Нора Робъртс
Черните хълмове (24)

24.

Телефонното обаждане на Уили бе последвано от лично посещение. Лил му отвори вратата с дистанционното и отдели един миг, за да си каже: „Така поне е по-безопасно и по-лесно.“ Междувременно бе преминала от чай на кафе и наля една чаша на Уили, още докато Куп отиваше към вратата, за да го посрещне.

Занесе кафето в дневната и му го предложи.

— Благодаря, Лил. Предположих, че ще искате да чуете подробностите лично. Използвал е акаунта на Мак Годуин. Нали познаваш семейство Годуин, Лил.

— Да, с Лайза бяхме съученички. — „Тогава се казваше Лайза Грийнуолд“ — спомни си тя. Мажоретка, която ненавиждаше заради неизменното й кокетство. Стомахът на Лил се сви само при мисълта колко често се бе присмивала на Лайза зад гърба й.

— Мак ми се обади, преди да са минали и пет минути от твоето обаждане. Съобщи за нахлуване с взлом.

— Те…

— Добре са — успокои я Уили, предусетил какво ще го попита. — Излезли на вечеря и на концерта на групата на по-голямото си момче. Прибрали се и намерили разбита задната врата. Постъпили умно: върнали се назад и ми позвънили от мобилния. Съвпадението обаче ми се стори прекалено голямо, затова го попитах дали имат електронен адрес, който да съответства на този от твоето съобщение. Имаха.

— Не са си били у дома. Не са пострадали. — Коленете й омекнаха и тя седна.

— Добре са. Имат ново кученце, взели го след смъртта на старото си куче преди няколко месеца. Намерихме го затворено в пералното помещение. И то е добре. Отидох да поговоря с тях и да огледам следите. Оставих едно от момчетата там, за да помогне на Мак да поправи вратата. Май е нахлул вътре и е намерил компютъра. Мак излязъл, без да го изключи. Децата вдигали врява, така ми каза, и просто забравил. Случва се.

— Да, случва се. Двамата започнаха да се срещат още през първата си година в гимназията. Мак и Лайза, Лайза и Мак. И се ожениха през пролетта след завършването си. Имат две момчета и едно момиченце. Още е бебе.

„Не е ли смешно — помисли си замаяно Лил — колко много знам за Лайза, която така презирах някога?“

— Точно така, и всички те са добре. На първо време можаха да ми кажат само, че е взел някои хранителни продукти: хляб, консерви, шоколадови бисквити, представи си, бира и няколко кутии сок. Направил е страхотна бъркотия в кухнята. Взел двестате долара, които Мак държал в бюрото си, парите на децата от касичките им и стотачката, която Лайза криела във фризера.

Той се загледа в лицето на Лил, погледна и към Куп и просто продължи да говори все така спокойно.

— Хората не разбират, че това са местата, на които всеки свестен крадец ще провери най-напред. Когато се успокоят, трябва пак да огледат, да видят дали не липсва още нещо.

— Оръжия? — попита Куп.

— Мак държи пистолета си в специален сейф. Много здрав. Тук поне извадихме късмет. Разполагаме с отпечатъци. Ще елиминираме тези на семейство Годуин, а после ще тръгна по следата, която смятам за дяволски сигурна, и ще поискам да сравним останалите с тези на Итън Хауи. Утре сутринта се обаждам на ФБР.

Той наклони глава, забелязал изражението, което премина по лицето на Куп.

— Идеята да работя съвместно с федералните или да ги оставя да ми отнемат разследването, не ми харесва особено, но фактът е, че по всяка вероятност имаме доказателство, което насочва към сериен убиец, а Лил е получила заплаха по електронната поща. Това е киберпрестъпление. Да добавим към това и още една подробност, че територията на тоя шибаняк — извинявай, Лил, — та да добавим и това, че в територията му влиза и Националният парк. Ще браня със зъби и нокти участието си в разследването, но изобщо не ми пука кой ще е шеф и кой не.

— Когато сравниш отпечатъците, трябва да разпратиш снимката на Хауи до всички медии — настоя Куп. — Всеки, който минава по пътеките в тази територия, всеки от местните трябва да може да го разпознае веднага.

— Вече съм го сложил в списъка си.

— Ако използва другото име, Бързата котка, може да успеем да открием още нещо.

