Нора Робъртс
Черните хълмове (21)

21.

„Мамка му!“ — изруга наум той. И я остави да набере преднина. Може би щеше да успее да изпусне парата и да охлади гнева си, а може би не, но гневът беше по-добър от изтощението. „Има нужда да поязди — помисли си той. — Просто да подиша малко.“ Въздухът бе изпълнен с миризмата на градински чай и хвойна, а над главите им кръжеше един орел, погълнат от лова си. Куп чу нещо, което му прозвуча като крясък на яребица от вътрешността на един храст, който протягаше клонки да разтвори стегнатите си пъпки и да разцъфти.

Разгневена или не, Куп знаеше, че Лил ще попие спокойствието, което ги заобикаляше, и ще се почувства по-добре.

Може и да не вдигнеше поглед, за да проследи полета на орела, но знаеше, че е там.

Когато конят й най-после забави ход, Куп се изравни с нея. „Не — реши той, — все още не е изпуснала парата.“ Стискаше я така здраво, както здраво се крепеше на гърба на Стъпко.

— Как можеш да ми кажеш подобно нещо? — избухна тя. — Всичко, което някога си искал? Ти ме изостави! Разби сърцето ми.

— Явно си го спомняме по различен начин, защото в моите спомени никой никого не е изоставял. А освен това изобщо не ми изглеждаше с разбито сърце, като решихме, че връзката от разстояние няма да се получи.

— Когато ти го реши. Аз бях изминала половината път до Ню Йорк, за да те видя, да бъда с теб. Исках, наистина исках да прекарам известно време с теб на твоя територия. В твоя дом. Ти обаче не го искаше. — Тъмните й очи се забиха в него, смъртоносни като ножове. — Предполагам, решил си, че ще е по-трудно да ме зарежеш, ако седя в апартамента ти в Ню Йорк.

— Исусе Христе, Лил! Не съм те зарязвал. — Тези очи го нараняваха, проливаха кръв, която тя не можеше да види. — Не беше така.

— А как, по дяволите, беше от твоя гледна точка? Каза ми, че не можеш да продължаваш повече, че трябва да се съсредоточиш върху собствения си живот и собствената си кариера.

— Казах, че ние не можем, че ние трябва.

— О, стига си дрънкал глупости!

Стъпко направи крачка настрани, обезпокоен от гнева в гласа й. Тя го овладя без никакъв признак на усилие.

— Нямаше никакво право да говориш за мен или за моите чувства. Нито тогава, нито сега.

— Дяволски сигурен съм, че тогава не ми го каза.

Сега и неговият кон затанцува, също тъй неспокоен като Стъпко. Куп го успокои и понечи да се обърне, за да застане лице в лице с Лил. Тя обаче препусна напред. Куп стисна зъби и сръга коня си, за да я последва.

— Ти се съгласи — добави той, след като я настигна. Ядоса се на отбранителната нотка в гласа си.

— А какво трябваше да направя? Да се хвърля в обятията ти и да те умолявам да останеш с мен и да ме обичаш?

— Всъщност…

— Изминах с кола целия път до онзи проклет мотел в Илинойс. Бях толкова развълнувана. Струваше ми се, че от последната ни среща са изминали години, и се боях, че няма да харесаш прическата или дрехите ми. Тревожех се за глупости. И горях от нетърпение да те видя. Буквално горях. Боляха ме дори пръстите на краката, по дяволите!

— Лил…

— Но още в мига, в който те видях, разбрах, че не що не е наред. Ти беше пристигнал преди мен, помниш ли? Видях те как пресичаш паркинга, идваше от ресторантчето.

Гласът й се измени, гневът се оттече от него и отстъпи място на нещастието. Гневът го нараняваше, ала нещастието просто го унищожаваше.

Не каза нищо, остави я да довърши, при все че можеше да й каже „да“. Да, спомняше си. Спомняше си как бе пресякъл онзи покрит с дупки паркинг, спомняше си мига, в който я бе зърнал. Помнеше тръпката, нуждата, отчаянието.

Всичко.

— Отначало не ме видя. И тогава разбрах. Опитах се да убедя сама себе си, че е просто от нерви, от вълнение, че те виждам пак. Просто… ти изглеждаше променен. По-далечен, по-суров.

— Наистина се бях променил. И двамата се бяхме променили.

— Моите чувства не бяха, за разлика от твоите.

— Чакай малко. — Той посегна да хване юздата й. — Един момент.

