Нора Робъртс
Черните хълмове (23)

23.

Фарли я последва до фермата, така че Лил изпита радостта да го види как показва пръстена на родителите й. Имаше потупвания по гърба, няколко сълзи и обещанието да доведе Танси на семейна вечеря, за да отпразнуват събитието, веднага щом каже „да“.

Когато Фарли помоли Джо да се поразходят навън, несъмнено за да го помоли за някой и друг мъжки съвет, Лил седна при майка си.

— Мили Боже, само преди пет минути беше още момче! — възкликна Джена.

— Вие с татко го превърнахте в мъж.

Джена попи очите си за кой ли път.

— Дадохме му достъп до инструментите, за да може сам да се превърне в мъж. Ако Танси му разбие сърцето, така ще я сритам, че ще я накарам да тича от тук до Пиер и обратно.

— И ще я вкараш в правия път? Но не мисля, че ще го направи. Не мисля, че той ще я остави. Фарли си има план и си представям, че точно сега излага част от него пред татко. Танси няма никакъв шанс.

— Само си помисли какви дечица ще им се родят. Знам, знам. — Джена се засмя и махна с ръка. — Типична реакция. Но наистина много ще се радвам тук да има едно-две бебета. Дядо ти ми направи кошче и аз го използвах с теб. На тавана е и чака. Сега обаче трябва да оставя всичко това за по-нататък и да се съсредоточа върху сватбата. Надявам се да ни позволят ние да я организираме. Страшно ще ми хареса. Цветя, рокли, торти и… — гласът й затихна.

— Аз не ти дадох всичко това.

— Направих го да звучи точно така, а не исках. Няма нужда да ти казвам колко се гордеем с теб, нали?

— Не, няма. Някога имах план, но не се получи. Така че си съставих нов, който проработи. А сега се намирам в някакво странно, объркано място. Малко намеса ще ми дойде добре.

— Купър.

— Винаги е бил Купър. Но нещата престанаха да бъдат толкова прости още много отдавна.

— Той толкова много те нарани. — Джена се наведе и взе ръката й. — Скъпа, знам.

— Той отне част от мен. Сега иска да я върне обратно, а аз не знам дали може да се намести така, както някога.

— Не може. Няма. — Джена стисна ръката й и се изправи. — Това не означава, че не може да се намести по друг, по-добър начин. Обичаш го, Лил. Това също го знам.

— Преди любовта не беше достатъчна. Той ми каза и никак не избърза да ми го каже, защо не е била достатъчна.

Докато разказваше историята, трябваше да стане от стола си, да отиде до прозореца и да го отвори, защото не й достигаше въздух. Имаше нужда да се движи, просто да се движи. Майка й седеше тихо и не я прекъсна нито веднъж.

— За мое собствено добро, защото трябвало да докаже нещо, защото бил останал без пукната пара, защото смятал, че се е провалил. Какво променя това? Освен всичко друго заслужавах да знам причините. И аз участвах в тази връзка. Изобщо няма връзка, ако изборите ги прави само единият партньор. Има ли?

— Не, поне не балансирана. Разбирам как се чувстваш и защо си сърдита.

— Не съм само сърдита. Едно от най-важните решения в живота ми е било взето заради мен. И причините, поради които е било взето, са били запазени в тайна от мен? Как да повярвам, че няма да се случи отново? Няма да градя живота си заедно с някого, който е готов да ми причини подобно нещо. Не мога.

— Не, не можеш. Не и ти. Сега ще ти кажа нещо, с което може да те разочаровам. Съжалявам, много съжалявам, че беше наранена. Болеше ме заради теб, Лил. Наистина. Това, че сърцето ти беше разбито, разбиваше моето. Но съм толкова благодарна, че Куп постъпи така.

Лил потръпна и шокът я накара да се дръпне назад.

— Как можа да го кажеш? Как може да го мислиш сериозно?