— Трийсет и пет мили в час — промърмори Лил и когато Куп се обърна към нея, поклати глава. — Това е максималната скорост на кугуар, при това в най-бързия му бяг. Не може да я поддържа дълго. Някои котки са по-бързи, много по-бързи от кугуара. Искам да кажа, че. — Тя направи пауза и притисна пръсти към слепоочията си, за да подреди мислите си. — Той всъщност не познава животното, за което твърди, че е негов духовен водач. И смятам, че ми е дал името, което си е избрал, защото вярва, че двамата с него споделяме този водач. Не мисля, че го е използвал преди или поне не често.

— Е, така или иначе ще го проверим. — Уили остави машата. — Лил, знам, че сега имаш нови аларми и бивше ченге от нюйоркската полиция, но мога да ти уредя закрила.

— Къде? Как? Уили, този човек се придвижва бързо, може и да изчака тук или да се махне оттук, ако замина. Той наблюдава това място и знае какво става. Единственият шанс, който имаш да го проследиш, е той да смята, че може да стигне до мен.

— Лил разполага с доброволци и стажанти — намеси се Куп. — Няма причина да не облечеш двама полицаи в цивилни дрехи и да ги сложиш да работят тук.

— Мога да го уредя — кимна Уили. — С щатската полиция, със службата по парковете. Да, наистина мисля, че можем да пратим двама души тук.

— Ще ги взема — съгласи се незабавно Лил. — Не че се правя на смела, Уили. Просто не искам да се скрия някъде, а после отново да трябва да се изправя срещу това след шест месеца или след една година. Не искам никога да се повтаря. Искам да свърши.

— Утре сутринта ще разполагаш с още двама души. Още тази вечер ще започна да уреждам всичко, което мога. Утре ще ви съобщя какво става.

Лил забеляза погледа, който си размениха двамата мъже.

— Ще те изпратя — обърна се Куп към шерифа.

— Не, няма. — Лил го хвана за ръката и я задържа. — Ако вие, двамата, имате да кажете още нещо по въпроса, имам право да знам. Да криете информация от мен не означава, че ме предпазвате. Означава само, че ме ядосвате.

— Успях да разбера, че Хауи е бил в Аляска по времето, когато е изчезнала Каролин Родерик. — Куп погледна към Лил. — Това само прави теорията ни още по-убедителна. Открих един магазин за спортни стоки, чийто собственик си го спомня и го идентифицира по снимката, която му изпратих по факса. Помни го, защото Хауи купил арбалет „Страйкър“, целия набор с телескоп, карбонови стрели, тетива и амонал за трийсет и втори калибър. Пръснал почти две хилядарки и платил в брой. Разправял как щял да води момичето си на лов.

От гърлото на Лил излезе приглушен звук, като си помисли за Каролин.

— След Тайлър започнах да търся и други подобни престъпления — продължи Куп. — Четири месеца по-късно в Монтана бил открит труп, мъж в средата на двайсетте, оглозган от животни. Когато го намерили, от него не било останало почти нищо, но аутопсията показала рана на крака, за която заключили, че е причинена от карбонова стрела. Ако Хауи все още пази арбалета…

— … можем да го свържем с изчезването на Родерик и убийството в Монтана — заключи Уили. — Предполагам, че го пази. Това са много пари.

— От днешния взлом се е сдобил с триста, които добавяме към взетото от Тайлър. Като се имат предвид методите му, няма да му отнеме много време да си набави прилична сумичка.

— Ще добавя арбалета и стрелите към сводката. Свършил си добра работа, Куп.

— Ако се обадиш на достатъчно места, може да ти излезе късметът.

Двамата останаха сами и Лил отиде до камината и се зае да разбутва огъня, докато пламъците се съживиха. Видя, че е донесъл бейзболната си бухалка, онзи, която Сам му бе направил преди цяла вечност. Стоеше облегната на стената.

„Защото сега това е неговият дом — помисли си Лил. — Поне докато приключим с Хауи, той си е у дома тук.“

А тя не можеше да мисли за това, все още не.

— По-трудно е да скриеш арбалет, отколкото пистолет. — Тя остана права, загледана в съвземащите се пламъци. — По-вероятно е да носи арбалета само когато ловува, може би привечер или призори.