— Любихме се почти веднага след като затворихме вратата на онази стая в мотела. И разбрах, че ще сложиш край. Наистина ли мислиш, че не усетих как се отдръпваш от мен.

— Аз съм се отдръпвал от теб, така ли? А колко пъти се бе отдръпвала ти? Защо не се бяхме виждали толкова време? Все имаше проекти, непрекъснато пътуваше за теренна работа или…

— Мен ли обвиняваш?

— Никой не е виновен — започна той, но тя издърпа юздата си и насочи коня си настрана.

Опитвайки се да запази търпение, той слезе на земята и завърза и двата коня за едно дърво.

— Трябва да ме изслушаш.

— Аз те обичах. Обичах те. Ти беше единственият, за мен не съществуваха други мъже. Бях готова да направя всичко за теб, за нас.

— Това беше част от проблема.

— Това, че те обичах, е било проблем?

— Това, че беше готова да направиш всичко. Лил, просто… Стой мирна, по дяволите! — Той я сграбчи за раменете, преди отново да е успяла да се отдалечи от него. — Ти знаеше какво ще направиш с живота си. Беше наясно какво искаш и го правеше. Беше първенец на випуска си, получаваше какви ли не отличия и възможности. Ти разцъфтя, Лил. Беше там, където имаше нужда да бъдеш, и правеше това, което имаше нужда да правиш. Аз не можех да бъда част от това и със сигурност не исках да заставам на пътя ти към него.

— Значи твърдиш, че си ме зарязал и си разбил сърцето ми за мое добро? Така ли искаш да го възприемаш?

— Наистина беше така, така е.

— А аз така и не можах да те забравя, копеле такова! — извика тя и запрати към него гнева и обидата, обхванали всяка частица от нея. — Ти ме съсипа. Отне ми нещо, което така и не успях да си върна, нещо, което така и не можах да дам на никой друг. Нараних един добър човек, много добър човек, защото не можах да го обикна, защото не можах да му дам това, което заслужаваше да получи и което ти захвърли. Опитах се. Жан-Пол беше идеален за мен и трябваше да успея да направя така, че да се получи. Но не можах, защото той не беше ти. И той го знаеше, през цялото време го знаеше. А сега стоиш тук и ми казваш, че си ме изоставил за мое добро?

— Бяхме деца, Лил. Просто деца.

— Любовта ми не беше по-малка, нито пък болката, само защото бях на деветнайсет.

— Ти се бе запътила нанякъде. Бе започнала да оставяш своя следа в света. Изпитвах нужда и аз да оставя своя. Така че да, направих го заради теб и заради мен. Нямах какво да ти дам.

— Стига си дрънкал празни приказки! — Тя се опита да се отскубне, но той я дръпна обратно.

— Нямах нищо. Бях нищо. Нямах пукната пара, карах от заплата до заплата, ако извадех късмет. Живеех в една дупка, защото не можех да си позволя нищо повече, и работех и нощем, ако успеех да намеря нещо. Идвах тук съвсем рядко, защото нямах пари за път.

— Ти казваше, че…

— Лъжех. Казвах, че съм зает или че не мога да ги убедя да ми дадат отпуска. Което всъщност си беше вярно, защото работех на две места, стига да успеех да намеря нещо допълнително, и се мъчех да докопам още някой и друг час. Но не затова не идвах често. Продадох мотора, защото не можех да си го позволя. Няколко месеца давах кръв, за да си платя наема.

— За Бога, Куп, ако нещата са били чак толкова зле, защо не си…

— Защо не съм поискал от баба си и дядо си? Защото вече ми бяха помогнали да започна и не исках да взема от тях нито цент повече.

— Можеше да се прибереш тук. Можеше да…

— Да се върна и да призная провала си, с пари, които едва са ми стигнали за автобусния билет? Изпитвах нужда да направя нещо от себе си и ти трябва да разбереш това. Трябваше да получа известна сума от наследството ми, когато навърша двайсет и една. Имах нужда от тези пари, за да си намеря прилично жилище, за да си поема дъх и да мога да се съсредоточа върху професията си и да оставя тази следа. Но баща ми ми попречи. Беше вбесен, че съм се противопоставил на решенията му, на плановете му за мен. Имах малко пари, тези, които ми бяха дали баба и дядо или по-скоро това, което бе останало от тях, и спестяванията си. Той замрази сметките ми.

— Как?