— Ако не го беше направил, ти щеше да се откажеш от всичко, което искаше, от всяка страст, която имаше, освен от него. Ако се беше стигнало дотам да избираш между Куп и своите лични и професионални цели, нямаше да избереш нищо друго, освен него, за щото беше прекалено влюбена.

— Кой казва, че не съм могла да имам и двете? По дяволите! Ами компромисът, ами това да действаме като екип?

— Може би щяхте да се справите, но шансовете ви бяха съвсем малки. О, Лил! — продължи Джена с толкова съчувствие, че Лил усети как очите й започват да парят. — Ти, все още ненавършила двайсет, със света, който се разкриваше пред теб, и той, почти две години по-голям, със света, който е ставал все по-тесен и по-суров. Той е имал нужда да се бори, а ти имаше нужда да пораснеш.

— Добре, били сме млади. Но и ти си била млада, когато сте се оженили с татко.

— Да, и извадихме голям късмет. Но ние искахме едно и също, още тогава. Това, което искахме, беше тук и това ни даваше по-голям шанс.

— Значи според теб трябва просто да загърбя последните десет години? Всичко е простено, Куп, твоя съм?

— Мисля, че трябва да си дадеш толкова време, колкото ти трябва, и да видиш дали можеш да му простиш.

Лил въздъхна дълбоко и част от напрежението в гърдите й се стопи.

— И мисля, че ако преди е искал да докаже нещо на себе си, сега иска да докаже нещо на теб. Накарай го да го направи. И докато си вземаш необходимото време, запитай се дали искаш да прекараш следващите десет години без него.

— Той се е променил и този, в който се е превърнал… Ако се бяхме запознали току-що, ако нямахме история, щях да припадна от възторг. И това ме плаши. Знам, че ако си позволя да падна по лице, това означава да му дам силата да откъсне още част от мен.

— Не си ли уморена, скъпа, да се сближаваш само с мъже, за които знаеш, че не притежават тази сила?

— Честно казано, дори не знам дали го правех съзнателно, или защото той е единственият, който я притежава. — Лил започна да търка ръцете си, сякаш искаше да се стопли. — Така или иначе, този избор също ме плаши. И трябва да помисля за много неща. Трябва да се върна. Изобщо не смятах да отсъствам толкова дълго.

— Имаше важна работа. — Джена стана и сложи ръце на раменете на дъщеря си. — Ще намериш своя път, Лил. Знам го със сигурност. Искам да ми кажеш дали си сигурна, че няма нужда да идваме довечера.

— Преди да тръгна, системата беше почти готова. Ако са възникнали проблеми, ще ви се обадя. Обещавам. Може и да съм объркана за самата себе си и за Куп, но за убежището разсъждавам съвсем ясно. Няма да поемам никакви рискове.

— Добре. Повечето хора смятат, че си е тръгнал. Че няма да остане в района, когато има полицейска хайка.

— Надявам се, че са прави. — Тя допря буза до лицето на Джена. — И знам, че няма да се успокоим, докато не го заловят, не и напълно. И вие недейте да поемате никакви рискове.

Тя излезе на верандата и видя как Фарли и баща й крачат около една от пристройките, а кучетата тичат край тях.

— Кажи на Фарли, че залагам на него.

Тя се отправи към камиона си, обърна се и тръгна заднишком, като гледаше майка си и си мислеше колко красива изглежда, застанала на верандата на старата фермерска къща.

— Куп ми подари жълти лалета.

„Сега е дори още по-красива“ — помисли си Лил, когато Джена се усмихна.

— Подействаха ли?

— Повече, отколкото му позволих да види. Пак ми говори за типични реакции.

 

 

Върна се преди края на работния ден и завари новата порта отворена. Въпреки това погледна към охранителната камера, към ключалката и таблото за въвеждане на кода. „Могат да задържат навън всеки, който дойде с кола, след като сме затворили — установи тя. — Но никой не може да обезопаси целите хълмове.“

Бавно подкара по пътя, като оглеждаше земята и дърветата.