— Може би.

— Не е убил кугуара с арбалет. Ако го беше използвал, това е щяло да му даде повече време да избяга, да прикрие следите си. Но не е използвал арбалета.

— Защото в такъв случай ти нямаше да чуеш изстрела — заключи Куп. — Най-вероятно точно затова е избрал пистолета.

— За да го чуя и да се уплаша за котката. — Сега Лил се обърна с гръб към светлината и топлината. — Колко още неща знаеш, за които не си ми казал?

— Това са само предположения.

— Искам да видя папките, които прибираш всеки път, щом вляза.

— Няма да има никаква полза.

— Ще има.

— По дяволите, Лил, каква полза ще имаш да видиш снимките на Тайлър преди и след като са го извадили от реката, на наяденото му от рибата лице? Или да прочетеш подробностите от аутопсията? Какъв е смисълът сама да вкарваш тези образи в главата си?

— Тайлър е бил тренировка. Аз съм главното събитие — цитира тя съобщението от електронната поща. — Ако се тревожиш, че няма да мога да понеса гледката, недей. Може и да не съм виждала снимка на труп, но ти виждал ли си как от някой храст изскача лъв и се нахвърля върху близката антилопа? Вярно, не става дума за човек, но повярвай ми, тази работа не е за хора със слабо сърце. Престани да ме защитаваш, Куп.

— Никога няма да престана, но ще ти покажа папките.

Той отключи едно чекмедже и ги извади.

— Тези снимки няма да ти помогнат. Експертизата е определила времето на смъртта в периода между тринайсет и осемнайсет часа.

Лил седна, отвори папката и се загледа в черно-бялата снимка на Джеймс Тайлър.

— Моля се на Бога жена му да не го е видяла така.

— Направили са всичко възможно, преди да освободят тялото.

— Прерязал му е гърлото. Това е нещо лично, нали така? Съдя от обширните си познания за полицейската работа, придобити от криминалните канали.

— Трябва да се приближиш до жертвата, да установиш контакт, да почувстваш кръвта по ръцете си. Обикновено ножът е по-интимен от обикновен куршум. Той е нападнал Тайлър в гръб, като се е движил отляво надясно. По тялото имаше прорези и натъртвания, получени приблизително по времето на смъртта, най-вероятно когато се е препъвал и подхлъзвал. Коленете, ръцете, лактите.

— Каза, че е умрял между един и шест часа. Това означава или дневна светлина, или здрач. За да има време да се отдалечи от мястото, където са видели за последен път Тайлър, и да стигне до реката, са му трябвали няколко часа, навярно и повече, ако приемем, че е влачил Тайлър по най-неравния терен, през местата, където е било най-малко вероятно да срещнат друг турист или някого, който да помогне на жертвата. Тайлър е имал раница с провизии за деня. Ако бягаш, за да спасиш живота си, ще хвърлиш всичко излишно, нали така?

— Не са намерили раницата му.

— Обзалагам се, че Итън я е намерил.

— Съгласен съм.

— Наместил е Тайлър в положението, в което е искал, но не го е застрелял. Не е било за спорт. Приближил се е до него за убийството, в което е влагал нещо лично.

Тя започна да прелиства страниците и спря на списъка с принадлежностите, които съпругата на Тайлър бе казала, че е носил при изкачването.

— Плячката си я бива — продължи тя. — Победата го е разглезила. Часовникът не му трябва. Умее да определя времето по небето и по състоянието на въздуха. Може би ще го задържи като трофей или ще го продаде по-късно в някой друг щат, когато има нужда от пари.

Тя вдигна поглед.

— Той е вземал нещо, по едно-две неща от всяка жертва, нали?

— Така изглежда. Бижута, пари, храна, дрехи. Той е мародер. Но не е чак толкова глупав, че да използва кредитните карти или личната карта на някоя от жертвите. Нито една от тях няма кредитна история след изчезването си.

— Значи не оставя писмени следи. Освен това е възможно да счита кредитните карти за изобретение на белите, за тяхна слабост. Чудя се дали родителите му са имали кредитни карти. Обзалагам се, че не.

— Правилно се обзалагаш. Умница си ти, Лил.