— Много е добър в това. Познава нужните хора, познава системата. Да добавим и това, че здраво се издъних в колежа, пилеех парите като конфети. Това си е лично моя грешка и на никой друг, но тогава бях млад, глупав, затънал в дългове и той ме стисна за топките. Мислеше, че ще успее да ме вкара в правия път.

— Искаш да кажеш, че баща ти те е отрязал финансово, попречил ти е да получиш дори това, което е било твое, защото е искал да станеш адвокат?

— Не. — „Тя може би никога нямаше да разбере.“. — Защото искаше контрол, защото не желаеше, не можеше да допусне някой да се противопостави на този контрол.

Лил вече го слушаше внимателно и Куп направи крачка назад.

— Парите представляват оръжие и той знае как да го използва. Каза ми, че ще освободи част от сумата, ако аз… е, имаше списък с условия. Няма значение точно какви. Трябваше да си наема адвокат и това ми отне много време и пари. Така че дори когато получих това, което беше мое, голяма част от него отиде за адвокатски хонорари. Не можех да ти позволя да дойдеш в Ню Йорк и да видиш как живеех тогава. Трябваше да вложа всичко, което имам, в работата. Трябваше да стана детектив, да докажа, че съм достатъчно добър. А ти, Лил, ти летеше. Пишеше статии, пътуваше, печелеше академични отличия. Беше невероятна.

— Трябваше да ми кажеш. Имах право да знам какво става.

— И какво щеше да стане, ако ти бях казал? Щеше да настояваш да се върна и може би щях да го направя. Без нищо. Щях да ненавиждам този факт. И рано или късно щях да обвиня теб. Или пък ти щеше да зарежеш всичко и да дойдеш в Ню Йорк. И скоро щяхме да се намразим един друг. Ако ти бях казал, Лил, ако те бях помолил да останеш с мен, докато успея да постигна нещо, нямаше да има никаква възможност да се появи Убежище на дивия живот „Чанс“. Ти нямаше да си тази, която си сега. Нито пък аз.

— Ти взе всички решения сам.

— Тук вече не съм съгласен. Тогава ти се съгласи с тях.

— Казах, че съм съгласна, защото единственото, което ми бе останало, беше гордостта.

— Значи трябва да разбереш, че това беше всичко, което имах и аз.

— Имаше мен.

Прииска му се да я докосне, просто да допре пръсти до лицето й, да заличи болката в очите й. Но не това беше начинът.

— Изпитвах нужда да се превърна в някого заради самия себе си. Трябваше да направя нещо, с което да се гордея. Прекарах първите двайсет години от живота си с мечтата баща ми да ме забележи, да се гордее с мен. Мисля, че и майка ми правеше същото. Той умее да те накара да копнееш за одобрението му, а после да не ти го дава, за да го желаеш още повече и да се чувстваш… по-незначителен, понеже то така и не идва. Нямаш представа какво е това чувство.

— Нямам. — Тя виждаше съвсем ясно момчето, което бе срещнала за първи път. Същите очи, тъжни и гневни.

— Не знаех какво е някой да го е грижа за мен, да ме обича, да се гордее с мен, все едно за какво, до онова лято, когато дойдох при баба си и дядо си. След това в известен смисъл стана още по-важно да получа същото от собствените си родители, най-вече от баща ми. Но разбрах, че никога нямаше да стане.

Той сви рамене, сякаш това вече нямаше значение.

— Когато го осъзнах, нещата се промениха. Аз се промених. Може би наистина съм станал по-суров, Лил, но бях започнал да се стремя към нещо, което самият аз исках — аз, а не той. Бях добро ченге и това беше важно за мен. Когато вече не можех да бъда полицай, изградих свой собствен бизнес и бях добър детектив. Проблемът никога не е бил в парите, макар че нека ти кажа: наистина е адски, шибано трудно да нямаш никакви средства, да се боиш, че няма да успееш да платиш наема за следващия месец.

Тя се загледа към каньона, където скалите се издигаха, безмълвни и могъщи, към все по-дълбоката синева на небето.

— Нима си решил, че няма да разбера нищо от това?

— Самият аз не разбирах и половината и не знаех как да ти го обясня. Обичах те, Лил. Обичал съм те през всеки един ден от живота си, откакто бях на единайсет. — Той бръкна в джоба си и извади монетата, която му беше дала тя в края на първото им лято. — Носех те със себе си всеки ден. Но имаше време, когато мислех, че не те заслужавам. Можеш да ме обвиняваш заради това, но фактът е, че и двамата трябваше да поемем по своя път. Нямаше да успеем, ако не се бяхме пуснали един друг.