„Бих могла да намеря начин да вляза“ — разсъждаваше тя. Познаваше всеки сантиметър от района и можеше да измисли начин да надхитри охранителната система при условие, че е готова да отдели необходимото време и усилия.

Но тази мисъл само изостри бдителността й.

Остави погледа си да се плъзга наоколо. Видя и други камери, разположени така, че да покриват двора и пътя. Трудно щеше да ги избегне всичките. А и новите лампи щяха да обливат всеки сантиметър със светлина. Нямаше начин някой да се прокрадне в тъмното, не и след като влезеше вътре.

Тя спря пред хижата и със задоволство видя три отделни групи да обикалят хабитатите. Забеляза Брад в отдалечения западен ъгъл: говореше с един от работниците си. Но вниманието й почти веднага се насочи към най-новия член на семейството на „Чанс“.

Всичко в нея полетя. Дилайла лежеше до оградата, от другата страна на която се бе проснал Борис. Те бяха първите, при които спря.

Тигрицата не вдигна глава, когато Лил се приближи към клетката й. Лежеше, присвита на земята, но очите й се отвориха и Лил забеляза, че все още са тревожни. Дилайла може би никога нямаше да успее да се отърси от недоверието си към човеците, но бе намерила утеха у представителя на собствения си вид.

— Предполагам, че ще вдигнем тази бариера, при това по-рано, отколкото очаквахме. — Лил запази гласа си непринуден, а движенията плавни. — Чудесно се справяш, Борис. Тя има нужда от приятел, така че разчитам ти да я ориентираш в ситуацията.

— Извинете, госпожице?

Лил погледна към групата от четирима души, застанали от другата страна на парапета.

— Да?

— Не би трябвало да минавате от тази страна.

Тя се изправи и тръгна към мъжа, който я бе заговорил.

— Аз съм Лил Чанс — представи се тя. — Това място е мое.

— О, извинете.

— Няма нищо. Просто проверявах как е най-новото ни попълнение. Все още не сме й сложили табелка. Това е Дилайла и днес е първият й ден тук. Тя е бенгалски тигър — започна Лил и се отдаде на рядкото удоволствие да разведе туристите наоколо.

Когато приключи и ги предаде на двама стажанти, Брад вече я чакаше.

— Готова си, Лил. Всичко функционира. Искам да прегледаме цялата система с теб и с главните членове на персонала ти.

— Трябва да им кажа, че може да се наложи да останат до късно тази вечер. Бих предпочела да изчакаме да затворим, ако нямаш нищо против.

— Няма проблем, особено след като Лусиъс ми каза, че мога да помогна с вечерното хранене, ако ти разрешиш.

— Това е много работа.

— Да, но когато се върна в Ню Йорк, ще мога да се похваля, че съм хранил лъв. Ще мога да се перча дълго време.

— В такъв случай се разбрахме. Ще те преведа през процедурата, а после ти ще ме преведеш през системата. — Тя отново се обърна към хабитата. — Въпреки че видях скиците, се боях, че ще се набива на очи, ще има високотехнологичен и, добре де, суховат вид. Но не е така. Всичко е прикрито много умело. Изобщо не бие на очи.

— Естетичният вид е от значение, но същото важи и за ефективността. Според мен скоро ще се увериш, че сме ти осигурили и двете.

— Вече съм уверена. Сега ще те заведа в стола.

След храненето и след като затвориха, Лил премина през контролите на осигурителната система под напътствията на Брад. За късната среща на персонала тя бе извадила бира и бе осигурила пиле и още някои неща за хапване. Може и да ставаше въпрос за сериозни неща, но нямаше причина хората й да не се насладят на срещата.

Всички бяха преживели достатъчно стрес.