— Ние сме умни момичета — разсеяно се съгласи тя. — Но все пак си купува арбалет, а не някое от традиционните оръжия на коренните жители. Подбира, избира. Общо взето само гадости върши. Свещена земя, но той я осквернява, като преследва на нея невъоръжен мъж. Заради спорта. Заради упражнението. Ако във вените му наистина тече сиукска кръв, значи и нея е осквернил. Не му е останала и капчица чест.

— Сиуксите са смятали Блек Хилс за свещения център на света.

— Axis mundi — потвърди Лил. — Смятали са и все още смятат, че Блек Хилс е сърцето на всичко съществуващо. Паха Сапа. Свещените церемонии са започвали през пролетта. Сиуксите са следвали бизоните през хълмовете, подредени в строй, наподобяващ формата на бизонска глава. Договорът с белите им обещавал шейсет милиона акра от хълмовете. Но после там открили злато. Договорът загубил значение, защото белите искали земята и златото в нея. Златото струвало повече от честта, повече от договора, повече от обещанието да уважават това, което е свещено.

— Но въпросът все още не е решен окончателно.

— Образоваш се за историята на родната си страна, така ли? — попита тя. — Да, Съединените щати завзели земята през 1877, като нарушили договора от форт Ларами и тетон-сиуксите, лакота, никога не се примирили с това. Сто години по-късно Върховният съд отсъдил, че завземането на Блек Хилс е било незаконно, и наредил на правителството да плати на лакота първоначалната обещана цена, както и лихва. Над сто милиона долара. Но те отказали да приемат това споразумение. Не искали пари, искали си обратно земята.

— Оттогава лихвите постоянно се увеличават и сега сумата възлиза на повече от седемстотин милиона долара. Проверих.

— Не искат да приемат парите. Това е въпрос на чест. Моят прадядо е бил сиукс, а прабаба ми е била бяла. Аз съм резултат от сливане между две раси и поколенията между мен и тях определено са разредили сиукската ми кръв.

— Но знаеш какво е честта, разбираш защо са отказали сто милиона долара.

— Парите не са земя, а от сиуксите е била отнета именно земята. — Тя присви очи. — Ако мислиш, че Итън се е захванал с това като отмъщение заради на рушените договори, заради открадването на свещената земя, аз не смятам така. У него няма чак толкова дълбоки чувства. Това е само извинение, при това такова, което му позволява да се възприема като воин или бунтовник. Съмнявам се, че знае цялата история. Може да е чувал отделни части от нея, но само части, при това навярно силно изопачени.

— Не, той убива, защото му харесва. Но е избрал теб и това място, защото отговаряте на представата му за разплата. Това прави лова още по-вълнуващ, още по-удовлетворителен. Освен това неговата представа за чест може и да е изкривена, но е искрена. Не се е опитал да те нападне, докато пресичаш двора. Подобно нещо не е част от играта, не носи удовлетворение и не води до постигането на целта му.

— Много утешително.

— Ако не вярвах, че е така, в този момент нямаше да си тук, а зад заключена врата на хиляди мили разстояние. Просто се опитвам да бъда честен — добави той, когато тя го изгледа навъсено. — Съставил съм му характеристика, нещо като профил, и тя ме уверява, че той иска да го разбереш, да се изправиш срещу него и да му предложиш истинско предизвикателство. Готов е да чака да му се открие такава възможност, но започва да става нетърпелив. Съобщението на компютъра ще придвижи нещата по-напред.

— Предизвикателство.

— Да, един вид предизвикателство, а също така и декларация. Лил, трябва да ми дадеш думата си, че няма да допуснеш да те подмами в това свое състезание.

— Имаш я.

— Без спор? Без ограничения?

— Да. Не обичам да ловувам и с абсолютна сигурност знам, че няма да ми хареса той да тръгне на лов за мен. Не изпитвам нужда да доказвам нищо нито на него, нито на себе си, най-малко на себе си, като изляза и се вкопча в битка с маниак, който обича да убива.

Тя продължи да се рови в папките.

— Карти. Добре, добре, можем да работим с това.

Стана и разчисти масичката за кафе.

— Много работа си свършил — отбеляза тя, когато видя, че е нашарил картата с инциденти, свързани с Итън Хауи. — Опитваш се да определиш къде може да се намира бърлогата му.

— Вече претърсихме най-вероятните участъци.