— Не можеш да го знаеш със сигурност. И не си имал правото да вземаш решения за мен.

— Взех решение за себе си.

— И сега се връщаш, десет години по-късно, когато ти си готов? Очакваш просто да го приема и да действам така, както искаш ти?

— Мислех, че си щастлива и, повярвай ми, част от мен умираше всеки път, когато си мислех как се справяш, как правиш това, което искаш, без мен. Всеки път, когато станеше дума за теб, чувах как си изграждаш име, как строиш убежището, как се отправяш към Африка или към Аляска. Няколкото пъти, когато те видях, ти беше все заета. Все тръгваше нанякъде.

— Защото не можех да понеса да съм близо до теб. Болеше, по дяволите!

— Беше сгодена.

— Никога не съм била сгодена. Хората решиха, че сме сгодени. Живях с Жан-Пол и двамата пътувахме заедно, когато работата ни го позволяваше. Исках да си изградя свой живот. Исках семейство. Но не можах да направя така, че да се получи. Нито с него, нито с някой друг.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, всеки път, когато чуех за него или че се срещаш с друг мъж, ми се струваше, че умирам. Прекарах без брой нещастни часове, нощи и дни, години, изпълнен с желание да не бях направил това, което мислех и все още мисля, че е правилно. Смятах, че си го преодоляла, че си продължила напред, и през половината време те мразех заради това.

— Не знам какво искаш да кажа или да направя.

— И аз не знам. Но ти казвам, че знам кой и какво съм сега и че това ме радва. Сторих това, от което имах нужда. Сега какво? Правя това, което искам да направя. Ще дам на баба си и дядо си най-доброто от себе си, защото точно това винаги са ми давали те. Ще дам на теб най-доброто от себе си, защото този път няма да те оставя да си тръгнеш.

— Ти не ме притежаваш, Куп.

— Тогава ще поправя това, докато те спечеля отново. Ако засега всичко, което мога да сторя, е да ти помогна, да се погрижа да си в безопасност, да спя с теб и да се уверя, че знаеш, че никъде няма да отида, тогава добре. Рано или късно отново ще си моя.

— Вече не сме такива, каквито бяхме някога.

— Сега сме нещо повече от това, което бяхме някога. И тези, които сме сега, Лил, все още са един за друг.

— Този път решението няма да е само твое.

— Още ме обичаш.

— Да, така е. — Тя отново се обърна с лице към него и го изгледа с очи, които бяха едновременно ясни и неразгадаеми. — И отдавна живея с убеждението, че любовта не е достатъчна. Ти ме нарани повече от всеки друг, повече, отколкото който и да било би могъл. И това, че сега знам причината, променя ли нещо? Не съм сигурна дали прави нещата по-добри, или по-лоши. Няма лесен начин да поправиш стореното.

— Не търся лесен начин. Дойдох тук, защото баба ми и дядо ми имаха нужда от мен. И защото бях готов да напусна Ню Йорк. Очаквах да те заваря почти омъжена. Казах си, че трябва да го преглътна. В крайна сметка нали навремето имах своя шанс? И от моя гледна точка, Лил, и ти имаше своя. Имаш толкова време, колкото ти трябва. Аз никъде няма да отида.

— Да, нали все това повтаряш. — Тя отстъпи назад и понечи да се обърне към конете, но той я хвана за ръката и я завъртя обратно.

— Май ще трябва да го повтарям, докато ми повярваш. Едно на нула за теб, Лил. Знаеш ли по колко начина може да те нарани любовта? Карате да се чувстваш или блажено щастлив, или отчайващо окаян, кара те да изпитваш свиване в корема или болка в сърцето. Прави всичко по-ярко и по-ясно или размива контурите. Кара те да се чувстваш или като крал, или като глупак. По всеки един начин, по който може да нарани човек, любовта ме е наранявала, когато става дума за теб.

Той я привлече към себе си и облада устните й, отдаде се на тази безкрайна болка, докато вятърът разнасяше във въздуха аромата на градински чай.

— Любовта ми към теб ме превърна в мъж — усмихна се Куп, когато я пусна. — И се връщам за теб като мъж.

— Все още можеш да накараш коленете ми да се подкосят и все още искам да почувствам ръцете ти по тялото си. Но това е единственото, в което съм сигурна.

— Поне е някакво начало.

— Трябва да се връщам.

— Бузите ти са порозовели и сега вече не изглеждаш толкова уморена.