Тя премина през секторите, а после и през отделните елементи: включваше светлини, аларми и ключалки, отново ги изключваше и нагласяше и пренагласяше образите, предавани от камерите на монитора.

— Чудесно се справяш — похвали я Брад. — Е, не толкова бързо като Лусиъс. Неговият рекорд все още е най-високият.

— Смахнат професор — изсумтя обвинително Танси.

— И много горд от този факт — раздели екрана, Лил, на четири изгледа.

Лусиъс захапа едно бутче и бутна очилата по-нагоре на носа си.

— Да видим какво можеш.

— Мислиш, че не мога ли?

— Залагам един кинт, че няма да успееш от първия път.

— Аз пък залагам два, че ще успее — парира Танси.

Лил потри ръце и бързо премина през кодовете и последователността, както ги бе запаметила. Когато на екрана се появиха четири образа, тя се поклони.

— Чист късмет. Залагам петачка, че Мери не може да ги въведе в бърза последователност.

Мери погледна към Лусиъс и въздъхна.

— И аз се обзалагам, че не мога. Карти ключове, кодове за сигурност. Какво ще бъде следващото, може би сканиране на ретината? — но все пак непохватно се опита да влезе в системата и за трийсет секунди успя да накара всички аларми да запищят. — По дяволите!

— Слава Богу! — Мат прокара ръка по челото си. — Това наистина свали част от напрежението ми.

Лил се наведе към Танси, докато Брад превеждаше ядосаната Мери повторно през процедурата.

— Ти успя. Можеш да си тръгнеш, щом поискаш.

— Искам още веднъж да повторя стъпките. Освен това… — Тя протегна хартиената си чиния. — Картофена салата. За никъде не бързам. Какво? — попита тя, когато Лил й се намръщи.

— Нищо. Извинявай. Мислех си за нещо друго. — За пръстена, който в момента прегаряше дупка в джоба на Фарли. — Нали знаеш, довечера тук ще е съвсем спокойно. Този път няма да има никакви пазачи.

— Е… — подхвана Танси и вдигна вежди, видяла Куп да влиза в стаята. — В известен смисъл… Може би няма да е зле да извадиш онова секси бельо и да го облечеш още веднъж.

Лил я сръчка с лакът.

— Тихо!

Наложи се да заглуши смеха си, защото Мери някак си успя да изключи монитора.

— Май ще останем тук известно време.

— Ако можеше да напишем мерките за сигурност в някоя електронна таблица, нямаше да има равна.

— А междувременно… — Лил седна на бюрото на Лусиъс и вдигна бирата си.

Беше съвсем тъмно и почти пълната луна бе започнала да се издига на небосвода, когато изпрати и последния човек от персонала си. Надяваше се, че всички ще успеят да се справят с картата ключ на сутринта, но точно сега искаше само да прегледа работата, която не бе успяла да свърши през деня.

— Утре пак ще се отбия — обеща Брад и замалко се забави на верандата, където Куп седеше на парапета. — Ще поработя още малко с Мери и ще се уверя, че няма никакви проблеми в системата.

— Наистина оценявам всичко, което направи. — Лил погледна към убежищата, към светлинните лъчи, към червените трептящи маркери на детекторите за движение. — За мен е голямо облекчение да знам, че животните са в безопасност.

— Ако възникнат проблеми, имаш номера на тукашното ни представителство, а също така и моя.

— Надявам се да се върнеш, дори и да не възникнат проблеми.

— Разчитай на това.

— До утре.

Лил влезе в хижата си. Като се имаше предвид кое време беше, предпочете вместо кафе да направи кана чай, за да й помогне да остане будна през единия час, който се надяваше да посвети на пълноценна работа.

В кухнята, на старата й маса, имаше ваза с маргаритки. Красиви като дъгата.

— По дяволите!

Дали беше глупава или слаба, задето в гърдите й се надигна такава сантименталност? Но наистина, имаше ли по-директен удар от цветя на масата за жена, цветя, поставени там от мъж?