— Невъзможно е да покриеш всеки квадратен сантиметър от хълмовете, особено когато човекът, когото търсиш, знае как да се движи и умее да заличава следите си. Ето тук, ние открихме Мелинда Барет. Преди почти дванайсет години. В този случай няма никакви признаци, че е била жертва в неговия лов. Никакви следи, които да показват, че е бягала или че той я е гонил. Следите показват, че е тръгнал след нея по пътеката. Може да я е дебнал там. Или, също толкова вероятно, да се е натъкнал на нея по чиста случайност. Какво го е накарало да превърти, че да я убие?

— Ако целта му не е била убийство, може да е искал пари или секс. По бицепсите й са открили натъртвания, каквито се получават, когато някой те стисне силно, а ти се опиташ да се отскубнеш. Блъснал я е в дървото достатъчно силно, за да разбие главата й, да отвори рана. Да пусне кръв.

— Кръв. Може би кръвта му е била достатъчна. Дивите животни подушват миризмата на кръвта, тя ги възбужда. — Лил кимна, защото можеше да си го представи, да види как е било. — Тя се бори, може би крещи, може би обижда него или мъжествеността му по някакъв начин. Той я убива, с ножа отблизо, собственоръчно. Ако това е било първото му убийство, възбудата сигурно е била страхотна. Освен това е бил толкова млад. Бързал е, паникьосал се е. Завлякъл я е настрана, оставил я е на животните. Може би си е мислил, сигурно го е помислил, че ще припишат смъртта й на нападение на някой кугуар или вълк.

— Следващият път, за който знаем със сигурност, че се е върнал, е бил тук. В убежището. — Куп постави пръст на картата. — Осъществил е контакт с теб, опитал се е да свири на струната за общото ви наследство.

— И е срещнал Каролин.

— Тя го смята за привлекателен и интересен, подхранва егото му. Освен това вероятно може да му разкаже повече за теб, за убежището. Удовлетворява две от нуждите му, секс и гордост, така че той влиза в нейния свят. Но не му е мястото там и тя започва да го вижда такъв, какъвто е, когато не е в свои води. Той тръгва след нея към Аляска, за да затвори тази врата, за да удовлетвори тази нужда, по-силна от секса, а после се отправя обратно към теб.

— Но аз съм в Перу. Трябва да изчака.

— И докато чака, една нощ идва тук. Прави поне едно посещение.

— Когато Мат е бил тук сам. Да. И е изключил камерата, ето тук. Само няколко дни преди да се върна.

— Защото е знаел, че се връщаш. Ако някой друг беше отишъл да я включи, пак щеше да я изключи. Докато отидеш ти.

— Предполагал е, че ще отида сама — продължи тя. — Обичам да бродя из хълмовете и да лагерувам сама. Така смятах да направя и този път. И тогава той можеше да започне играта и може би да я спечели. Длъжница съм ти.

— Когато е видял, че не си сама, вероятно е помислил, че може да ме отстрани от пътя си. Да елиминира мен и да вземе теб. Затова бих казал, че и двамата сме длъжници на дългите нощи на следене на заподозрени или на животни, както и на способността си да спим леко. Идва в лагера ето тук — посочи Куп, съсредоточил отново вниманието си върху картата. — Връща се към мястото с камерата тук и заобикаля обратно към лагера. После отива пред портата на убежището, за да остави вълка. Още веднъж отива там, за да пусне твоя тигър от клетката му.

— И стига донякъде по пътеката към връх Кроу, където е срещнал Тайлър, ето тук, и до мястото на реката, където го е оставил. Нахлува във фермата на семейство Годуин, която е някъде тук. Това покрива голяма територия. По-голямата част от нея е край Спиърфиш, тоест той се чувства в този район като у дома си. Да, но и аз се чувствам по този начин.

Тя погледна към празната си чаша от кафе и си пожела вътре по магически начин да се появи още от ароматната тъмна течност.

— Много пещери — досети се тя. — Трябва му някакъв подслон, а не си го представям да опъне палатка. Има нужда от леговище. Много риба и дивеч. Най-доброто му прикритие, най-добрата възможна територия е тук. — Лил очерта с пръста си кръг върху картата. — За да претърсим всички тези акри, пещери и дупки, ще ни трябват седмици наред.