— Е, браво на теб. Това не означава, че не съм ти сърдита заради начина, по който ме доведе тук. — Тя се качи на коня си. — Точно сега съм ти сърдита по сто различни начина заради сто различни неща.

Той я изгледа изпитателно и се метна на седлото.

— Първия път не се карахме толкова. Бяхме прекалено млади и жадни един за друг.

— Не, не се карахме толкова, защото не беше такъв нещастник.

— Не мисля, че това е причината.

— Сигурно си прав. Вероятно и тогава си бил точно такъв нещастник.

— Обичаше цветята. Винаги ти беше приятно, когато отивахме на излет или на езда и дивите цветя цъфтяха. Май трябва да ти подаря цветя.

— О, да, защото това ще оправи всичко като с вълшебна пръчица. — Гласът й беше крехък като хвойна по време на суша. — Аз не съм някоя от твоите градски женички, които можеш да подкупиш с букет красиви рози.

— Не знаеш нищо за градските ми женички. С което по всяка вероятност не можеш да се примириш.

— Защо трябва да ме вълнува това? Имало е много мъже, които са ми носили цветя след теб.

— Добре, печелиш една точка.

— Това не е игра, шега или състезание.

— Не е. — Но тя говореше с него и той го сметна за ченгелче в колоната за печалба. — На този етап трябва да повярвам, че е просто съдба. Работих много здраво, за да си изградя живот без теб. А ето ме тук, точно там, откъдето тръгнах.

Тя не каза нищо, когато конете им газеха високата трева и се връщаха обратно на пътеката.

Куп изчака да качат животните в ремаркето и затвори вратата. Седна зад волана, включи двигателя и хвърли поглед към профила й.

— Донесох някои от нещата си в хижата. Смятам да остана там, поне докато не приберат Хауи. Утре ще донеса още някои вещи. Имам нужда от чекмедже и малко място в гардероба.

— Ще получиш чекмедже и място в гардероба. Просто не си въобразявай, че това означава нещо друго, освен желание да се чувстваш удобно, тъй като съм ти благодарна за помощта.

— И защото сексът ти харесва.

— И защото сексът ми харесва — съгласи се хладно тя.

— Трябва да свърша някои работи в хижата. Ако ти пречи да използвам кухненската маса, ще ми трябва някое друго място за лаптопа.

— Можеш да използваш дневната.

— Добре.

— Защо не ми казваш как е бил убит Джеймс Тайлър? Защото смяташ, че няма да мога да го понеса ли?

— Имаше много други неща, за които исках да поговорим.

— Аз не съм крехка.

— Не, но всичко това ти се натрупва. От полицията трябва да изчакат официалните резултати от аутопсията, но Уили ми каза, че гърлото му е било прерязано. Съблекли са го по долни гащи и ботуши, затова реших, че убиецът му е искал да използва ризата, якето и каскета му. Взел е часовника и портфейла му. Вероятно е унищожил мобилния му телефон, а може и Тайлър да го е загубил по пътя. Убиецът трябва предварително да е имал кордата, която е използвал. Пуснал е трупа от скалите и е отделил време и усилия да го закрепи на дъното на потока. Но дъждът е предизвикал размествания и тялото му е изплувало на мястото, където го е забелязал Гъл.

— Навярно се е отървавал и от други трупове, при това по-успешно.

— Да, и аз на това се обзалагам.

— Значи, ако той е убиецът на Моли, не е бил мъртъв или в затвора, както си мислеше ти, или поне не е бил в затвора толкова дълго, колкото смяташе. Действа на смесен принцип: едни трупове оставя за животните и това са телата, които могат да бъдат намерени. Други скрива.

— Така изглежда.

Лил бавно кимна по начина, за който Куп знаеше, че означава сериозно обмисляне.

— А убийците, постъпващи така, серийните убийци, които притежават известен самоконтрол, пътуват насам-натам и знаят как да се крият и да се сливат с другите, тях невинаги ги залавят.

— Виждам, че си прочела нещо по въпроса.

— Така правя, когато имам нужда от информация. В крайна сметка свършват с истинските си имена и може би документален филм, посветен на тях. „Зодиакът“, „Зеленият път“… И все пак те обикновено изпитват необходимост да се подиграват на полицията или да използват медиите. А той не го прави.

— Не става въпрос за слава или признание. Става въпрос за работа. Това е нещо лично и той получава своето удовлетворение от този факт. Всяко убийство е доказателство, че е по-добър от жертвата. По-добър от баща си. Той доказва нещо. Знам какво представлява това чувство.