„Просто им се наслаждавай — заповяда си тя, докато слагаше чайника. — Просто ги приеми като това, което са — един красив жест.“

Направи чая, сложи в една чинийка няколко бисквити от запаса си и седна на масата с лаптопа и цветята си.

Първо отвори електронната поща на убежището и както обикновено, остана развеселена от писмата, изпратени от деца, и доволна от тези на потенциалните дарители, които се интересуваха от подробности за една или друга програма.

Отговори на всички поред с еднакво внимание. Но при следващото дъхът й секна. Когато се овладя, тя бавно го прочете за втори път.

„здравей лил. Отдавна не сме се виждали или поне ти не си. все обикаляш наоколо, много е смешно да те гледам, с тебе пак ше се видим, ше те изненадам но местните май са открили че съм наблизо, адски се забавлявам да ги гледам как си влачат дебелите задници по хълмовете и скоро ше им оставя подарак. Трябва да кажа че сажалявам за кугуара но ти не биваше да го затваряш в клетка и той зарад теб е мъртав. помисли си за туй че животните са свободен дух и нашите прадеди са го знаели и са ги уважавали, ти наруши свещения закон и мислих да те убия зарад туй тогава но се привързах към каролин. тя беше хубава и ми даде добра игра и умря хубаво, най важното е да умреш хубаво, мисля че и ти ше умреш тъй. кат свършим ше пусна всички животни дет си го затворила, ако ми дадеш добра игра ще го направя в твоя чест. бъди здрава и силна та кат се срешнем да се срешнем кату равни, добрия стар джим беше добра тренировка но ти ше си главното събитие, надявам се туй да стигне до тебе не ме бива с компютрите и само наех тоя да ти пратя туй съобшение. искрено твой итън бързата котка.“

Тя запази имейла и го копира. Отдели един миг, за да се увери, че дишането й е под контрол и си е възвърнала спокойствието, преди да излезе навън да доведе Куп.

Видя как задните светлини на взетата под наем кола на Брад се отдалечават, а Куп се връща на верандата.

— Брад искаше да се върне във фермата навреме, за да убеди баба ми да му отпусне допълнително парче пай. Той е… — Куп млъкна, когато тя излезе на светло. — Какво има?

— Той ми е изпратил имейл. Ела да го видиш.

Куп бързо я избута настрана, мина през вратата и се запъти право към кухнята, където обърна лаптопа към себе си, за да прочете съобщението.

— Копира ли го?

— Да. Запаметен е на хард диска и на един преносим диск.

— И на нас ще ни трябват копия. Електронният адрес познат ли ти е?

— Не.

— Би трябвало да можем да го проследим лесно.

Той прекоси стаята и вдигна телефона.

Само след миг тя го чу да описва подробностите на Уили с равен, безизразен глас, който съвършено съответстваше на изражението на лицето му.

— Ще ти го изпратя. Дай ми електронната си поща. — Надраска адреса на тефтерчето до телефона. — Записах.

Подаде телефона на Лил на път към компютъра.

— Уили? Да, добре съм. Можеш ли да минеш насам? Родителите ми… — Тя погледна към Куп, докато той натискаше клавишите. — И бабата и дядото на Куп. Ще съм по-спокойна, ако… Благодаря. Да, ще внимаваме. Добре.

Тя затвори и едва се сдържа да не започне да кърши ръце.

— Каза, че ще проследи имейла и ще направи проверката още сега. Ще се обади или ще мине оттук веднага щом разбере нещо.

— Знае, че е направил грешка с Тайлър — промърмори Куп, сякаш говореше на самия себе си. — Знае, че сме го идентифицирали. Откъде знае? Намерил е някакъв начин да получава информация. Може би радио. Или пък поема риска да идва в града, за да чуе местните клюки.

С присвити очи Куп отново прочете съобщението.