— Ако обмисляш идеята да се качиш горе и да се предложиш като примамка, за да го накараш да се покаже, забрави.

— Обмислях я за около две минути. Мисля, че ще успея да го проследя или поне че шансовете ми са не по-малки от тези на всеки друг участник в търсенето. — Тя разтри задната част на врата си, където бе решила да се разположи най-голямата част от стреса й. — Затова пък шансовете ми да довлека смъртта на този, който ме придружава, са по-големи. Така че не, няма да играя ролята на примамка.

— Трябва да има някакъв начин да разберем какво ще направи сега или къде отива, когато е свършил. Трябва да има някакъв модел, но просто не го виждам.

Лил затвори очи.

— Трябва да има начин да го накараме да се покаже, да го примамим в клопка, вместо той да примами нас. Но и аз не се сещам как да стане.

— Може би не го виждаш, защото за днес преживя достатъчно стрес.

— А ти искаш да отклониш мислите ми от него.

— Тази мисъл наистина ми мина през ума.

— В интерес на истината признавам, че мина и през моя. — Тя се обърна към него. — Мозъкът ми е ужасно напрегнат, Куп. Ще ми се отрази добре, ако някой ме разсее.

— Мисля, че ще се справя.

Тя протегна ръка към него, но той се извърна и я избягна.

— Направо на горния етаж ли отиваме? Мислех, че може да ме предразположиш малко още тук.

— Не отиваме на горния етаж. — Той угаси лампите, така че в стаята остана да блести само огънят, после отиде до малката й стереоуредба и натисна бутона за пускане на компактдискове. Зазвуча музика, тиха и сантиментална.

— Не знаех, че имам диск на Пърси Следж.

— Нямаш. — Той се върна при нея и я хвана за ръката, за да я изправи на крака. — Реших, че от него може да има полза. — Привлече я към себе си и залюля и двама им. — Преди почти никога не сме танцували.

— Не. — Тя затвори очи, докато вълшебният глас на Пърси й разказваше какво трябва да направи един мъж, когато обича една жена. — Почти никога не сме го правили.

— Трябва да започнем. — Той обърна глава и плъзна устни по слепоочието й. — Също както с цветята. Дължа ти няколко години танци.

Тя притисна буза до неговата.

— Не можем да ги върнем обратно, Куп.

— Не, но можем да ги запълним. — Той започна да плъзга ръце нагоре-надолу постегнатите от напрежение мускули на гърба й. — Някои нощи се събуждах и си представях, че си там, в леглото, до мен. Понякога изглеждаше толкова истинско, че можех да чуя дишането ти. Можех да помириша косата ти. Сега някои нощи се будя и ти си в леглото до мен и тогава идва мигът на паника, когато те чуя да дишаш и помирисвам косата ти, страхът, че може би само си го въобразявам.

Тя стисна здраво очи. Своята болка ли чувстваше, или неговата?

— Искам отново да повярваш в нас. В мен. В това. — Той отново я привлече към себе си и устните му намериха нейните и ги погълнаха дълбоко и бездиханно, докато двамата се полюшваха в златистото сияние на пламъците.

— Кажи, че ме обичаш. Само това.

Сърцето й подскочи.

— Да, но…

— Само това — повтори той и отново я целуна. — Само това. Кажи го.

— Обичам те.

— Обичам те, Лил. Все още не можеш да ми повярваш, затова просто ще продължа да ти го доказвам, докато успееш.

Ръцете му се плъзгаха по хълбоците й. Устата му опитваше и поглъщаше нейната. И сърцето, което бе подскочило безпомощно заради него, започна да бие за него, бавно и силно.

Прелъстяване. Нежна целувка, сигурни ръце. Плавни движения в златистата светлина и кадифените сенки. Тихи думи, прошепнати до кожата й.

Предаване. Тялото й, отпуснато срещу неговото. Устните й се поддадоха на нежния му, търпелив натиск. Дълга въздишка на удоволствие.

Двамата се отпуснаха на пода, коленичили един до друг, вкопчени един в друг.

Залюляха се там.

Той разкопча ризата й и я свали, поднесе ръцете й към устните си, притисна дланите й до тях. Всичко, помисли си той. Тя държеше всичко, което бе той, в ръцете си. Как бе възможно да не го знае?