— За да бъдеш герой ли стана ченге, Куп?

Устните му се извиха.

— В началото ли? Вероятно да. По време на краткия си престой в колежа се чувствах съвсем не на мястото си. Не просто се опитвах да намеря своето място, аз изобщо нямах такова там. Единствените неща, които научих за правото, бяха, че не искам да ставам адвокат, но правото само по себе си е завладяващо. Затова се насочих към друга област, където да се занимавам с него.

— В борбата с престъпността в урбанизираните каньони.

— Обичах Ню Йорк. И все още го обичам — отвърна той. — И да, наистина си представях как ще преследвам лошите и ще защитавам хората. Но скоро установих, че ще прекарвам дълго време прав или седнал, или като чукам на разни врати, или в писмена работа. Толкова много скука в сравнение с моментите на абсолютен ужас. Научих се да съм търпелив. Научих се да чакам и какво означава да защитавам и да служа. А после, на 11 септември, всичко се промени.

Тя посегна и постави ръка върху неговата, съвсем леко, само за миг. Но всичко беше в това докосване — утеха, съчувствие, разбиране.

— Всички бяхме ужасени до смърт, преди да разберем, че си добре.

— Този ден не бях на смяна. По времето, когато стигнах там, втората кула беше рухнала. Тогава трябваше просто да направя това, което бях длъжен и което можех.

— Бях в час, когато чухме, че едната от кулите близнаци е ударена от самолет. Отначало никой не знаеше какво става. А после… всичко спря. Остана само ужасът.

Той поклати глава, защото знаеше, че ако им позволи, картините от този ден отново ще се върнат в съзнанието му, спомените за това, което бе видял и направил, както и за това, което не бе успял да стори.

— Познавах някои от ченгетата, които влязоха вътре и загинаха, както и някои от пожарникарите: хора, с които бях работил, излизал, играл футбол. След това и през ум не ми мина да напусна полицията. Работата ми се беше превърнала в нещо като мисия. Моите хора, моят град. Но когато убиха Дори, това чувство изчезна. Просто някой преряза връвта и вече го нямаше. Не можех да се занимавам повече с това. Загубата на това чувство бе най-лошото нещо в живота ми, като се изключи това, че загубих теб.

— Могъл си да се прехвърлиш в някой друг отдел.

— Това и направих, по мой си начин. Струва ми се, че изпитвах нужда да изградя нещо. Да превърна смъртта и тъгата в нещо. Не знам, Лил. Просто направих това, което ми хрумна. И се получи.

— Все още щеше да си там, ако не беше злополуката със Сам.

— Не знам. Градът се съживи, както и аз. Бях приключил с живота си в Ню Йорк и вече бях започнал да правя планове да се върна тук още преди злополуката.

— Преди това?

— Да. Исках тих и спокоен живот.

— Като се има предвид всичко случило се, май не си получил това, което искаш.

Той погледна към нея.

— Все още не.

Когато завиха по пътя към убежището, вече почти се бе стъмнило. Дълги сенки в края на дълъг ден.

— Ще отида да помогна с храненето — рече тя. — А после имам малко работа за довършване.

— Аз също. — Преди Лил да успее да отвори вратата, Куп посегна и хвана задната част на врата й. — Бих могъл да кажа, че съжалявам, но няма да е вярно, защото си тук. Бих могъл да ти кажа, че никога няма да те нараня отново, но няма да го направя. Мога да ти кажа само, че ще те обичам до края на живота си. Може би това не е достатъчно, но в този момент е единственото, което имам.

— А аз ще ти кажа, че имам нужда от време да помисля, да свикна и да реша какво искам този път.

— Имам време. Трябва да отида в града. Имаш ли нужда от провизии?

— Не, имаме всичко.

— След един час съм тук. — Той я придърпа към себе си и притисна устни до нейните.

 

 

Може би работа представляваше нещо като патерица, разсъждаваше Лил. Нещо, на което можеше да се облегне, за да й помогне да закуцука напред след някой силен удар. Работата трябваше да се свърши, така че тя започна да мъкне храна към клетките под стройния хор от звуци на питомниците си. Проследи с поглед как Борис скача към храната си и я разкъсва. „Ако нещата се развият добре — помисли си тя, — до края на седмицата ще си има компания.“

Несъмнено това бе още един успех за убежището. Но за нея по-важно беше, че още едно измъчвано животно щеше да получи убежище, свобода — дотолкова, доколкото можеше да й даде Лил и грижи.