— В града има няколко места, където можеш да използваш компютър срещу заплащане, но глупаво е да поема такъв риск. Ще намерим компютъра, а после ще намерим и някого, който го е виждал, говорил е с него. Това ще ни даде много допълнителна информация. Затова е по-вероятно да е проникнал с взлом някъде. Изпратил го е в деветнайсет часа и трийсет и осем минути. Изчакал е да се стъмни. Вмъкнал се е в нечия къща, може би някоя, в която има дете или тийнейджър. Те имат навика да оставят компютрите си включени.

— Може да е убил още някого. Може да е убил някого или повече от един човек само за да ми изпрати това. О, Господи, Куп!

— Няма да навлизаме в това, ако не ни се налага. Забрави го! — нареди студено той. — Съсредоточи се върху това, което знаем. Знаем, че е допуснал още една грешка. Излязъл е от сянката, защото се е чувствал принуден да се свърже с теб. Разбрал е, че знаем кой е, затова се е чувствал свободен да осъществи този контакт, да започне да общува с теб.

— Но това не съм аз. Това е неговата изкривена представа за мен. Той говори сам със себе си.

— Точно така. Продължавай.

— Той, ъъъ… — Тя притисна ръка към челото си и я плъзна към косата си. — Той е необразован и не разбира от компютри. Сигурно му е отнело известно време да напише всичко това. Иска аз, неговата представа за мен, да знае, че ме наблюдава. Иска и да се изперчи. Пише, че се смее на това, което сме направили тук. На новата осигурителна система. На полицейската хайка. Чувства се уверен, че нито едното, нито другото ще му попречи да постигне целта си. Лов. Пише, че Каролин му е осигурила добра игра. А Тайлър е бил просто тренировка. Всичко сочи, че го е отклонил от следата, насочил го е към реката. Тайлър е бил здрав мъж в добра форма. Освен това е бил по-едър и по-як от Хауи. Заключението е само едно: Хауи има оръжие. Нож е нямало да му свърши работа, не и ако Тайлър е успеел да се откъсне от него и да набере малко преднина. Какъв лов е това да тичаш след някакъв мъж на цели мили разстояние?

Сега го виждаше ясно, всички стъпки, всички пластове. И това й помагаше да запази спокойствие.

— Знаем, че има пистолет и че познава хълмовете. Знаем, че умее да проследява дири. Той… той ловува.

— Да, както и ти самата разбираш от това. Точно в това се състои играта, в лова. Да избереш плячката, да я проследиш, да я убиеш.

— И е избрал мен, защото смята, че съм осквернила свещената земя, свещения закон, като съм построила тук убежището. Защото в неговото съзнание двамата споделяме кугуара като дух водач. Това е лудост.

— Освен това те е избрал и защото познаваш земята. Можеш да разчиташ следи и да ловуваш, умееш да се изплъзваш от евентуални преследвачи. А в неговото съзнание това те превръща в най-ценната плячка.

— Може и преди да е идвал тук за мен, но Каролин го е разсеяла. Беше млада, хубава и привлечена от него. Слушаше теориите му, със сигурност спеше с него. И когато го е опознала достатъчно, за да се уплаши или да се разтревожи, когато е скъсала с него, той ме е оставил и се е отправил след нея. Тя е станала неговата плячка.

Потресена, Лил се отпусна на пейката.

— Не си виновна, Лил. Нищо от случилото се не е по твоя вина.

— Знам, но все пак тя е мъртва. Почти със сигурност е мъртва. А тази вечер може да е умрял още някой само за да може той да се докопа до компютъра му и да ми изпрати този имейл. Ако тръгне след някой друг, след някого от моите хора, не знам какво ще правя. Просто не знам.

— Лично аз сега се тревожа по-малко отпреди.

Тя го погледна и Куп обясни.

— Вече ти е отправил предупреждение. Сега не е нужно да ти показва нищо повече. Няма защо да те подмамва или да те измъчва.