После положи дланта й на сърцето си и я погледна в очите.

— Твое е. Когато си готова да го приемеш, да ме приемеш такъв, какъвто съм, то е твое.

Привлече я към себе си, така че ръцете й останаха притиснати между двамата, и този път устните му не бяха нито нежни, нито търпеливи.

Желанието се събуди в нея, жизнено и неудържимо, докато сърцето му биеше лудо под дланите й. Той дръпна ципа на дънките й и грубо я повдигна, после още по-високо, дори когато тя извика.

Когато се отпусна в ръцете му и сякаш се разтопи на пода, той покри тялото й със своето. И взе още.

Ръцете и устата му я ограбваха, оставяха я открита и уязвима, слаба и замаяна. От устата й излезе въздишка, подобна на ридание, превърнала се във вик, когато проникна в нея. Той сграбчи ръцете й и ги стисна. Пръстите й се преплетоха с неговите.

— Погледни ме. Погледни ме, Лил.

Тя отвори очи и видя лицето му, окъпано в червените и златисти отблясъци на огъня. Яростно и диво също като ударите на сърцето му. Той продължи тласъците си в нея, докато гледката пред очите й не се разми, докато ударите на плът в плът не зазвучаха като музика.

Докато не му даде всичко.

Лил не възрази, когато той я понесе нагоре по стълбите. Не възрази, когато легна до нея и я привлече към себе си, здраво обвил ръце около нея.

Отново я целуна, тази целувка беше като първата по време на танца им. Нежна, внимателна, съблазняваща.

Тя затвори очи и си позволи да се отдаде на съня.

 

 

На сутринта се измъкна от леглото точно когато той излизаше от банята. От косата му все още капеше вода.

— Мислех, че може да поспиш още — погледна я той.

— Не мога. Програмата ми за деня е пълна.

— Аха, и моята. Някои от хората ти трябва да пристигнат след около половин час, нали така?

— Около. При положение, че си спомнят как да отключат новата порта.

Той прекоси стаята, спря пред леглото и плъзна палеца си по бузата й.

— Мога да почакам, докато някой от тях пристигне.

— Мисля, че половин час мога и сама да се грижа за себе си.

— Ще изчакам.

— Защото се безпокоиш за мен, или защото се надяваш, че ще използвам това време, за да ти приготвя закуска?

— И двете. — Сега палецът му проследи линията на челюстта й. — Беконът и яйцата ти бяха свършили, затова купих малко.

— Някога замислял ли си се за холестерола си?

— Не и когато се опитвам да те убедя да ми приготвиш бекон и яйца.

— Добре. Ще направя няколко сандвича.

— А аз ще метна няколко пържоли на грила довечера. Честна сделка.

— Разбира се. Яйца, бекон, червено месо. Майната им на артериите.

Той я улови за хълбоците и я наведе към себе си за силна целувка за добро утро.

— Казано като от истинска дъщеря на собственик на кравеферма.

Тя се запъти надолу по стълбите, като си мислеше, че този разговор за закуска, за вечерно меню, за натоварени програми изглежда почти нормален. Но не беше. Нищо не попадаше изцяло в безопасната зона на нормалността.

Нямаше нужда да види дрехите, разпилени по пода на дневната си, за да си го спомни.

Мина първо оттам и ги взе, за да ги сложи в пералното помещение.

Приготви кафето и постави един тиган на огъня. Остави бекона да цвърчи, отвори задната врата и излезе на верандата, за да подиша утринния въздух.

На изток пламна зората и превърна хълмовете в меки силуети на фона на дрезгавата предутринна светлина. Високо на небосклона последните звезди угасваха като свещи.

Лил подуши, че идва дъжд. Да, тя беше истинска фермерска дъщеря. Дъждът щеше да накара да разцъфтят още диви цветя, да отрони още листа и да я накара да се замисли за покупката на някои растения за двора.

Нормални неща.

Тя гледаше изгрева на слънцето и се чудеше колко ли дълго ще чака Хауи. Колко дълго щеше да наблюдава, да чака и да сънува смърт?

Тя влезе обратно в кухнята и затвори вратата. Отиде до печката, отцеди бекона от мазнината и счупи яйцата в тигана.

Нормални неща.