— И така, как беше приключението ти?

От усмивката на Танси Лил заключи, че приятелката й е станала свидетел на унизителното й напускане по-рано. А онези, които не бяха видели събитието със собствените си очи, положително бяха чули за него.

Благодарение на Куп.

— Мъжете са идиоти.

— Да, често са такива, но точно затова ги обичаме.

— Той реши да действа според наръчника на пещерния човек, за да ми обясни защо навремето изтръгна сърцето от гърдите ми: от мъжка гордост и за мое собствено добро, както и по куп други нелепи причини, които, естествено, аз съм била прекалено млада и оглупяла от любов, за да обмисля или разбера тогава. По-добре да ме нареже на късчета, отколкото да поговори откровено с мен, нали така? Тъпо шовинистично копеле.

— Ау!

— Дали изобщо се е замислял какво ми причини? Колко ме боля? Да си мисля, че не съм му достатъчна, че си е намерил някоя друга? Че съм прекарала почти половината си живот в опити да го забравя? И сега се връща и заявява: „Виж, Лил, всичко беше заради теб.“ Какво се очаква от мен да направя? Да подскоча, да надам радостен вик и да съм му благодарна?

— Не мога да кажа. А дори и да можех, най-вероятно не би трябвало.

— Винаги ме бил обичал. Винаги щял да ме обича и така нататък. Затова ме мята на рамо като някакъв багаж, който може да захвърля и вдига по своя прищявка, отново за мое собствено добро, и изсипва всички тия дивотии в скута ми. Ако не бях толкова цивилизована, щях да го изритам здравата заради това.

— Точно в този момент не изглеждаш много цивилизована.

Лил шумно издиша.

— Е, цивилизована съм, затова не мога. Освен това то би означавало да падна до неговото неандерталско ниво. Аз съм учен. Защитила съм докторат. И знаеш ли какво?

— Какво, доктор Чанс?

— Млъкни! Преди успявах да се справя с всичко това, с него, с мен. Сега не знам какво, по дяволите, да мисля.

— Казал ти е, че те обича.

— Не е там работата.

— Тогава къде е? Ти го обичаш. Каза ми, че с Жан-Пол сте се разделили, защото все още си влюбена в Куп.

— Той ме нарани, Танси. И сега отново ме накълца на парчета само като ми каза защо го е направил първия път. И не го разбира. Изобщо не може да го схване.

Танси обви ръка около раменете й и я привлече към себе си.

— Аз те разбирам, скъпа. Наистина.

— Мога дори да го разбера — интелектуално. Ако отстъпя назад и разгледам обективно всичко, което ми каза, мога дори да кимна умно-умно. Да, разбира се, от този ъгъл всичко е напълно разумно. Но не съм обективна. Не мога да бъда. Не ми пука кое е разумно. Бях толкова отчаяно влюбена. Чак…

— Не е нужно да ти пука кое е разумно. Трябва да те интересува само как се чувстваш. И ако го обичаш, ще му простиш, след като пострада известно време.

— Той трябва да страда — заяви твърдо Лил. — Не искам да съм справедлива и прощаваща.

— Разбира се, че не, по дяволите! Защо не влезем вътре? Мога да направя две маргарити „Мъжете са гадни“. Мога да остана да преспя тук и така да избегна своя собствен идиот от мъжки пол. Ще се напием и ще планираме заговор за установяване на женско господство в света.

— Звучи ми толкова приятно. Би ми харесало страшно много. Но той ще се върне. Докато не поставим и последната аларма, нещата стоят по този начин. Трябва да се справя с това. По някакъв начин. Освен това не мога да се напия с коктейла „Мъжете са гадни“, въпреки че ти правиш най-разкошните, защото трябва да работя. Трябва да работя, защото един нещастник ме завлече навън за повече от два часа.

Тя се обърна и прегърна Танси.

— Мили Боже, един човек е убит, а жена му сигурно е съсипана. А аз стоя тук и се самосъжалявам.

— Не можеш да промениш случилото се. Не е заради твоя грешка.

— Формално погледнато мога да се съглася и с това. Но, Танси, вътрешният ми глас казва друго. Джеймс Тайлър е попаднал на погрешното място в погрешното време. А времето и мястото са били погрешни, защото този маниак се е съсредоточил върху мен. Знам, че грешката не е моя, знам, но все пак…

— Когато започнеш да мислиш по този начин, той печели точки. — Танси решително я отдръпна от себе си, за да може да срещне погледа й. — Това е тероризъм. Психологическа война. Той се опитва да те удари. За него Тайлър не е бил по-различен от онзи кугуар или от вълка. Просто още едно животно, което трябва да се убие и използва, за да го доближи до теб. Не се оставяй да стигне до теб!