Тя си пое дъх.

— Кажи ми нещо. Защо Брад е отседнал при баба ти и дядо ти? Само защото му харесва готвенето на Луси, или защото ти си го помолил, за да държи под око нещата там?

— Готвенето определено е бонус. — Куп извади от хладилника бутилка вода, разви капачката и й я подаде.

Тя отпи.

— Той е добър приятел.

— Да, така е.

— Мисля… — започна тя и се успокои с още една дълга глътка. — Мисля, че можеш да разбереш какъв е човек, като съдиш по приятелите му.

— Опитваш се да разбереш, когато става въпрос за мен ли, Лил?

— Опитвам се да разбера, когато става въпрос за десет години от живота ти. — Тя хвърли поглед към телефона и си пожела да можеше да го накара да звънне, да накара Уили да се обади и да й каже, че никой не е пострадал. — Как можеш да чакаш толкова спокойно?

— Защото това трябва да направя. Това място е опасано от единия до другия край с осигурителна система. Ако се опита да влезе, ще задейства някоя аларма. Ти си в безопасност. С мен си. Така че мога да чакам.

Тя посегна и плъзна пръст по цветчетата на една маргаритка, опитвайки се да остане спокойна.

— Пак си ми донесъл цветя. Защо?

— Трябва да наваксам за десетте години, през които не съм ти поднесъл нито едно. За караниците, рождените дни или какъвто и да е повод.

Тя погледна изпитателно лицето му, а после се поддаде на импулса си.

— Дай ми портфейла си.

— Защо?

Лил протегна ръка.

— Нали искаш пак да спечелиш благосклонността ми? Дай го.

Развеселен и озадачен, той посегна да го извади от задния си джоб. И тя видя пистолета на хълбока му.

— Носиш оръжие.

— Имам разрешително — отвърна той и й подаде портфейла.

— Беше сложил пълнители в чекмеджето ми. Вече не са там.

— Защото сега си имам свое собствено чекмедже. Хубаво бельо, Лил. Защо никога не си го слагаш?

— Защото ми го е купувал друг мъж. — Тя се усмихна безрадостно, когато по лицето му премина раздразнение. — Поне част от него. Не ми се струваше редно да го обличам за теб.

— Аз съм тук. Той не е.

— И ако сега си сложа онези червени прашки например, докато ги сваляш, няма ли да ти мине през ума как той е правил същото?

— Изхвърли ги всичките.

Поради някаква много дребнава, самодоволна причина рязкото му предложение извика на устните й искрена усмивка.

— Ако го направя, ще знаеш, че съм готова да те приема обратно, както преди. Какво си готов да изхвърлиш заради мен, Куп?

— Сама го назови.

Тя поклати глава и отвори портфейла. Известно време разглежда шофьорската му книжка и разрешителното за частен детектив.

— Открай време излизаш добре на снимка с тези очи на викинг и искриците в тях, които предвещават беда. Липсва ли ти Ню Йорк?

— „Янки Стейдиъм“. Някой път ще те заведа там да видиш някоя игра. Тогава най-после ще разбереш какво означава истински бейзбол.

Лил сви рамене, продължи да рови в портфейла и намери снимката. Спомни си кога я бе направил — онова лято, когато станаха любовници. „Господи, колко млада съм била — помисли си тя. — Колко открита и диво щастлива.“ На снимката тя седеше край потока, около нея цъфтяха диви цветя, а зад гърба й се издигаха зелените хълмове. Беше обгърнала свитите си колене с ръце, а разпуснатата й коса се стелеше по раменете.

— Тази е една от любимите ми. Спомен за един съвършен ден на едно съвършено място, със съвършеното момиче. Обичах те, Лил, с всичко, което имах. Просто нямах достатъчно.

— Беше достатъчно за нея — прошепна тя.

И телефонът иззвъня.