ръка. — Готов съм за всичко.