— Знам, че си права. — Отново искаше да каже „но все пак“, ала вместо това силно прегърна Танси. — Ти ми действаш наистина много добре. Дори и без маргаритата.

— Нали сме умни момичета.

— Такива сме. Отивай си вкъщи и се оправяй с твоя собствен идиот от мъжки пол.

— Предполагам, че ще се наложи.

Лил провери раненото еленче — лекувано, нахранено и прибрано в една част от територията на домашните животни. Ако раната заздравееше чисто, щяха да го пуснат отново сред дивата природа, ако ли не… е, тук щеше да има убежище.

Времето щеше да покаже.

Лил прекара още един час в кабинета си. Чу как камионите си тръгват и идват други. Персоналът й си отиваше у дома, доброволните стражи пристигаха. „Съвсем скоро — помисли си тя — осигурителната система ще е готова и ще мога да спра да създавам неудобства на съседите и приятелите си.“ В сегашния момент можеше да изпита само благодарност за присъствието им.

Излезе навън и тутакси забеляза Гъл.

— Гъл, никой не е очаквал да дойдеш тази вечер.

— И бездруго нямаше да мога да заспя. По-добре да правя нещо. — Може все още да имаше измъчен вид, но очите му бяха достатъчно здрави, за да изглеждат смъртоносни. — Почти се надявам тоя кучи син да дойде насам тази вечер.

— Знам, че е ужасно, но благодарение на теб жена му знае. Вече не живее в неизвестност. Ако не го беше намерил, щеше да е още по-лошо. Тя все още нямаше да знае.

— Уили ми каза, че са дошли синовете й. — Той стисна устни и отклони погледа си. — Сега не е сама.

— Добре. Не трябва да е сама. — Тя го погали по ръката и продължи напред.

Като се върна в хижата, Куп седеше на дивана. Лаптопът му бе поставен на масичката за кафе. Щом Лил влезе, той небрежно, твърде небрежно, обърна нещо с лицето надолу.

„Снимка“ — забеляза, успяла да й хвърли един бегъл поглед.

— Мога да ти направя сандвич — предложи тя. — Това е единственото, за което имам време. Искам да поема моята смяна навън.

— Купих пица от града. В момента се топли в печката.

— Добре, и това става.

— Ей сега приключвам. Ще си разделим едно парче и ще поемем първата смяна.

— Върху какво работиш?

— Някои неща.

Раздразнена от неясния отговор, Лил просто тръгна към кухнята.

Върху масата бе поставена ваза с жълти лалета. Понеже те накараха очите й да запарят, а сърцето й да омекне, Лил се обърна, за да извади чинии. Чу го как влиза, докато режеше пицата.

— Цветята са много хубави, благодаря. Но не могат да оправят нещата.

— Достатъчно е, че ги смяташ за хубави. — Бе му се наложило да изтормози собственичката на магазина, за да се съгласи да отвори в извънработно време и да му ги продаде. Но „хубави“ му беше достатъчно. — Искаш ли бира?

— Не, ще остана на вода. — Тя се върна с две чинии и едва не го бутна. — Какво?

— Утре може да си починем. Може да те заведа на вечеря, може би на кино.

— Срещите също няма да оправят нещата. И освен това ми се струва нередно да се отдалечавам за дълго. Не и сега.

— Добре. Добре, след като завършат системата и я пуснат, може да приготвиш вечеря, а аз ще взема под наем някой филм.

Той взе чиниите и ги занесе до масата.

— Няма ли значение колко съм ти сърдита?

— Не. Или поне значението не е толкова важно, колкото фактът, че те обичам. Чакам този миг от толкова дълго. Мога да изчакам, докато спреш да ми се сърдиш.

— Може да се наложи наистина много да почакаш.

— Е… — Той седна и си избра едно парче пица. — Както не спирам да повтарям, никъде няма да ходя.

Тя също седна и си взе едно парче.

— Все още съм ти сърдита, при това много, но съм прекалено гладна, за да се тревожа за това точно сега.

Той се усмихна.

— Пицата е вкусна.

— Да — съгласи се тя.

Освен това, дяволите да го вземат, лалетата наистина бяха хубави.